Към кулата на Зеления ангел. Част втора

33. Скрити от звездите

Тиамак стоеше неловко и чакаше. Херцогът изслуша търпеливо двамата тритинги, след което кимна и им отговори. Те се обърнаха и нагазиха в разтопения сняг към конете си. Херцогът и вранът останаха сами до огъня.

Исгримнур вдигна очи и щом видя посетителя си, направи усилие да се усмихне.

— Тиамак, какво си щръкнал така? Милостиви Ейдон, ела да седнеш и да се стоплиш.

Херцогът се опита да му махне с ръка, но превръзката му попречи. Тиамак се доближи накуцвайки и приседна върху дънера. Вдигна за момент ръцете си към пламъците и след малко каза:

— Така съжалявам за Изорн…

Исгримнур извърна зачервените си очи встрани и се загледа над обгърнатия в мъгли нос към Кинслах. Мина дълго време, преди да се обади:

— Не знам как ще съобщя на Гутрун. Това ще я съсипе.

Тишината се проточи. Тиамак изчака, несигурен дали трябва да продължи. Познаваше Исгримнур много по-добре, отколкото беше познавал високия син на херцога, когото бе срещнал само веднъж в шатрата на Ликимея.

— Не само той загина — добави най-после Исгримнур и избърса носа си. — А трябва да се погрижим и за живите. — Той взе една цепеница и я метна в огъня, загледан в него със стаена ярост. Върху клепките му потрепнаха сълзи. Отново се възцари тишина, която надвисна застрашително, но Исгримнур най-накрая я наруши: — Ах, Тиамак, защо не бях аз? Неговият живот предстоеше. Аз съм старец. Животът ми изтече.

Вранът тръсна Глава. Знаеше, че този въпрос няма отговор. Никой не можеше да вникне в промисъла на Тези, които наблюдават и оформят. Никой.

Херцогът изтри с ръкав очите си и се окашля.

— Стига толкова. Ще му дойде времето да скърбим.

Той отново се обърна към Тиамак и вранът за първи път си даде сметка колко верни са думите на Исгримнур: херцогът наистина беше остарял и отдавна беше прехвърлил разцвета на силите си. Единствено огромната му жизненост скриваше това, но сега като че ли жизнените му сокове се бяха изцедили и той изглеждаше съсипан. Тиамак изпита истински гняв, че такъв великолепен мъж е подложен на такова страдание.

„Но всеки е страдал някога — каза си той. — Сега е моментът да съберем сили, да се съсредоточим и да вземем решение какво следва“.

— Кажи ми какво стана, Тиамак. — Херцогът се насили да се поизправи и да възвърне воинската си самодисциплина, от която явно се нуждаеше. — Разкажи ми какво видя.

— Сигурно е много малко онова, което ти вече… — започна той.

— Просто ми разкажи. Исгримнур нагласи счупената си ръка по-удобно. — Имаме малко време, докато дойде Странгиард, но предполагам, че вече си говорил с него.

Тиамак кимна.

— Докато мажех с мехлем раните му. Всеки има какво да разкаже, но все неприятни неща. — Той се замисли за момент и подхвана: — Струваше ми се, че сме вървели със ситите доста дълго, когато открихме Джосуа…

— Значи си сигурен, че Джосуа е мъртъв?

Спокойният тон, с който херцогът зададе въпроса си, не отговаряше на нервното потрепване на здравата му ръка, което се опита да прикрие, като подръпваше брадата си, която изглеждаше по-рядка и занемарена, сякаш през последните дни я беше скубал прекалено често.

Тиамак кимна унило.

— Кралят го съсече с все сила с меча си през врата. Чу се ужасен звук, хрущене и после бликна кръв… — Дребосъкът потръпна. — Не би могъл да оцелее.

Исгримнур замълча умислено, после поклати глава.

— Е, добре. Благодаря на Усирис Ейдон за милосърдието, че поне Джосуа не се е мъчил. Нещастен мъж, но го обичах. Нелеп край. — Той вдигна очи при един вик в далечината и отново погледна врана. — А след това те удариха и загуби съзнание.

— Не помня нищо, докато… докато не се съвзех. Бях на същото място, където висяха камбаните, но в първия момент не го разбрах. Видях само, че съм заобиколен от огнена вихрушка, пушеци и странни сенки. Опитах се да се изправя, но главата ми се въртеше и краката не ме държаха. Някой ме грабна за ръката и ме задърпа. Помислих си, че съм полудял, защото нямаше никой. След това погледнах надолу и видях, че е Бинабик, който ми беше помогнал. „Бързо — каза ми той. — Кулата рухва“. И отново ме задърпа. Бях замаян и не можех да го разбера много ясно. Навсякъде се стелеше пушек и подът потрепваше под краката ми, разтърсван от оглушителни удари. Докато се клатушках неуверено, видях Мириамел — влачеше някакво тяло по пода с огромни усилия. Трябваше ми известно време, за да видя през праха и пепелта, че е младият Саймън.

— „Аз го убих“, повтаряше непрекъснато Мириамел. По лицето й се стичаха сълзи. Не можах да разбера защо смята, че е убила Саймън, след като виждах, че пръстите му помръдват, а гърдите му се отпускат и издигат, Бинабик избърза да й помогне и двамата издърпаха Саймън по пода към стълбата. Тръгнах след тях. В следващия миг кулата отново се разтърси и върху мястото, където бях стоял допреди миг, се стовари огромен каменен отломък. — Тиамак показа омотаното около крака му парче плат. — Едно парче се отчупи и ме поряза, но не много лошо.

— Мириамел искаше да се върне за Джосуа, но подът вече се тресеше ужасно и от тавана и стените започнаха да падат още каменни блокове — продължи той. — Бинабик се колебаеше и двамата се скараха. Постепенно започнах да идвам на себе си. Казах им, че видях как кралят съсече Джосуа. Мириамел не можеше да проумее — беше като полузаспала, въпреки че плачеше. Тъкмо започна да казва нещо за Камарис, когато една от камбаните се откачи и се сгромоляса през пода. Чухме я как издрънча, като се удари в нещо отдолу. Всичко потъна в пушеци. Разкашлях се и очите ми се насълзиха като на Мириамел. В този момент не се притеснявах особено, макар да бях сигурен, че или ще изгорим, или ще бъдем премазани, без така и да разбера какво е причинило всичко това. Бинабик сграбчи Мириамел за ръката, засочи тавана и закрещя, че няма никакво време. Достатъчно трудно щеше да е да носим Саймън. За момент тя му се противопостави, но след това се примири. Тримата вдигнахме Саймън, както сварим — беше се отпуснал и беше труден за носене — и заслизахме по стълбището…

— След първата извивка пушекът се поразреди. Огънят, изглежда, гореше само в камбанарията, макар че малко преди това Бинабик каза, че цялата кула била обхваната от пожара. Но макар да започнахме да дишаме по-леко, бях сигурен, че няма да успеем да стигнем до долу: кулата се олюляваше като дърво под напора на яростен вятър. Чувал съм, че много-много отдавна един или два от най-южните острови в залива Фиранос изчезнали, защото земята се разтърсила толкова силно, че морето ги погълнало. Ако това е истина, сигурно в последните мигове се е случвало същото, каквото се случваше около нас. Едва се държахме на краката си върху тясното стълбище. На няколко пъти се блъснах в стената и имахме късмет, че изпуснахме горкия Саймън само два пъти. Камъните се срутваха и всичко потъна в гъст прах, който ме давеше не по-малко от пушеците. — Тиамак млъкна и притисна с ръце слепоочията си. Главата го болеше. При спомена за отчаяното спускане по стълбата болката стана почти толкова силна, колкото тогава. — Бяхме слезли малко по-надолу — беше невероятно мъчително, тъй като самите стъпала сякаш се натрошаваха под краката ни, — когато под нас сред мъглата от прах изникна някаква фигура. Цялата беше покрита с пепел, кал и кръв и ни гледаше втренчено. В първия момент си помислих, че е някакъв ужасен демон, призован от Приратес, но Мириамел извика: „Кадрах!“ и аз го познах. Бях изумен, разбира се, тъй като нямах представа как се е появил там. Едва можех да го Чуя от бученето и тътненето на кулата, но той каза, че ни е чакал, обърна се и ни поведе надолу по стъпалата. Бях разгневен и уплашен и се чудех защо не ни помогна да носим Саймън, който тежеше ужасно за една млада жена, един трол и дребосък като мен. Саймън започна да помръдва, започна да мърмори нещо и да се дърпа. Стана още по-труден за носене.

