Космически хищници

Девета глава

Бяха спрели пред „стъклената“ стая на етажа на Гросвенър. Тя не беше от стъкло, а и не беше точно стая; по-скоро ниша във външната стена на кораба. „Стъклото“ на свой ред представляваше голяма извита плоскост, изработена от свръхтвърди кристалообразни метали. Прозрачността й бе толкова голяма, че създаваше илюзията сякаш не съществува.

Отвъд лея имаше пустош и космически мрак.

Гросвенър току-що бе установил почти несъзнателно, че корабът е на път да излезе от малкото звездно струпване, през което летеше. Само няколко от близо петте хиляди слънца в тази система все още се виждаха. Той отвори уста да каже: „Бих искал пак да поговорим, господин Корита, когато имате време.“

Но не можа да каже нищо. Леко замъглен двоен образ на жена, носеща шапка с перо, се очертаваше върху стъклото пред него. Образът заблестя. Гросвенър почувства необичайно напрежение в очните си ябълки. За миг главата му се изпразни. Веднага след това му се стори, че чува звуци и вижда светлини. Проряза го усещане за остра болка. Халюциногенна хипноза! Откритието го разтърси като електрически шок.

Всъщност това го спаси. Неговата подготовка му помогна моментално да блокира сугестивното въздействие на светлинния образ. После, без да губи време, се обърна и извика в най-близкия стенен микрофон:

— Не гледайте образите! Те са хипнотизиращи. Нападнати сме!

Препъна се в тялото на припадналия Корита. Коленичи до него.

— Корита! — пронизително извика Гросвенър. — Можеш да ме чуеш, нали?

— Да.

— Подчинявай се само на моите инструкции. Разбра ли?

— Да.

— Започваш да се отпускаш, да забравяш. Умът ти е в покой. Ефектът от образите затихва. А сега изчезна. Изчезна напълно. Разбираш ли? Изчезна напълно.

— Разбирам.

— Те не могат да те засегнат повторно. Всъщност всеки път, когато видиш образ, ти си припомняш някоя приятна сцена от дома. Ясно ли е?

— Напълно.

— Сега започваш да се събуждаш. Ще броя до три. Когато кажа „три“, ще бъдеш съвсем буден. Едно… две… три — събуди се!

Корита отвори очи.

— Какво стана? — попита той озадачен.

Гросвенър му разказа накратко за случилото се и го подкани:

— Бързо, последвайте ме! Светлинните образи притеглят погледа ми въпреки контравнушението ми.

Той поведе объркания археолог по коридора към Нексиалния отдел. На първия ъгъл попаднаха на проснат на пода човек.

Гросвенър побутна мъжа доста грубичко. Искаше да предизвика у него шокова реакция.

— Чуваш ли ме? — попита той.

Другият се размърда.

— Да.

— Тогава слушай. Светлинните образи вече не ти влияят. Сега стани. Ти си напълно буден.

Мъжът се изправи с мъка и се опита да го нападне. Гросвенър се наведе рязко и нападателят залитна покрай него.

Нексиалистът му нареди да спре, но намиращият се под хипноза човек продължи, без да се обръща. Гросвенър хвана ръката на Корита:

— Изглежда съм закъснял в неговия случай.

Корита поклати замаяно глава. Извъртя очи към стената и от думите му стана ясно, че внушението на Гросвенър не е постигнало целта си.

— Но какви са тези неща? — попита историкът.

— Не ги гледайте.

Беше невероятно трудно човек да отклони погледа си от тях. Гросвенър бе принуден да мига непрекъснато, за да неутрализира светлинните ефекти, които атакуваха зрението му. В началото му се струваше, че картините го обгръщат отвсякъде. После забеляза, че женските очертания — някои единични, други причудливо двойни — заемаха прозрачните или полупрозрачните части от стените. Стотици такива силуети се отразяваха върху стените и добре, че само там.

