Към кулата на Зеления ангел. Част втора

12. Безсъници в мрака

Разочарованието на Саймън беше дълбока и куха празнота — като гробницата, в която се намираха.

— Няма го — прошепна той. — Блестящ гвоздей го няма.

— Това е очевидно. — Лицето на Бинабик проблясваше на светлината на факлата. — В името на Кинкипа Снежната! По-добре да не бяхме разбрали, преди да пристигнем тук с армията на принц Джосуа. Нямам желание да му нося подобна новина.

— Но какво може да се е случило?

Саймън се втренчи във восъчното лице на Престър Джон, сякаш очакваше кралят да се събуди от дълбокия си сън, за да му отговори.

— За мен е ясно, че Елиас е знаел за стойността му и го е взел. Няма никакво съмнение, че сега се намира в Хейхолт. — Тролът помръдна рамене и продължи унило: — Всъщност винаги сме знаели, че трябва да вземем Печал от него. Дали мечовете са два, или само един — няма особена разлика.

— Но Елиас не може да го е взел! Нямаше никаква дупка, преди да пробием ние!

— Вероятно го е взел много скоро след погребението на Джон. Следите са изчезнали след толкова дълго време.

— В това няма никакъв смисъл — настояваше упорито Саймън. — Можел е да го задържи още преди това, ако е искал. Таусър твърдеше, че Елиас го е ненавиждал и че е нямал търпение да се отърве от него.

— Нямам никакви сигурни отговори, Саймън. Възможно е тогава крал Елиас да не е знаел за ценността му и да е научил по-късно. Възможно е Приратес да е разбрал за мощта му и да го е отмъкнал. Много неща са възможни.

Тролът подаде факлата на Саймън, прехвърли се през ръба на лодката на Престър Джон и започна да лази нагоре към дупката, която бяха издълбали. През нея мрачно надничаше сиво-синьото небе, сякаш разкаляно от облаците.

— Не мога да повярвам. — Уморените от копаенето и все още болезнено подути от мъченията в Хасу Вале ръце на Саймън лежаха безпомощно в скута му. — Не искам да повярвам.

— Боя се, че второто е по-вярно — отвърна деликатно Бинабик. — Хайде, приятелю Саймън, ела да видим дали Мириамел се е справила с огъня. Малко гореща супа ще ни помогне да обсъдим ситуацията по-добре. — Той изпълзя до дупката, промъкна се през нея и се обърна. — Подай ми факлите, а аз ще ти помогна да се измъкнеш.

Саймън почти не обърна внимание на думите на трола. Вниманието му беше привлечено от нещо и той вдигна двете факли по-високо, наведе се от лодката и се вторачи в отсрещната стена на гробницата.

— Саймън, какво търсиш още? — викна Бинабик. — Почти обърнахме наопаки тялото на бедния крал от тършуване.

— Ей там има нещо. Нещо тъмно.

— Така ли? — В тона на Бинабик се долови тревога. — И какво е това тъмно нещо?

Саймън стисна двете факли с една ръка, смъкна се от „Морска стрела“ и пристъпи напред, за да се увери във връхлетелите го подозрения.

— Дупка е!

— Това не ме изненадва — отвърна тролът.

— Но е голяма. Сигурно са влезли през нея.

Бинабик се вторачи към петното, което му сочеше Саймън, и после изчезна от отвора. Саймън пристъпи малко по-напред. Дупката в стената на гробницата беше голяма като бъчва.

Тролът се появи отново и викна:

— Не виждам нищо от външната страна. Ако са я изкопали отвън, след това са я прикрили много старателно или е направена много отдавна — тревата е недокосната.

Саймън предпазливо се приближи до тясната кърма на „Морска стрела“. Разстоянието между корпуса и стената от кални греди беше малко повече от лакът. Той клекна, за да огледа зейналия отвор по-отблизо. И настръхна от изненада.

— Ейдон! — прошепна младежът. — Води надолу!

— Какво? — В гласа на Бинабик прозвуча нетърпение. — Саймън, имаме да свършим куп работи, преди да се стъмни съвсем.

— Спуска се надолу, Бинабик! Тунел е и се спуска надолу!

