Към кулата на Зеления ангел. Част втора

21. Наплашените

Мириамел се събуди в мрака. Движеше се, но не със собствената си сила, а понесена от нещо или някого като вързоп дрехи. Продължаваше да усеща сладникавия аромат с носа си. Мислите й бяха разпръснати и неясни.

„Какво стана? Бинабик се сби с онзи отвратително ухилен мъж…“

Спомни си смътно как я сграбчиха и издърпаха в мрака. Беше пленничка… но чия? На баща си? Или по-лошо… много по-лошо… на Приратес?

Размърда предпазливо крака, но те бяха неподвижни, завързани с нещо, което не причиняваше болки като въже или вериги, но бе не по-малко здраво. Не можеше да помръдне и ръцете си. Беше абсолютно безпомощна.

— Пуснете ме! — извика тя, макар да знаеше, че е безполезно, но не искаше да се примири с безсилието си.

Гласът й прозвуча глухо: чувалът — или каквото беше — все още беше върху главата й.

Този, който я беше понесъл, не отговори, нито пък забави крачка. Мириамел направи още няколко опита да се освободи, но накрая се отказа.

Беше се унесла в полудрямка, когато носачът й спря. Пуснаха я с изненадваща деликатност и свалиха внимателно чувала от главата й.

Макар и смътна, в първия момент светлината я заслепи до болка. Пред нея се издигаха мрачни силуети, един от които се беше надвесил толкова близо, че тя дори не разпозна очертанията на глава. Щом зрението й привикна, тя се задъха, залази назад и се притисна към твърдите камъни. Беше заобиколена от чудовища.

Най-близкото до нея подскочи, изплашено от внезапното й движение. Подобно на спътниците си, приличаше малко на човешко същество, но имаше огромни тъмни очи без никакво бяло, а мършавата му глава се поклащаше върху тънък врат. То посегна към нея с дългите си пръсти, после дръпна ръка, сякаш уплашено да не ги захапе. Избърбори няколко думи на език, който й заприлича на хернистирски. Мириамел го гледаше втрещено. Съществото опита отново, този път на несигурен западняшки със странен акцент.

— Причинихме ли ти някакво зло? — Мършавото създание изглеждаше искрено разтревожено. — Кажи, моля те, добре ли си? Искаш ли нещо?

Мириамел го гледаше зяпнала, после се опомни. Създанието като че ли не възнамеряваше да я нарани — поне засега.

Искам вода — отвърна най-после тя. — Кои сте вие?

— Юис-фидри съм аз — отвърна съществото. — Тези другите са мои приятели, а това е съпругата ми Юис-хадра.

— Но какви сте вие?

Мириамел се запита дали привидната любезност на тези създания не е някаква клопка. Опита се да посегне незабележимо към ножа си, но той не беше в калъфа на кръста й. Чак после огледа мястото, където се намираха. Беше пещера с нащърбени стени. Беше осветена с бледа розова светлина, но тя не забеляза източника й. На няколко крачки от нея до стената на пещерата лежаха торбите, които носеха двамата с Бинабик. В тях имаше предмети, които би могла да използва за оръжия, ако се наложеше…

— Какви сме ние? — Нареклият се Юис-фидри кимна печално. — Ние сме последните, останали от нашия народ, или поне последните, избрали този път — Пътя на Камъка и Земята. — Останалите издадоха мелодичен скръбен звук, сякаш тези нищо не означаващи за нея думи бяха изключително важни. — Твоят народ ни знае като дуори.

— Дуори!

Мириамел нямаше да се изненада по-силно, ако Юис-фидри беше заявил, че са ангели. Дуорите бяха създания от приказките, таласъми, които живееха в земята. Но колкото и да беше невероятно, в момента бяха пред очите й. А и нещо в маниерите на Юис-фидри й беше безкрайно близко, сякаш познаваше него или някой, който много приличаше на него, откакто се помнеше.

— Дуори — повтори тя. Усети в нея да се надига спазъм на смях от уплаха. — Още една измислица се превръща в реалност. — Тя се понадигна, опитваше се да прикрие страха си. — Щом не ми желаете злото, тогава ме върнете при моя приятел. Той е в опасност.

Създанието с очи като палачинки я изгледа скръбно. След това издаде мелодичен звук и един от другите дуори пристъпи напред с каменна чаша в ръце.

— Вземи и пий. Това е вода — нали ни поиска вода.

Мириамел подуши предпазливо чашата, но си помисли, че щом я бяха пренесли чак тук, дуорите едва ли възнамеряват да я отровят. Отпи с наслада хладната чиста вода — балсам за пресъхналото й гърло.

— Ще ме върнете ли при него? — попита тя, след като се напи.

Дуорите се спогледаха притеснено и поклатиха глави като разлюлени от вятъра макове.