Видяха и други жертви на нападението, които лежаха безразборно по коридорите. На два пъти попаднаха на хора, дошли в съзнание. Единият от тях стоеше на пътя им с невиждащ поглед и нито помръдна, нито се извърна, когато Гросвенър и Корита минаха покрай него. Другият нададе вик, посегна към оръжието си и стреля. Смъртоносният лъч прогори стената до Гросвенър; нексиалистът се хвърли върху нападателя и го събори на земята. Хипнотизираният — един от поддръжниците на Кент — го изгледа злобно:

— Проклет шпионин! — процеди той. — Рано или късно ще те пипнем.

Гросвенър не се спря, за да установи причините за странното поведение на този мъж, но тревогата му се засили, докато водеше Корита към вратата на отдела си. Ако само един от химиците можеше така бързо да бъде доведен до пристъп на омраза към него, каква ли щеше да бъде реакцията на петнадесетте, които бяха завладели помещенията му?

С голямо облекчение откри, че всички те са в безсъзнание. Бързо намери по един чифт тъмни очила за себе си и за Корита и сетне насочи светлинен бараж към стените, тавана и пода. Хипнотичните образи бяха засенчени моментално от силната светлина.

Гросвенър влезе в студиото си и излъчи по радиоуредбата заповеди, предназначени да освободят хипнотизираните от него членове на екипажа. През отворената врата следеше реакциите на двете тела, проснати в несвяст. Пет минути по-късно те продължаваха да не дават признаци на живот. Гросвенър предположи, че хипнотичните образи на нападателите са въздействали с по-голяма сила от неговите внушения и са неутрализирали напълно ефекта от думите му. Възможно бе те сами да се събудят след известно време и да се нахвърлят върху него.

С помощта на Корита той ги изтегли до умивалнята и заключи вратата. Очевидно беше, че хипнотичните образи, с които ги атакуваха, имаха толкова силно въздействие, че Гросвенър бе успял да се спаси само благодарение на бързата си реакция. Но случилото се не се изчерпваше с виденията. Чрез тях се бяха опитали да подчинят волята му, като едновременно със зрението въздействат и върху неговия мозък. Гросвенър бе запознат с изследванията в тази област. И затова знаеше — докато нападателите очевидно не бяха наясно с този факт, — че отвън човешката нервна система не може да се контролира без помощта на енцефалорегулатор или някакъв подобен апарат.

Съдейки по случилото се с него, си даваше сметка, че останалите членове на експедицията са потънали в дълбок хипнотичен сън или пък се намират в плен на халюцинациите и не осъзнават действията си.

Не му оставаше друго, освен да стигне до контролния пулт и да включи енергийния защитен екран на кораба. Независимо откъде идваше атаката — от друг кораб или от планета, — той със сигурност щеше да неутрализира насоченото срещу тях лъчение.

С треперещи ръце Гросвенър се опитваше да включи няколко преносими прожектора. Нуждаеше се от нещо, което да смекчи въздействието на образите по пътя към контролната зала. Включваше последния контакт, когато усети леко замайване, което отмина почти веднага. Това чувство обикновено се появяваше при рязка смяна на курса и се дължеше на регулирането на антиускорителите.

Действително ли курсът бе променен? Трябваше да провери… по-късно.

Той се обърна към Корита:

— Смятам да направя един експеримент. Моля, останете тук.

Гросвенър пренесе прожекторите в съседния коридор и ги натовари на един електромобил. Сетне се качи и потегли към асансьорите.

Предполагаше, че бяха изминали всичко на всичко десет минути от първоначалната поява на образите.

Той зави по коридора с асансьорите с четиридесет километра в час, сравнително висока скорост за това тясно пространство. В нишата срещу асансьорите двама мъже се бяха вкопчили в безмилостна схватка. Те не обърнаха никакво внимание на Гросвенър, а продължиха да се олюляват, блъскат и ругаят. Запъхтяното им дишане огласяваше целия коридор. Взаимната им омраза не намаля въпреки опитите на Гросвенър да ги заслепи с прожекторите. В какъвто и свят да ги бяха отвели халюцинациите им, те бяха потънали дълбоко в него.