— Следващото си спомням трудно. Бързахме, колкото сили имаме, но шансът да се измъкнем, преди кулата окончателно да рухне, изглеждаше нищожен. Все още бяхме много нагоре, може би на височина десет човешки боя. Докато минавахме покрай един от прозорците, видях върхът на кулата да се навежда надолу, сякаш се беше превила в кръста. В такива моменти сигурно можеш да видиш най-невероятни неща, но ми се стори, че бронзовият ангел на върха беше разперил ръце, сякаш се канеше да отлети. Неочаквано цялата кула се разтърси, шпилът й се откърти и изчезна от погледа ми… По стените се появиха пукнатини, в които можеше да пъхнеш ръката си, Исгримнур. През тях се виждаше сивото небе над главите ни. Кулата отново се разтресе толкова силно, че паднахме. Продължи да се тресе и след големи мъки най-после успяхме да се изправим. Спуснахме се още няколко стъпала и след поредната извивка се озовахме пред нищото. Стената на стълбището беше рухнала — видях огромните бели каменни отломъци пръснати върху белия сняг под нас, — а заедно с нея се беше откъртило и голямо парче от самото стълбище. Под краката ни зееше мрачна бездна, дълбока двайсетина лакътя, а на дъното й се търкаляха камъни. — Тиамак отново замълча. — Случилото се след това е много странно. Ако си бях останал в блатата, не бих повярвал, ако някой ми го разкажеше. Но видях неща, които промениха мнението ми за възможно и невъзможно.

Исгримнур кимна скръбно.

— Аз също. Продължавай, човече.

— Стояхме пред бездната и се взирахме безпомощно във все по-често откъртващите се от нащърбените ръбове на стълбището каменни късове, които се стоварваха сред сенките. „Значи това е краят“, изрече Мириамел, но трябва да ти кажа, че не беше особено разтревожена. Беше сякаш обречена, Исгримнур. Беше направила всичко възможно да оцелее, както всеки от нас, но изглежда, единствено, за да помага на другите. „Не е краят…“, обади се Кадрах, коленичи до самия ръб и разпери ръце над нищото. Кулата се разпадаше на късчета, а този човек като че ли се молеше — макар да си призная, не виждах какво друго бих могъл да направя и аз в този момент. Лицето му се изопна като на човек, който повдига огромен товар. След малко погледна Мириамел през рамо и каза с напрегнат глас: „Сега минавай“. „Да минавам ли?“. Тя го изгледа втренчено. Лицето й се беше изкривило от гняв. „Що за номер си измислил за накрая?“ „Веднъж ти каза… че ще ми се довериш отново… когато звездите изгреят посред бял ден“, отвърна тихо монахът. Всяка дума изричаше с усилие. Едва го чувах и не можех да разбера нито какво иска, нито какво говори. „Ти ги видя — добави той. — Те изгряха“.

— Тя го гледа ужасно дълго, а кулата се тресеше все по-заплашително — продължи Тиамак. — След това отпусна внимателно раменете на Саймън и пристъпи към бездната. Посегнах да я дръпна, но Бинабик ме спря. Изражението му беше особено. Нейното също. И на Кадрах също… И Мириамел притвори очи и направи крачка над бездната. Бях сигурен, че ще падне и ще се пребие и сигурно съм изкрещял, но тя закрачи по твърдия въздух, все едно стъпалата си бяха на мястото. Разбираш ли, Исгримнур, под краката й нямаше абсолютно нищо!

— Вярвам ти — отвърна херцогът. — Казвали са ми, че някога Кадрах е бил много могъщ.

— Тя отвори очи, без да поглежда надолу, и се обърна към Бинабик и мен и ни махна да донесем Саймън. За първи път върху лицето й се бе появил живец, но не и радост. Успяхме да помъкнем някак си Саймън, който беше започнал да мърмори и да се съвзема. Щом я наближихме, тя го хвана за краката и заотстъпва заднишком над нищото. Не можех да повярвам на очите си! Присвих очи, за да виждам единствено спускащата се внимателно надолу Мириамел, докато крачех след нея. До мен Бинабик държеше Саймън за другото рамо. В един момент погледна към краката си, но моментално вдигна очи. Явно и един планински трол не може да понесе абсолютно всичко.

Тиамак въздъхна.

— Отне ни много време. Под краката си усещах нещо като стъпала, но тъй като не ги виждахме, не можехме да преценим колко са широки, затова пристъпвахме изключително предпазливо. Кулата като че ли започна да стене, сякаш някой се опитваше да я изтръгне от корен. Ако ще да живея още хиляда години, Исгримнур, никога няма да забравя, че съм вървял върху нищото, крепейки се върху краката си, докато всичко около мен се олюлява и руши! Този, който винаги стъпва по пясък наистина беше с нас. Наистина.

— Най-накрая стигнахме до истински камъни и щом стъпихме върху тях, си поех дъх и се обърнах назад. Кадрах продължаваше да стой в другия край. Лицето му беше пепелявосиво и целият се тресеше. Приличаше на удавник, който се е показал над водата за последен път. Каква сила му беше необходима, за да направи това, което направи? Изглежда, цялата му сила. Мириамел се обърна и му викна да тръгне, но той само вдигна ръце и се отпусна. Едва можеше да говори. „Вървете — каза той, — все още не сте в безопасност. Това беше всичко, което мога“. И се усмихна — усмихна се, Исгримнур! — след което добави: „Вече не съм този, който бях някога“. Принцесата започна да го ругае да ни последва, но започнаха да падат все повече камъни и двамата с Бинабик й извикахме, че нищо не може да се направи и щом Кадрах не може, значи не може. Мириамел погледна Саймън, а след това отново вдигна очи към монаха. Накрая каза нещо, което не чух, и пак хвана Саймън за краката. Докато бързахме надолу, погледнах назад и видях Кадрах да стои на ръба на рухналата стълба, осветен от сивото небе през рухналата стена. Беше затворил очи и като че ли се молеше или просто чакаше. Спуснахме се до следващата извивка и Саймън започна да размахва ръце, за да го пуснем. Оставихме го на земята, защото ни беше невъзможно да го носим, като се дърпа така — много е силен! — но и не можехме да си позволим да чакаме, докато се съвземе напълно. Бинабик го задърпа за китката, като му говореше през цялото време, и той се запрепъва след нас. Въздухът беше така плътно наситен с прах от трошащите се камъни, че едва дишах, а се появи и пожар, който беше изпепелил една от вътрешните врати и изпълваше стълбището с пушек. През прозорците виждахме как рухват отломъци от горните етажи на кулата. Саймън посочи през един от прозорците и изкрещя, че трябва да отидем там. Помислихме, че се е побъркал, но той грабна Мириамел и я помъкна към прозореца… Не се беше побъркал — зад прозореца имаше каменна тераса, а зад края й се издигаше стена. Все още бяхме на голяма височина от земята, но горният край на стената не беше далеч — малко повече от моята височина. Кулата вече се сгромолясваше на парчета и ние почти паднахме от терасата. Навсякъде около нас заваляха камъни. Саймън се наведе, сграбчи Бинабик, каза му нещо и го метна във въздуха! Вцепених се! Тролът стъпи на стената, подхлъзна се на снега, но запази равновесие. Следващата беше Мириамел, която скочи без чужда помощ. Бинабик й помогна да се задържи. Саймън ме побутна, аз поех въздух и скочих. Щях да се стоваря, ако двамата долу не ми помогнаха, тъй като в последния момент терасата се разтресе и почти не можах да отскоча. Саймън беше останал последен и се опитваше да запази равновесие, а Мириамел и Бинабик се развикаха да скача веднага и той най-накрая скочи и в този момент по-голяма част от терасата рухна зад гърба му. Тримата го задържахме и го издърпахме, за да не падне от ръба на стената. След няколко мига цялата кула се сгромоляса с оглушителен тътен и трясък, каквито не бях чувал никога, по-разтърсващи и от гръмотевица… но ти сам си ги чул. Покрай нас летяха камъни, по-големи от палатка, но нито един не уцели стената. По-голяма част от кулата беше рухнала и към небето се издигнаха облаци прах, сняг и пушек на височината, на която се беше извисявала самата кула, и постепенно се разнесоха. — Тиамак въздъхна дълбоко. — Дълго не можахме да откъснем погледи. Все едно бях станал свидетел на смъртта на божество. Чак по-късно научих на какво са станали свидетели Мириамел и останалите на върха на кулата, което е било още по-невероятно. Когато се посъвзехме, Саймън ни поведе през тронната зала покрай изумителния престол от кости и най-накрая излязохме навън и се срещнахме с вас. Поблагодарих на вранските си божества, че сражението е приключило — не бях в състояние дори да вдигна ръка, ако някой норн насочеше нож срещу мен.

