Към кулата на Зеления ангел. Част втора

26. Песента на червената звезда

— На, пий. — Тролът протегна меха с вода. — Аз съм. Бинабик от Минтахок. Укикук ми беше наставник. А ти си Падреик. Много пъти ми е говорил за теб.

— Падрейк е мъртъв — въздъхна монахът, отпи глътка вода и по брадичката му потече струйка. Явно беше уморен. — Сега съм съвсем различен човек. В името на всички стари и нови богове, вратата беше много яко залостена. Не ми се е налагало да преодолявам такова нещо от двайсетина години. За малко не ме уби. — Той поклати глава. — А може би щеше да е по-добре.

— Само се чуй! — извика Мириамел. — Изникваш отникъде, но пак ръсиш същите глупости. Какво правиш тук?

Кадрах не посмя да я погледне в очите.

— Преследвах те.

— Преследва ли ме? От къде?

— През целия път до Сесуад'ра, а после продължих, когато избягахте. — Той погледна към дуорите, които бяха затворили каменната врата и се бяха сгушили в дъното на пещерата и оглеждаха новодошлия, сякаш можеше да се окаже преоблечен норн. — Ето ги и тях — домхаините. — Той направи гримаса. — Мина ми през ума, че те са залостили вратата, но не бях сигурен.

Опитът му да отклони Мириамел не успя.

— Какво правиш тук, Кадрах? И кой те преследва?

Монахът свали очи към ръцете си, които стискаше сред гънките на оръфаното си наметало.

— Боя се, че доведох норните при вас и вашите съюзници. Белите чудовища ме преследват почти откакто се спуснах в катакомбите. През цялото време бях принуден да бързам пред тях.

— И ги доведе при нас?

Мириамел все още не беше наясно какви чувства да изпитва от това, че отново вижда Кадрах. След като той беше изоставил групата им край езерото Тритинг, тя се беше постарала окончателно да го изтрие от съзнанието си. Все още се срамуваше от спора за пергамента на Тиамак.

— Няма да ме хванат никога повече — възкликна пламенно монахът. — Ако не бях успял да насиля вратата, щях да се хвърля от стълбата Тан'жа, за да не попадна в ръцете им.

— Но нали казваш, че сега са зад вратата, а пещерата има само един изход — натърти Бинабик. — Не си направил кой знае какво за себе си, Кадрах или Падреик, или каквото и да е името ти в момента. — Бинабик бе чул много истории за монаха от Мириамел и от Саймън. Сега тя забеляза, че уважението му към онова, за което някога беше воювал хернистирецът, се сблъсква с недоверието към човек, който би могъл да изневери на свой приятел. Той помръдна рамене. — В името на камъните на Чъку! Стига приказки. Да се захващаме с важните неща.

Той се изправи и тръгна през пещерата към дуорите.

— Защо избяга, Кадрах? Казах ти, че съжалявам за пергамента на Тиамак… и за всичко останало.

Монахът най-после я погледна в очите. Погледът му беше странно безизразен.

— Но ти беше права, Мириамел. Аз съм крадец, лъжец и пияница — и това е истината от много години. Това, че съм извършил няколко честни дела, не променя нищо.

— Защо постоянно говориш такива неща? — попита тя. — Защо непрекъснато виждаш само най-лошото в себе си?

Изражението му стана почти обвинително.

— А ти защо виждаш само доброто в мен, Мириамел? Мислиш си, че знаеш всичко за света, но си само едно малко момиче след всичко казано и сторено. Твоето въображение и твоите знания си имат своите граници и ти дори не можеш да си представиш какво отвратително място е всъщност този свят.

Мириамел се дръпна като ужилена и затършува из торбата. Беше се появил само преди мигове и вече й се искаше да го удуши, но вместо това усърдно търсеше нещо, с което да го нахрани.

„Вероятно ще се грижа така и за здравето му, докато не реша да го убия“.

Кадрах се облегна на стената и затвори очи — явно бе свръхизтощен. Тя се възползва от възможността да го огледа. Беше отслабнал дори още повече, откакто я беше зарязал сред пасищата, лицето му беше измършавяло, а под отпуснатата му кожа нямаше грам тлъстина. Дори на розовата светлина на дуорските камъни монахът изглеждаше сив.

След малко Бинабик се върна.

— Може да не сме още дълго в безопасност. Юис-фидри ми каза, че вратата вече не е така яка, след като веднъж е била насилена. Не всички норни са такива господари като твоето приятелче монаха, но и сред тях може да се намери някой. А дори и никой от тях да не успее да я отвори, вероятно нищо не би могло да спре Приратес.

— Господари? Какво искаш да кажеш?

— Господари на знанието. Обучени в Умението, в Изкуството, което онези, които не са Носители на свитъка, понякога наричат магия.

— Кадрах каза, че вече не може да прави магии.

Бинабик поклати глава в недоумение.

— Мириамел, някога Падреик от Кранхир беше може би най-посветеният в Изкуството в цял Остен Ард, макар причината за това отчасти да беше в това, че останалите Носители на свитъка, дори най-великият — Моргенес, — предпочитаха да не рискуват в дълбочините му. Изглежда, Кадрах не е загубил уменията си. В противен случай как би могъл да насили вратата на дуорите?

— Всичко стана толкова светкавично, че въобще не успях да помисля.

Тя усети надеждата й да се увеличава. Може би съдбата неслучайно беше докарала монаха тук.

— Направих, каквото трябваше — отсече Кадрах. Мириамел, която мислеше, че е заспал, подскочи. — Белите лисици щяха да ме пипнат всеки момент. Но вече не съм онова, което бях, троле. Упражняването на Изкуството изисква дисциплина, упорит труд… и покой. Тези неща ми бяха чужди дълги години. — Той отново отпусна глава на стената на пещерата. — И сега кладенецът е пресъхнал. Нямам какво повече да дам. Абсолютно нищо.

Мириамел твърдо реши да се домогне до отговори.

— Все още не си обяснил защо ме преследваш, Кадрах.

Монахът отвори очи.

— Защото не остана нищо друго. На този свят вече няма нищо важно за мен. — Той се поколеба, след това погледна с раздразнение Бинабик, сякаш дребосъкът подслушваше нещо, което нямаше право да чуе. Думите му се заредиха бавно. — Защото… защото беше внимателна с мен, Мириамел. Бях забравил какво е да го усещаш. Не можех да продължа с теб и да се изправя пред въпросите, погледите, презрението на всички други — херцог Исгримнур и останалите, — но и не можех да се лиша от тази частица живот… какъвто беше някога. Не можех да се откажа. — Той вдигна ръце и разтърка лице, след което избухна в горчив смях. — Предполагам, че не съм чак такъв мъртвец, какъвто си мислех.

