Към кулата на Зеления ангел. Част втора

5. Огнен танц

Саймън се тресеше от гняв и умопомрачителна ярост — те сякаш го блъскаха като вятър в гърба. Сянката пред него се клатушкаше и той вече я настигаше. Хрумна му, че и Куантака вероятно се чувства така, когато преследва някое дребно животинче.

„Ще ме шпионираш! Ще ме шпионираш, а?“

Сянката отново залитна. Саймън вдигна меча си, готов да съсече шпиониращия ги подлец. Още няколко крачки…

„Саймън!“ Нещо се закачи за ризата му и го дръпна. „Недей!“

Той размаха ръка, за да запази равновесие, и мечът му се заплете в бурените и се изплъзна от пръстите му. Саймън заопипва земята, но не можа да го намери. Поколеба се за момент, но смътният силует пред него се отдалечаваше. Саймън изруга, заряза търсенето на меча, отново се втурна напред и след няколко огромни скока настигна непознатия. Сграбчи го с две ръце през кръста и двамата се строполиха на земята.

— О, Усирис! — изпищя човекът под него. — Не ме изгаряй! Не ме изгаряй!

Саймън го стисна с все сила и изсъска:

— Кой си ти?! Защо ни следиш?

— Не ме изгаряй! — повтори с разтреперан глас мъжът; беше извърнал лицето си на една страна. Тресеше се от нескрит ужас. — Не ви следя!

Мириамел се приближи; стискаше в две ръце меча на Саймън.

— Кой е този?

Все още разгневен, макар да не му беше съвсем ясно защо, Саймън хвана мъжа за ухото — както често постъпваше Рейчъл Драконката с някой от непослушните слуги — и го изви, докато той не обърна лицето си към него.

Беше възрастен мъж. Гледаше го с ококорени очи и мигаше на пресекулки.

— Аз съм Хийнуиг! — каза той. — Не ме изгаряй!

— Да те изгарям ли? Какви ги дрънкаш? Защо ни дебнеше?

Мириамел се огледа притеснено.

— Саймън, не можем да крещим тук. Да го вкараме под навеса.

— Не ме изгаряйте!

— Никой няма да те изгаря — изръмжа Саймън, после вдигна възрастния мъж на крака и го подкара към навеса. Старецът продължи да хленчи и да се моли да пощадят живота му.

— Не е въоръжен — каза Саймън, когато влязоха под навеса и Мириамел запали факлата. — Претърсих го.

— Не, господари, нямам нищо. — Хийнуиг изглеждаше поуспокоен. — Моля ви, само ме пуснете и няма да кажа на никого.

Саймън го огледа внимателно. Старчето имаше румените бузи и нос на ветеран на чашката, а погледът му беше помътен. Поглеждаше тревожно към факлата, сякаш това беше най-голямата опасност под навеса. Очевидно беше безобиден човечец, но Саймън отдавна беше научил от малките на вид отвън, но обширни отвътре помещения на доктор Моргенес, че нещата могат да се окажат доста по-различни, отколкото изглеждат.

— Защо ни дебнеше? — повтори той. — И защо мислиш, че ще те горим?

— Не ме горете, моля ви — отвърна старчето. — Аз съм Хийнуиг. На никого не правя зло. И няма да кажа на никого.

— Отговори на въпроса ми. Какво правиш тук?

— Търсех местенце да преспя, господари. — Старчето огледа набързо навеса. — Спал съм тук веднъж-дваж. Не исках да съм на открито тази нощ. Не и тази нощ.

— Ти ли ни следеше в гората? Снощи ти ли се доближи до лагера ни?

Старчето го изгледа с нещо като откровена изненада.

— Гора? В Олдхарт? А, не, аз не ходя там. Там има какви ли не твари и зверове, и разни други — гората е лошо място, господари. Не ходете в Олдхарт.

— Мисля, че казва истината — обади се Мириамел. — Вероятно наистина е търсел място да преспи.

Отпуши меха с вода и го подаде на старчето. Хийнуиг го изгледа недоверчиво. Разбрала, какво си мисли, Мириамел вдигна меха и отпи, след което му го подаде отново. Успокоено, старчето отпи жадно няколко глътки, а после я изгледа с укор, сякаш страховете му, че му дава отрова, се бяха потвърдили, и измърмори сърдито:

— Вода!

Мириамел се вторачи в него, но Саймън се усмихна и взе другия мех — Мириамел му беше казала, че го пази за студените нощи или за болезнени рани. Наля малко от червеното пердруинско в една чаша и я протегна към старчето, за да го види. Хийнуиг посегна с разтреперани пръсти, но Саймън дръпна чашата.

— Първо отговори на въпросите ни. Заклеваш ли се, че не ни следиш?

Хийнуиг затръска глава.

— Никога не съм ви виждал! И ще ви забравя, когато си тръгнете. Заклевам се.

Тъничките му ръце отново се протегнаха към чашата. Трепереха.

— Не още. Защо мислеше, че ще те горим?

Старчето погледна първо него, след това виното; явно го разкъсваха колебания.

— Помислих, че сте Огнени танцьори — отвърна накрая той с очевидно облекчение. — Помислих, че искате да ме изгорите, както изгорихте стария Уиклаф, дето беше Първи копач в каменоломната.

Саймън поклати озадачено глава, но Мириамел се приведе напред и попита с неприязън:

— Огнените танцьори? Тук има ли Огнени танцьори?

Старчето я изгледа, сякаш го беше попитала дали рибите могат да плуват.

— Градът гъмжи от тях. Те ме преследваха, но аз се скрих. — На лицето му се появи хитра усмивка, но очите му останаха бдителни и преценяващи. — Те ще са в каменоломната тази нощ, да танцуват и да се молят на своя Господар на бурите.

— Каменоломната! — каза задъхано Мириамел. — Значи затова имаше светлини!

Саймън все още не беше сигурен, че може да се довери на старчето. Нещо го притесняваше, като че ли някаква муха жужеше в ухото му, но не можеше да проумее какво точно.