Той пъхна факлите във входа и се наведе, колкото му стигаше смелостта. Видя само няколко блещукащи тънки като косъмчета коренчета. Светлината на факлите не достигаше по-нататък в лъкатушещия надолу в мрака тунел.

Тролът пак се обади:

— В такъв случай ще го огледаме по-подробно утре, след като обмислим всичко и поспим. Идвай, Саймън.

— Ей сега — отвърна Саймън. — Ти върви.

Промъкна се още по-напред. Съзнаваше, че би трябвало да е поуплашен, отколкото се усещаше — каквото и да беше прокопало толкова огромна дупка, звяр или човек, не заслужаваше насмешка, — но беше абсолютно сигурен, че зеещият в земята проход има нещо общо с изчезването на Блестящ гвоздей. Надникна в празнотата и присви очи.

Нещо проблясваше в мрака — някакъв предмет отразяваше пламъка на факлите.

— Вътре има нещо — викна той.

— Какво нещо? — попита тревожно Бинабик. — Някакво животно ли?

— Не, нещо метално.

Той се надвеси навътре. Не усети воня на животно, а само едва доловим възкисел дъх, като от пот. Блещукащото нещо лежеше малко по-надолу в тунела, тъкмо на извивката, зад която вече не се виждаше нищо.

— Не мога да го достигна, ако не вляза вътре.

— В такъв случай ще влезем сутринта — отвърна категорично Бинабик. — Идвай вече.

Саймън се промъкна малко по-навътре. Може би беше по-близо, отколкото изглеждаше — на тази светлина не можеше да прецени. Вдигна пламтящите факли пред себе си и пропълзя на лакти и колене, докато целият влезе в тунела. Ако можеше да се протегне в-цял ръст, почти щеше да го достигне…

Пръстта под него внезапно поддаде и Саймън се подхлъзна върху меката кал. Сграбчи стената на тунела, която се откърти, но той успя да се задържи за малко, подпирайки се с протегнати ръце. Продължи да се пързаля надолу върху необичайно рохкавата пръст и затъна до кръста в пода на тунела. Беше изтървал една от факлите и тя съскаше върху влажната земя само на две педи от ребрата му. Другата се беше забила в стената на тунела, поради което не можеше да я изтърве, дори да искаше. Изпитваше странна пустота, но не и уплаха.

— Бинабик! — извика той. — Пропаднах!

Докато се опитваше да се измъкне, усети как почвата под него се размества по странен начин, нестабилна като пясък под оттегляща се вълна.

Тролът се опули така, че бялото на очите му заблещука.

— Кикасут! — изруга той и изкрещя: — Мириамел! Ела веднага!

Бинабик се втурна по склона в гробницата и се промъкна покрай огромния корпус на лодката.

— Не се приближавай много — предупреди го Саймън. — Пръстта е несигурна. И ти можеш да пропаднеш.

— Тогава не мърдай. — Дребосъкът се хвана за кила на лодката и протегна ръка към Саймън, но не му достигна повече от лакът. — Мириамел ще донесе въжето.

Гласът на трола беше тих и спокоен, но Саймън усети, че Бинабик е уплашен.

— Има нещо… нещо се движи отдолу — извика притеснено Саймън.

Усещането беше ужасяващо. Някакво свиване и едновременно разхлабване на пръстта около него, сякаш някаква огромна змия се гърчеше в дълбокото. Необяснимото чувство за спокойствие напусна Саймън, заместено от нарастващ ужас.

— Б-бин… Бинабик!

Не можеше да си поеме дъх.

— Не мърдай! — каза припряно приятелят му. — Освен ако не можеш да…

Саймън така и не чу какво точно искаше да му каже тролът. Нещо внезапно го жилна по прасците, сякаш го опари коприва, след това пръстта под него отново се размърда и накрая го погълна. Той успя да затвори уста в последния миг, преди рохкавата пръст да се надигне и да се захлупи над главата му като развълнувано море.