— Ти ли ни преследваше със Саймън в гората?

— Да, както и в Станшайър и във Фолшайър. Едва когато той се присъедини към вас — той посочи Бинабик, — трябваше да изостана. Тая вълчица има остър нюх.

— Не помогна особено, когато ни заловиха Огнените танцьори.

Кадрах само помръдна рамене.

— И ни проследи през целия път дотук?

— Изгубих следите ви след Хасу Вале. Беше истински късмет, че ви открих пак. Ако не бяхте дошли в „Свети Сутрин“, където бях намерил подслон при побъркания Домитис, сигурно никога повече нямаше да се срещнем. — Той отново се разсмя с дрезгав глас. — Само си помисли, милейди. Късметът да ти изневери, когато посетиш божия дом.

— Достатъчно. — На Мириамел й дотегна да слуша презиращия сам себе си Кадрах. — Вече си тук. Какво ще правим?

Преди монахът да е отворил уста, Юис-фидри се доближи неуверено, изгледа скръбно Кадрах и се обърна към Мириамел и Бинабик.

— Този мъж е прав за едно. Пред пещерата има някой. Хикеда'я са тук.

Думите сякаш увиснаха сред възцарилата се тишина.

— Сигурен ли си?

Мириамел таеше слаба надежда, че той греши, но мисълта, че норните с череповидни лица са пред пещерата, беше ужасяваща. Белите лисици бяха достатъчно страшни в разказите на чичо й за падането на Наглимунд, но на хълма над Хасу Вале ги беше зърнала и със собствените си очи. Нямаше никакво желание да ги вижда отново, но доста се съмняваше, че ще има този късмет. Паниката й, която беше поотминала след появяването на Кадрах, се завърна. Усети, че се задушава.

— Сигурен си, че са норни, а не войници на баща ми?

— Този мъж не го очаквахме — отвърна Юис-фидри, — но знаем какви същества се движат из нашите тунели. Засега вратата ги държи навън, но това скоро може да се промени.

— Щом тунелите са ваши, трябва да знаете начин да се измъкнем!

Дуорът не отговори нищо.

— Може би в края на краищата ще използваме камъните, които натрупахме — обади се Бинабик. — Трябва да се опитаме да се измъкнем, преди да са се струпали прекалено много неприятели. — Той се обърна към Юис-фидри. — Можеш ли да кажеш колко са отвън?

Дуорът изсвири на съпругата си нещо, което би трябвало да е въпрос. Изслуша отговора и се обърна.

— Вероятно колкото пръстите на едната ръка. Но няма да е дълго така.

— Толкова малко? — Мириамел се надигна. — Ще се бием! Ако вие ни помогнете, щом са толкова малко, със сигурност бихме могли да ги победим и да се измъкнем!

Юис-фидри отстъпи назад, изпаднал в явно неудобство.

— Вече ви казах. Ние сме слаби. Ние не се бием.

— Чуй какво казва Тинукеда'я. — Гласът на Кадрах беше сдържан. — Не че след малко ще има особено значение, но лично аз бих предпочел да изчакам края тук, отколкото да бъда нанизан на някое от копията на Белите лисици.

— Но ако чакаме, краят ни е сигурен. Само ако се опитаме да се измъкнем, имаме някакъв шанс.

— И в двата случая нямаме никакъв шанс — отвърна монахът. — Тук поне можем да се сдобрим и да умрем по собствена воля, когато решим.

— Не мога да повярвам, че си такъв страхливец! — изкрещя Мириамел. — Чу Юис-фидри! Най-много половин дузина норни! Това не е краят на света. Имаме шанс!

Кадрах се извърна към нея. Мъка, презрение и едва прикривана ярост се бореха за надмощие върху лицето му.

— Не от норните се боя — каза накрая той. — Но това наистина е краят на света.

Мириамел долови някаква странна нотка, нещо по-силно от обичайния му песимизъм.

— За какво говориш, Кадрах?

— За края на света — повтори той. И пое дълбоко дъх. — Виж, ако ти, аз и този трол бяхме в състояние да съсечем всеки норн в Хейхолт — както и всеки норн в Стормспайк, — пак не би имало никакво значение. Прекалено късно е за каквото и да било. Винаги е било прекалено късно. Светът, зелените поля на Остен Ард, народите по неговите земи… са обречени. И го знаех още преди да те срещна. — Той вдигна умоляващ поглед. — Естествено, че съм отчаян, Мириамел. Естествено, че съм почти обезумял. Защото съм сигурен, че няма никаква надежда.

Саймън се събуди от мъглявите хаотични сънища сред пълен мрак. Някой стенеше наблизо. Всяка частица от тялото му пулсираше и той едва можеше да помръдне китките и глезените си. Дълго му се струваше, че е заловен и завързан в някаква черна килия, но накрая си спомни къде се намира.

— Гутулф? — изхриптя той.

Стенанието продължи.

Саймън се претърколи по корем и залази към стоновете. Подпухналите му пръсти докоснаха нещо, той заопипва неуверено, и накрая намери обраслото с брада лице на графа. Слепецът гореше от треска.

— Граф Гутулф. Аз съм, Саймън. Вие ме спасихте от колелото.

— Техният дом гори! — измърмори ужасен Гутулф. — Не могат да избягат. На вратата има непознати с черно желязо!

— Тук има ли вода? Има ли храна?

Усети, че слепецът се мъчи да се надигне.

— Кой е там? Не можеш да го вземеш! Той ми пее. На мен!

Гутулф се размърда и Саймън усети хладно метално острие да разрязва болезнено ръката му под лакътя. Изруга и вдигна ръка до устата си; усети вкуса на кръв.

„Блестящ гвоздей. — Струваше му се невероятно. — Този трескав слепец притежава Блестящ гвоздей“.

За момент си помисли просто да го издърпа от немощната ръка на Гутулф. Все пак нуждите на този умопобъркан не бяха по-важни от спасяването на цели народи! Но още по-притеснително от това да открадне меча от един болен човек, който го беше спасил от сигурна смърт, беше обстоятелството, че Саймън беше загубен без никаква светлинка из тунелите под Хейхолт. Освен ако по някаква непонятна причина слепият граф нямаше факла или фенер, без неговите познания за този лабиринт щеше да блуждае завинаги из сенките. За какво щеше да му е Блестящ гвоздей в такъв случай?

— Гутулф, имаш ли факла? Кремък и огниво?

Графът отново мърмореше нещо, но нищо от това, което Саймън долавяше, не му беше от полза. Извърна се и започна да опипва пещерата, като охкаше и пъшкаше от болките, които му причиняваше всяко движение.