— Ако казва истината.

— Истината казвам — отвърна с неочаквана енергичност Хийнуиг и се опита да се надигне, без да откъсва влажния си поглед от Саймън. — Дойдох да пренощувам и ви чух. Мислех, че сте Огнени танцьори — те обикалят из целия град тази нощ. Хората се затварят вкъщи, нали разбирате, но аз вече нямам къща. Затова избягах.

— Дай му виното, Саймън — каза Мириамел. — Не бъди жесток. Той е просто един подплашен старец.

Саймън направи гримаса и подаде чашата на Хийнуиг. Той я помириса и на сбръчканото му лице се изписа възторг. Надигна чашата и отпи жадно.

— Огнените танцьори! — възкликна Мириамел. — Елисия да ни пази, Саймън, те не бива да ни хванат. Те са побъркани. Нападнали са Тиамак в Кванитупул, а и аз видях как се самозапалват.

Саймън премести очи от Мириамел към старчето, което облизваше съсухрените си устни с език, който му заприлича на животинка, която се опитва да се вмъкне в някоя раковина. Изпита огромно желание да цапардоса дъртия пияница, въпреки че всъщност не им беше направил нищо лошо. Изведнъж си спомни как беше вдигнал меча си и за малко не бе съсякъл тази отрепка и го обзе огромен срам.

„Кой рицар би съсякъл един хилав пияница?“

Но каква зловеща орисница беше изпратила стареца да плаши конете и да троши съчки тъкмо в онзи миг, когато той най-после притискаше Мириамел в обятията си? Та те се целуваха! Тя, принцесата, красивата Мириамел го целуваше!

Той отново погледна Мириамел. Тя наблюдаваше как Хийнуиг пресушава чашата, но в същия момент го погледна за миг. Дори на светлината на факлата Саймън забеляза, че се изчерви. Жестока съдба… но пък допреди миг беше така благосклонна. О, блажена орис, блажено щастие!

Саймън внезапно се разсмя. Гневът му отлетя като издухана от вятъра плява. Най-прекрасното, умно и схватливо момиче в целия ейдонитски свят го беше целунало. Беше изрекла името му! Той още усещаше очертанията на лицето й с върха на пръстите си. Какво право имаше да се оплаква?

— И какво ще правим? — попита Саймън.

Мириамел отклони поглед.

— Ще изчакаме да се съмне. А на сутринта ще се отдалечим колкото е възможно повече от Огнените танцьори.

Саймън кимна към Хийнуиг, който оглеждаше с надежда дисагите на седлата.

— Ами той?

— Ще го оставим да прекара нощта тук.

— Ами ако изпие всичкото вино и му хрумне да ни удуши, докато спим? — възрази Саймън.

Усети каква глупост е изтърсил по адрес на кльощавия треперещ старец, но страшно му се искаше отново да остане насаме с Мириамел.

Сякаш усетила мислите му и не по-малко твърдо решена да не допусне това да се случи, Мириамел отвърна:

— Нищо няма да направи. А и ще се редуваме да спим. Така по-добре ли ще се чувстваш, Саймън? Тъкмо ще пазиш виното.

Старецът ги изгледа, явно се опитваше да прецени разпределението на силите.

— Няма да ви притеснявам. Няма нужда да будувате, млади господари. Вие сте уморени. Старец като мен няма нужда от сън. Ще стоя буден и ще внимавам да не дойдат Огнените танцьори.

— Да бе — изсумтя Саймън. — Да го отпратим, Мириамел. Щом не ни е следил, няма причина да го държим тук.

— Има огромна причина. Той е стар и е уплашен. Забравяш, Саймън, че съм виждала Огнените танцьори, а ти не си. Не бъди жесток само защото си в лошо настроение.

И го погледна строго, но Саймън си помисли, че долавя някаква закачлива веселост в погледа й.

— Не, не ме пращайте при Огнените танцьори — замоли се Хийнуиг. — Те наистина изгориха Уиклаф. Видях ги. А той не беше сторил зло никому. Изгориха го на пътя Пулей и крещяха: „Ето какво ви чака! Това ви чака!“ — Хийнуиг трепереше. Онова, което беше използвал като основателно самооправдание, беше прераснало в откровен ужас. — Не ме гонете, господари. Няма да ви издам на никого.

Откровеността му беше очевидна.

Саймън въздъхна. Явно го бяха надхитрили.

— Добре де — изръмжа той. — Но ще остана буден, старче, и ако направиш нещо подозрително, моментално ще те изхвърля да мръзнеш на студа.

Погледна още веднъж Мириамел със смесени чувства на раздразнение и копнеж, след което се настани до вратата.

Събуди се рано сутринта и видя Мириамел и старчето да си бъбрят приятелски. Помисли си, че на дневната светлина Хийнуиг изглежда още по-зле — сбръчканото му лице беше оплескано с мръсотия, а дрехите му бяха толкова парцаливи й мръсни, че дори бедността му не би могла да послужи за извинение на окаяното им състояние.

— Би трябвало да дойдеш с нас — казваше му Мириамел. — Така ще си в по-голяма безопасност, отколкото сам. Ела с нас, поне докато не се отдалечим от Огнените танцьори.

Старчето поклати колебливо глава.

— Тези луди напоследък са навсякъде.

Саймън се надигна. Устата му беше суха, а главата го болеше, сякаш той беше пияницата в компанията.

— Какво говориш? Не можем да го вземем с нас.

— Можем — отвърна Мириамел. — Разреших ти да ме придружиш, Саймън, но не и да ми казваш къде да ходя и кого да взема с мен.

Саймън я погледна втренчено за момент — предвкусваше възникването на спор, който нямаше никаква надежда да спечели, каквото и да направеше. Все още обмисляше следващите си думи, но Хийнуиг го избави от излишното усилие.

— Към Набан ли сте тръгнали? — попита старчето. — Никога не съм виждал тези земи.