Мириамел видя Бинабик да изпълзява от дупката. Докато подреждаше клонките, които беше събрала за огъня, го наблюдаваше да се върти около отвора, който бяха изкопали в могилата — разговаряше със Саймън, който беше в гробницата. Запита се разсеяно какво ли са открили. Усилията им й се струваха абсолютно безсмислени. Как биха могли дори всички мечове на този свят, магически или не, да спрат лавината, която беше отприщил обезумелият й от скръб баща? Единствено Елиас би могъл да я спре, но никакви заплахи или магически оръжия не биха го накарали да го направи. Мириамел познаваше отлично баща си, познаваше упоритостта му, която не можеше да бъде възпряна по никакъв начин. А и Кралят на бурите, от който я побиваха тръпки дори насън, господарят на норните? Нали именно баща й беше призовал това неумиращо нещо на земята на смъртните. Мириамел знаеше достатъчно стари приказки, за да е убедена, че единствено Елиас може да отпрати обратно Инелуки и да затръшне вратата зад гърба му.

Но знаеше също така, че приятелите й са твърдо решени да осъществят плановете си, както беше твърдо решена и тя да осъществи своите, и не искаше да им пречи. И все пак нямаше абсолютно никакво желание да се спуска заедно с тях в гроба. Колкото и странно да беше всичко случващо се напоследък, тя не изпитваше никакво желание да зърне в какво се е превърнал дядо й Джон под гниещата пръст.

Достатъчно мъчително беше за нея преживяването да присъства на погребението и да гледа как спускат тялото му в земята. Никога не го беше чувствала близък, но по неговия си сдържан начин той я беше обичал и се беше държал мило с нея. Никога не беше успявала да си го представи млад, тъй като вече беше много стар, когато тя беше съвсем малко момиченце, макар да бе зървала веднъж-дваж някакво пламъче в очите му или внезапен прилив на енергия в приведената му фигура, намекващи за смелия покорител на целия свят, който е бил някога. Не искаше тези мимолетни спомени да бъдат помрачени от…

— Мириамел! Ела веднага!

Тя вдигна очи, сепната от боязливата настоятелност, прозвучала в гласа на Бинабик. Дребосъкът извика, без да погледне към нея, напъха се в отвора на гробницата и изчезна светкавично като къртица. Мириамел скочи, препъна се в купчината струпани клони и забърза към гробницата. Слънцето отдавна беше залязло и небето беше станало моравочервено.

„Саймън. Нещо се е случило със Саймън“.

Отне й сякаш цяла вечност да стигне до гробницата. Беше без дъх и щом се отпусна на колене, й се зави свят. Надвеси се над дупката, но не видя нищо.

— Саймън е… — извика Бинабик, — Саймън е… Не!

— Какво стана? Не те виждам!

— Куантака! — изпищя тролът. — Куантака, соса!

— Какво стана!? — разкрещя се като обезумяла Мириамел. — Какво има!

Бинабик говореше задъхано и на пресекулки.

— Вземи… факла! Въже! Соса, Куантака!

Изведнъж тролът нададе болезнен вик. Случваше се нещо ужасно и Бинабик явно имаше нужда от помощта й. Но й беше казал да вземе факла и въже, а всеки миг нейно забавяне можеше да се окаже фатален и за трола, и за Саймън.

Нещо огромно я избута встрани и я прекатури като невръстно дете. Сивкавите задни крака на Куантака изчезнаха в дупката и потънаха в сенките. Миг по-късно от дълбокото се разнесе яростното ръмжене на вълчицата. Мириамел се втурна към огъня, но спря — спомни си, че беше захвърлила вещите си близо до могилата на Престър Джон. Заоглежда се отчаяно и най-накрая ги видя.

Задъхана — ръцете й трепереха толкова силно, че й беше трудно дори да държи кремъка и огнивото, — Мириамел заудря като обезумяла, докато най-после успя да запали факлата. Грабна и втора и докато ровеше отчаяно за въже, я запали от първата.

Въжето не беше в багажа й. Тя изреди цяла серия меремундски лодкарски ругатни, докато тичаше обратно към могилата.

Намотаното въже лежеше полузаровено в изкопаната от Саймън и трола пръст. Мириамел го намота хлабаво около себе си, за да са свободни ръцете й, и се спусна в гробницата.