Убежището на Гутулф беше тясно, не по-широко от десетина крачки — ако Саймън можеше да се изправи и да го обходи — във всички посоки.

Усети мъх в цепнатините между камъните под него. Откърти малко парче и го помириса: изглежда, не беше същият като онзи, с който залъгваше глада си сред развалините на Асу'а. Постави късче върху езика си и го изплю веднага. Беше още по-отвратителен от предишния. Но усещаше такива болки в стомаха, че със сигурност много скоро щеше да опита отново.

Освен разхвърлените по неравния каменен под парцали, Гутулф, изглежда, нямаше почти нищо. Саймън напипа нож с наполовина счупено острие. Когато посегна да го напъха в колана си, изведнъж се сети, че няма нито колан, нито изобщо някаква дреха.

„Гол и изгубен в мрака. Нищо друго освен самият Саймън“.

Беше останал Саймън и след като го беше плиснала кръвта на дракона. Беше видял Джао е-Тинукай'и, беше участвал в огромно сражение, беше го целунала принцеса — но малко или повече си оставаше все същия кухненски слуга. Сега му бяха взели всичко, но все още имаше онова, с което беше започнал.

Саймън се разсмя с хриптящ, дрезгав глас. Беше някакво странно усещане за свобода — да нямаш абсолютно нищо. Ако оцелееше още един час, щеше да е абсолютен триумф. Беше избягал от колелото. Какво повече можеха да му сторят?

Постави счупения нож до стената, за да може да го намери отново, и продължи да търси. Напипа няколко предмета, чието предназначение не можа да установи — камъни с толкова причудлива форма, че едва ли бяха естествени, парчета от счупен глинен съд и трески от строшено дърво, дори скелетите на някакви дребни животни, но едва когато стигна до другия край на пещерата, най-после намери нещо наистина полезно.

Вцепенените му подпухнали пръсти докоснаха нещо влажно. Рязко дръпна ръка, след което отново посегна бавно. Беше каменна чаша, пълна до половината с вода. На земята до нея, невероятно като чудо в Книгата на Ейдон, напипа нещо като комат баят хляб.

Моментално го сграбчи, но се сети за Гутулф. Поколеба се, но стомахът му се разбунтува и той отчупи малък залък, потопи го във водата и го лапна. Изяде още два залъка по същия начин, след което внимателно взе чашата с разтрепераната си от болка ръка и запълзя към мястото, където лежеше Гутулф. Потопи пръсти във водата и тръсна няколко капки в устата на графа. Чу слепецът да преглъща жадно. След това отчупи залък хляб, накисна го и го постави в устата му. Гутулф не затвори уста, сякаш бе неспособен да го сдъвче и да преглътне. След малко Саймън го извади и го изяде. Усети да го връхлита изтощение.

— После — промълви на Гутулф той. — Ще ядеш после. Ще оздравееш, и аз ще оздравея. И ще се махнем оттук.

„Тогава ще отнеса Блестящ гвоздей в кулата. Тъкмо затова трябваше да оживея“.

— Магьосническото дърво е в пламъци, градината гори… — Графът се загърчи и се заизвива. Саймън дръпна чашата встрани, изтръпнал от ужас да не я разлее. Гутулф простена: — Руакха, руакха Асу'а!

Дори на разстояние от него се усещаше топлината, която излъчваше.

Мъжът лежеше на земята с притиснато върху Каменния под лице. Беше толкова мръсен, че бе трудно да се различат чертите му.

— Това е всичко, господарю. Кълна се!

— Стани. — Приратес го срита в ребрата, но не много силно, за да не счупи някое. — Едва те разбирам.

Мъжът се надигна на колене, обраслата му с брада уста трепереше от страх.

— Избягаха, господарю. Надолу по улея.

— Знам, глупако.

Алхимикът не беше разпоредил нищо на войниците си, след като се бяха върнали от безрезултатното си преследване, и сега те очакваха притеснени. Останките на Инч бяха свалени от веригата, която въртеше върха на кулата на Приратес, и сега лежаха на мръсна купчина до улея. Беше очевидно, че повечето стражи предпочитат да им разрешат да ги покрият с нещо, но тъй като Приратес не беше разпоредил нищо, се стараеха да гледат някъде встрани.

— И не знаеш кои бяха?

— Беше слепецът, господарю. Някои са го видели, но никой не е успял да го хване. Понякога взема разни неща.

Слепец сред пещерите. Приратес се усмихна. Имаше доста ясна представа кой би могъл да е.

— А другият? Един от наказаните леяри, така ли?

— Точно тъй, господарю. Но Инч му викаше другояче.

— Другояче? И как?

Мъжът замълча с изкривено от ужас лице, после прошепна:

— Не помня.

Приратес се приведе и приближи безкосменото си лице на педя от носа на мъжа.

— Мога да те накарам да си спомниш.

Леярят се вцепени като хипнотизирана от змия жаба. От гърлото му изскочи някакво хриптене.

— Мъча се, господарю — изстена той и изведнъж изквича: — „Кухненски хлапак“! Доктор Инч му викаше „кухненски хлапак“!

— Кухненски хлапак ли — измърмори замислено свещеникът. — Възможно ли е? — Неочаквано той се разсмя дрезгаво. — Великолепно. Трябваше да се очаква. — Той се обърна към войниците. — Нямаме повече работа тук. А и кралят се нуждае от нас.

Помощникът на Инч не откъсваше поглед от гърба му. Устните му се размърдаха: събираше смелост да заговори.

— Господарю?

Приратес бавно се обърна.

— Какво?

— Сега… сега, когато доктор Инч е мъртъв… кой искате да… да отговаря тук? В кралската леярна?

Свещеникът изгледа презрително посивелия от пепелта мъж.

— Сами измислете. — Той махна с ръка към двайсетината чакащи войници и посочи половината от тях. — Вие оставате тук. Не се грижете да защитавате приятелчетата на Инч — не трябваше да го оставям да командва толкова дълго. Единственото, което искам от вас, е колелото да е винаги във водата. То върти прекалено много важни неща, за да рискуваме подобна глупост да се случи втори път. Запомнете: ако това колело отново спре да се върти, ще ви накарам да съжалявате безкрайно.

Посочените стражи заеха позиция покрай ръба на улея, а останалите се изнизаха в колона по един от леярната. Приратес се спря на вратата и погледна назад. Под безизразните погледи на стражите главният копой на Инч моментално беше обкръжен от все по-стесняващ се кръг навъсени леяри. Приратес се изкикоти тихичко и блъсна вратата, която изскриптя зад гърба му.

Джосуа се надигна сепнат. Вятърът виеше като обезумял, а силуетът на входа на шатрата беше огромен като гигант.