— Отиваме във Фолшайър — отвърна Мириамел. — А след това в Хасу Вале.

Саймън тъкмо искаше да я укори, че споделя с един напълно непознат плановете им — какво беше станало с необходимостта от предпазливост, за която му бе натяквала самата тя? — но в този момент старчето изохка. Саймън се извърна, вбесен само при мисълта, че на дъртия пияница на всичко отгоре сега пък му е станало лошо, но се стъписа от ужасеното изражение върху сбръчканото му лице.

— Да ходите в Хасу Вале!? — възкликна старецът. — А бе вие да не полудели? Из цялата равнина кръстосват призраци. — Той заотстъпва към вратата, сякаш двамата бяха заплашили да го помъкнат към това ужасно място насила. — По-скоро ще ида в каменоломната при онези Огнени танцьори.

— Какви призраци? — попита Мириамел. — Не сме чули нищо.

Старчето се опули и извъртя очи така, че се видя бялото им.

— Ами призраци! Вампири, караконджовци, вещици и всяк'ви такива!

Мириамел го изгледа напрегнато. След преживяното през последната година не можеше с лека ръка да пренебрегне подобни приказки като суеверие.

— Отиваме там — каза най-после тя. — Налага се. Но ти не си длъжен да дойдеш с нас.

Хийнуиг се надигна на разтрепераните си крака.

— Не ми се ходи на запад. Ще си седя тук. В Станшайър все още има хора, които да споделят някой залък или глътка даже и в най-тежките времена. — Той тръсна глава. — Не ходете там, госпожице. Толкова бяхте любезна.

И изгледа многозначително Саймън, за да даде да се разбере кой не е бил любезен.

„Дърт пияндур — изруга наум Саймън. — Кой ти даде виното, а? И нали не ти строших главата, когато можех!“

— Вървете на юг — там ще сте щастливи — продължи почти умолително Хийнуиг. — Стойте далеч от Хасу.

— Трябва да отидем — повтори Мириамел. — Но не те караме да идваш с нас.

Хийнуиг — отстъпваше ребром към вратата — спря и приведе глава.

— Хиляди благодарности, госпожице. Дано се върнете здрави и читави.

— Хиляди благодарности на теб, Хийнуиг — отвърна официално Мириамел.

Саймън се овладя да не измърмори от раздразнение — напомни си, че един рицар не се цупи и не пъшка като кухненски слуга: особено рицар, който държи да се хареса на дамата си. А и очевидно старчето нямаше намерение да тръгва с тях. Това все пак беше достатъчна причина за известна снизходителност.

Щом напуснаха Станшайър и се насочиха към вътрешността на страната, отново заваля. Отначало само ръмеше, но с напредването на сутринта рукна като из ведро. Вятърът се усили и изливаше водната стена на огромни студени струи отгоре им.

— Сякаш сме на кораб в бурно море — извика Мириамел.

— На кораба поне има гребла — отвърна Саймън. — Скоро може да ни потрябват.

Мириамел се разсмя и придърпа качулката над очите си.

На Саймън сякаш му стана по-топло от мисълта, че е успял да я развесели. Изпитваше известен срам от начина, по който се беше държал със старчето. Още щом Хийнуиг се бе отдалечил, тътрейки крака към центъра на Станшайър, Саймън усети лошото му настроение да се изпарява. Сега му беше трудно да каже какво толкова в старчето го беше смутило — всъщност то не беше направило нищо лошо.

Връщаха се към Речния път по тесни, прорязани от коловози пътища, които се бяха превърнали в кални вади. Местността изглеждаше все по-необитаема. Стопанствата около Станшайър, макар и изцяло завладени от бурените, все пак носеха белезите на някогашна човешка грижа, благодарение на оградите и каменните стени, както и на пръснатите тук-там колиби, но колкото по-надалеч зад гърба им оставаха градчето и околните селца, толкова по-категорично предявяваше правата си пустошта.

Беше странно и мрачно място. Почти безкрайната зима беше съблякла дърветата, освен иглолистните, но дори боровете и елите като че ли бяха пострадали от студа. Саймън си помисли, че странните изкривени силуети на стволовете и клоните му напомнят сгърчените човешки тела на стенописа „Деня на Отсъждането“ на стената в параклиса на Хейхолт. Беше прекарал безброй скучни часове в църквата да гледа със страхопочитание сцените на мъченията, удивен от въображението на неизвестния художник. Но тук в истинския студен и влажен свят разкривените силуети действаха твърде тягостно. Към небето се извисяваха безлистни дъбове, брястове и ясени, блъсканите им от вятъра клони се мятаха като ръце на скелети. Почти черното от надвисналите облаци небе и плющящият косо върху подпухналите от кал хълмове дъжд правеха гледката много по-безнадеждна от стенописите в параклиса.

Яздеха сред бурята почти без да разговарят. Саймън бе огорчен, че принцесата не спомена нито веднъж, дори не намекна за среднощната им целувка. Знаеше много добре, че денят не е подходящ за флиртуване, но пък тя се държеше така, сякаш изобщо нищо не се беше случило. Саймън не знаеше как да постъпи: на няколко пъти беше на косъм да я попита, но изобщо не му хрумваше какво да каже — всичко щеше да прозвучи глупаво на дневна светлина. Целувката им му напомняше преживяното при пристигането му в Джао е-Тинукай'и, когато сякаш беше пристъпил извън времето. Може би преживяното през нощта беше като разходка в страната на приказките, нещо вълшебно, на което беше писано да изчезне от паметта, както се стапя снежинка под слънчевите лъчи.

„Не. Няма да позволя да изчезне. Ще го запомня завинаги… дори тя да не го запомни“.

Погледна крадешком Мириамел. По-голямата част от лицето й беше скрита под качулката, но той видя носа, част от бузата и заострената й брадичка. Стори му се, че много прилича на ситка, грациозна и красива, но не особено общителна. Какви ли мисли занимаваха съзнанието й? Как беше възможно така да се прилепи до него, а след това да не отрони нито дума за това, докато той се чуди дали не е сънувал всичко, или полудява? Наистина ли беше отвърнала на целувката му с равностойна на неговата страст? Колкото и да не беше наясно с жените и целуването, не можеше да допусне, че преживяното не означава абсолютно нищо за нея.