Вътрешността й беше странна като сън. Гърленото ръмжене на Куантака изпълваше пространството като жуженето на разгневен пчелен кошер, но се долавяше и друг шум — странно, настойчиво цвъртене. В първия момент, докато очите й свикнат с тъмнината, на потрепващата светлина на факлите тя успя да зърне само издължената широка извивка на „Морска стрела“ и провисналите греди, които стърчаха като ребра от тавана на гробницата. След малко забеляза някакво движение — развяващата се опашка и задните крака на Куантака бяха единственото, което виждаше зад корпуса на лодката. Земята около вълчицата сякаш вреше от някакви дребни силуети — плъхове?

— Бинабик! — изпищя тя. — Саймън!

Гласът на трола беше дрезгав и скован от ужас.

— Бягай! Тук е… пълно с богханик! Бягай!

Ужасена, но и притеснена за спътниците си, Мириамел се запромъква покрай корпуса на лодката. Нещо дребно и цвърчащо скочи от парапета над главата й, изпружило нокти към лицето й. Тя изпищя и го блъсна, след което го притисна с факлата към земята. За някакъв кошмарен миг зърна съсухрено човекоподобно личице да се сгърчва под пламтящата главня, сплъстената му косица се подпали и то оголи остри зъбки и нададе мъчителен писък. Мириамел отново изпищя, вдигна факлата и изрита агонизиращото създание към сенките.

Пулсът й блъскаше в слепоочията така яростно, че имаше чувството, че главата й ще се пръсне, но тя пристъпи напред. Още няколко паякоподобни създания се втурнаха насреща й, но тя размаха двете факли към тях и те отскочиха. Беше достатъчно близо, за да докосне Куантака, но не изпитваше подобно желание: вълчицата беше напълно погълната от работата си в тясното като капан пространство — прегризваше вратове и разкъсваше миниатюрните телца.

— Бинабик! — извика Мириамел. — Саймън! Тук съм. Елате на светло!

Викът й привлече нов куп цвърчащи кошмарни създания. Тя цапардоса две с едната факла, но второто почти успя да я издърпа от ръката й, преди да падне с квичене на земята. В следващия миг тя зърна по-голяма сянка и отскочи, като вдигна факлата за удар.

— Аз съм, принцесо — изпъшка Бинабик.

Беше се покатерил върху парапета на „Морска стрела“. Наведе се и изчезна за момент, но изплесканото му с кръв и кал лице, върху което блещукаха единствено очите му, веднага се появи отново и той й протегна едно дълго копие.

— Дръж! Не ги пускай да те доближат!

Тя грабна копието, обърна се и изблъска няколко създания към стената на гробницата. Изтърва едната факла. Докато се навеждаше, друго съсухрено създание подскочи към нея и тя го прониза като с харпун. То се сгърчи върху острия връх и издъхна.

— Саймън! — извика Мириамел. — Къде е?

Вдигна втората факла и я подаде на Бинабик, който отново се беше привел в лодката и сега стискаше секира, дълга почти колкото него.

— Не мога да държа факлата — задъхано викна Бинабик. — Забучи я в стената.

След това скочи до нея.

Мириамел заби края на факлата в рохкавата пръст.

— Хиник айа! — извика Бинабик.

Куантака заотстъпва заднишком, но явно нямаше особено желание да остави на мира неприятелите и се втурна няколко пъти с ръмжене към цвърчащите създания. При една от атаките й цял рояк букени изприпка покрай нея. Бинабик накълца няколко на кайма с брадвата, Мириамел пък прониза две с копието. Куантака се обърна да довърши останалите. Създанията цвъртяха яростно, опулили белите си очички като стотици лунички, но нямаха особено желание да последват Мириамел и спътниците й, които заотстъпваха към изхода.

— Къде е Саймън? — попита за кой ли път тя.

Още докато задаваше въпроса, разбра, че не иска да чуе отговора. Усети в себе си някаква хладна празнота. Бинабик не би изоставил Саймън, ако той все още беше жив.

— Не знам — отвърна прегракнало Бинабик. — Но не сме в състояние да му помогнем. Да се измъкнем на въздух.

Мириамел се изкатери и се промуши през дупката. Измъкна се от мрака в теменужената вечер и усети хладния вятър. Щом се обърна да подаде дръжката на копието на Бинабик през отвора на гробницата, зърна подрипващите в безсилен гняв покрай „Морска стрела“ създания. В мига преди Бинабик да закрие отвора с раменете си, мярна за миг бледото, спокойно лице на дядо си.