— Кой е?

Исгримнур, който беше задрямал по време на отдавна възцарилата се тишина, изсумтя изненадано и посегна към дръжката на Квалнир.

— Не мога да издържа повече. — Сър Камарис се олюляваше на входа като дърво под поривите на силен вятър. — Бог да ме пази, Бог да ме пази… Вече го чувам и когато съм буден. А в мрака е единствено то.

— За какво говориш? — Джосуа се изправи и пристъпи към покривалото на шатрата. — Не си добре, Камарис. Влез и седни до огъня. Не е време да се разхождаш навън.

Камарис отблъсна ръката му.

— Трябва да вървя. Време е. Чувам много ясно мелодията. Време е.

— Време за какво? Къде ще вървиш? Исгримнур, ела да ми помогнеш.

Херцогът се надигна, хриптейки от болката в изтръпналите си мускули и все още натъртените ребра. Стисна Камарис за ръката и усети, че мускулите му са стегнати като желязо.

„Той е ужасен! В името на Изкупителя, какво става с този човек?“

— Ела, седни. — Джосуа го подбутна към един стол. — Кажи ни какво те измъчва.

Старият рицар неочаквано се дръпна и направи няколко несигурни крачки обратно към снега навън. Дългата ножница на Трън се удари в крака му.

— Те се призовават един друг. Те настояват. Острието ще отиде, където ще отиде. Време е.

Джосуа го последва по хълма. Озадачен и разтревожен, Исгримнур закуцука най-отзад, омотал се с наметалото срещу вятъра. Под тях се простираше Кинслах, мрачна безкрайност оттатък снежната белота.

— Не мога да те разбера, Камарис — надвика вятъра принцът. — За какво е настъпило времето?

— Погледни! — Старикът простря ръка нагоре към скупчените буреносни облаци. — Не виждаш ли?

Исгримнур и Джосуа вдигнаха глави към небето. На него блестеше смътно кехлибареночервено петно.

— Звездата-завоевател ли? — попита той.

— Те я чувстват. Време е. — Камарис отстъпи крачка назад и се олюля, сякаш всеки момент щеше да се катурне надолу по склона. — Бог да ме дари със сила, вече не мога да му устоя.

Джосуа метна поглед към херцога, умолявайки го безмълвно за помощта му. Исгримнур пристъпи напред и двамата с принца отново сграбчиха Камарис за ръцете.

— Да се приберем. Студено е — заувещава го Джосуа.

Сър Камарис се освободи — силата му не преставаше да изумява Исгримнур — и за миг ръката му посегна към сребърната дръжка на Трън.

— Камарис! — възкликна изумено Исгримнур. — Ще извадиш меч срещу нас!? Твоите приятели!?

Старикът го изгледа втренчено със странно разфокусирани очи. Херцогът усети напрежението му полека-лека да спада.

— Бог да ми е на помощ, ат меча е. Той ми пее. Той знае къде иска да отиде. Вътре.

Той посочи отпаднало мрачния масив на Хейхолт.

— Ще те отведем там — заедно с меча — отвърна със спокоен глас Джосуа. — Но преди това имаме да решим един малък проблем — трябва да разбием стените.

— Има други пътеки — каза Камарис, но неистовата му енергия се беше укротила и той послушно разреши да го отведат в шатрата на Джосуа.

Камарис пресуши напълнената от Джосуа чаша на един дъх, а след това и втората. Това притесни Исгримнур не по-малко от странните неща, които беше изрекъл старият рицар: Камарис беше известен с умереността си. Но както личеше по безумния му вид, сега беше готов на всичко, което би го облекчило от мъките, които му причиняваше Трън.

Камарис не каза нито дума повече, въпреки че Джосуа го притискаше всячески да изкопчи нещо от него по начин, който на Исгримнур се стори прекалено предпазлив и някак неуверен. След онази нощ на кораба Исгримнур беше усетил, че поведението на Джосуа към стария рицар се е променило — сякаш самото присъствие на стареца го караше да се чувства ужасно неловко. Исгримнур се запита за пореден път какво ли ужасяващо нещо му е казал Камарис.

След известно време принцът се отказа и се обърна към херцога.

— Сега вече знаем, че все още има войски между стените на двореца, Исгримнур — значителни войски от редовни войници, наемници, както и еркинландската гвардия. — Джосуа се намръщи. — Брат ми демонстрира по-голямо търпение, отколкото очаквах. Нито една атака, докато слизахме на брега.

— Търпение… или може би Елиас ни е подготвил нещо по-зловещо. — Херцогът подръпна брадата си. — Всъщност, Джосуа, ние дори не знаем дали брат ти все още е жив. Ерчестър е почти безлюден и няколкото души, които все пак срещнахме, не знаеха дали самият Фингил не се е вдигнал от гроба и не е седнал в Престола от драконова кост.

— Може би. — Принцът не беше сигурен. — Но не мога да се освободя от чувството, че щях да зная, ако Елиас е мъртъв. Така или иначе, дори да е под опеката на Приратес или той самият се е възкачил на трона, все пак сме изправени срещу Краля на бурите и разгневената звезда на Лигата на свитъка.

Исгримнур кимна.

— Някой там отлично познава плановете ни. А и са взели меча на баща ти.

Настроението на Джосуа помръкна.

— Това е голям удар. Но когато видях, че Свертклиф е незащитен, бях почти сигурен, че няма да го намерим там.

— Винаги сме знаели, че ще се наложи да проникнем в Хейхолт, за да се доберем до легендарния меч Печал. — Исгримнур отново подръпна брадата си и изсумтя раздразнено. Войната беше трудна сама по себе си и без тези магически усложнения. — Предполагам, че можем да проникнем точно толкова лесно вътре за два, колкото и за един.

— Ако въобще е зад стените — уточни Джосуа. — Тази дупка в стената на гробницата на баща ми ми се струва изровена набързо, което не бих очаквал от Приратес и брат ми, тъй като те нямат причини да се крият от някого.

— Но кой друг може да е?

— Все още не знаем какво се е случило с племенницата ми, Саймън и трола.

Исгримнур изпъшка.

— Съмнявам се, че Мириамел или младият Саймън биха задигнали меча и биха изчезнали с него. Къде може да са? И двамата знаят, че Блестящ гвоздей е много важен за нас.

Внезапният вик на Камарис накара херцога да трепне.

— Всички мечове! Божиите гвоздеи, усещам ги и трите! Те си пеят един на друг — и на мен. — Той въздъхна. — О, Джосуа, как бих искал да ги накарам да замълчат!

Принцът се извърна.

— Наистина ли усещаш Блестящ гвоздей?