Той млъкна и поклати глава.

Исгримнур се окашля.

— Значи не биха могли да оцелеят. Дори да бяха останали живи, Джосуа и Камарис щяха да бъдат заринати под руините.

— Никога няма да разберем какво е останало сред тях — отвърна Тиамак. — Не бихме могли да разпознаем… — Той си спомни за Изорн. — О, Исгримнур, моля те, умолявам те да ми простиш. Забравих.

Исгримнур тръсна глава.

— Вратата на преддверието се отвори малко преди края — предполагам, че смъртта на Приратес е сложила точка на демоничното му заклинание, на магическата му преграда или каквото там е било. Войниците, които бяха наблизо, изтеглиха няколко от телата, които успяха, преди кулата да започне да се сгромолясва. Поне успях да спася тялото на сина си. — Той сведе поглед, за да се овладее, и въздъхна. — Благодаря ти, Тиамак. Съжалявам, че те накарах да си спомниш всичко това.

Тиамак се разсмя тихичко.

— Не съм спрял да го разказвам. Всички в този лагер сме заприличали на деца, които не спират да бърборят за рухването на кулата… а и за всичко, което се случи.

Херцогът се надигна бавно и с мъка.

— Идва Странгиард. И другите ще се съберат. Ще дойдеш ли и ти, Тиамак? Това са важни неща и бих искал да присъстваш на този разговор. Твоята мъдрост ни е необходима.

Вранът сведе леко глава.

— Разбира се, Исгримнур. Разбира се.

Саймън се разхождаше сред изпотрошените камъни във Вътрешния двор. Под топящия се сняг се виждаше покрита с мъртва трева земя, само тук-там имаше свежа растителност, устояла на магьосническата зима. Всевъзможните багри от зелено до кафяво действаха успокоително на очите му. Беше се нагледал на черни пушилки, замръзнала белота и червени кървища за няколко живота занапред.

Единственото, което искаше, беше всичко да започне да се възстановява по нормален начин. Бяха изминали само два дни от рухването на кулата и сломяването на Краля на бурите, през които би трябвало да празнува с приятелите си победата, но вместо това се разхождаше, потънал в размисъл.

След като се бяха спасили, беше спал цяла нощ и цял ден дълбоко и непробудно. Бинабик дойде при него на втората вечер, за да му разкаже за всичко случило се, да му обясни онова, което не разбираше, и да изкаже съчувствията си за преживените страдания. Най-накрая млъкна и остана при него, докато Саймън не заспа пак. Сутринта на втория ден се изредиха много приятели и познати, за да го видят и да се убедят, че е жив. Това го накара да повярва, че в този свят все още има някакъв смисъл.

Но Мириамел така и не дойде.

Когато слънцето върху безоблачното небе започна да се спуска от най-високата си точка на запад, той събра кураж да отиде да я види. Бинабик му беше казал, че е жива и здрава, като се изключели няколко незначителни натъртвания, така че той не се безпокоеше за здравето й, но думите на трола го натъжиха още повече. Щом като беше добре, защо не беше дошла да го види или не му беше изпратила съобщение?

Беше я намерил в шатрата й да разговаря с Адиту, която го бе посетила сутринта. Мириамел го поздрави с приятелско благоразположение и двамата размениха взаимни съчувствия за безбройните рани, но когато той й изказа съболезнованията си за смъртта на чичо й и баща й, неочаквано беше станала сдържана и хладна.

Искаше му се да вярва, че причина за това е обяснимата покруса от преживените от нея ужасни мъчения, както и от смъртта на семейството й, без да става дума за ролята й за смъртта на собствения й баща, но не беше толкова глупав да не долови, че има и друга причина. А тя беше в самия него, което я караше да се чувства ужасно неловко в негово присъствие. Саймън се почувства много зле от равнодушния й поглед след всичко, което бяха преживели заедно, и изпита силно раздразнение, учуден защо тя се държи с него така, сякаш неговата неприязън към нея беше помрачила пътуването им до Еркинланд, а не тъкмо обратното. Макар да се беше опитал да превъзмогне раздразнението си, отчуждението между двамата стана още по-явно и накрая той се извини и излезе.

Тръгна срещу вятъра нагоре по хълма, за да се поразходи из покритите с развалини пространства на изоставения Хейхолт.

Саймън спря, загледан в огромната купчина камънаци, на чието място доскоро се възправяше Кулата на Зеления ангел. Сред развалините се щураха местни жители, които събираха всичко, което заслужаваше да бъде отмъкнато, или за да го продадат за храна, или за спомен от едно събитие, което вече беше започнало да се превръща в легенда.

Всичко беше така странно. Беше проникнал сред най-големите подземни дълбини и се бе изкачил на също толкова огромни височини, но не се беше променил кой знае колко. Може би беше станал малко по-силен благодарение на преодолените невероятни трудности, но във всяко друго отношение си беше останал същият. Приратес го беше нарекъл кухненски хлапак. Свещеникът се беше оказал прав. Въпреки рицарското си звание, въпреки всичко, което беше преживял, в него винаги щеше да си остане сърцето на кухненския прислужник.

Очите му забелязаха нещо и той се наведе. От калта на дъното на ямата до краката му стърчеше зелена ръка с разперени пръсти, сякаш чакаше избавление. Саймън се наведе и изстърга мократа кал, докато не се показа цялата ръка и най-накрая бронзовото лице.

Беше рухналият на земята от върха на кулата ангел. Младежът гребна шепа вода от една локва и почисти скулестото лице, докато не се показаха очите. Бяха отворени, но безжизнени. Ангелът беше просто една паднала статуя — нищо повече.

Саймън се изправи и избърса длани в бричовете си. Нека друг я измъкне от боклуците и да си я отнесе в къщи, а там да си я сложи в ъгъла, за да му нашепва приказки за дълбини и висоти.

Но щом обърна гръб на останките от кулата и закрачи през двора, гласът на ангела — на Лелет — му заговори отново.

„Тези истини са прекалено мощни — промълви тя, — а митовете и легендите около тях прекалено съществени. Трябва сам да ги разбереш и проумееш. Това е твоята история“.

Тя наистина му беше показала важни неща. Доказателството за това, поне отчасти, беше пръснато по земята зад него. Но имаше още нещо, което почти беше проумял, но не му бяха достигнали време и обстоятелства, за да размисли над него. Сега странната нишка на спомена отново започна да се разнищва и той не можеше да я прекъсне. Най-много се беше доближил до разгадаването й в тронната зала…

Стъпките му отекнаха по плочите. Това беше единственият звук в залата. Още никой не беше дошъл да тършува тук. Безмълвният силует на Престола от драконова кост беше достатъчно заплашителен и в най-спокойните времена, а сега те далеч не бяха такива.