„Защо просто не я попитам? Ще полудея, ако не разбера. Но ако ми се изсмее или се ядоса, или изобщо не си спомни?“

Допускането, че Мириамел може да не споделя силните чувства, които бушуваха в него, го смрази. Решението му да я заговори за това моментално изчезна. Щеше да помисли още.

„Но аз искам пак да я целуна“.

Въздъхна. Плющенето на дъжда заглуши едва доловимата му въздишка.

Речният път беше разкалян и пуст. Както беше предположил Саймън, през целия ден се разминаха само с десетина пътници. Само един поспря за нещо повече от кратко кимване: нисичък кривокрак мъж, чийто кон с подути като буци колене теглеше завита с платнище каруца, натоварена с котли и казани. С надеждата да получи информация за онова, което им предстои, и насърчен от любезния му поздрав, Саймън го помоли да спре. Калайджията стоеше под проливния дъжд, явно доволен да поговори с някого, и им каза, че пред тях имало пътна станция, щели да стигнат до нея малко след залез-слънце. Каза, че бил тръгнал от Фолшайър, и описа града като спокоен, но пък работата, която успял да свърши там, била незадоволителна. След като се увери, че Мириамел няма нищо против, Саймън покани мъжа да се подслонят под близките борове, които предпазваха донякъде от дъжда. Почерпи го с вино и докато новият им познайник пиеше с удоволствие, повтори историята си, че е свещар, който си търси работа.

— Много ви благодаря. — Калайджията му върна меха. — Малко се постоплих в този студ. — Той кимна. — Значи можете да се надявате да изкарате някоя пара за празника на свети Тунат и за Ейдонманса. Дано имате късмет. Но ако ми позволите да ви дам един непоискан съвет, мисля, че е по-добре да не продължавате по на запад от Фолшайър.

Саймън и Мириамел се спогледаха.

— Защо? — попита Саймън.

— Ами разправят, че нещата там били зле. — Усмивката на мъжа изглеждаше насилена. — Чули сте сигурно. Бандити и тем подобни. Разправят и за страшни случки по хълмовете.

И присви рамене.

Саймън го поразпита за подробности, но човекът не беше склонен да се задълбочава. Саймън никога не беше чувал за пътуващ калайджия, който да не довърши с удоволствие предложеното му вино, докато разправя на слушателите си истории за пътуванията си. Дали този беше изключение от правилото, или пък нещо го беше смутило дотолкова, че предпочиташе да не говори много, Саймън не можа да прецени. Но му се стори достатъчно разсъдлив.

— Търсим само покрив над главите си и по няколко гроша за труда си от време на време — каза Саймън.

Калайджията изгледа меча на колана на Саймън и ризницата, която се подаваше изпод ръкавите му.

— Прекалено добре сте въоръжен за свещар, сър — тихо каза той. — Но предполагам, че е заради несигурните пътищата напоследък.

И кимна в знак на нещо като одобрение, сякаш за да подскаже, че каквото и да си е помислил за един свещар, който носи доспехи на рицар — макар и поодрипавял рицар, който е виждал и по-добри времена, — не вижда никакви причини да задава повече въпроси.

Саймън схвана косвения намек за подкана да прояви съответното любезно равнодушие и му подаде ръка за сбогуване, докато се връщаха към пътя.

— Да се нуждаете от нещо? — попита мъжът, щом хвана юздите на коня си, който стоеше търпеливо под дъжда. — Понякога получавам разни неща, тъй като не всеки има с какво да плати — ами… зеленчуци, железария… пирони, такива работи.

Саймън отвърна, че разполагат с всичко, от което имат нужда, докато стигнат до Фолшайър: беше сигурен, че нещата, от които се нуждаят най-много, няма да ги намерят в някаква просмукана от дъжда каруца. Но Мириамел поиска да погледне зеленчуците и избра няколко усукани моркова и четири глави лук, за които предложи на калайджията една монета. После му махнаха за сбогом и продължиха на запад по пльокащия от калта път.

Следобедът беше сивкав. Продължаваше да вали.

„Да се бях сетил да си взема шлема — мислеше Саймън. — Но пък сигурно все едно щях да съм като с кофа на главата и да я замерят камъни — докато не полудея“.

За да разсее Мириамел, той се опита да изпее една песен, за Бедулф и разпътната жена, на която го беше научил Шем Коняря и в която се разправяше за дъждовна буря и затова му се струваше подходяща, но повечето думи се изплъзваха от паметта му, а когато пееше частите, които беше запомнил, вятърът мяташе водата в гърлото му и на моменти той имаше чувството, че ще се удави. Накрая се отказа и продължиха безмълвно.

Невидимото през целия ден слънце най-после се показа под надвисналите като покрив над света облаци, от което тъмнината се сгъсти още повече. Продължиха да яздят под още по-студения дъжд, докато зъбите им не затракаха. Саймън вече се съмняваше в думите на калайджията, но най-после стигнаха до пътната станция.

Беше само някакъв навес от четири стени, покрив с дупка за пушека и изкопано в пода кръгло огнище, заградено с камъни. Отзад имаше навес за конете, но след като ги разседла, Саймън ги завърза в близката горичка, където щяха да са почти толкова на сухо, а и щяха да могат да пасат от оскъдната тревица.

Последният обитател на станцията — Саймън предположи, че е калайджията, който му се беше сторил свестен и съвестен мъж — беше донесъл дърва, преди да напусне. Бяха влажни и горяха трудно — наложи му се на три пъти да разпалва огъня, след като праханта изтляваше със съскане под мокрите клони. Двамата с принцесата си направиха яхния с моркови и глава лук, малко брашно и сушено говеждо от запасите на Мириамел.