Възрастният рицар кимна.

— Това е глас. Не мога да го обясня, но го чувам, както и Трън.

— А знаеш ли къде е?

Камарис заклати глава.

— Не. Това — частта, която ме зове — не е място. Но те искат да се съберат сред стените. Има потребност. Времето намалява.

Джосуа се намръщи.

— Ще излезе, че Бинабик и останалите са имали право. Часовете изтичат: ако мечовете могат да ни бъдат от полза, трябва да ги намерим и да открием ползата много скоро.

„Лудост — помисли си Исгримнур. — Животът ни, земята ни са зависими от някаква измишльотина от старите приказки. Какво би си помислил Престър Джон, който положи толкова усилия да прогони ситите от кралството си и да отблъсне сенките?“

— Не можем да прехвръкнем над стените, Джосуа — отсече той. — Спечелихме победа в Набан и се придвижихме на север за толкова кратко време, че години наред ще се говори за това. Но не може цяла армия да се прехвърли над стените на Хейхолт като ято скорци.

— Има други пътеки… — прошепна Камарис.

Джосуа го изгледа вторачено, но преди да разбере дали това е поредният му брътвеж за пеещи мечове или нещо, което би било от полза, на входа на шатрата изникна нов силует, съпътстван от ледения порив на вятъра и няколко снежинки.

— Моите извинения, принц Джосуа. — Беше Слудиг, с ризница и шлем. — Той кимна на Исгримнур. — Милорд.

— Какво има?

— Препуснахме до другия край на Свертклиф, както поискахте. На разузнаване.

— И намерихте ли нещо? — изправи се Джосуа със съсредоточен израз.

— Не намерихме, но чухме нещо. — Слудиг беше явно изтощен от продължително препускане. — Звуци от рогове в далечината. От север.

— От север? На какво разстояние?

— Трудно ми е да кажа, принц Джосуа. — Слудиг разпери ръце, сякаш можеше да намери думите с докосване. — Никога не съм чувал такива рогове. Но бяха много слаби.

— Благодаря ти, Слудиг. Има ли караул на Свертклиф?

— От отсамната страна, ваше височество, извън видимостта на двореца.

— Не ме интересува дали някой ще ги види — отвърна принцът. — По-загрижен съм кой би могъл да тръгне срещу нас от север. Ако ти и хората ти сте уморени, помоли Хотвиг да вземе от своите и да препусне към полите на Алдхеорте. Кажи им да се върнат веднага, щом забележат нещо да се движи насам.

— Слушам, принц Джосуа.

Слудиг излезе.

Джосуа се обърна към Исгримнур.

— Какво мислиш? Дали Кралят на бурите ще разиграе същата партия като в Наглимунд?

— Може би. Но там имаше стени. Тук пред нас има само открита земя, а зад нас е само Кинслах.

— Да, но тук имаме няколко хиляди мъже. И никакви деца, за които да се тревожим. Ако основният съюзник на брат ми се надява, че сме трошлив орех като преди, ще остане разочарован.

Исгримнур погледна ожесточения принц, а след това и Камарис, който беше стиснал главата си с ръце и гледаше вторачено масата.

„Дали е прав Джосуа? Или сме последният неразплетен възел от империята на Джон и само чакаме някой да го дръпне и да скъса последната нишка?“

— Мисля, че е най-добре да отидем да поговорим с някои от капитаните. — Херцогът се изправи и вдигна ръце пред огъня, за да посъбере малко топлинка. — По-добре да им кажем, че нещо идва насам, отколкото да го научават от слухове. — Той изсумтя раздразнено. — Уф, изобщо не ни остава време за сън.

Мириамел не откъсваше поглед от Кадрах. Тя, която го беше чувала толкова пъти да лъже, не можеше да се освободи от чувството, че ужасяващата му категоричност този път е самата истина.

„Или истината, каквато я вижда той“, опита се да се успокои тя.

Погледна Бинабик, който беше присвил съсредоточено очи, и отново премести поглед върху посърналото лице на Кадрах.

— Обречени? Имаш предвид някаква друга опасност освен тази, пред която сме изправени?

Той я погледна в очите.

— Безнадеждно обречени. И аз изиграх немалка роля за това.

— Какво искаш да кажеш? — попита настоятелно Бинабик.

Дуорът Юис-фидри нямаше особено желание да присъства на объркания и потискащ разговор и седеше встрани с потрепващи пръсти.

— Това, което казвам, троле, е, че цялата тази наша суетня из пещерите не значи почти нищо. Дали ще се спасим от Белите лисици отвън, дали принц Джосуа ще срути стените, дали сам Бог ще размята светкавици от Небето и ще превърне Елиас в пепел… няма никакво значение.

Мириамел усети стомахът й да се свива от убедителния му тон.

— Обясни.

Измъченото лице на монаха се сгърчи.

— Милостиви Ейдон! Всичко, което си мислила за мен, Мириамел, е истина. Всичко. — По бузата му потече сълза. — Бог да ми е на помощ — макар че не го заслужавам, — извършил съм толкова отвратителни неща…

— Проклет да си, Кадрах, ще обясниш ли най-после!?

Избухването й като че ли беше свръх силите на Юис-фидри. Той се надигна и се отдалечи припряно към шепнещите в дъното на пещерата дуори.

Кадрах изтри очите и носа си с мръсния си ръкав.

— Вече ти казах, че Приратес ме залови — обърна се той към Мириамел.

— Каза ми.

Тя на свой ред го беше разказала на Бинабик и останалите в Сесуад'ра, така че нямаше нужда сега да го повтаря.

— Казах ти, че след като предадох книжарите, Приратес ме изхвърли, мислейки, че съм умрял.

Тя кимна.

— Това не беше вярно — или поне не се случи тогава. — Той си пое дъх. — Накара ме да шпионирам Моргенес и други, които познавах от времето, когато бях Носител на свитъка.

— И ти го направи?

— Ако смяташ, че съм се колебал, милейди, значи нямаш представа колко отчаяно може да се вкопчи в живота един пияница и страхливец, нито пък какъв ужас изпитвах от гнева на Приратес. Нали разбираш, че го познавах. Знаех, че раните, които беше причинил върху плътта ми в неговата кула, не представляват нищо в сравнение с онова, което можеше да направи, ако наистина пожелаеше да ме накара да страдам.

— И си шпионирал за него?! Шпионирал си Моргенес?

Кадрах разтърси глава.