Следобедната светлина, по-ярка от последния път, когато беше влязъл тук, проникваше през прозорците и оцветяваше едва-едва избелелите знамена. Малахитовите крале бяха все така забулени в неизменните си сенки. Саймън си спомни за надвисналата пустота и се поколеба с разтуптяно сърце, но преглътна мигновения си страх и пристъпи напред. Този мрак се беше стопил. Този крал беше мъртъв.

На пълна дневна светлина огромният трон не изглеждаше по-малко страховит. Огромната озъбена уста беше все така заплашителна, но жизнеността, която излъчваше по-рано, като че ли беше помръкнала. В очните ями нямаше нищо освен паяжини. Дори масивната клетка от свързани кости провисваше на места и се виждаше, че някои липсват, въпреки че не се виждаха около трона. Саймън имаше някакъв смътен спомен, че е виждал пожълтели кости и някъде другаде, но го отблъсна: нещо друго привлече вниманието му.

Ейлстан Фискерн. Той застана пред каменната статуя и я заоглежда, опитваше се да открие онова, което щеше да събуди спомена му. Когато зърна лицето на краля-мъченик във видението си от Пътя на сънищата, му се стори познато по някакъв начин. Когато прекосяваше последния път тронната зала на кулата, му се беше сторило, че открива прилика със статуята, която беше разглеждал толкова често. Но сега знаеше, че открива и друга прилика в това лице. Много приличаше на друго, което също беше зървал безброй пъти — отразено в огледалото на Джирики, в езерна вода и по лъскавата повърхност на щитовете. Неговото лице.

Той вдигна ръка и се загледа в златния пръстен. Народът на Краля-рибар се беше оттеглил в изгнание, а по-късно Престър Джон беше предявил претенции към убийството на дракона и едновременно с това към трона на Еркинланд. А Моргенес му беше поверил пръстена, който пазеше тази тайна.

„Това е твоята история“, беше казал ангелът. На кого другиго би могло да се поверят знанието и летописът за династията на Ейлстан освен… на наследника на Ейлстан?

Неочакваното, неумолимо прозрение го плисна като студена вода и той целият настръхна от страх и недоумение.

Следобедът се изнизваше. Саймън крачеше из празната тронна зала, потънал в размисъл. Отново се беше втренчил в статуята на Ейлстан, когато дочу шум откъм вратата. Обърна се и видя херцог Исгримнур и още няколко души да влизат в залата.

Херцогът го огледа внимателно и каза:

— А! Значи знаеш, така ли?

Младият мъж не отговори нищо, но върху лицето му бяха изписани всевъзможни чувства. Исгримнур го наблюдаваше внимателно и се чудеше как е възможно това да е същият онзи юноша, когото му бяха довели сред равнината на юг от Наглимунд преди една година, метнат като чувал върху седлото на един останал без ездач кон.

И тогава беше израснал, но сега беше станал още по-висок, а току-що наболият момчешки мъх се беше сменил с гъста червеникава брада. Но промяната беше още по-значителна. Саймън излъчваше някакво спокойствие и самообладание, което би могло да бъде както израз на сила, така и на равнодушие. Исгримнур истински се тревожеше какви промени са настъпили в това момче: случилото се със Саймън беше променило непоправимо и неузнаваемо онзи юноша отпреди една година. Детинското в него беше си отишло безвъзвратно и на негово място се беше настанила мъжествеността.

— Да. Мисля, че осъзнавам някои неща — отвърна най-после Саймън. — Но не смятам, че означават твърде много — дори за мен.

Исгримнур изхъмка уклончиво, после каза:

— Е, добре. Търсихме те.

— Ето ме.

Щом групичката пристъпи напред, Саймън кимна на херцога, а след това поздрави Тиамак, Странгиард, Джирики и Адиту. Промълви няколко тихи думи на ситите и за първи път Исгримнур си даде сметка колко е заприличал на тях младият мъж — сдържан, предпазлив, умерен в думите си. Херцогът поклати глава. Кой би могъл да допусне подобно нещо?

— Добре ли си, Саймън? — попита Странгиард.

Младежът помръдна рамене и се усмихна едва-едва.

— Раните ми заздравяват. — После се обърна към Исгримнур. — Джеръмайъс ми съобщи твоето известие. Щях да дойда в шатрата ти, но Джеръмайъс настоя, че вие ще дойдете при мен, когато се подготвите. — Той огледа малобройната група със сдържаност и внимание. — Изглежда, вече сте се подготвили, но сте изминали дълъг път от лагера, за да ме намерите. Имате ли още въпроси?

— Освен другите неща.

Херцогът видя, че другите се настаняват на каменния под, и направи физиономия. Саймън се усмихна и му посочи Престола от драконова кост. Исгримнур изтръпна и тръсна глава.

— Е, щом не искаш…

Саймън събра няколко паднали знамена и ги нагласи на стъпалото под подиума на трона.

С единствената си здрава ръка Исгримнур се поизмъчи, докато се настани върху импровизираното седалище, но беше твърдо решен да не допусне някой да му помогне.

— Радвам се да те видя на крака сред нас, Саймън — каза той, след като успя да си поеме дъх и да заговори спокойно. — Тази сутрин не изглеждаше много добре.

Младият мъж кимна и приседна до него. Движенията му също бяха предпазливи, тъй като цялото му тяло беше в рани, но Исгримнур знаеше, че скоро ще се излекува — нали беше млад, — и не можа да си спести връхлетялото го чувство на завист.

— Къде са Бинабик и Мириамел?

— Бинабик скоро ще дойде — отвърна Странгиард. — И… и Мириамел…

Спокойствието на младежа се изпари.

— Тя все още е тук, нали? Не е избягала или ранена?

Тиамак махна с ръка.

— Не, Саймън. В лагера е и се лекува като теб. Но тя…

Той се обърна за помощ към Исгримнур.

— Но имаме да обсъдим някои неща в отсъствието на Мириамел — отсече без церемонии херцогът. — Това е.

Саймън помълча, после каза:

— Добре. Тогава аз имам въпроси.

Исгримнур кимна.

— Задай ги.

Очакваше го от мига, в който беше заварил Саймън да съзерцава безмълвно статуята на Ейлстан.

— Вчера Бинабик каза, че донасянето на мечовете е било клопка, „фалшив пратеник“, и че Приратес и Кралят на бурите са ги искали през цялото време. — Саймън стъпи върху едно от влажните знамена с тока на ботуша си. — Били са им необходими, за да върнат времето преди последното заклинание над Инелуки, преди всички защити, молитви и какво ли не още, стоварени над Хейхолт.

— Всички ние отвън видяхме дворецът да се променя — отвърна бавно херцогът, изненадан от въпроса на Саймън. Беше очаквал младежът да зададе въпрос за току-що разкритата си биография. — Още докато се сражавахме с норните, Хейхолт просто… се стопи. Навсякъде изникнаха странни кули, пламнаха пожари. Стори ми се, че виждам… предполагам, че бяха призраци на сити и римъри в древни одежди. Те се сражаваха насред нашата битка. Какво друго би могло да е?

От ярката следобедна светлина, която се изливаше през високите прозорци, на Исгримнур всичко наоколо му се стори съвършено нереално. Само преди броени дни целият свят беше сграбчен от магьосническо безумие и яростни зимни урагани. Сега отвън чуруликаше птичка.

Саймън поклати глава.

— Вярвам го. Бях там. Отвътре беше още по-зле. Но защо искаха ние да донесем мечовете? Блестящ гвоздей беше на по-малко от левга от Приратес цели две години. И несъмнено, ако се бяха опитали, можеха да вземат Трън или когато се връщахме от Ийканук, или когато лежеше върху каменната плоча в Дома на раздялата горе в Сесуад'ра. Не виждам смисъла.

Джирики заговори:

— Да, вероятно това е най-трудното за проумяване, Сеоман. Бих могъл да го обясня отчасти. Докато се сражавахме с Утук'ку при Езерото на Трите дълбини, много нейни мисли ни станаха ясни. Тя не се защитаваше, а по-скоро използваше силата си, за да обуздае и използва Езерото. Беше убедена, че не бихме могли да направим почти нищо, дори да узнаем истината. — Бавният му широк жест беше в израз на съжаление. — Имаше право.