— Моля те, простосмъртна жено, не искай това — отвърна най-накрая Юис-фидри. — Ти беше на много опасно място, по-опасно, отколкото можеш да си представиш, и носеше нещо, което не би трябвало да носиш. Равновесието е извънредно деликатно.

Думите му прозвучаха помпозно и почти комично, но нежеланието му беше съвсем категорично.

— Опасно ли? — Обзе я гняв. — Какво право имате да ме отмъквате от моя приятел? Аз съм тази, която решава какво е опасно за мен!

Той поклати глава.

— Не за теб — или поне не само за теб. В равновесието има смъртоносни неща, а това място… не е добро.

Чувстваше се явно неловко. Останалите дуори лекичко се олюляваха зад него и мърмореха притеснено. Въпреки раздразнението си Мириамел едва не се разсмя от тази странна гледка.

— Не можем да ти разрешим да отидеш там. Дълбоко съжаляваме. Някои от нас ще се върнат и ще потърсят приятеля ти.

— Защо не помогнахте и на него? Защо не доведохте и него, щом е толкова важно да не сме там?

— Бяхме много изплашени. Той се сражаваше с един нежив. А равновесието там е много деликатно.

— Какво означава това?! — Мириамел се надигна, вече повече разгневена, отколкото изплашена. — Нямате право!

Тя започна да отстъпва към една сенчеста извивка в стената на пещерата с надеждата, че е вход на тунел. Юис-фидри се пресегна и стисна китката й. Дългите му пръсти се сключиха като стоманена скоба. Мършавият дуор притежаваше невероятна, огромна сила.

— Моля те, смъртна жено. Ще ти разкажем всичко, което можем. Съгласи се засега да останеш с нас. Ще потърсим приятеля ти.

Тя се опита да се измъкне, но беше безсмислено. Все едно цялата земна сила се бе изправила срещу нея.

— Добре — промълви накрая тя. На мястото на страха в нея се прокрадна безнадеждност. — Явно нямам избор. Тогава ми кажете какво знаете. Но ако Бинабик е пострадал заради вас, аз… ще намеря начин да ви накажа, които и да сте. Ще го направя.

Юис-фидри наведе глава като нахокано псе.

— Не е наш обичай да насилваме другите мимо волята им. Самите ние много сме страдали от злонамерени господари.

— Щом се налага да съм ваша пленничка, поне ме наричайте по име. Казвам се Мириамел.

— Добре, Мириамел. — Юис-фидри пусна ръката й. — Прости ни, Мириамел, или поне не ни съди, докато не си чула всичко, което имаме да ти кажем.

Тя вдигна чашата и отпи още една глътка.

— Казвайте тогава.

Дуорът огледа спътниците си, които ги наблюдаваха с огромните си тъмни очи, и заговори.

— А как е Мейгуин? — попита Изорн.

От превръзката главата му изглеждаше нереално огромна. Леденият вятър подмяташе платнището на входа на шатрата и развяваше пламъците на малкия огън.

— Бях започнал да си мисля, че ще се оправи — въздъхна Еолаир. — Снощи се поразмърда и започна да диша по-равномерно. Дори каза няколко думи, но ги прошепна едва-едва. Не можах да разбера нищо.

— Но това е добра новина! Защо си така унил?

— Ситката дойде да я види. Каза, че е като треска — че понякога болният се издига до повърхността, както удавник показва глава над водата да поеме въздух за последен път, но това не означава, че… — Гласът на Еолаир се прекърши. — Каза, че е все така близо до смъртта, ако не и по-близо.

— И ти вярваш на ситката?

— Това не е болест на плътта, Изорн — отвърна тихо графът. — Наранена е душата й, която й без това страдаше. Видя я през последните седмици. — Той сплете пръсти и отново ги отпусна. — А и ситите разбират повече от тези неща от нас. Каквото и да се е случило с Мейгуин, не са останали никакви белези, никакви счупени кости или кървящи рани. Бъди благодарен, че ти пострада от нещо, което е лечимо.

— Наистина съм благодарен. — Младият римър се навъси. — О, в името на милостивия Усирис, Еолаир, това е много лошо. И нищо ли не може да се направи?

Графът помръдна рамене.

— Лечителката каза, че е свръх силите й. Единственото, което може да направи, е Мейгиун да не страда много.

— Проклета участ за толкова прекрасна жена. Като че ли цялото семейство на Лут е прокълнато.