— Опитвах се — Дървото ми е свидетел как се опитвах! Но Моргенес не беше глупак. Той знаеше, че ужасно съм загазил и че червеният свещеник ни познава и двамата от по-рано. Хранеше ме и ми даваше подслон, но беше подозрителен. Правеше всичко възможно, за да не открия нищо в кабинета му или да не дочуя нищо в разговорите му, което да е от полза на такъв като Приратес. — Кадрах поклати глава. — Ако не друго, моите усилия дадоха на Моргенес да разбере, че разполага с по-малко време, отколкото се надяваше.

— И ти се провали?

Мириамел не долавяше накъде води всичко това, но я обземаше все по-вцепеняващ ужас.

— Да. Изпаднах в умопомрачение. Когато се върнах в кулата на Хйелдин, Приратес побесня. Но не ме уби или нещо още по-отвратително, както се опасявах. Вместо това продължи да ме разпитва за „Ду Сварденвирд“. Мисля, че по това време Кралят на бурите вече беше установил контакт с него и двамата бяха започнали да се пазарят. — На лицето на Кадрах се изписа презрение. — Сякаш един простосмъртен би могъл да се пазари с подобно създание! Съмнявам се Приратес изобщо да е проумял какво е пропуснал през вратата, която отвори.

— Ще поговорим за стореното от Приратес по-късно — прекъсна го Бинабик. — Сега ни разкажи за нещата, които си направил ти.

Монахът го изгледа.

— Не са много по-различни от това, което предполагаш — отвърна накрая той. — Приратес ми задаваше много въпроси, но за мен, който бях прочел „Ду Сварденвирд“ — действително познавам книгата на Нисес толкова добре, че думите й продължават да ме преследват денонощно, — беше много лесно да доловя накъде водят въпросите му. Кралят на бурите беше успял да достигне по някакъв начин до него и Приратес изпитваше огромно желание да узнае за трите Велики меча.

— Значи Приратес наистина знае за мечовете. — Мириамел си пое въздух едва-едва. — В такъв случай сигурно тъкмо той е отмъкнал Блестящ гвоздей от могилата.

Кадрах вдигна ръка.

— Заради провала ми с Моргенес Приратес се отнасяше грубо с мен. След това ме накара да изпратя известие на стария Джарнауга на север, в което настояваше за информация за Краля на бурите. Предполагам, че търсеше начини да се защити от новия си и изключително опасен приятел. Накара ме да го напиша под негово наблюдение и го изпрати сам по едно врабче, което беше откраднал от Моргенес. Отново Ме освободи. Беше сигурен, че няма да избягам, след като можеше да ме открие толкова лесно.

— Но ти все пак си успял да избягаш — каза Мириамел. — Поне така ми каза.

Кадрах кимна.

— По-късно. Не тогава. Страхът ми беше прекалено голям. Но същевременно знаех, че Джарнауга няма да отговори. Римърът и Моргенес бяха по-близки, отколкото си мислеше Приратес, и нямах никакво съмнение, че докторът вероятно вече е писал на Джарнауга за неочакваната ми визита. Така или иначе, Джарнауга от години живееше изолиран сред сенките на Стормспайк и не би се разкрил на никого, ако не е сигурен, че не го е докоснала дългата ръка на Инелуки. Затова бях убеден, че коварството, към което ме беше тласнал Приратес, е безполезно и че когато червеният свещеник разкрие това, няма да има повече никаква нужда от мен. За него бях ценен единствено като прочел книгата на Нисес и като бивш Носител на свитъка. Но вече бях отговорил на всичките му въпроси за книгата, а сега щеше да узнае, че останалите Носители на свитъка са престанали да ми се доверяват отпреди много години…

Той замълча отново, мъчеше се да превъзмогне вълнението си.

— Продължавай.

Тонът на Мириамел беше по-деликатен. Каквото и да беше направил Кадрах, страданията му бяха непресторени.

— Бях обзет от ужас — абсолютен ужас. Знаех, че остава много малко време до пристигането на неминуемо безполезния отговор на Джарнауга. Отчаяно исках да избягам, но Приратес би узнал в секундата, в която напусна Ерчестър, и възползвайки се от Изкуството, щеше да знае накъде съм тръгнал. Беше ме белязал в онази висока зала в кулата си и щеше да ме открие някъде. — Кадрах замълча, за да се овладее. — Мислих, мислих, мислих, но за свой срам не можах да измисля начин нито да се измъкна от Приратес, нито да осуетя плановете му. В своето заслепение и страх измислях единствено начини да удовлетворя този ужасяващ повелител, за да го убедя да ми подари жалкия ми живот.

Той потръпна, неспособен за момент да продължи.

— Дълго време мислих върху въпросите му — подхвана най-после отново монахът. — Особено за трите Велики меча. Беше ясно, че те притежават някаква чудодейна мощ, а така също, че означават много за Краля на бурите. Онова, което не знаеше никой освен мен, беше, че Минияр, единият от трите, всъщност е Блестящ гвоздей, мечът, заровен с крал Джон.

Мириамел зина.

— Ти си знаел?

— Всеки, прочел историческите книги, които бях прочел аз, би го заподозрял — отвърна Кадрах. — Бях убеден, че и Моргенес знае, но го беше скрил в книгата си за дядо ти така, че да го открият само онези, които знаят какво да търсят. — Монахът повъзвърна самообладанието си. — Така или иначе, бях чел същите източници като доктор Моргенес и отдавна бях на това мнение, независимо че не бях го споделял с никого. И колкото повече обмислях пазарските клюки, според които Елиас не би докоснал меча на баща си, който в нарушение на обичая беше заровил с него, толкова по-уверен бях, че предположението ми не само е достоверно, а е самата истина. Затова предположих, че ако това, за което се намеква в „Ду Сварденвирд“, също е вярно — а именно, че единствените оръжия, от които се бои Кралят на бурите, са Трите велики меча, — какъв по-ценен подарък бих могъл да направя на Приратес от един от тези мечове? Предполагаше се, че и трите са загубени. Съобразих, че ако успея да открия един от тях, ще се окажа полезен за Приратес.

Мириамел гледаше втренчено монаха с ненавист и изумление.

— Ти… предател! Ти ли измъкна меча от гробницата на баща ми? И си го дал на Приратес!? Да бъдеш проклет дано, ако си го направил, Кадрах!

— Можеш да ме проклинаш, колкото искаш — както и ще го направиш поради безброй причини. Но изчакай да чуеш цялата история.

„Бях права да се опитам да го удавя в залива Еметин. По-добре да не го бяха измъкнали от водата“.

Тя му махна гневно да продължи.