— Топлата храна — заяви Саймън, докато облизваше пръстите си — е прекрасно нещо.

После вдигна купата и облиза последните капки сос.

— Имаш яхния по брадата — каза строго Мириамел.

Саймън бутна вратата на пътната станция, протегна ръце и напълни шепите си с дъждовна вода. Отпи малко, а с останалата се изплакна.

— Сега добре ли е?

— Горе-долу — отвърна тя и започна да оправя постелята си.

Саймън доволно се потупа по корема. После измъкна завивките си и ги постла до нейните. Тя ги огледа безмълвно за момент, след което, без да вдигне очи, издърпа своите почти от другата страна на огъня.

Саймън стисна устни, помълча и попита:

— Ще караулим ли? На вратата няма резе.

— Няма да е зле. Кой ще е пръв?

— Аз. Имам да мисля за доста неща.

Тонът му накара Мириамел най-после да вдигне очи. Тя го огледа внимателно, сякаш се опасяваше, че той може да направи нещо неочаквано и заплашително.

— Добре. Събуди ме, като се умориш.

— Вече съм уморен. Но ти също си уморена. Лягай и спи. Ще те събудя, след като поотпочинеш.

Мириамел легна, без да възрази. В пътната станция се възцари тишина, нарушавана единствено от потропването на дъжда по покрива. Саймън остана дълго неподвижен — наблюдаваше как отблясъците на потрепващите пламъчета подскачат по бледото й спокойно лице.

По някое време в ранните часове след полунощ Саймън усети, че клюма. Тръсна глава и се ослуша. Дъждът беше спрял, но водата продължаваше да капе от стряхата.

Той се надигна да събуди Мириамел, но спря до постелята й и се загледа в червеникавите отблясъци на дотляващите въглени по лицето й. Беше отметнала наметалото, с което се беше завила, а ризата й се беше измъкнала от мъжките бричове, които носеше, и виждаше бялата кожа от едната й страна и нежната извивка на кръста й. Саймън усети как сърцето му подскача. Копнееше да я докосне.

Ръката му сякаш сама посегна и пръстите му докоснаха кожата й нежно като пърхаща пеперуда. Беше хладна и гладка. Усети как настръхна при докосването му.

Мириамел изпъшка с безсилно раздразнение, замахна и го перца лекичко, сякаш изпитала неприятно усещане от полазили я пеперуди. Саймън моментално дръпна ръката си.

Остана за момент така, опитваше се да успокои дишането си като крадец, когото за малко не са хванали в момента на кражбата. След малко отново протегна ръка, но този път стисна едва-едва рамото й и внимателно го разтърси.

— Мириамел. Събуди се, Мириамел.

Тя изсумтя и се обърна с гръб към него. Саймън отново я раздруса, този път малко по-силно. Тя пак изсумтя протестиращо и посегна да се завие с наметалото, сякаш се опитваше да се защити от някакъв зъл дух.

— Хайде, Мириамел, твой ред е да пазиш.

Принцесата наистина беше заспала дълбоко. Саймън се приведе още по-ниско и каза в ухото й:

— Хайде, събуди се. Време е.

Косата й докосваше бузата му.

Мириамел се усмихна лекичко като на нечия шега. Очите й останаха затворени. Саймън припълзя, отпусна се до нея и се загледа в извивката на шията й. Плъзна ръка от рамото към кръста й, после се примъкна още малко, докато гърдите му докоснаха гърба й. Сега косата й докосваше цялата му буза, а тялото му обгръщаше нейното. Тя простена тихичко и като че ли доволно и се притисна едва-едва към него, след което отново притихна. Саймън спря да диша — боеше се да не я събуди или пък самият той да не кихне или да не се закашля и да разруши по този начин болезнено прекрасния момент. Топлината й обля цялото му тяло. Беше по-дребна от него, много по-дребна: можеше да я обвие и защити като броня. Мина му през ума, че е готов да лежи така цяла вечност.

Докато лежаха като две сгушили се котенца, Саймън се унесе и заспа, забравил за необходимостта от караулене, отнесена от съзнанието му, както реката отнася по течението си отбрулен лист.

Събуди се сам. Мириамел беше излязла пред станцията и разчесваше коня си. После закусиха — хляб и вода. Тя не спомена нищо за отминалата нощ, но на Саймън му се стори, че не долавя раздразнение в поведението й; сякаш частица от хладината й се беше разтопила, докато бяха лежали сгушени един до друг в сънищата си.

През следващите шест дни продължиха по Речния път, забавяни от монотонния дъжд, превърнал всичко в лепкава кал. Времето беше толкова отвратително, а пътят почти през цялото време така пуст, че опасенията на Мириамел да не бъдат разкрити, изглежда, понамаляха, но тя продължаваше да крие лицето си под качулката, когато минаваха през градчета като Брегшейм и Гаруинсуолд. Спяха в пътни станции или под пробитите покриви на крайпътни параклиси. Докато седяха един срещу друг в моментите между вечерята и заспиването, Мириамел му разказваше за детството си в Меремунд. В отговор той й разказваше за кухненските слуги и камериерките, но всяка следваща нощ й разказваше все повече за времето, прекарано с доктор Моргенес, за добронамерения хумор и редките избухвания на стареца, за презрението му към тези, които не задават въпроси, и за възхищението му от непредвидените житейски превратности.

Вечерта, след като минаха през Гаруинсуолд, Саймън се разплака, докато разказваше нещо, което веднъж му беше казал Моргенес за чудесата на пчелните кошери. Мириамел го гледаше изумена, а после го загледа някак особено, някак, както не го беше гледала никога, и въпреки че отначало той се засрами, не можеше да долови в израза й нищо презрително.

— Бих искал да ми е баща или дядо — каза той, когато се успокои.

После легнаха и макар че както обикновено Мириамел беше на една ръка разстояние от него, той усети, че е някак си по-близо, отколкото през всичките нощи, откакто се бяха целунали. Вярно, че след това я беше държал в прегръдката си, но тогава тя спеше. Сега тя лежеше в мрака до него и той почти долови някакво неизречено и нарастващо разбирателство между тях.