— Никой не би си помислил подобно нещо допреди година. — Еолаир прехапа устна. Сграбчи го съкрушителна скръб, която сякаш всеки момент можеше да го убие. — В името на щита на Мураг, Изорн, нищо чудно, че Мейгуин търсеше божествата! Как да не си помисли, че са ни изоставили? Баща й беше убит, брат й измъчван и накълцан на парчета, народът й прогонен в изгнаничество. — Той си пое мъчително дъх. — Моят народ! А сега и бедната Мейгуин, доведена до лудост и изоставена да издъхне сред снеговете на Наглимунд. Това е повече от намеса на боговете — сякаш боговете твърдо са решили да ни накажат.

Изорн направи знака на Дървото.

— Никога не бихме могли да проумеем предначертанията на Небето, Еолаир. Вероятно ориста на Мейгуин е по-значима, отколкото бихме могли да разберем.

— Може би.

Еолаир потисна раздразнението си. Изорн нямаше вина, че Мейгуин чезне, а всичко казано от него беше благоразумно и състрадателно. Но графът на Над Мулах не се нуждаеше от благоразумие и състрадание. Искаше му се да завие като вълк от Замръзналите блата.

— О, да ме прокълне Куам, Изорн, само ако я видиш! Когато не лежи, спокойна като смъртта, лицето й се изкривява от ужас, а ръцете й се сгърчват. — Той вдигна ръце и разпери пръсти. — Ето така, сякаш да се защити от нещо. — Еолаир стовари длани върху коленете си от безсилие. — Тя се нуждае от нещо, което не мога да й дам. Загубена е, а аз не мога да я намеря и да я върна обратно!

Той се задъха, дишаше на пресекулки.

Изорн се втренчи в приятеля си. Погледът му се проясни от някакво досещане.

— О, Еолаир. Обичаш ли я?

— Не знам! — Графът покри лице с длани. — Веднъж ми се стори, че се влюбвам, но тя започна да се държи хладно и неприветливо с мен и постоянно ме отбягваше и отблъскваше. Но когато я връхлетя лудостта, ми каза, че ме обича още от дете. Сигурна била, че ще я презра, но не искала да я съжаляват, затова ме държала на разстояние, за да не разбера истината.

— Майко на милосърдието! — въздъхна Изорн.

Той протегна поръсената си с лунички ръка и сграбчи ръката на Еолаир. Усетил облекчение от сърдечността на докосването, графът я стисна.

— Животът и без това е толкова объркан — и без войни между безсмъртни и прочие. О, за бога, Изорн, никога ли няма да намерим покой?

— Някой ден — отвърна римърът. — Някой ден все ще го намерим.

Еолаир стисна ръката на приятеля си и я пусна.

— Джирики каза, че ситите смятат да тръгнат след два дни. Ще тръгнеш ли с тях, или ще се върнеш в Хернистир с мен?

— Не съм сигурен. С тази глава не бих могъл да яздя бързо.

— Тогава тръгни с мен — каза графът, докато се изправяше. — Вече не бързаме за никъде.

— Разбирам, Еолаир.

— Ако искаш, после ще ти донеса ситско вино. Ще ти се отрази добре и ще прогони болките от главата ти.

— И не само тях — разсмя се Изорн, — а и разсъдъка ми. Но не ме е грижа. Няма да ходя никъде и не възнамерявам да правя нищо. Донеси виното, когато можеш.

Еолаир потупа младия мъж по рамото и излезе сред пронизващия вятър навън.

Щом стигна до шатрата, в която лежеше Мейгуин, отново се порази от изумителните умения на ситите. Малката шатра на Изорн беше сравнително здрава и солидна, но студеният въздух проникваше отвсякъде, а от разтопения сняг основата подгизваше. Шатрата на Мейгуин беше ситска, понеже Джирики бе наредил тя да почива при възможно най-големи удобства. Макар блещукащата материя да беше тънка до прозрачност, щом човек пристъпеше през прага, все едно влизаше в солидна къща. Бурята, която беше сграбчила Наглимунд, сякаш беше на левги разстояние.

Но защо беше така, запита се Еолаир, след като ситите сякаш изобщо нямаха сетива за студа и влагата?

Щом пристъпи в шатрата, Кира'ату вдигна очи. Завита с тънко одеяло, Мейгуин потрепваше неспокойно, но очите й бяха все така притворени върху мъртвешки бледото лице.

— Някаква промяна? — попита Еолаир, макар да знаеше отговора.

Ситката помръдна лекичко рамене.

— Бори се, но не мисля, че има достатъчно сили, за да превъзмогне хватката на онова, което я е сграбчило.

Ситката сякаш беше безразлична, златистите й очи бяха непроницаеми като на котка, но графът отлично знаеше, че почти не се е отделяла от Мейгуин. Те просто бяха различни, тези безсмъртни, и беше безсмислено да се опитваш да ги преценяваш по безизразните лица и монотонните гласове.

— Казвала ли ти е някакви думи? — попита внезапно Кира'ату.