Тролът се беше сгушил до малкия огън със сгърчено от униние и оплескано със засъхнала кал лице. Мириамел се опитваше да усети болка, но не успя. Сякаш беше празна, изчегъртана от чувства. Куантака, която лежеше на земята до тях, вирна глава, сякаш озадачена от тишината. По муцуната й имаше съсирена кръв.

— Пропадна — промълви едва-едва Бинабик. — Както го виждах и изведнъж изчезна. Копах, копах, но имаше само кал. — Той поклати глава. — Продължих да копая. И изскочиха богханик. — Той се закашля и изплю пълна с кал храчка в огъня. — Бяха безброй, измъкваха се като червеи от калта. На талази. Все повече и повече.

— Каза, че било тунел. Може да има и други тунели. — Мириамел се изненада от спокойния си глас. — Може просто да е пропаднал в друг тунел. Когато тези същества, тези… копачи… се махнат, можем да го потърсим.

— Да, разбира се.

Гласът на Бинабик прозвуча безизразно.

— Ще го намерим. Ще видиш.

Тролът прокара длан по мръсното си окървавено лице и я погледна разсеяно.

— В меха има вода — каза Мириамел. — Дай да почистя раните ти.

— Ти също си цялата в кръв.

Бинабик посочи лицето й с малкия си черен пръст.

— Ще го донеса. — Тя се надигна на разтрепераните си крака. — Ще намерим Саймън. Ще видиш.

Бинабик не отговори. Докато вървеше с несигурни крачки към багажа им, тя опипа брадичката си, където я беше одраскал с нокътя си копачът. Кръвта беше засъхнала, но щом докосна бузите си, разбра, че са мокри от сълзи — дори не ги беше усетила да се стичат от очите й.

„Няма го — помисли си Мириамел. — Няма го“.

Очите й се замъглиха и тя залитна.

Елиас, Върховният крал на Остен Ард, стоеше до прозореца и се взираше в бледата извисяваща се стрела на Кулата на Зеления ангел, посребрена от лунната светлина. Обгърната в безмълвие и тайнственост, тя напомняше пристигнало от друг свят привидение, вестител на странни послания. Елиас я наблюдаваше, както моряк наблюдава морето, в което знае, че ще премине животът му, и че накрая то ще го погълне.

Кралските покои бяха в пълен безпорядък като бърлогата на звяр. На леглото в средата на стаята нямаше нищо освен вмирисания на пот тюфлек. Няколко неизползвани одеяла лежаха скупчени на пода, превърнали се в убежище на всевъзможни гадинки, които издържаха на студения въздух, който за Елиас беше по-скоро необходимост, отколкото удобство.

Прозорецът, пред който стоеше кралят, както и всички останали прозорци в дългата стая, беше отворен широко. Под перваза се бяха образували локвички от дъждовната вода, която през особено студените нощи замръзваше и образуваше бели вадички по пода. Вятърът беше довял листа и клонки, имаше и едно вкочанено врабче.

Лунната светлина увенча с ореол ангелския силует на върха на кулата. Най-после Елиас се обърна и се уви с парцаливата си мантия. Бялата му кожа се виждаше през дупките, където конците бяха прогнили по шевовете.

— Хенгфиск — прошепна той. — Чашата ми.

Нещо, което приличаше на друга струпана в ъгъла на стаята постеля, се размърда и се изправи. Безмълвният монах изприпка до една маса до вратата и свали капака на една каменна делва. Напълни една чаша с тъмна димяща течност и я донесе на краля. Неугасващата усмивка на монаха, може би не чак толкова широка, както обикновено, потрепна едва-едва в мрачната стая.

— Пак няма да спя тази нощ — каза кралят. — Заради сънищата, нали знаеш.

Хенгфиск стоеше безмълвен, но изпъкналите му очи наблюдаваха съсредоточено Елиас.

— А има и още нещо. Нещо, което чувствам, но не мога да разбера.

Той взе чашата и се върна до прозореца. Дръжката на сивия меч Печал изстърга по каменния перваз. Елиас не беше свалял меча от много време, дори когато лягаше да спи, и очертанията на оръжието личаха върху тюфлека до вдлъбнатината от тялото на краля.