Гросвенър вкара електромобила в най-близкия асансьор и потегли надолу. Започваше да се надява, че ще намери контролната зала празна.

Надеждата му бързо угасна, когато наближи централния коридор. Той гъмжеше от хора. На няколко места бяха издигнати барикади и се носеше характерната миризма на озон. Оръжията святкаха отвсякъде. Гросвенър надникна предпазливо от асансьора и се опита да прецени обстановката. Тя не беше блестяща. Двата подстъпа към залата бяха блокирани от десетки преобърнати товарни машини, зад които бяха приклекнали мъже във военни униформи. Сред отбраняващите се Гросвенър зърна капитан Лийт, а от другата страна, зад барикадата на една от атакуващите групи, разпозна Мортън.

Нещата се изясняваха. Хипнотичните картини бяха отприщили потисканата враждебност. Учените се биеха с военните, които подсъзнателно винаги бяха ненавиждали. Военните на свой ред най-сетне бяха получили възможността да излеят презрението и яростта си спрямо жалките учени.

Гросвенър знаеше, че не това е истинската картина на чувствата им едни към други. Обикновено човешкият мозък балансираше между безброй противоположни импулси, така че нормалният индивид да прекара живота си без някое от чувствата да се изяви прекалено за сметка на останалите. Това тънко равновесие сега бе нарушено и изправяше пред катастрофа цялата експедиция, като същевременно улесняваше победата на враг, за чиято цел можеше само да гадае.

Каквато и да бе причината, пътят до контролната зала бе блокиран. Гросвенър се примири с този факт и се върна в отдела си.

Корита го посрещна на вратата.

— Погледнете! — каза той и посочи към един от екраните на стената, който бе свързан с прецизните навигационни уреди в предната част на „Спейс Бийгъл“. Екранът показваше серия от тесни визьори и от пръв поглед не се виждаше нищо особено. Гросвенър приближи визьорите и видя, че корабът описва широка дъга, която го насочваше право към ослепително бяла звезда. Бе задвижен специален сервомеханизъм, който да поддържа курса.

— Възможно ли е това да е работа на врага? — попита Корита.

Гросвенър поклати глава, по-скоро озадачен, отколкото разтревожен. Съдейки по спектралния тип, величина и яркост на звездата, тя отстоеше само на четири светлинни години. Пресметна грубо, че „Бийгъл“ ще се окаже в околностите на звездата приблизително след единадесет часа.

Гросвенър изгаси екрана със замах. Остана да стои там, вцепенен от откритието. Този, който бе променил курса, може би не целеше нищо друго, освен да унищожи кораба и екипажа. Ако това бе вярно, той разполагаше само с десет часа, за да предотврати катастрофата.

Дори без да има още ясен план, на Гросвенър му се стори, че единственият изход бе да се атакува врага чрез хипноза. А дотогава.

Трябваше да опита още веднъж да проникне в контролната зала. Най-напред се нуждаеше от нещо, което да възбуди пряко мозъчните клетки. Имаше доста апарати за това. Но тяхното предназначение беше терапевтично. Изключение правеше енцефалорегулаторът, чрез който можеха да се предават импулси от един мозък към друг.

Макар и с помощта на Корита, бяха му необходими няколко минути, за да инсталира един регулатор и още повече време, за да провери как работи. Тъй като апаратът беше много фин, наложи се да го закрепи на електромобила с пружини. Цялата подготовка му отне тридесет и седем минути.

След това Гросвенър има кратък, но твърде остър спор с археолога, който настояваше да го придружи. Накрая Корита се съгласи да остане, за да охранява базата им.

Енцефалорегулаторът трябваше да бъде внимателно транспортиран и Гросвенър караше бавно. Принудителното забавяне го безпокоеше, но в същото време му даваше възможност да наблюдава промените, последвали нападението. Вече само тук-там се виждаха тела, проснати в несвяст. Гросвенър предположи, че повечето хора, които бяха изпаднали в хипнотичен транс, са се събудили сами. Подобни явления бяха обичайни при хипнозата. Сега те реагираха на други дразнения от същия характер и за нещастие — макар това да беше предвидимо — отдавна потискани импулси контролираха действията им.