Еолаир проследи протегнатите над одеялото пръсти на Мейгуин, с които сякаш искаше да хване нещо, което не беше там.

— Говори ми, да, но не можах да я чуя добре. А това, което чух, беше неясно бърборене. Не долових нито една позната дума.

Ситката повдигна сребристата си вежда и каза:

— Мисля, че чух…

И се обърна към Мейгуин, която помръдваше беззвучно устни.

— Какво?

— Словата на Градината. — Кира'ату разпери пръсти, после ги събра. — Онова, което наричате ситска реч.

— Възможно е да научила малко през времето, когато пътувахме и се сражавахме заедно.

Гледката на неспокойно търсещите нещо ръце на Мейгуин разкъсваше сърцето на Еолаир.

— Възможно е — съгласи се лечителката. — Но ми се стори, че го изрече, както би го изрекъл Зида'я… почти.

— Какво искаш да кажеш?

Еолаир изпита някакво смущение и нарастващо раздразнение.

Кира'ату се изправи.

— Прости ми. Трябва да поговоря за това с Джирики и Ликимея, вместо да тревожа теб. А и не мисля, че има голямо значение. Съжалявам, граф Еолаир. Искаше ми се да ти съобщя по-добри новини.

Той седна на земята до Мейгуин.

— Вината не е в теб. Ти беше много внимателна. — Той протегна ръка, за да може Мейгуин да я хване, но хладните й пръсти се дръпнаха като уплашени. — Багба да ме прокълне, какво търси тя?

— Има ли нещо, което обикновено да носи със себе си или да закача на шията си? — попита Кира'ату. — Някакъв амулет или нещо друго, което й действа успокоително?

— Не си спомням нищо такова. Може би иска вода.

Ситката поклати глава.

— Дадох й да пие.

Еолаир се наведе и започна да рови разсеяно в торбите с принадлежностите на Мейгуин. Извади един топъл вълнен шал и го притисна в ръцете й, но тя го задържа само за миг и го отблъсна. Пръстите й отново зашаваха, а от устата й се дочуха неразбираеми гърлени звуци.

Обзет от отчаяно желание да я успокои по някакъв начин, той заизмъква всевъзможни неща от торбите, поставяше ги едно по едно в ръцете й — чаша, издялана от дърво птичка, явно от Залата за резби в Тайг, дръжката на напъхана в канията си кама. Последното му откритие го притесни. Уплашен, че заради замъгленото си съзнание тя би могла да се нарани, той й беше забранил да я вземе от Хернисадарк, но Мейгуин очевидно беше пренебрегнала заповедите му. Но нито едно от тези неща, нито някои от останалите дребни предмети, които й подаваше, не я успокояваха. Тя ги отблъскваше като малко дете с гневни и резки движения, макар изражението й да оставаше непроницаемо.

Пръстите му напипаха нещо тежко. Той го извади и видя изпъстрен с жилки каменен отломък.

— Какво е това?

Тонът на Кира'ату беше изненадващо рязък.

— Подарък от дуорите. — Повдигна го да й го покаже. — Виж, Юис-фидри издълба името на Мейгуин върху него. Поне така ми каза.

Кира'ату взе камъка от ръката му и го завъртя в тънките си пръсти.

— Това наистина е името й. Това са знаците на Тинукеда'я. Дуори ли каза?

Еолаир кимна.

— Заведох Джирики до подземното им селище Мезуту'а. — Той взе камъка и го притегли в ръка, загледан в преливащите се отражения на огъня в сърцевината му. — Не знаех, че го е взела със себе си.

Мейгуин внезапно простена толкова сърцераздирателно, че графът потрепна и рязко се извърна към леглото. Тя отново издаде някакъв звук, малко по-членоразделен.

— „Изгубена“ — промълви Кира'ату, като се наведе към нея.

Сърцето на Еолаир се сви.

— Какво искаш да кажеш?

— Това каза. Говори на езика на Градината.

Графът се загледа в смръщеното чело на Мейгуин. Устата й отново помръдна, но не се чу никаква дума, а само безсловесно изсъскване; главата й се мяташе върху възглавницата. Внезапно тя протегна ръце и сграбчи неговите. Щом пусна камъка, за да ги поеме, тя го грабна и го притисна към гърдите си. Трескавото й мятане се укроти и тя не издаде нито звук повече. Очите й бяха все така затворени, но сега вече сякаш се беше унесла в спокоен сън.

Еолаир я наблюдаваше като онемял. Кира'ату се приведе и докосна челото й, след което подуши дъхай.

— Добре ли е? — попита най-после графът.

— Не е по-близо до нас. Но намери за малко покой. Мисля, че е търсела камъка.

— Но защо?