— Задържахте я дълго време — каза Саймън. — И на голяма цена, според онова, което чух. Кой знае какво би могло да се случи, ако Кралят на бурите не беше принуден да изчака?

Джирики се усмихна.

— От всички, които се сражаваха край Езерото, Ликимея проумя най-много за краткото време, през което докосвахме мислите на Утук'ку. Майка ми се съвзема много бавно от битката със своята предшественичка, но потвърди много от онова, което ние останалите подозирахме.

— Мечовете са били почти живи същества — продължи той. — Това не би изненадало никого от онези, които ги носеха. Огромна част от мощта им, както подозираше Бинабик от Минтахок, беше в безсловесните сили, заключени в Словото на съзиданието. Но не по-малка част от силата им се състоеше в ефекта от това Слово. По някакъв начин мечовете притежаваха живот. Не бяха създания като нас — нямаха нищо в себе си, което човеците или дори ситите могат напълно да разберат, — но все пак живееха. Именно това ги правеше по-велики от всяко друго оръжие, но и благодарение на това бяха много трудни за контролиране и използване. Можеха да бъдат призовани — копнежът им да се съберат и да освободят енергиите си рано или късно щеше да ги събере в кулата, — но не можеха да бъдат принуждавани. Част от ужасяващата магия, от която Кралят на бурите се нуждаеше, за да осъществи плана си, беше мечовете да се отзоват на призива сами в подходящото време. Те трябваше сами да изберат кой да ги донесе.

— Но Бинабик ми каза, че през нощта, когато двамата с Мириамел напуснахме лагера на Джосуа, норните са се опитали да убият Камарис. А мечът вече го беше избрал, при това го е избрал много отдавна! Тогава защо са искали да го убият?

— Може би знам началото на отговора на този въпрос — обади се Странгиард. Беше почти толкова неуверен, както когато Исгримнур го срещна за първи път преди доста години, макар че напоследък беше станал малко по-уверен. — Когато напуснахме Наглимунд, норните, които ни подгониха, се държаха много странно. Сър Деорнот пръв осъзна, че бяха… о!

Архиварят погледна сепнато към вратата.

Някакъв сив силует се втурна в тронната зала, скочи върху стъпалата пред подиума и блъсна Саймън отстрани. Младият мъж се разсмя и зарови пръсти в козината на вълчицата, като се мъчеше да предпази лицето си от дръзката й муцуна и дългия й език.

— Много е доволна да те види, Саймън — извика Бинабик, докато влизаше. — Отдавна чака да те поздрави. Държах я на разстояние, докато раните ти бяха пресни. — Тролът избърза напред, като поздравяваше бегло останалите, докато се мъчеше да накара Куантака да легне на каменните плочи пред подиума. Най-накрая тя отстъпи и се настани между него и Саймън, огромна и доволна. — Сигурно ще се зарадваш, ако ти каже, че открих Намиращата дома днес следобед — съобщи тролът на младия мъж. — Беше избягала от сражението и скиташе из гъсталаците на Кинсуд.

— Намиращата дома — бавно каза Саймън. — Благодаря ти, Бинабик. Благодаря.

— После ще те заведа да я видиш.

Когато се успокоиха, Странгиард продължи:

— Сър Деорнот пръв осъзна, че всъщност не толкова ни преследваха, колкото ни… отвеждаха. Гониха ни, но не ни убиха, въпреки че спокойно можеха да го направят. И направиха всичко възможно да ни спрат едва когато тръгнахме към най-дълбоките части на Алдхеорте.

— Към Джао е-Тинукай'и — каза тихо Адиту.

— И убиха Амерасу едва когато започна да проумява плана на Инелуки — довърши замислено Саймън. — Но все пак не мога да разбера защо се опитаха да убият Камарис.

Джирики се намеси.

— Те бяха доволни, когато мечът беше у теб, Сеоман, макар да съм сигурен, че Утук'ку не остана никак доволна, когато Инген Джегер й съобщи новината, че те придружават Децата на зората. Все пак двамата с Инелуки вероятно са се усъмнили, че толкова бързо ще разберем замисъла им и, както се оказа, излязоха прави. Единствено Първата баба долови контурите на намеренията им. Отстраниха я и посяха много други неразбории. За тези, които обитаваха тогава Стормспайк, Зида'я бяха незначителна заплаха. Сигурно са били уверени, че когато настъпи моментът, черният меч ще избере теб или римъра Слудиг, или някой друг за свой приносител. Джосуа щеше да дойде за Блестящ гвоздей — меча на баща му, в края на краищата — и окончателният ритуал можеше да се осъществи.

— Но Камарис се върна — добави Саймън. — Предполагам, че не са очаквали това да се случи. Но той беше носил Трън десетилетия наред. Било е напълно вероятно мечът отново да избере тъкмо него. Защо са се страхували от него?

Странгиард се окашля.

— Сър Камарис, да даде Господ покой на неспокойната му душа… — свещеникът направи припряно знака на Дървото, — ми изповяда нещо, което не можеше да каже на друг. Тази изповед ще отнеса със себе си в гроба. — Странгиард поклати глава. — Изкупителят да го закриля! Но причината изобщо да ми се изповяда беше, че Адиту и Гелое искаха да разберат дали е ходил до… Джао… дали се е срещнал с Амерасу. Беше я срещнал.

— Сигурен съм, че той съобщи тайната си на принц Джосуа — измърмори Исгримнур и като си припомни онази нощ и ужасеното изражение на Джосуа, отново се запита какви биха могли да бъдат думите, които бяха накарали принца да изглежда по такъв начин. — Но Джосуа също е мъртъв, мир на праха му. Никога няма да узнаем.

— Макар отецът да се кълне, че това няма нищо общо с нашите сражения тук — продължи Джирики, — изглежда, Утук'ку и нейният съюзник не са го знаели. Кралицата на Накига знаеше, че Амерасу се е срещала с Камарис. Може би се е сдобила с това знание от Първата баба по време на техните тестове на волята. Неочакваната и внезапна поява на Камарис на сцената, при това вероятно с някакъв много съществен съвет от страна на Амерасу, както и с продължителния му опит с един от Великите мечове… — Джирики поклати глава. — Не можем да сме сигурни, но вероятно са решили, че рискът е прекалено голям. Може би са си помислили, че след смъртта на Камарис мечът ще си намери нов приносител, който едва ли би усложнил техния план. Все пак Трън не беше предано същество като вълчицата на Бинабик.

Саймън се облегна назад и се вторачи в нищото.

— Значи всичките ни надежди, цялото търсене на мечовете е било само капан. В който сами влязохме като деца.

Той се намръщи. Исгримнур знаеше, че упреква себе си.

— Дяволски хитър капан — обади се херцогът. — Замислян и осъществяван в продължение на много дълго време. Но накрая загубиха.

— Сигурни ли сме? — Саймън се обърна към Джирики. — Убедени ли сме, че са загубили?

— Исгримнур разказа как побягнали Хикеда'я, когато кулата рухна — тези от тях, които оцелели. Не съжалявам, че не ги е подгонил, защото останаха съвсем малко, а ние раждаме деца много рядко. Много загинаха в Наглимунд и много тук. Фактът, че са побягнали, вместо да се сражават до смърт, говори много: те са разбити.

— Дори след като Утук'ку изтръгна контрола над Езерото от нас — добави Адиту, — ние продължихме да се сражаваме. И когато Инелуки се появи горе, усетихме. — Дългата пауза беше красноречива. — Беше ужасно. Но усетихме и когато неговото простосмъртно тяло — тялото на крал Елиас — умря. Инелуки беше напуснал своето място-никъде, което беше негово убежище, и рискува фаталното разпадане, за да се завърне в света. Рискува и загуби. Със сигурност нищо не е останало от него.

Саймън повдигна вежда.

— А Утук'ку?