— Беше толкова добър с мен. Иска ми се да беше жив.

— Беше добър човек.

— Беше повече от добър. Беше… беше човек, който правеше това, което трябва да се направи. — Гърдите го стегнаха. — Умря, за да можем двамата с Джосуа да се измъкнем. Държеше се с мен, като че ли му бях роднина. Не биваше да умира.

— Никой не бива да умира — промълви Мириамел. — Особено докато е все още жив.

Саймън лежеше безмълвен и объркан. Преди да я попита какво иска да каже, усети хладните й пръсти да докосват ръката му и да се сгушват в дланта му.

— Приятни сънища — въздъхна тя.

Когато пулсът му се поуспокои, ръката й продължаваше да е в неговата. Накрая той заспа, стиснал я нежно, сякаш беше птичка.

Измъчваше ги не само неспирният дъжд и сивите мъгли. Самата земя под покрова на отвратителното време беше почти абсолютно безжизнена и потискаща като осеян с камъни, кости и паяжини пейзаж. В градчетата се мяркаха унили и наплашени минувачи, които не проявяваха дори полагаемите се към чужденци обичайни любопитство и подозрителност. Нощем вратите се залостваха и потъналите в кал улици опустяваха. Саймън имаше усещането, че минават през призрачни селища, чиито жители отдавна са ги напуснали и са останали само безплътните сенки на предишни поколения, обречени да обитават печално и безсмислено домовете на своите предци.

В сумрачния следобед на седмия ден, откакто бяха напуснали Станшайър, след един завой на Речния път зърнаха тантурестия силует на замъка Фолшайър да се извисява на фона на просналия се пред тях западен хоризонт. Някога хълмът под замъка беше покрит със зелени като кралски шлейф пасища, но сега, въпреки проливните дъждове, склоновете бяха голи. Тук-там билото беше покрито със сняг. В подножието му от двете страни на реката, неговата жизнена артерия, се беше проснал заобиколеният със стена град. На пристанищата покрай реката товареха на корабите фолшайърските кожи и вълна, за да ги откарат до Кинслах и по-надалеч и да ги върнат натоварени със злато и други стоки, благодарение на което Фолшайър отдавна беше един от най-богатите градове в Остен Ард, вторият по значение в Еркинланд след Ерчестър.

— Този замък принадлежеше на Фенгболд — каза Мириамел. — И като си помисля, че баща ми искаше да ме накара да се омъжа за него! Чудя се кой ли негов роднина се разпорежда там сега. — Тя сви устни. — Ако новият господар е като стария, надявам се всичко това да се срути върху главата му.

Саймън се втренчи в сумрака. Замъкът приличаше на причудливо нащърбена черна канара.

— Можем да стигнем в града преди свечеряване — каза той. — И можем да похапнем истинска храна.

— Мъжете мислят единствено за търбусите си.

Саймън реши, че твърдението й е невярно, но му стана приятно, че го нарече мъж, и се усмихна.

— А какво ще кажеш за една суха нощ в топла странноприемница?

Мириамел поклати глава.

— Досега имахме късмет, Саймън, но всеки ден се приближаваме все повече до Хейхолт. Много пъти съм идвала във Фолшайър. Има голяма вероятност някой да ме познае.

Саймън въздъхна.

— Добре. Но нали нямаш нищо против, ако отида да взема нещо за ядене, както направих в Станшайър?

— Само ако не ме оставиш да те чакам цяла нощ. Достатъчно отвратително е да съм съпруга на някакъв нещастен свещар, та да ми се налага и да стоя под дъжда, докато мъжът ми си пие бирата край топлата камина.

Саймън се ухили още по-широко.

— Ха, съпруга на нещастен свещар!

Мириамел го изгледа строго.

— Нещастен е, щом я ядосва.

Странноприемницата се наричаше „Катраникът“ и беше ярко осветена с факли, сякаш имаше някакъв празник, но щом Саймън надникна през вратата, разбра, че настроението вътре съвсем не е весело. Имаше доста посетители, около трийсетина души, разпръснати из обширното общо помещение, но разговаряха толкова тихо, че Саймън дори чуваше капещата от закачените им до вратата наметала вода.

Той мина между насядалите по пейките хора към дъното на помещението. Доста посетители обърнаха глави, за да го огледат, и мърморенето стана малко по-енергично, но той не отклони поглед към никого. Гостилничарят, слаб мъж с разчорлена коса и изпотено от разпалената пещ лице, вдигна очи, щом се приближи.

— Стая ли искаш? — Той огледа парцаливите дрехи на Саймън. — Две монети за нощ.

— Не. Само овнешко и хляб. И бира. Жена ми ме чака отвън. Пътуваме надалеч.

Гостилничарят викна на някой в другия край да прояви търпение, след което огледа Саймън недоверчиво.

— Имаш ли си съд? Щото оттук нищо не се изнася. — Саймън вдигна каната, която беше донесъл, и мъжът кимна. — Шест петака за всичко. Да ги видя.

Леко засегнат, Саймън тропна монетите на тезгяха. Гостилничарят ги взе и ги огледа, след което ги пъхна в джоба си и излезе.

Саймън се обърна да огледа помещението. Повечето посетители изглеждаха местни хора; бяха облечени в прости дрехи и явно се чувстваха като у дома си: съвсем малко бяха тези, които приличаха на пътници, независимо че това беше една от странноприемниците, разположени най-близо до градските порти и до Речния път. Някои също го изгледаха, но той не долови особена тревога или дори любопитство. Хората във Фолшайър, ако можеше да се съди по присъстващите в помещението, имаха много общо с овцете, които отглеждаха и стрижеха.

Обърна се, за да види върнал ли се е гостилничарят, и усети внезапно раздвижване в помещението. Запита се дали фолшайърци не проявяват по-голям интерес към него, отколкото предполагаше, но в същия момент усети хладен полъх.