— Не знам. Ще говоря с Ликимея и нейния син, както и с всеки, който би могъл да знае. Но това няма да промени нищо, Еолаир. Тя си е същата. Но вероятно там, където броди — по Пътя на сънищата или другаде, — няма от какво да се плаши. Това не е малко.

Тя издърпа одеялото върху ръцете на Мейгуин, които стискаха дуорския камък, сякаш той беше частица от нея.

— И ти трябва да си починеш, граф Еолаир. — Ситката пристъпи към вратата. — Няма да можеш да се грижиш за нея, ако и ти се разболееш.

Вълна от мразовит въздух премина през шатрата при открехването на покривалото.

Исгримнур проследи с поглед лектор Велигис, който се изтегляше от тронната зала. Петима изпънали жили от зор гвардейци мъкнеха носилката на огромния мъжага, придружени, както и при влизането, от цяла процесия свещеници, понесли свещени предмети и димящи кадилници. Исгримнур си помисли, че му приличат на отправил се към следващото селище пътуващ цирк. Той си беше спестил колениченето заради натъртените си кокали — беше проследил представлението на новия лектор от едно кресло до стената.

Въпреки благородството, което излъчваше, Камарис изглеждаше някак не на място върху високия херцогски трон. Джосуа, който беше коленичил до стола си, докато лектор Велигис даваше благословията си, се изправи, изтупа колената си и каза:

— Е, Майката Църква признава нашата победа.

— Че какъв друг избор има Майката Църква? — изръмжа Исгримнур. — Ние победихме. Велигис е от онези, които залагат само на фаворита — който и да той.

— Той е лекторът, херцог Исгримнур — каза със строг глас Камарис. — Божият служител на земята.

— Камарис има право. Какъвто и да е бил досега, сега е въздигнат върху Седалището на Височайшия. И заслужава нашето уважение.

Исгримнур изръмжа презрително.

— Аз съм дърт и всичко ме боли — знам, каквото знам. Мога да уважавам Седалището, но не и човека на него. Като седна на Престола от драконова кост, твоят брат стана ли добър крал?

— Никой не твърди, че кралството прави един владетел безпогрешен.

— Опитай се да го кажеш на някой крал — изсумтя Исгримнур.

— Моля ви. — Камарис вдигна ръка. — Стига вече. Денят беше изтощителен, а имаме още много работа.

Исгримнур погледна стария рицар. Той наистина изглеждаше уморен, какъвто херцогът не го беше виждал никога. Беше нормално да се очаква, че освобождаването на Набан от убиеца на брат му би трябвало да зарадва Камарис, но вместо това то сякаш беше изсмукало жизнеността му.

„Сякаш съзнава, че е свършил едно от нещата, които би трябвало да свърши, но само едно от тях. И сега има нужда от почивка, но все още не може да си я позволи“. Херцогът си помисли, че най-после разбира. „Чудех се защо е толкова странен, толкова сдържан. Не му се живее. Тук е само защото вярва, че Бог желае да приключи задълженията, които му предстоят“. Очевидно всяко подлагане под съмнение на Божията воля, включително непогрешимостта на лектора, беше немислимо за Камарис. „Възприема се като мъртвец“.

Полазиха го тръпки. Едно е да копнееш за покой, за облекчение, но съвсем друго да си мислиш, че си мъртвец. За момент му мина мисълта дали Камарис не разбира по-добре от всички останали Краля на бурите.

— Чудесно — каза Джосуа. — Остава да видим още един човек. Аз ще разговарям с него, Камарис, ако не възразяваш. От известно време мисля доста за това.

Възрастният рицар махна с безразличие. Очите му напомняха замръзнали ивици под гъстите вежди.

Джосуа даде знак на един паж и вратите се отвориха широко. Щом внесоха носилката на граф Стреаве, Исгримнур се настани в креслото си, вдигна халбата бира, която беше скрил отзад, и отпи стабилна глътка. Навън беше следобед, но пред високите до тавана прозорци в залата бяха спуснати плътни завеси заради бурята, която мяташе вълните под двореца, и в стенните стойки горяха факли. Исгримнур знаеше, че залата е боядисана в нежни морскосини, жълтеникавочервени като пясък и небесносини нюанси, но на светлината на факлите те изглеждаха мътни и сивкави.

Свалиха креслото със Стреаве от носилката и го поставиха в основата на трона. Графът се усмихна и сведе глава.

— Херцог Камарис. Добре дошъл в своя законен дом. Липсваше ни, милорд. — Той завъртя белокосата си глава. — Принц Джосуа, херцог Исгримнур. За мен е чест, че ме поканихте. Каква благородна компания!

— Аз не съм херцог, граф Стреаве — отвърна Камарис. — Не приех никаква титла, а само платих за смъртта на брат си.

Джосуа пристъпи напред.