— Разбира се, че отидох в Свертклиф — започна той. — Но гробниците се охраняваха зорко от кралски войници. Изглежда, Елиас искаше да опази гроба на баща си. Две нощи издебвах възможност да проникна в нея, но такава не възникна. Тогава Приратес ме повика. — Той присви очи при спомена. — Беше усвоил добре наученото. Гласът му звучеше в главата ми — не можеш да си представиш какво е да изпитваш това! Принуди ме да отида при него, разтреперан като непослушно дете…

— Кадрах, пред тази пещера ни причакват норни — намеси се Бинабик. — До този момент не си ни казал почти нищо, което да ни помогне.

Монахът го изгледа хладно.

— Нищо няма да ни помогне. Тъкмо това се опитвам да обясня. Но не ви насилвам да слушате.

— Ще ни разкажеш абсолютно всичко — отсече Мириамел, почти освирепяла от гняв. — Ние спасяваме живота си. Говори!

— Та Приратес отново ме извика при себе си. Както и очаквах, каза ми, че изпратената от Джарнауга информация е напълно безполезна и че очевидно старият римър ми няма никакво доверие. „Ти не ми вършиш никаква работа, Падреик ек-Кранхир“, заяви алхимикът. „Ами ако ти съобщя нещо много полезно?“, попитах го аз. Не, думата не е точна. Умолявах. „Ако ми подариш живота, ще ти служа вярно. Все още има неща, които знам и които ще ти бъдат полезни!“ Той ми се изсмя — изсмя ми се! — и отвърна, че ако съм в състояние да му предоставя и най-нищожната информация, която има някаква стойност, ще ми подари живота. Тогава му казах, че знам, че за него Великите мечове са важни и че всички са загубени, но знам къде е единият.

„Да не искаш да ми кажеш, че Печал е при норните в Стормспайк? — подхвърли с пренебрежение той. — Това вече го знам“. Поклатих глава — всъщност това не го знаех, но се досещах как го беше разбрал, „И че Трън не е потънал в океана с Камарис?“, продължи той.

Разказах му припряно какво бях открил — че Минияр и Блестящ гвоздей са едно и също и че един от Великите мечове в същия този момент лежи под земята на разстояние по-малко от една левга от нас. Нетърпелив да спечеля благоразположението му, дори му разказах, че съм се опитал да го извадя сам и да му го донеса.

Мириамел го гледаше с ненавист.

— Като си помисля, че съм те мислила за приятел, Кадрах… и ако можеше да си представиш какво би могло да означава за всички нас това…

Монахът сякаш не я чу, а продължи разказа си.

— И когато свърших… той пак се изкикоти. „О, това е много тъжно, Падреик — прихна той. — И това ли е резултатът от великото ти шпиониране? Това ли се надяваш да те спаси? Знам какво точно е Блестящ гвоздей още преди да стъпиш за първи път в тази кула. И ако го беше помръднал от мястото му, щях да ти изтръгна очите и езика със собствените си пръсти. Той ще остане да си лежи върху изгнилите гърди на стария Джон до подходящия момент. Когато му дойде времето, мечът ще се появи. Всички мечове ще се появят“.

Неочаквано Мириамел се разколеба.

— Мечът ще се появи? Той… знаел е през цялото време? Приратес… е искал да си остане на мястото? — Тя погледна безпомощно Бинабик, но дребосъкът изглеждаше не по-малко изумен от нея. — Нищо не разбирам. Елисия, майко на милосърдието, какво ни разправяш, Кадрах?

— Приратес знае всичко. — В гласа на монаха прозвуча някакво мрачно задоволство. — Знаеше какво е Блестящ гвоздей, къде лежи и не намери никаква нужда да го безпокои. Сигурен съм, че всичко, което чичо ти и тези… — той махна към Бинабик — новоизлюпени Носители на свитъка планират, вече му е известно. И ще е доволен да се случи.

— Но как е възможно? Как е възможно Приратес да не се страхува от единствената сила, която би могла да погуби неговия повелител? — Мириамел така и не беше в състояние да го проумее. — Бинабик, какво означава това?

Тролът, загубил самообладание, възкликна:

— Твърде много неща трябва да се обмислят. Вероятно Приратес има някакъв пъклен план срещу Краля на бурите. Вероятно възнамерява да обуздае Инелуки със заплахата на мощта на мечовете. — Той се обърна към Кадрах. — Той каза: „Мечовете ще се появят“? Точно тези думи ли?

Монахът кимна.

— Той знае.

— Но аз не виждам никакъв смисъл в това — отвърна объркано Бинабик. — Защо тогава да не вземе меча на Престър Джон и да не го скрие, докато настъпи времето, което очаква?

Кадрах помръдна рамене.

— Кой може да знае? Приратес е пребродил странни пътеки и е научил скрити неща.

Мириамел усети яростта й срещу монаха да измества уплахата й.

— Как е възможно да си седиш така самодоволно? Ако не си предал мен и всичко, на което държа, не е, защото не си се опитал. Вероятно те е пуснал да продължиш да шпионираш? Затова ли направи всичко възможно да ме придружиш от Наглимунд? Аз мислех, че ме използваш, за да заситиш собствената си алчност… — Осъзнала истината, тя изпадна в отчаяние. — А… а ти си служил на Приратес!

Тя се извърна, неспособна да продължи да го гледа.

— Не, милейди! — Колкото и да бе изненадващо, в гласа му прозвуча болка и вълнение. — Не, той не ме пусна и аз повече не съм му служил.

— Ако се надяваш да ти повярвам — отвърна тя с неописуема ненавист, — наистина си полудял.

— Имаш ли още какво да добавиш към разказа си? — Колебливото уважение, с което Бинабик се отнасяше към монаха, се превърна в нескрита безпардонност. — Защото ние сме все така хванати в капан тук, заплашени от ужасна опасност, независимо че няма какво особено да правим, докато норните не докажат, че могат да отворят вратата на дуорите.

— Още малко. Не, Мириамел, Приратес не ме освободи. Както ти казах, той се бе убедил, че няма никаква полза от мен. Разказах ти го, когато бяхме в лодката. Дори не си заслужаваше да ме изтезава. Пребиха ме с тояги, след което ме изхвърлиха като боклук на бунището. Но не на гробището в Кинсуд, както ти казах. А в една яма в катакомбите под кулата на Хйелдин… където се съвзех. Сред мрака.

Той замълча, сякаш този спомен беше още по-мъчителен от страхотиите, които вече беше разказал. Мириамел не отрони нито дума. Беше бясна, но напълно объркана. Ако разказът на Кадрах беше истина, то наистина май нямаше никаква надежда. Ако Приратес наистина беше толкова могъщ — ако притежаваше коварството да подчини дори Краля на бурите на собствената си воля, — то дори да откриеше и да убедеше по някакъв начин баща си да сложи край на тази война, червеният свещеник отново щеше да намери начин да постигне своето.