Някой беше отворил вратата на странноприемницата. По-точно някои. Трима облечени в бели роби мъже стояха пред водната завеса, която се изливаше от стряхата, и спокойно оглеждаха помещението. Насядалите по масите сякаш се смалиха по местата си. Някои се заспоглеждаха крадешком, други заговориха още по-тихо, трети по-високо, а някои от посетителите до вратата се заизмъкваха боязливо навън.

Прииска му се да постъпи по същия начин.

„Сигурно са Огнени танцьори“, помисли си той. Пулсът му се учести. Дали бяха видели Мириамел? Но пък с какво толкова би могла да привлече вниманието им?

Саймън се облегна на тезгяха и загледа новодошлите с умерен интерес. Двама от тройката бяха едри и мускулести като докерите на пристанището в Хейхолт и държаха дебели сопи, по-подходящи за трошене на черепи, отколкото за ходене. Третият, водачът, ако се съдеше по това, че стоеше пред тях, беше нисък, дебел и с врат като на бик — и също държеше сопа. Щом отметна подгизналата си от водата качулка, плешивата му квадратна глава блесна на светлината. Беше по-възрастен от другите двама и имаше зорки свински очички.

Огнените танцьори закрачиха бавно през помещението; всички ги оглеждаха крадешком. Облечените в бели роби мъже явно търсеха нещо или някого. Саймън усети безпомощен страх, щом тъмните очи на водача се спряха за миг върху него, но мъжът само повдигна насмешливо вежда, щом зърна меча му.

Заля го облекчение. Явно не търсеха него. Усети нечие присъствие до рамото си, извърна се и видя гостилничаря — носеше дървен поднос с поръчаното. Подаде му овнешкото и хляба — Саймън ги уви в чиста кърпа — и наля бира в каната, без да откъсва очи от тримата новодошли. Отговорът му на любезните благодарности на Саймън беше разсеян. Саймън беше доволен, че си тръгва.

Щом отвори вратата, мерна за миг бледото, разтревожено лице на Мириамел в сянката от другата страна на улицата. Силен, насмешлив глас го застигна в гръб откъм помещението.

— Ти сериозно ли си мислеше, че ще се измъкнеш, без да те забележим, а?

Саймън замръзна, после бавно се обърна. В лявата си ръка държеше храната, а в дясната каната. Дали да не пуснеше каната и да извади меча, или да се възползва по някакъв начин от каната — например да я метне? Хейстън го беше обучил на някои номера при кръчмарски спречквания… но пък най-важният съвет на гвардееца беше да се въздържа от тях.

Очакваше да види море от вторачени в него лица и заплашителните физиономии на Огнените танцьори, но за свое изумление установи, че никой не гледа към него. Тримата Огнени танцьори стояха пред една пейка в най-отдалечения от камината ъгъл. Двамата седнали на нея, мъж и жена на средна възраст, ги гледаха безпомощно, с опулени в ням ужас лица.

Водачът на Огнените танцьори се наведе — главата му беше почти на нивото на масата, — но макар позата му да подсказваше дискретност, гласът му проехтя в цялото помещение.

— Кажи де! Наистина ли си мислехте, че ще се измъкнете, без да ви забележим?

— М-мейфуору — заекна мъжът. — Ние… ние не можахме… мислехме, че…

Огненият танцьор удари с яката си ръка по масата и мъжът млъкна.

— Това не е уважението, което очаква Кралят на бурите. — Мейфуору говореше тихо, но Саймън чуваше всяка дума от вратата. Останалите в помещението наблюдаваха във вцепенено безмълвие. — Ние Му дължим живота си, защото Той ни удостои с прозрението какво ще се случи и с шанса да сме съучастници. Не можете да Му обърнете гръб.

Мъжът размърда уста, но не се чу нито дума. Жена му също остана безмълвна, но от очите й потекоха сълзи и раменете й се разтресоха.

— Саймън!

Той се обърна. Мириамел беше застанала на средата на калната улица.

— Какво правиш? — високо прошепна тя.

— Почакай.

— Саймън, вътре има Огнени танцьори! Не ги ли видя?!

Той вдигна ръка, за да я спре, и пак погледна в гостилницата. Двамата едри Огнени танцьори тъкмо вдигаха мъжа и жената от пейката — почти влачеха жената по грубия дървен под, тъй като краката не я държаха. Тя се разплака. Мъжът, вцепенен от ужас, беше забил поглед в пода и мънкаше неразбрано.

Саймън кипна. Защо никой не им се притичаше на помощ? Над двайсет души седяха по масите, а Огнените танцьори бяха само трима.

Мириамел го дръпна за ръкава.

— Хайде, Саймън! Да се махаме!

— Не мога — отвърна тихо, но решително той. — Искат да отведат тези двамата.

— Не бива да ни заловят, Саймън. Сега не е време за подвизи.

— Не мога ей така да ги оставя да отведат тези хора, Мириамел.

Помоли се наум някой друг в пълното с хора помещение да се обади, да се надигне някаква обща съпротива. Мириамел беше права: не можеха да си позволят да постъпват необмислено. Но никой ще правеше нищо, всички само мърмореха и гледаха.

Като проклинаше собственото си безразсъдство, както и Господ и Съдбата, че го забъркват, Саймън издърпа ръката си от пръстите на Мириамел и пристъпи напред. Остави внимателно храната и каната до стената и сложи ръка върху дръжката на меча, който му беше дал Джосуа. После каза високо:

— Спрете!

— Саймън!

Сега вече всички наистина извърнаха глави към него. Последен извърна глава водачът на Огнените танцьори. Беше по-нисък от среден ръст и огромната му глава с уста като цепка странно напомняше главата на джудже. Малките му очички изгледаха Саймън от горе до долу. Този път в тях нямаше насмешка.

— Какво? Да спрем ли каза? Какво да спрем?

— Мисля, че тези хора не искат да тръгнат с вас. — Саймън се обърна към мъжа, който се съпротивляваше едва-едва, сграбчен от единия Огнен танцьор. — Така ли е?