— Нека не те заблуждава неговата скромност, графе. Тук управлява Камарис.

Усмивката на Стреаве се разшири, подчертавайки бръчиците около очите му. На Исгримнур му хрумна, че прилича на най-достолепния дядо, сътворен някога от Бог. Запита се дали графът не се е упражнявал пред огледало.

— Радвам се, че прие съвета ми, принц Джосуа. Както виждаш, наистина много хора не се чувстваха добре под управлението на Бенигарис. Сега Набан ликува от радост. Докато идвах… тоест докато ме носеха от пристанището, видях хората да танцуват на градския площад.

Джосуа помръдна рамене.

— Причина за това е по-скоро фактът, че барон Серидан и останалите изпратиха войските си в града с пари за харчене. Градът не пострада особено от Бенигарис в тези трудни времена. Отцеубиец или не, той като че ли управляваше сравнително добре.

Графът го изгледа за момент и изглежда, реши да възприеме друг подход. Исгримнур се любуваше на представлението.

— Да — отвърна тежко Стреаве, — тук си прав. Но хората знаят, не мислиш ли? Усещаше се, че нещо не е наред, а и всички си шушукаха, че Бенигарис е посякъл баща си — любимия ти брат, сър Камарис, — за да вземе короната. Имаше и проблеми, които определено не бяха по вина на Бенигарис, но се усещаше и голямо напрежение.

— Напрежение, което вие двамата с Приратес разпалихте, а след това раздухахте пламъците.

Владетелят на Пердруин изглеждаше искрено изненадан.

— Ти ме свързваш с Приратес!? — В един миг маската на любезност от лицето му падна и под нея се показа гневно, волево изражение. — С тази наметната с червена мантия гнида? Ако можех да ходя, Джосуа, щях да кръстосам меч с теб за тези ти думи.

Принцът го изгледа хладно за момент, след което изразът му поомекна.

— Не твърдя, че двамата с Приратес сте действали съвместно, Стреаве, а че и двамата сте се възползвали от ситуацията за собствена изгода. Която за всеки от вас е твърде различна, сигурен съм.

— Ако това си искал да кажеш, то аз се признавам за виновен и се предоставям на милостта на трона. — Графът изглеждаше удовлетворен. — Да, аз използвам всякакви средства, за да защитя интересите на своите острови. Аз не разполагам със значителна армия, Джосуа, и съм постоянна жертва на капризите на съседите си. В Ансис Пелипе казват: „Когато Набан се обърне насън, Пердруин пада от леглото“.

— Убедителен си, графе — разсмя се Джосуа. — И до голяма степен имаш право. Но се говори също така, че вероятно си най-заможният мъж в Остен Ард. И това ли е в резултат на загрижеността ти за интересите на Пердруин?

Стреаве се изправи в стола си.

— Това, което е мое, не е твоя работа. Разбрах, че ме търсиш като съюзник, а не за да ме обиждаш.

— Спести ми фалшивото си достойнство, графе. Трудно бих могъл да повярвам, че да те нарекат заможен е обида. Но в едно отношение си прав: искаме да разговаряме с теб за някои проблеми от взаимен интерес.

Графът вирна тържествено глава.

— Това съм готов да чуя, принц Джосуа. Знаеш много добре, че те подкрепям — спомни си бележката, която ти изпратих по Ленти! Горя от нетърпение да обсъдим начините, с които бих могъл да ти помогна.

— С които бихме могли да си помогнем взаимно, искаш да кажеш. — Джосуа вдигна глава, за да изпревари възражението на Стреаве. — Моля те, графе, да изоставим обичайните увъртания. Ужасяващо бързам. Ето, аз вече се отказах да се пазаря, като ти казах това. Умолявам те да не си губим времето с лицемерни възражения срещу едно или друго.

Старецът стисна устни и присви очички.

— Отлично, Джосуа. Признавам, че съм необичайно заинтригуван. Какво искаш?

— Кораби. И моряци да ги управляват. Достатъчно на брой, за да прехвърлят нашите армии в Еркинланд.

Изненадан, Стреаве направи пауза, преди да отговори.

— Възнамеряваш да се отправиш към Еркинланд веднага? След продължилите няколко седмици ожесточени сражения за Набан и при най-свирепите от години урагани, които връхлитат от север дори в момента, докато разговаряме? — Той махна към плътно затворените прозорци. Отвън се чуваше воят на вятъра над хълма Санселан. — Нощес беше толкова студено, че водата в Залата на фонтаните замръзна. Дори камбаната на Клавес едва дрънна веднъж над Божия дом, така беше вледенена. А ти искаш да излезеш в открито море?

Исгримнур се сепна при споменаването на камбаната. В същия миг Джосуа се извърна и изгледа римъра, предупреждавайки го да не се обажда. Очевидно и той помнеше пророческата поема на Нисес.