— Тя оцеля, но силата й е разрушена. Тя също рискува много и единствено нейните магии закрепиха съществото на Инелуки в кулата в момента, когато Времето беше върнато обратно. Провалът я порази. — Адиту втренчи кехлибарените си очи в него. — Аз я видях, Сеоман, видях я в мислите си така ясно, сякаш беше застанала пред мен. Огньовете на Стормспайк са изпепелили всичко и залите са пусти. Тя е съвсем сама, а сребърната й маска е строшена.

— Искаш да кажеш, че си я видяла? Видя лицето й?

Адиту наклони глава.

— Ужасът от собствената й древност я накара да скрие чертите си много отдавна, но на теб, Сеоман Снежен кичур, тя би се сторила само една старица. Чертите й са сбръчкани и увиснали, а кожата й е на петна. Утук'ку Сейт-Хамакха е Най-древната, но мъдростта й беше унищожена от егоизъм и суета още преди векове. Срамуваше се, че годините са я променили. А сега дори ужасът и мощта, които владееше, вече ги няма.

— Значи силата на Стормспайк и Белите лисици е сразена — обади се Исгримнур. — Понесохме много загуби, но можехме да понесем и много повече, Саймън — да загубим всичко. Имаме много, за което да благодарим на теб и на Бинабик.

— И на Мириамел, — добави тихо Саймън.

— И на Мириамел, разбира се.

Младият мъж огледа събралите се и отново се обърна към херцога.

— Знам, че още нещо ви доведе тук. Вие отговорихте на въпросите ми. Какви са вашите?

Исгримнур не можеше да не си даде сметка за порасналата самоувереност на Саймън. Беше все така учтив, но тонът му подсказваше, че не се подчинява на никого. Както и трябваше да бъде. Същевременно долови някакъв подмолен гняв, което го накара да се поколебае, преди да заговори.

— Джирики ми разказа за теб, за твоето… наследство. Трябва да призная, че бях изумен, но не мога да не му вярвам, след като съвпада с всичко останало, което научихме — за Джон, за ситите, всичко. Мислех, че ние ще ти съобщим новината, но нещо в изражението ти ми подсказа, че вече си разбрал.

Устните на Саймън потрепнаха в странна полуусмивка.

— Така е.

— Тъй че знаеш, че във вените ти тече кръвта на Ейлстан Фискерн. — Исгримнур повиши глас: — Последният крал на Еркинланд от вековете преди Престър Джон.

— И основател на Лигата на свитъка — добави Бинабик.

— И който всъщност е убил дракона — продължи сухо Саймън. — Какво от това?

Независимо от спокойния тон, отдолу се долавяше нещо напрегнато и застрашително. Исгримнур се озадачи. Но преди да успее да каже нещо, заговори Джирики:

— Съжалявам, че не можех да ти кажа по-рано онова, което знаех, Сеоман, мой приятелю. Страхувах се да не те обремени и обърка или да те накара да предприемеш опасни рискове.

— Разбирам — отвърна Саймън, но не изглеждаше удовлетворен. — Как узна?

— Ейлстан Фискерн беше първият простосмъртен крал след падането на Асу'а, който подаде ръка на Зида'я. — Слънцето залязваше и небето зад прозорците притъмняваше. Свеж вятър подухна в тронната зала и някои от знамената на пода прошумоляха. Бялата коса на Джирики потрепна. — Той ни познаваше и някои наши сънародници идваха от време на време да се срещат с него в пещерите под Хейхолт — сред развалините на нашия дом. Той се опасяваше, че онова, което знаем ние, Зида'я, ще бъде загубено завинаги и че дори ние може да се опълчим изцяло срещу човечеството сред причинената от Фингил гибелна разруха. И не беше далеч от истината. Почти никой от нас не изпитваше особена обич към простосмъртните. Както и те не изпитваха особена обич към безсмъртните. Но докато отминаваха годините под управлението на Ейлстан, бяха осъществени малки стъпки, възникна известно минимално доверие, което лека-полека започна да укрепва. Тези от нас, които бяха ангажирани, пазеха всичко това в тайна. — Джирики се усмихна. — Казвам „нас“, но аз само разнасях съобщенията по заръка на Първата баба, която не можеше да си позволи да оповести все по-големия си интерес към простосмъртните дори на собственото си семейство.

— Винаги съм ти завиждала, Върбова клонке — каза със смях Адиту. — Толкова млад и натоварен с толкова важни поръчения!

Джирики се усмихна.

— Така или иначе, явно не беше писано да разберем какво би се случило, ако Ейлстан беше живял по-дълго и започнатото от него беше продължено. Появи се огненият червей Шуракай и Ейлстан го уби, но загина и самият той. Дали бъдещият му наследник Джон знаеше нещо за тайните споразумения на Ейлстан с нас и се страхуваше, че ще го разобличим заради лъжата му, че той е умъртвил дракона, или пък имаше някаква друга причина за враждебността му към нас, не знам. Но Джон се зае да ни прогони от последните ни укрития. Не успя да намери всички и никога не успя дори да се доближи до Джао е-Тинукай'и, но ни нанесе големи вреди. Докато беше жив Джон, прекъснаха почти всякакви контакти между нас и простосмъртните.

Саймън скръсти ръце.

— Съжалявам за нещата, които е извършил моят народ. И се радвам да науча, че моят далечен предшественик е бил такъв човек.

— Народът на Ейлстан се разпръсна, подгонен от гнева на дракона. Знам, че по-късно заживели в изгнание — каза Джирики. — А след като Джон завзе трона, всички надежди за възвръщането на Хейхолт се стопиха. И така те скриха своята тайна и заживяха като рибарски народ край водите, каквито бяха по времето на предците на Ейлстан Фискерн. Но запазиха семейния кралски пръстен на Ейлстан и родителите го препредаваха на децата си. Един от правнуците на Ейлстан, също учен като своя предшественик, проучи древните ситски руни върху един от съхранените свитъци на Ейлстан и разчете девиза, който пазеше семейната гордост — и тайния срам на Престър Джон, — гравиран върху пръстена. Тъкмо това ти довери Моргенес, Сеоман: твоето минало.

— Сигурен съм, че щеше да ми каже един ден. — Саймън бе изслушал разказа на Джирики с едва прикрита напрегнатост. Исгримнур не откъсваше поглед от него, опитваше се да долови недостатъците в характера му, за които се досещаше и от които същевременно изпитваше страх. — Но какво общо има всичко това с настоящия момент? Цялата кралска кръв на света не ми попречи да се превърна в играчка в ръцете на Приратес и Краля на бурите. Всичко това е една красива приказка и нищо повече. Сигурно половината благороднически набански семейства имат императори в родословието си. Какво от това?

Някои от присъстващите се обърнаха към Исгримнур. Херцогът се размърда неловко върху стъпалото.

— Еркинланд се нуждае от владетел — каза накрая той. — Престолът от драконова кост е празен.

Саймън зяпна, затвори уста и отново я отвори.

— И?… — промълви най-после. И изгледа Исгримнур така, сякаш не вярваше на ушите си. — Мириамел е в отлично здраве и само с няколко рани. Всъщност си е все същата, каквато е била винаги. — Огорчението в гласа му прозвуча открито. — Така че със сигурност съвсем скоро ще е в състояние да управлява.

— Не здравето й е, което ни тревожи — отвърна троснато херцогът. Разговорът беше поел в неправилна посока. Саймън се държеше като човек, когото банда непослушни деца са събудили от заслужения му сън. — А, по дяволите, баща й!

— Но Елиас е мъртъв. Тя самата го уби. С Бялата стрела на ситите. — Саймън се обърна към Джирики. — Като се замисля — тъй като тази стрела спаси живота ми, — така може би се разплатихме.

Ситът не отвърна нищо. Лицето му остана безизразно, както винаги, но нещо в позата му подсказваше някаква тревога.

— Народът толкова изстрада под управлението на Елиас, че може да не се довери на Мириамел — продължи Исгримнур. — Знам, че е глупаво, но е така. Ако Джосуа беше останал жив, може би щяха да го посрещнат с открити сърца. Бароните знаят, че принцът застана срещу Елиас още в самото начало, че понесе ужасни страдания и се завърна от изгнание. Но Джосуа е мъртъв.