Мъжът зашари с очи между Саймън и този, който го беше сграбчил. Накрая поклати боязливо глава. На Саймън му стана пределно ясно, че онова, от което се плаши мъжът, е наистина ужасно, щом рискуваше да влоши положението си при отчаяната — и недопустима — надежда, че Саймън би могъл да го избави.

— Ето, видя ли? — Саймън се опитваше с половинчат успех да говори категорично и спокойно. — Не искат да дойдат с вас. Оставете ги.

Сърцето му щеше да се пръсне. Думите му прозвучаха на самия него странно тържествено, дори помпозно, сякаш беше участник в някаква приказка за Талистро или в някоя подобна история за въображаеми подвизи.

Плешивият се огледа, сякаш за да прецени още колко души биха се присъединили към противопоставянето на Саймън. Никой не помръдваше, всички бяха затаили дъх. Огненият танцьор се обърна отново към Саймън и плътните му устни се изкривиха в усмивка.

— Тези двамата нарушиха клетвата си към Господаря. Махай се. Това не е твоя работа.

Обзе го невероятна ярост. Беше виждал всякакви изтезания, които можеше да си представи човек — от залелите цялата страна злодеяния на краля до изтънчените жестокости на Приратес. Стисна здраво дръжката на меча и каза високо:

— Вече е моя работа. Пуснете ги и изчезвайте.

Водачът изсъска нещо през зъби и онзи, който държеше жената, я пусна — тя се стовари на пейката, като събори една чаша върху масата — и се втурна към Саймън, вдигнал сопата си. Някой изкрещя. Саймън за миг се вцепени — беше измъкнал меча от ножницата само до половината.

„Идиот! Малоумник!“

Приклекна и сопата изсвистя над главата му, и събори няколко наметала от стената. Саймън се възползва от това и се хвърли в краката на мъжа. Стовариха се на земята и мечът на Саймън се доизмъкна от ножницата и тупна на постлания със слама под. Саймън си удари рамото — нападателят му беше тежък и як, — а щом успя да се измъкне, Огненият танцьор успя да го цапардоса по крака. Младежът посегна към меча и се зарадва, когато успя да го напипа. Нападателят му вече се беше изправил и пак вдигаше сопата. С крайчеца на окото си Саймън забеляза, че и вторият як Огнен танцьор също връхлита върху него.

„Всичко по реда си“, каза си той — същата глупава мисъл, която Рейчъл му натякваше непрекъснато, когато искаше да го накара първо да си свърши работата и чак после да хукне да се катери по дърветата или да играе. Надигна се, замахна с меча и отклони удара на първия нападател. Беше невъзможно да си припомни всички неща, които беше научил, в суматохата от крясъци, движения и паника, но изпита облекчение, че докато може да размахва меча, ще може да държи Огнения танцьор на безопасно разстояние. Но какво да направи, когато го нападнеше и другият?

Миг по-късно, когато някакво неясно движение на ръба на полезрението му го накара да приклекне, отговорът донякъде му се изясни. Сопата на втория Огнен танцьор изсвистя покрай него и халоса първия. Саймън отстъпи крачка назад и заразмахва меча с все сила. Уцели мъжа зад себе си в ръката и той нададе яростен крясък, изтърва сопата и закуцука към вратата, стиснал китката си. Саймън отново насочи вниманието си към мъжа пред себе си — надяваше се, че вторият, макар и не повален, е изваден от сражението поне за няколко отчайващо необходими му мига. Първият нападател беше усвоил урока да не се приближава прекалено много и използваше дългата си сопа, за да принуди Саймън да премине в отбрана.

Саймън чу някакъв трясък зад гърба си и се сепна. Щом видя това, противникът му нанесе светкавичен удар към главата му, но Саймън успя да вдигне меча навреме, за да го отбие. След това, докато Огненият танцьор отново надигаше сопата си, Саймън замахна с меча и я отблъсна още по-нависоко, така че тя се удари в гредите на тавана и се оплете в провисналата под сламата мрежа. Огненият танцьор погледна изненадано нагоре и в същия момент Саймън пристъпи напред, прониза го в корема и дръпна силно да извади меча — разбираше, че другият нападател или водачът ще връхлетят всеки момент отгоре му.

Нещо го халоса отстрани и го запокити към една от масите. Той зърна за момент опуленото лице на един от пияниците. Извърна се и видя кой го е блъснал — беше плешивият Мейфуору: промъкваше се между масите към вратата. Изобщо не спря да погледне двамата си помощници — прободения от Саймън и другия, който лежеше сгърчен до вратата.

— Ще ми паднеш ти — изкрещя Мейфуору и изскочи в дъждовната нощ навън.

Миг по-късно влезе Мириамел, погледна сгърчения на пода Огнен танцьор, когото Саймън беше ранил в ръката, и каза възбудено и задъхано:

— Счупих каната в главата му! Обаче онзи, който избяга, ще се върне с още свои приятели. Уф! Не можах да намеря нещо, с което да го халосам. Трябва да бягам.

— Конете — промълви задъхано Саймън. — Къде са?

— На няколко крачки оттук — отвърна Мириамел. — Ела.

Саймън се наведе и грабна храната, която беше оставил на пода. Кърпата беше мокра от бирата, която се беше разплискала от пръснатата на парчета кана. Той огледа стаята. Мъжът и жената, които Мейфуору и помощниците му заплашваха, се бяха свили до отсрещната стена и гледаха слисано като всички останали посетители.

— По-добре и вие изчезвайте — викна им той. — Тоя плешивец ще докара още свои хора. Хайде, бягайте!

Всички го гледаха втренчено. Прииска му се да каже нещо мъдро или безстрашно — както обикновено правят героите, — но не се сети за нищо. А и по меча му имаше истинска кръв и стомахът му се беше качил чак в гърлото. Той последва Мириамел навън, като остави зад себе си две тела и пълна стая с опулени очи и зейнали в безмълвие уста.