Затова хората, които при нормални обстоятелства изпитваха взаимно само лека антипатия, в миг изпадаха в пристъпи на унищожителна омраза.

Смъртоносната опасност се криеше в това, че те не осъзнаваха промяната. Защото душевното им равновесие можеше да бъде разрушено, без да го осъзнаят. Достатъчно бе да бъдат потопени в море от неприятни асоциации или да се окажат под ударите на нападение като сегашното. И в двата случая индивидът се държеше така, сякаш новите му убеждения бяха толкова вкоренени, колкото и тези, от които го заставяха да се откаже. Достигайки етажа на контролната зала. Гросвенър отвори вратата на асансьора, но бързо се дръпна назад. Един топлинен излъчвател сипеше огън по коридора. Металните стени горяха с остър съскащ звук. Макар че полезрението му бе стеснено, Гросвенър забеляза на пода три трупа. Внезапно се разнесе оглушителна експлозия. Син пушек замъгли въздуха и коридорът бе залят от задушлива топлина. Секунди по-късно димът и горещината изчезнаха. Вентилационната система поне работеше безотказно.

Гросвенър надникна отново в коридора. На пръв поглед той изглеждаше пуст. После нексиалистът съзря Мортън, полускрит в една ниша на по-малко от десетина крачки. Той също го забеляза и му махна с ръка. Гросвенър се поколеба, след което реши, че трябва да поеме риска. Той изкара електромобила от кабината на асансьора и се понесе бързо през делящото ги пространство. Мортън го поздрави нетърпеливо:

— Вие сте точно човекът, когото търсех — рече той. — Трябва да отнемем контрола над кораба от капитан Лийт, преди Кент и хората му да са организирали атаката си.

Мортън изглеждаше напълно спокоен и се владееше. Имаше вид на човек, който защитава справедлива кауза. Дори не му идваше на ум, че дължи на Гросвенър някакво обяснение. Той продължи:

— Нуждаем се от помощта ви най-вече срещу Кент. Те използват неизвестно за мен химическо вещество. Досега вентилаторите ни го връщаха обратно към тях, но сега и Кент монтира вентилатори. Основният въпрос е дали ще успеем да победим Лийт, преди Кент да хвърли всичките си сили срещу нас?

Времето също притесняваше Гросвенър. С неуловимо движение вдигна дясната си ръка към китката на лявата и докосна релето, което задействаше енцефалорегулатора. Посочи го на Мортън и каза:

— Аз имам план, сър. Мисля, че ще можем да се справим с врага.

— Докарали сте тук регулатор, който в момента работи. Какво очаквате? — попита Мортън, без да вдига глава.

Първоначалното напрежение на Гросвенър отстъпи пред необходимостта да даде подходящ отговор. Смяташе, че Мортън не е добре запознат с енцефалорегулаторите. Все пак можеше да използва апарата и без предимството на изненадата.

Заговори с напрегнат глас въпреки опита си да го контролира:

— Точно така. Това е мозъчен регулатор и аз искам да го използвам.

— Ако съдя по собствените си мисли, вие излъчвате… Ой! — замълча. На лицето му се изписа интерес. — Я вижте, идеята ви е добра. Ако успеете да ги накарате да повярват, че сме нападнати от вън…

Той млъкна и стисна устни. Очите му се присвиха, докато пресмяташе нещо. Накрая каза: — Капитан Лийт на два пъти се опита да сключи сделка с мен. Сега ще се престоря, че приемам споразумението, а вие действайте с вашата машина. Ще нападнем в момента, когато ни подадете сигнал. — Мортън побърза да добави с чувство на достойнство: — Разбирате, че не бих преговарял нито с Лийт, нито с Кент, освен ако не виждах в този ход път към победата. Надявам се, че оценявате това.