Елиас надигна чашата до устните си, преглътна и въздъхна.

— Има някаква промяна в музиката — промълви той. — Великата музика на мрака. Приратес не казва нищо, но аз знам. Не е нужно този евнух да ми казва всичко. Сега вече мога да виждам нещата, да ги чувам… да ги подушвам. — Изтри уста с мантията си, като остави ново тъмно петно сред безбройните други, вече засъхнали върху плата. — Някой е променил нещата. — Дълго не каза нищо. — Но може би Приратес не го крие от мен. — Кралят се обърна, за да погледне виночерпеца си с изражение, което беше почти нормално. — Може би и самият Приратес не знае. Няма да е единственото, което не знае. Все още имам някои свои тайни. — Елиас се замисли. — Но ако Приратес не осъзнава как… как са се променили нещата… питам се какво би могло да означава това. — Отново се обърна към прозореца, загледан в кулата. — Какво би могло да означава това?

Хенгфиск чакаше търпеливо. Накрая Елиас изпи последната глътка и му подаде чашата. Монахът я взе от ръката на краля, върна я на масата до вратата и пак отиде в ъгъла. Сви се до стената, но главата му остана изправена сякаш в очакване на следващите инструкции.

— Кулата чака — добави тихо Елиас. — Отдавна чака.

Наведе се над перваза и появилият се вятър развя тъмната му коса и повдигна няколко листа върху пода — те се понесоха с шепот по каменните плочи.

— О, татко — промълви едва чуто Елиас. — Боже на милосърдието, как искам да мога да заспя.

Вцепенен от ужас, Саймън потъваше в студената влажна пръст. Всички кошмари за смърт и погребения, които беше имал, го сграбчиха, калта запуши очите и носа му, скова ръцете и краката му. Той се мъчеше да се хване за нещо. Накрая престана да усеща пръстите си. Задушаващата тежест го притискаше от всички страни.

Изведнъж, точно толкова внезапно, колкото го беше погълнала, земята го изхвърли от утробата си. Краката му — риташе като човек, който се дави — изведнъж бяха освободени от всякаква съпротива и той усети как пропада сред лавина от рухваща пръст. Тупна тежко и въздухът, който беше задържал толкова дълго в гърдите си, изскочи от тях с болезнено свистене. Вдиша и се нагълта с кал.

Дълго остана на колене, давеше се и повръщаше. Когато искрите в очите му започнаха да се разсейват, повдигна глава. Забеляза някаква светлина — слаба, но достатъчна, за да съзре смътните очертания на овално пространство, съвсем малко по-просторно от онова, от което беше пропаднал. Друг тунел? Или просто друга яма по-надълбоко, този път неговият гроб, в който въздухът скоро щеше да свърши?

Сред могилата от пръст, върху която се беше стоварил, проблесна някакво пламъче. Светлината идваше оттам. Той запълзя към нея и видя, че рухналата земя не беше затрупала едната факла. Разрови с ръка глинестата пръст, колкото можеше по-внимателно, измъкна факлата, изчисти полепналата кал и изруга като обезумял, понеже се опари. После наведе факлата, та слабото пламъче да се разгори.

Първото, което видя, беше, че наистина се намира в друг тунел. В едната посока той се спускаше надолу, също като този, в който беше проникнал от гробницата, но този тунел нямаше никакъв отвор към горния свят: краят му беше до самия него, безформена купчина пръст от влажни буци и рохкава почва. Зад нея не се виждаше нито светлинка, нито нещо друго. Ямата, през която беше пропаднал, беше запълнена със земя.

Другото, което видя, беше мътен проблясък на метал в купчината кал. Посегна да го вземе и остана разочарован от леснината, с която го измъкна, и от малките му размери. Не беше Блестящ гвоздей. Беше сребърна катарама от колан.

Саймън вдигна оплесканата с кал катарама на светлината на факлата. Изчисти с пръсти калта от нея и се разсмя мъчително — прегракналият му глас бързо замря в тясната дупка. Значи за това бе рискувал живота си — това беше примамката, която го беше подмамила в безизходните дълбини. Катарамата беше толкова изподраскана и изтъркана, че фигурите й едва личаха. В центъра имаше глава на някакво животно, нещо с квадратна муцуна като на мечка или прасе. Около нея имаше няколко тънки очертания, пръчици или стрели. Дрънкулка без никаква стойност.