Никаква надежда. Беше дори странно да го помисли. Колкото и неправдоподобни да изглеждаха шансовете им, смътната надежда да открият мечовете беше единственото упование на Джосуа и съюзниците му. Ако и тя беше загаснала… на Мириамел й се зави свят. Сякаш беше влязла през позната врата, зад чийто праг зееше огромна бездна.

— Бях жив, но ранен и замаян. Намирах се в ужасно място. На никого не пожелавам да зърне мрачните черни пространства под кулата на Приратес. А да излезеш оттам, означава да се измъкнеш през самата кула, покрай самия Приратес. Не можех да си представя, че бих могъл да успея. Единствената слаба надежда, която имах, беше, че той ме смяташе за мъртвец. И тръгнах… по друг път. Надолу.

Кадрах замълча и изтри потта от бледото си лице. В пещерата не беше кой знае колко топло, но той се потеше непрекъснато.

— Когато бяхме във Вран — обърна се внезапно към Мириамел той, — не посмях да се спусна в гнездото на гхантите. Това беше, защото твърде много ми напомняше… тунелите под кулата Хйелдин.

— Бил си тук по-рано? — Тя го погледна втренчено. — Тук, под двореца?

— Да, но не из местата, където бяхте и през които ви следях. — Той отново избърса челото си. — Изкупителят да ме пази, бих си пожелал бягството ми да беше през огромния лабиринт, който видяхте! Местата, през които минах, бяха много по-ужасни. — Опита се да намери думи, но се отказа. — Много, много ужасни.

— Ужасни? Защо?

— Не. — Кадрах тръсна глава. — Това няма да ти го кажа. Има много пътища навътре и навън оттук, но не всички са… нормални. Повече няма да говоря за това, но ако зърнеш само частица от онова, което видях, ще си ми благодарна, че не съм ти го разказал. — Той потръпна. — Но ми се струваше, че съм прекарал години под земята и съм видял, чул и почувствал неща… неща, които…

Той млъкна и отново тръсна глава.

— В такъв случай не ни ги разказвай. И без това не ти вярвам. Как успя да избягаш незабелязано? Нали каза, че Приратес винаги е можел да те намери и да те върне.

— Имам — все още съм запазил — някои незначителни познания от Изкуството. Успях да спусна… нещо като мъгла около себе си. Оттогава я пазя. Затова не те призоваха в Сесуад'ра като Тиамак и останалите. Не можаха да ни открият.

— А защо това не те е предпазвало от Приратес преди това, когато те е призовал, когато не си можел да избягаш и се е наложило да шпионираш и дебнеш за него като най-противния предател на света?

Сама се презираше, че отново беше започнала да спори. Още по-гневна беше, че се беше доверявала и полагала грижи за човек като монаха, който беше способен да извърши подобни чудовищни неща. Беше го защитавала от целия свят, а се оказваше, че е била най-голямата глупачка, че през цялото това време той е бил най-долен предател.

— Защото ме мисли за мъртъв! — почти извика Кадрах. — Ако знаеше, че съм жив, веднага щеше да ме открие. Щеше да издуха нещастната ми защитна мъглица като яростен вятър и щях да съм беззащитен и безпомощен. В името на всички стари и нови богове, Мириамел, защо, мислиш, бях така категоричен да се махна от кораба на Аспитис? След като постепенно осъзнах, че той е един от слугите на Приратес, не можех да мисля за нищо друго, освен за това кога ще съобщи на своя повелител, че съм жив. Ейдон да ни пази, защо, според теб, когато отново го срещнахме в Езерните земи, те помолих да го убиеш? — Той за пореден път изтри потта от лицето си. — Мога единствено да предполагам, че Приратес не се е сетил за името Кадрах, макар че го бях използвал и преди това. Но съм използвал много имена — дори този демон в червено наметало не би могъл да ги знае всичките.

— Та значи си проправяше път към свободата през тунелите — подсказа му Бинабик. — Кикасут! Това място наистина е като нашия пещерен град Минтахок — повечето важни неща се случват под скалите.

— Свобода ли? — Кадрах почти се изсмя. — Как би могъл да се почувства свободен човек със знанието, което бях натрупал? Да, накрая успях да се измъкна нагоре от най-големите дълбини. Струва ми се, че бях напълно умопобъркан. Тръгнах на север, далеч от Приратес и Хейхолт, макар в онзи момент да нямах никаква представа накъде да тръгна. Накрая се дотътрих до Наглимунд — предполагах, че ще съм в най-голяма безопасност на място, където хората са се заклели да се изправят срещу Елиас и главния му съветник. Но скоро стана ясно, че Наглимунд също ще бъде нападнат и пометен, затова приех предложението на лейди Воршева да придружа Мириамел на юг.

— Каза, че не си бил свободен заради натрупаното знание — изрече бавно Мириамел. — Но не си споделил това знание с никого. Това е може би най-отвратителното от всичките ти деяния, Кадрах. Обяснимо е страхът ти от Приратес да те накара да извършиш ужасни неща, но да се измъкнеш от него и да не кажеш на никого нищо — докато останалите си блъскат главите, воюват, страдат и умират… — Тя разтърси глава, опитвайки се да даде израз на цялата ненавист, която изпитваше. — Това не мога да ти простя.

Той я погледна, без да трепне.

— Сега вече наистина ме познаваш, принцесо Мириамел.

Възцари се тягостно мълчание, нарушавано единствено от едва доловимото мърморене на дуорите. Най-накрая Бинабик го наруши:

— Стига сме разговаряли за тези неща. Трябва ми време, за да обмисля казаното от Кадрах. Но едно нещо е ясно: Джосуа и другите търсят Блестящ гвоздей, а вече имат Трън. Техните планове са да ги донесат тук, ако успеят, но не знаят нито дума от това, което този човек казва за Приратес. Дори досега да нямахме друга причина да оцелеем и да се измъкнем, сега имаме, и то огромна. — Той стисна пестници. — Но онова, което е зад тази врата, е първото, което ще ни спре. Как ще успеем да се измъкнем?

— А не сме ли изгубили този шанс, докато слушахме историята за предателството на брат Кадрах? — Мириамел въздъхна. — Преди имаше една шепа норни, но за колко време ще станат цяла армия?

Бинабик погледна към Кадрах, но монахът беше отпуснал лице върху ръцете си.

— Трябва да направим опит. Ако поне единият от нас оцелее, за да разкаже историята, ще бъде голяма победа.

— И дори всичко да е загубено — добави Мириамел, — все пак някои норни няма да доживеят, за да го видят със собствените си очи. Ще съм доволна и от такава победа.

Осъзна, че казва самата истина, и в същия момент нещо в нея сякаш се вцепени и скова.