— Мириамел също преживя всичко това! — извика гневно Саймън. — Това са глупости!

— Знаем, Саймън — обади се Тиамак. — Изминах дълъг път с нея. Много от нас познават нейната смелост.

— Да, аз също я познавам — изръмжа Исгримнур, в чийто глас също се долови раздразнение. — Но тук истината няма особено значение. Тя избяга от Наглимунд, преди да започне обсадата, и стигна в Сесуад'ра едва след разгрома на Фенгболд. И отново изчезна и стигна в Хейхолт, когато дойде краят на баща й. — Той се намръщи. — А се носят и приказки, явно разпространявани от копелето Аспитис Превес, че е била негова метреса, когато е служил на Приратес. Слуховете са всемогъщи.

— Но някои от тези неща се отнасят и за мен. Аз предател ли съм?

— Мириамел не е предателка и Господ го знае. Аз също го знам. — Исгримнур го изгледа гневно. — Но след стореното от баща й не може да й се гласува доверие. Народът иска на трона някой, на когото да се довери.

— Пълна лудост! — Саймън стовари длани върху бедрата си и се обърна към ситите. Като че ли всеки момент щеше да избухне. — Вие двамата какво мислите за всичко това?

— Ние не се бъркаме в работите на простосмъртните — отвърна с непоколебим тон Джирики.

— Ти си наш приятел, Сеоман — добави Адиту. — Ще направим всичко, с което бихме могли да ти помогнем в момента. Към Мириамел изпитваме също само уважение, макар да я познаваме съвсем малко.

Саймън се извърна към трола.

— Бинабик?

Дребосъкът помръдна рамене.

— Не мога да кажа нищо. Исгримнур и всички вие трябва да вземате решенията за това. Двамата с Мириамел сте мои приятели. Ако искаш да ти дам съвет, по-късно ще изведем Куантака на разходка и ще поговорим.

— За какво ще говорим? За лъжите, които се разправят за Мириамел ли?

Исгримнур се покашля.

— Иска да поговори с теб да приемеш короната на Еркинланд.

Саймън отново изгледа херцога. Този път, въпреки цялата си преждевременна зрялост, младият мъж не успя да скрие чувствата си.

— Ти ми… предлагаш ми трона? — попита с насмешка и недоверие той. — Та това е лудост! На мен? Кухненския хлапак!

Исгримнур не можа да си спести усмивката.

— Ти си много повече от кухненски хлапак. За твоите геройства вече се пеят песни и се разказват легенди от тук чак до Набан. Само изчакай да чуеш какво ще се разказва за Битката в кулата.

— Ейдон да ми е на помощ! — възкликна Саймън и се намръщи.

— Но има по-важни неща. — Херцогът заговори със сериозен тон. — Всички те познават и те харесват. Ти не само победи дракон, но се сражава храбро за Сесуад'ра и Джосуа и хората го помнят. А сега можем да им кажем, че във вените ти тече кръвта на свети Ейлстан Фискерн, един от най-обичаните мъже, седял на този трон. Всъщност, ако не беше вярно, щях да се изкуша да го измисля.

— Но това не означава нищо! — избухна Саймън. — Не допускаш ли, че съм мислил за това? Нищо друго не правя, освен да мисля, след като го проумях. Аз съм кухненски хлапак, обучен от един много мъдър и много благороден човек. Имах късмет да съм с добри приятели. Преживях ужасни премеждия и направих, каквото трябваше да направя, и накрая оцелях. Но то няма нищо общо с това кой е бил моят прапрапра-не знам кой си-дядо!

Исгримнур изчака известно време, докато възбудата на младежа поотмине.

— Нима не разбираш — отвърна спокойно херцогът, — че няма никакво значение дали това променя нещо, или не? Както вече казах, не мисля, че има особено значение дали е истина, или не. В името на червения млат на Дрор, Саймън, та нали историята на Престър Джон беше мит — една лъжа! На самия мен никак не ми беше леко през последните няколко дни да го възприема. Но това прави ли го по-малко крал? Хората имат нужда да вярват в нещо, независимо дали то ти харесва, или не. Ако не им предложиш нещо, в което да вярват, те сами ще си го измислят.

— Точно в този момент те са уплашени за бъдещето си — продължи той. — По-голямата част от света, който познаваме, е в развалини, Саймън. А оцелелите са подозрителни към Мириамел, заради онова, което е, и заради това, че не са сигурни какво точно е направила — а и защото е една млада жена, да си го кажем направо. Бароните искат мъж, силен мъж, но не много силен, и не желаят никакви вътрешни вълнения, свързани с избора на съпруг от една управляваща кралица. — Исгримнур посегна, за да докосне ръката на Саймън, но се отказа. — Изслушай ме. Хората, които тръгнаха след Джосуа, те обичат, Саймън — почти толкова, колкото обичаха принца. А в известен смисъл и повече, може би. И двамата знаем, че няма никакво значение каква кръв тече във вените ти. Кръвта на всеки е червена. Но твоят народ има нужда да повярва в нещо, а в момента той мръзне, боледува и е бездомен.

Саймън отново го изгледа втренчено. Исгримнур усети цялата мощ на бушуващия в младия мъж гняв. Той наистина беше порасъл. Щеше да стане великолепен мъж — не, вече беше.

— И заради подобни измами ме караш да предам Мириамел? — попита Саймън.

— Това не е предателство — отвърна Исгримнур. — Ще те оставя няколко дни да размислиш, след което ще отида и ще й кажа сам. Ще погребем нашето мъртво утре и народът ще ни види всички заедно. Засега това ще е достатъчно. — Херцогът тръсна глава. — Нямам никакво намерения да я лъжа, Саймън — не е в привичките ми, — но исках първо да ти дам възможност да ме изслушаш.

Неочаквано Исгримнур изпита огромно съжаление към младия мъж.

„Вероятно се е надявал да се погрижи за раните си на спокойствие. А той получи немалко рани — както и всички ние“.

— Помисли за всичко, Саймън. Ние имаме нужда от теб — всички ние. Ще ми е достатъчно трудно да вдигна на крака собственото си херцогство, да не говорим какво ще се случи с младия Варелан, който остана без родители в Набан, както и с всички оцелели в Хернистир. Нуждаем се поне от протекцията на Върховния крал отново и от това някой, на когото хората се доверяват, да седне на трона в Хейхолт.

Той се надигна от ниското стъпало — мъчеше се да не му проличи колко силни са болките в гърба му, — поклони се сковано на Саймън — което само по себе си беше твърде многозначително — и закуцука непохватно през тронната зала, като остави останалите в безмълвие. Усещаше прикованите в гърба му очи на Саймън.

„Бог да ми е на помощ — помисли си Исгримнур, щом излезе в сумрака. — Имам нужда от почивка. Много дълга почивка“.

Той чу стъпки и вдигна глава.

— Бинабик?

Тя пристъпи на светло. Въпреки хладната пролет и все още не напълно разтопения сняг, беше боса. Вятърът развяваше наметалото й.

— Не мога да заспя — промълви тя.

Саймън се озадачи. Не очакваше никого, а най-малко нея. След продължилото цял ден отдаване на памет на Джосуа, Камарис, Изорн и останалите паднали, Бинабик реши да прекара вечерта със Странгиард и Тиамак и го остави сам пред шатрата му да помисли. Тя изникна като привидение, за което бленуваше, вторачен в огъня.

— Мириамел. — Той се надигна тромаво. — Принцесо. Седни, моля те.

Саймън посочи един камък до огъня.

Тя приседна и се загърна плътно в наметалото.

— Добре ли си? — попита най-после.

— Аз… — Той замълча. — Не знам. Всичко е много странно.

Тя кимна.

— Трудно е да повярва човек, че всичко свърши. Трудно е да повярваш, че са си отишли завинаги.

Той се размърда неловко, несигурен дали тя говори за приятели, или врагове.

— Има да се свършат толкова много неща. Хората се пръснаха, целият свят е наопаки… — Саймън махна неопределено с ръка. — Толкова много неща.