Саймън забучи дръжката на факлата в земята и се закатери по могилата пръст. Небето трябваше да е някъде отгоре. Обземаше го все по-непреодолим ужас. Бинабик положително копаеше от другата страна! Но как можеше да го намери тролът, ако Саймън не му помогнеше!? Отначало за всеки изкатерен лакът се плъзваше по половин назад, докато най-после не откри начин да се придвижва, без да изтиква толкова много пръст зад себе си. Накрая се изкатери на достатъчна височина, за да опипа рохкавата земя в дъното на тунела. Започна да рови като обезумял — откъртваше огромни буци, но на тяхното място се свличаха нови и нови. Колкото повече време минаваше, толкова по-неконтролируеми ставаха действията му. Той къртеше несъпротивляващата се глина, изтръгваше я на огромни буци, смъкваше цели лавини върху себе си, но без абсолютно никакъв ефект. Сълзи обливаха лицето му и се смесваха с вадичките пот. Нямаше никакъв край, колкото и да копаеше.

Най-после спря, разтреперан и заровен почти до кръста в рухнала мокра пръст. Сърцето му блъскаше толкова силно, че мина доста време, преди да разбере, че тунелът е притъмнял. Обърна се и видя, че пръстта почти е затрупала факлата. Вторачи се в пламъка, изтръпнал от внезапен страх, че ако запълзи надолу по купчината рохкава пръст, търкулналите се буци могат да го загасят окончателно. А угаснеше ли, нямаше с какво да го запали. Щеше да се озове в абсолютно непрогледна тъмнина.

Измъкна се внимателно от свлачището, което заклещваше краката му — придвижваше се толкова предпазливо, както когато дебнеше жаби в рова на Хейхолт.

„Внимателно, внимателно — повтаряше си. — Не, само мрак не. Трябва ми светлина. Никога няма да ме намерят, ако остана без светлина“.

Свлече се малка лавина кал. По наклона се търкулнаха буци пръст и една от тях спря точно пред пламъка, който потрепна. Сърцето на Саймън почти спря.

„Внимателно. Внимателно. Много внимателно“.

Заби ръце в рохкавата пръст под факлата и затаи дъх. Вдигна я и едва тогава издиша. Беше почти изгаснала. Мъждукаше само една тънка ивичка, някакво косъмче на ръба на светлината и мрака.

Саймън повтори цялата процедура по почистването, изгори си пак пръстите и изръмжа същите ругатни, докато не откри, че напъханият в канията канукски нож си е все така вързан за крака му. Благодари на Ейдон за единствената искрица надежда, която го спохождаше от дълго време, и използва костеното острие, за да довърши започнатото. Запита се бегло колко ли ще продължи да гори факлата, но мигновено отпъди тази мисъл. Ясно беше, че няма никаква възможност да изрови сам пътя си навън. В такъв случай щеше да се премести малко по-надолу в тунела и да изчака Бинабик и Мириамел да го изкопаят отгоре. Те положително щяха да го направят скоро.

Щом приведе главнята, за да може огънят отново да я обхване цялата, от склона се спусна нов поток кал. Саймън беше толкова съсредоточен върху онова, което правеше, че изобщо не погледна, докато ново свличане не привлече вниманието му. Вдигна факлата и се втренчи в запушеното дъно на тунела. Калта се… движеше.

От пръстта сякаш израсна дребно черно дръвче, разгъваше крехките си клонки. В следващия миг до него израсна друго, а между тях се надигна малка буца. Беше глава. Слепите й бели очички се вторачиха в него, ноздрите й потрепнаха. Устата зейна в ужасяващо подобие на човешка усмивка.

От калта се надигаха още и още ръце и главички. Саймън, който гледаше слисан от ужас, се пльосна на колене, протегнал факлата и ножа пред себе си.

Букен! Копачи! Гърлото му се сви.