— Да, Стреаве — отвърна принцът. — Има бури и бури. Трябва да предизвикаме някои, за да превъзмогнем други. Ще взема корабите колкото е възможно по-скоро.

Графът разпери ръце, все едно да покаже, че не държи нищо.

— Е, ти си знаеш работата. Но какво искаш от мен? Пердруинските кораби не са бойни кораби и всички до един са в открито море. Това, от което имаш нужда, безспорно е великата набанска флота, а не моите търговски черупки. — Той посочи към трона. — Сега Камарис е владетелят на династията на Рибарчето.

— Но ти си владетел на пристанищата — пресече го Джосуа. — Както ми каза Бенигарис, той те е мислел за пленник, но през цялото време си го разяждал отвътре. Използва ли част от златото, с което се говори, че са пълни катакомбите под къщата ти в Ста Мироре? Или нещо по-коварно — клюки, интриги?… — Той поклати глава. — Няма значение. Работата е там, Стреаве, че можеш да ни помогнеш или да ни попречиш. Бих искал да обсъдим с теб цената ти, било във власт или в злато. Трябва да уточним и условията. Искам тези кораби натоварени и на път най-много до седем дни или по-скоро.

— Седем дни? — Графът отново разигра изумление. — Това няма да е лесно. Вече чу за килпата, нали? Пощурели са като акули, само дето акулите не смъкват моряци през перилата, за да ги изядат. Мъжете нямат особено желание да излизат в морето през тези мрачни дни.

— Значи подхванахме пазарлъка? — попита Джосуа. — Дадено. Времената са трудни. Какво искаш, власт или злато?

Стреаве неочаквано се разсмя.

— Да, подхванахме пазарлъка. Но ти ме подценяваш, Джосуа, или подценяваш собствените си съкровища. Ти притежаваш нещо, което ще ми е по-полезно и от властта, и от златото — нещо, което ги гарантира едновременно.

— И какво е то?

Графът се приведе напред.

— Знание. — Той се изпъчи и върху лицето му затрептя едва доловима усмивчица. — Така че сега аз ти връщам жеста. — Графът потри длани от едва прикривано задоволство. — Дай да си поговорим сериозно.

Исгримнур изруга тихичко, щом Джосуа се настани до владетеля на Пердруин. Въпреки заявеното от принца настояване за експедитивност, се задаваха сложни пируети. Нещо, което явно доставяше огромно удоволствие на Стреаве, за да бърза особено, и на което Джосуа гледаше твърде сериозно, за да го претупа. Исгримнур се обърна и погледна Камарис, който беше мълчал през цялото време. Старият рицар се взираше в плътно затворените прозорци, сякаш наблюдаваше някаква изцяло погълнала вниманието му картина, подпрял с длан брадичката си. Исгримнур изпъшка от болка и отново посегна към бирата си. Предстоеше му дълга нощ.

Страхът на Мириамел от дуорите беше понамалял. Постепенно започваше да си спомня какво й бяха казали Саймън и други хора за пътуването на граф Еолаир до Сесуад'ра. Графът беше срещнал дуори — наричаше ги „домайни“ — в мините под хернистирските планини. Разказваше, че са приятелски и миролюбиво настроени, което й се струваше вярно: освен че я бяха отмъкнали от стълбището, не й бяха направили нищо лошо. Но все пак не искаха да я пуснат.

— Ето там. — Тя посочи торбите. — Щом сте толкова сигурни, че нещо от нещата, които нося, би могло да представлява опасност или… или каквото и да е, претърсете сами.

Докато дуорите се съвещаваха разтревожени на мелодичния си език, Мириамел се замисли как би могла да избяга. Запита се дали дуорите понякога спят. И къде всъщност я бяха довели? Как да се измъкне оттук и накъде да тръгне след това? Поне картите бяха все още с нея, макар да се съмняваше, че би могла да ги разчете толкова добре като Бинабик.

Къде беше Бинабик? Жив ли беше? Почти й прилоша, като си припомни хилещото се същество, което беше нападнало трола. Още един изгубен сред сенките приятел. Дребосъкът беше прав — това пътуване се бе оказало пълна глупост. Собствената й упоритост беше станала причина за смъртта на двамата й най-близки приятели. Как щеше да живее отсега нататък с тази мисъл?

Дуорите приключиха обсъждането си, но Мириамел вече не проявяваше особен интерес към решението им. Беше изпаднала в униние, което като че ли изсмукваше силите й.

— Ще преровим принадлежностите ти, с твое разрешение — заяви Юис-фидри. — От уважение към вашите обичаи моята съпруга Юис-хадра само ще ги докосне.