Гросвенър откри капитан Лийт в контролната зала. Офицерът го поздрави със сдържана дружелюбност.

— Този конфликт между учените — заговори той разпалено — ни поставя в трудно положение. Ние трябва да защитаваме едновременно и контролната зала, и машинното отделение, а в същото време да изпълняваме поне минималните си задължения към експедицията като цяло. — Лийт поклати мрачно глава. — Разбира се, не можем да допуснем да спечелят нито едните, нито другите. В крайна сметка ние, военните, сме готови да се пожертваме, но да осуетим победата на която и да е от групировките.

Обяснението изненада Гросвенър. Беше се запитал дали именно капитан Лийт не е отклонил кораба към звездата. Сега получаваше частично потвърждение. Изглежда командирът бе движен от мотива, че победата на учените бе немислима. Оттук до идеята, че цялата експедиция трябва да бъде пожертвана, оставаше само една стъпка.

Небрежно Гросвенър насочи мозъчния регулатор към капитан Лийт.

Мозъчни вълни, фини пулсации, предавани от аксона6 към дендрита7, после от дендрита към аксона, по утъпканите пътечки на минали асоциации — това бе процес, който действаше постоянно в милиардите неврони на човешкия мозък. Всяка клетка се намираше в състояние на електрохимично равновесие, поддържано от редуване на задръжни и възбудни импулси. Бавно, с течение на годините, бяха разработени апарати, които можеха да разчитат с известна степен на точност значението на енергийния поток, протичащ в мозъка.

Първият мозъчен регулатор бе непряк потомък на прочутия електроенцефалограф, но функционираше по особен начин. Той произвеждаше изкуствени мозъчни вълни от всякакъв тип. С негова помощ опитният оператор можеше да стимулира всяка част от мозъка и така да предизвика мисли, чувства, блянове и да събуди спомени от миналото на индивида. Сам по себе си регулаторът не беше устройство за контрол, защото обектът запазваше своята индивидуалност. Чрез него обаче можеха да се предават мисловни импулси от един човек към друг. И тъй като тези импулси се променяха в зависимост от мислите на подателя, можеше да се осъществи много фино въздействие върху получателя.

Капитан Лийт, който не беше забелязал регулатора, не разбра, че мислите му не са вече неговите собствени!

— На фона на предприетото нападение срещу кораба конфликтът между учените е непростим и на практика е предателство — каза той и след малко продължи замислено: — Ето какъв е планът ми.

Планът предвиждаше използването на топлинни излъчватели, ускорение, което да парализира мускулите, и частично унищожаване на двете групировки учени. Капитан Лийт дори не спомена нападателите отвън, нито пък му хрумна, че разкрива намеренията си пред пратеник на онези, които считаше за свои врагове. Завърши с думите:

— Господин Гросвенър, ще имам нужда от вашите услуги най-вече в научната област. Като нексиалист вашите познания обхващат много науки и вие можете да изиграете решителна роля в сблъсъка с останалите учени…

Обезсърчен. Гросвенър бе на път да се откаже. Хаосът бе прекалено голям, за да се справи сам. Накъдето и да погледнеше, виждаше въоръжени мъже. Беше преброил над двадесет. Крехкото примирие между капитан Лийт и директора Мортън можеше да бъде нарушено всеки миг от огъня на излъчвателите. Дори в този момент се чуваше рева на вентилаторите, които Мортън използваше, за да отблъсква атаките на Кент.

Гросвенър въздъхна и се обърна към капитана:

— Ще ми трябват някои инструменти от моя отдел. Можете ли да ми осигурите достъп до задните асансьори? Ще се върна тук до пет минути.

Малко по-късно, вече пристигнал в Нексиалния отдел, Гросвенър реши, че знае точно какво трябва да направи. Онова, което в началото му изглеждаше нереалистично, сега се оказваше единственият възможен план.

Трябваше да атакува неизвестните агресори през завесата от безбройните им образи и с техните собствени хипнотични оръжия.