Бяха пет-шест. Щом се измъкнаха от рохкавата пръст, те се скупчиха и зацвъртяха тихичко. Тънките им космати крайници се преплитаха така и движенията им бяха толкова резки, че той не можеше да ги преброи. Размаха факлата срещу тях и те се дръпнаха, но не много далеч. Бяха предпазливи, но явно не бяха уплашени.

„Усирис Ейдон — замоли се безмълвно той. — Аз съм в земята с копачите. Моля те, спаси ме. Няма ли кой да ме спаси?“

Копачите тръгнаха в група към него, но неочаквано се разделиха и го нападнаха откъм стените. Саймън извика от страх и цапардоса най-близкия с факлата. Съществото изпищя от болка, но подскочи и обви крака и ръце около китката му. Острите зъбки се впиха в дланта му и той едва не изпусна факлата. Уплашеният му вик прерасна в рев от болка и той тресна ръка в стената на тунела, за да се освободи от създанието. Придобили смелост от отдалечаването на пламъка, останалите подскочиха напред и зацвърчаха пронизително.

Саймън замахна към едно от съществата и го улучи с ножа си — острието разкъса прогнилите дрипи, които копачите използваха за дрехи, и се заби в плътта под тях. След това отново стовари другата си ръка в стената с все сила и усети трошенето на тънките кости. Създанието, което се беше впило в китката му, я пусна, но ръката на Саймън пулсираше като ухапана от отровна змия.

Той заотстъпва, плъзгаше се непохватно по склона, мъчеше се да запази равновесие върху ронливата земя, а копачите се втурнаха към него. Саймън размаха факлата пред себе си и трите създания се заковаха на място, втренчили в него съсухрените си личица със зинали от омраза и страх уста. Три. И две безжизнени телца лежаха в калта, където беше застанал на колене преди малко. Дали бяха само пет?…

От тавана на тунела нещо тупна върху главата му. Изпочупени нокти задраскаха по лицето му и една ръчичка сграбчи горната му устна. Саймън изкрещя, стисна гърчещото се като червей телце с всичка сила и задърпа. След кратко усилие успя да го изтръгне с няколко отскубнати кичура коса в пестниците му. Като продължаваше да крещи от отвращение и ужас, той запокити безжизненото телце към останалите. Видя останалите три да потъват в сенките, обърна се и запълзя надолу по тунела, колкото можеше по-бързо; проклинаше и храчеше, за да махне от устата си гнусния вкус от мазната кожа на копача.

Очакваше всеки момент нещо да го докопа за крака. След като пълзя известно време, се обърна и вдигна факлата. Стори му се, че зърва блещукащи очички, но не беше сигурен. Обърна се и продължи да лази надолу. На два пъти изтърва факлата, но я грабваше моментално, изтръпнал от ужас, сякаш собственото му сърце беше изскочило от гърдите му.

Копачите, изглежда, не го бяха последвали. Страхът му се поуталожи, но сърцето му продължаваше да блъска. Пръстта под ръцете и краката му беше станала по-твърда.

След малко Саймън спря и се облегна на стената. На светлината на факлата в тунела не се виждаше нищо особено, но нещо беше по-различно. Той вдигна очи. Таванът беше доста по-висок — твърде висок, за да го стигне с ръка, както беше седнал.

Пое дълбоко дъх, после още веднъж. Остана на мястото си, докато отново не усети равномерния ритъм на дишането си, след това вдигна факлата и се огледа още веднъж. Тунелът наистина беше по-широк и по-висок. Докосна стената и установи, че е твърда почти като тухлена.

Погледна за последен път назад и с усилие стана. Таванът беше на една педя над главата му.

Неимоверно изтощен, той вдигна факлата пред себе си и закрачи. Вече знаеше защо Бинабик и Мириамел не са успели да изкопаят тунел до него. Надяваше се копачите да не са хванали Бинабик в гробницата. Сега не можеше да отдели повече от миг на подобна мисъл — бедният му приятел! Храбрият дребосък! Но и Саймън имаше своите неотложни проблеми.

Тунелът се спускаше все по-надолу и по-надолу в мрачните подземни дълбини. Отчаяно му се прииска да се върне под светлината, да усети вятъра. Последното, което можеше да си пожелае, бе да е тук, в тази дълга тясна гробница. Но нямаше къде другаде да отиде. Отново беше сам. Абсолютно, безнадеждно сам.