Деликатността на дуорите слиса Мириамел. Какво ли си мислеха, че е помъкнала със себе си под земята — финото бельо на една дворцова принцеса? Малки трошливи сувенири? Напарфюмирани бележчици от обожатели?

Юис-хадра се приближи притеснено и започна да преглежда съдържанието на торбите. Съпругът й се отпусна на колене до Мириамел.

— Болезнено съжаляваме, че сме принудени да постъпим така. Това наистина не е в обичаите ни — да налагаме волята си на някой друг. Никога не сме го правили. Никога.

Той искаше на всяка цена да я убеди.

— Все още не мога да схвана от какво толкова се страхувате.

— От мястото, през което минавахте с твоя спътник. То е… то е — не познавам нито една дума в езиците на простосмъртните, с която бих могъл да го обясня. — Той сви дългите си пръсти. — Има… сили, неща, които дълго време са спали. Сега те се събуждат. Стълбището, по което се изкачвахте, е място, където тези сили са могъщи. Все още не разбираме какво се случва, но докато не го проумеем, не трябва да се случи нищо, което би могло да наруши равновесието…

Мириамел махана с ръка, за да го накара да спре.

— По-бавно, Юис-фидри. Опитвам се да разбера. Първо, това… нещо, което ни нападна на стълбата, не беше наш спътник. Бинабик като че ли го позна, но аз не съм го виждала никога.

Юис-фидри поклати разтревожен глава.

— Не, не, Мириамел. Не се засягай. Ние знаем, че това, с което се спречка твоят приятел, не е ваш спътник — то беше крачеща празнота, изпълнена с Несъществуване. Може някога да е било простосмъртен. Не, имах предвид онзи спътник, който вървеше малко по-назад от вас.

— Зад нас? Бяхме само двамата. Освен…

Сърцето й подскочи. Дали не е бил Саймън, който е търсел приятелите си? И е бил съвсем близо до тях, когато я бяха отвлекли? Не, би било ужасно жестоко!

— Бяхте преследвани — отвърна категорично Юис-фидри. — За добро или за лошо — не знаем. Само знаем, че на стълбището имаше трима простосмъртни.

Мириамел поклати глава, неспособна да мисли за това. Прекалено много неясни неща се бяха струпали над прекалено голямата й скръб.

Юис-хадра изцвъртя като птичка. Съпругът й се обърна. Дуорката вдигна Бялата стрела на Саймън.

— Ама разбира се! — ахна Юис-фидри. Останалите дуори се приближиха и я заоглеждаха съсредоточено. — Усещахме я, но не знаехме какво е. — Той се обърна отново към Мириамел. — Не е наша изработка, в противен случай щяхме да я познаваме толкова добре, колкото добре познаваш пръстите на ръката си. Но е направена от Виндаомейо, един Зида'я, когото научихме на нашите умения и майсторство. Ето виж — той посегна и я взе от съпругата си, — това е парче от един от Главните свидетели. — Той посочи изпъстрения с жилки синьо-сивкав връх на стрелата. — Не е изненадващо, че я усетихме.

— И носенето й по стълбището представлява някаква опасност, така ли? — Мириамел искаше да разбере, но се чувстваше безкрайно измъчена, а изтощението я теглеше като подводно течение. — Как е възможно?

— Ще ти обясним, ако можем. Нещата се променят. Равновесието е деликатно. Червеният камък на небето говори на камъните върху земята, а ние, Тинукеда'я, долавяме гласовете на тези камъни.

— И тези камъни ви карат да отмъквате хора от стълбището?

Наистина беше уморена и не можа да овладее раздразнението си.

— Не искахме да идваме тук — отвърна мрачно Юис-фидри. — Случилото се в нашия дом и на други места ни накара да тръгнем на юг, но когато пристигнахме тук през старите тунели, разбрахме, че опасността е още по-голяма. Не можем да продължим напред и не можем да се върнем назад. Но трябва да разберем какво се случва, за да вземем решение как най-лесно да го избегнем.

— Искате да избягате? — попита Мириамел. — И затова вършите всичко това? За да си осигурите възможност да избягате?

— Ние не сме воини. Ние не сме като някогашните си владетели Зида'я. Начинът на живот на Децата на океана винаги е бил да оцеляват.

Мириамел тръсна безпомощно глава. Бяха я отвлекли и откъснали от приятеля й само за да се спасят от нещо, което тя не можеше да разбере.

— Пуснете ме.

— Не можем, Мириамел. Съжаляваме.

— Тогава ме оставете да поспя.

Тя изпълзя до стената на пещерата и се сгуши в наметалото си. Дуорите не й попречиха, а отново започнаха да обсъждат нещо. Гласовете им, мелодични и непонятни като цвъртене на щурци, започнаха да я унасят.