Мириамел се наведе и протегна ръце към огъня. Саймън забеляза отблясъците по нежното й лице и сърцето му се сви мъчително. Дори цялата кралска кръв на света да течеше във вените му като огромна река, това нямаше никакво значение, щом тя не му обръщаше никакво внимание. По време на днешните церемонии за падналите не вдигна очи към него нито веднъж. Сякаш и приятелството им беше помръкнало.

„Ще е заслужено наказание за нея, ако им разреша да ме принудят да седна на трона“.

Той се загледа в пламъците; чувстваше се долен и нищожен подлец.

„Но тя го заслужава по право“.

Какво значение имаше, че някакъв негов предшественик е бил крал преди цели две столетия?

— Аз го убих, Саймън — каза внезапно тя. — Изминах целия този път, за да поговоря с него, да се опитам да го накарам да разбере, че съм разбрала… а вместо това го убих. — Думите й бяха пълни с покруса. — Убих го!

На Саймън отчаяно му се прииска да й отговори нещо.

— Ти спаси всички ни, Мириамел.

— Той беше добър човек, Саймън. Може би избухлив и раздразнителен, но той беше… преди майка ми… — Тя притвори очи. — Собствения си баща!

— Нямаше никакъв избор. — Саймън изпита огромна болка от страданието й. — Нямаше как другояче да постъпиш, Мири. Ти ни спаси.

— Накрая той ме позна. Бог да ми е на помощ, Саймън, но мисля, че той искаше да го направя. Погледнах го… беше толкова отчаян. Страдаше така безумно! — Тя избърса лице с наметалото си и отсече грубо: — Няма да плача. Изтощих се да рева!

Вятърът се засили и изшумоля в тревата.

— И милия чичо Джосуа! — продължи тя, вече по-спокойно, но все така неутешимо. — И него го няма. Няма го. Цялото ми семейство. И нещастният, измъчен Камарис. О, Господи! Що за свят е това? — Раменете й потрепнаха. Саймън посегна неуверено и хвана ръката й. Тя не се опита да я издърпа, противно на очакванията му. Останаха безмълвни, заслушани в пращенето на огъня. — А и Кадрах — промълви след дълга пауза тя. — О, милостива Елисия, по някакъв начин той беше най-грешен. Искаше единствено да умре, но ме изчака… изчака нас. Остана след всичко случило се, след всички ужасни неща, които му наговорих. — Тя наведе глава, загледана в пръстта. Гласът й бе пълен с неизразима болка. — Той ме обичаше по свой начин. Беше много жестоко от негова страна, нали?

Саймън тръсна глава. Не знаеше какво да отговори.

Тя се извърна внезапно към него с широко отворени очи.

— Нека да се махнем! Можем да яхнем конете и до сутринта ще сме на пет-шест левги оттук. Не искам да съм кралица! — Тя стисна ръката му. — О, моля те, не ме оставяй!

— Да се махнем? Къде? И защо ще те оставям? — Саймън усети, че сърцето му ще се пръсне Беше му трудно да мисли, да повярва на чутото. — Мириамел, за какво говориш?

— Проклет да си, Саймън! Наистина ли си толкова глупав? — Тя сграбчи ръката му с двете си длани. По бузите й затрептяха сълзи. — Не ме интересува, че си бил кухненски хлапак. Не ме интересува, че баща ти е бил прост рибар. Просто те искам, Саймън. О, нали не ме смяташ за малоумна? Сигурно наистина съм малоумна. — В смеха й наистина прозвуча налудничава нотка. Тя пусна за момент ръката му, за да изтрие очите си. — Не преставам да мисля за това, откакто рухна кулата. Не издържам повече! Исгримнур и останалите ще ме накарат да седна на трона, знам, че ще го направят. И пак ще се превърна в предишната Мириамел, само че този път ще е хиляди, хиляди пъти по-ужасно! Това ще е истински затвор! И ще трябва да се омъжа за някой Фенгболд — това, че е мъртъв, не означава, че няма още стотици такива като него. И никога няма да тръгна на приключение или да съм свободна, или да правя, каквото искам… а ти ще се махнеш, Саймън! Ще те изгубя! Единственият, който наистина ме интересува.

Той се изправи, вдигна я от камъка и я прегърна. И двамата трепереха и известно време единственото, на което беше способен, беше да я притиска към себе си все по-плътно и по-плътно, сякаш за да не я издуха вятърът от ръцете му.

— От толкова отдавна те обичам, Мириамел.

Гласът му потрепна.

— Ти ме плашиш. Просто не знаеш колко ме плашиш. — Гласът й беше глух, тъй като главата й бе притисната до гърдите му. — Не знам какво виждаш, когато ме погледнеш. Но те моля да не си тръгваш — изрече задъхана тя. — Каквото и да се случи, не си отивай.

— Няма. — Дръпна се назад, за да я види. Очите й блестяха от новите сълзи по клепачите й. И неговите очи се замъглиха. Той се засмя дрезгаво. — Няма да те оставя. Вече обещах, че няма, не помниш ли?

— Сър Сеоман. Моят Саймън. Ти си моята любов. — Тя си пое дълбоко дъх. — Как се случи?

Той се наведе и притисна устни към нейните; осеяното със звезди небе сякаш се завъртя около прилепените им едно до друго тела. Саймън пъхна ръце под наметалото й и плъзна пръсти по гърба й. Мириамел потръпна и го привлече по-плътно до себе си, заровила влажното си лице във врата му.

Усетил цялото й тяло притиснато до своето, Саймън изпита опияняваща, възторжена невъздържаност. Все така притиснал я в прегръдките си, той залитна към шатрата. Вкуси солените й сълзи и обсипа очите, бузите и устните й с целувки, а косата й го обви, прилепвайки по влажното му лице.

Вече вътре в шатрата, скрити от любопитно надничащите звезди, те се вкопчиха един в друг, изпиваха се един друг. Вятърът подмяташе покривалото на входа — единственият звук освен шумоленето на дрехите им и учестеното им дишане.

За момент вятърът отметна покривалото. На бледото сияние на звездите кожата й проблесна с цвят на слонова кост, толкова гладка и топла под пръстите му, че не можеше да си представи някога да му се прииска да докосва нещо друго. Той плъзна ръка по извивката на гърдата й и надолу по ханша. Усети нещо да го сграбчва отвътре, нещо неописуемо могъщо, но същевременно невероятно сладостно. Тя обви лицето му с двете си ръце, изпиваше дъха му, мълвеше нечленоразделно и се задъхваше едва чуто при докосването на устните му по шията й и по деликатната извивка на ключицата.

Той я притегли до себе си, сякаш искаше да я погълне и да бъде погълнат. От очите му бликнаха сълзи.

— От толкова отдавна те обичам — прошепна той.

Саймън се събуди много бавно. Тялото му беше тежко, изпълнено с топлина и сякаш без кости. Мириамел беше сгушила глава в ямчицата под рамото му, а косата й притискаше нежно бузата и врата му. Беше увила стройните си крака около тялото му, а едната й ръка лежеше върху гърдите му и пръстите й докосваха брадичката му.

Той я привлече към себе си. Тя измърмори сънено и тръкна глава по рамото му.

Покривалото на шатрата изшумоля. В отвора изникна силует, малко по-тъмен на фона на среднощното небе.

— Саймън? — прошепна някой.

С разтуптяно сърце от притеснение за принцесата, Саймън се опита да се надигне. Мириамел промълви недоволно, щом свали ръката й от гърдите си.

— Бинабик? — попита той. — Ти ли си?

Тъмната сянка се промъкна вътре и пусна покривалото зад себе си.

— Тихо. Сега ще запаля свещ. Не казвай нищо.

Чу се глухо щракане на кремък и огниво, след което сред тревата до входа на шатрата трепна малко пламъче, което се засили върху фитила на свещта и шатрата се изпълни с меко сияние. Мириамел простена уморено и зарови още по-дълбоко лице във врата на Саймън. Той зина изумен.

Над пламъчето потрепваше слабото лице на Джосуа.

— Гробът не ме иска — каза усмихнато принцът.