Осемнадесета глава

Той стоеше там — отблъскващо видение от някакъв аленочервен ад. Очите му блестяха, погледът му бе бдителен, макар и да се бе отърсил от тревогата. Чудовището бе преценило тези двуноги същества и знаеше, че може да потъне в най-близката стена, преди някой от тях да успее да изпразни оръжието си в него.

Икстл бе дошъл за първия си гуул. Грабвайки го от събралата се група, той щеше да обезсърчи до известна степен всички на борда. Докато наблюдаваше сцената, Гросвенър почувства, че го обзема усещане за нереалност. Само неколцина мъже бяха в обхвата на монитора. Най-близо до Икстл бяха Ван Гросен и двама техници. Мортън бе точно зад Ван Гросен, а част от главата и тялото на Смит се виждаха до един от техниците. Дори в група те изглеждаха незначителни противници на изправилото се пред тях високо чудовище с цилиндрично тяло.

Мълчанието бе нарушено от Мортън. Той умишлено не посегна към прозрачната дръжка на вибратора си. Вместо това гласът му прозвуча твърдо:

— Не го доближавайте. Той може да се придвижва светкавично и нямаше да е тук, ако допускаше, че сме в състояние да го засегнем с оръжията си. Не можем да рискуваме да се провалим. Твърде вероятно е това да се окаже единственият ни шанс.

Той продължи настойчиво:

— Всички дежурни отряди, които ни чуват, да заобиколят този коридор отвсякъде, включително отгоре и отдолу. Докарайте най-тежките мобилни излъчватели, дори някои от полупреносимите и разтопете стените. Осигурете свободен достъп към този сектор и дръжте лъчите на малък фокус. Действайте!

— Добра идея, директоре! — Лицето на капитан Лийт се появи за миг на монитора пред Гросвенър и измести оттам образа на Икстл и останалите. — След малко ще бъдем там, ако успеете да задържите демона поне три минути. — Лицето му изчезна така бързо, както се бе появило.

Гросвенър заряза екрана. Той знаеше много добре, че е прекалено далече от мястото на събитията, за да направи точните наблюдения, на които трябваше да почиват действията на един нексиалист. И понеже не бе член на нито един от извънредните отряди, целта му сега беше да се присъедини към Мортън и останалите мъже в опасната зона.

Докато тичаше, той мина покрай други монитори и разбра, че Корита съветва директора от разстояние.

— Мортън, възползвайте се от този шанс, но не разчитайте на успех. Обърнете внимание, че то се появи отново, преди да успеем да се подготвим. Няма значение дали ни притиска умишлено или случайно. И ето какво се получава — каквато и да е мотивацията му, ние сме непрекъснато в паника, суетим се насам-натам и при това винаги без полза. Освен това до този момент все още нямаме ясен план за действие.

Гросвенър бе в асансьора и се спускаше надолу. Сетне отвори рязко вратата и се затича навън.

— Убеден съм — гласът на Корита продължаваше да го следва, — че огромните ресурси на този кораб могат да победят всяко същество, стига, разбира се, да няма подкрепата на свои себеподобни… — Гросвенър не доизслуша монолога на Корита. Той зави зад ъгъла. И там, в дъното на коридора, бяха хората, а малко по-нататък Икстл. Ван Гросен тъкмо бе завършил някаква рисунка в бележника си. Със свито сърце Гросвенър видя как физикът пристъпва напред и поднася лист хартия към Икстл. Чудовището се поколеба и го пое. В следващия миг то се дръпна назад и изрева, при което лицето му сякаш се разполови.

Мортън извика:

— Какво, по дяволите, направихте?

Ван Гросен се усмихваше напрегнато.

— Току-що му показах как можем да го победим — каза той тихо. — Аз…

Думите му секнаха. Гросвенър, все още намиращ се на заден план, проследи ставащото като наблюдател. Останалите от групата се намираха в критична ситуация.

Мортън навярно бе разбрал какво ще се случи. Той тръгна напред, сякаш инстинктивно се опитваше да защити с едрото си тяло Ван Гросен. Ръка с дълги, подобни на жици пръсти блъсна директора и го запрати към мъжете зад него. Той падна върху тях, като събори неколцина. Когато се опомни, посегна към вибратора си, но в следващия миг замръзна с ръка върху него.

Като в криво огледало Гросвенър видя чудовището да държи Ван Гросен в огненочервените си ръце. Близо стокилограмовият мъж се гърчеше и извиваше безпомощно. Тънките, жилави мускули го бяха приклещили като в окови. Гросвенър не можеше да използва вибрационното си оръжие, без да рискува да нарани Ван Гросен. Той се колебаеше между две възможни решения: да стреля или да се опита да разбере какво е нарисувал Ван Гросен?

Избра второто.

Нексиалистът извика настойчиво:

— Ван Гросен, какво му показа? Как можем да го победим?

Ван Гросен явно го чу, защото извърна глава. Но му остана време само за това. В следващия миг се случи нещо налудничаво. Създанието се спусна към стената и изчезна в нея, без да изпуска физика. За момент на Гросвенър му се стори, че е станал жертва на зрителна халюцинация. Но пред него беше само гладката, блестяща стена, както и единадесет вторачени, потящи се мъже, част от които безпомощно държаха извадените си оръжия.

— Изгубени сме! — изстена някой. — Щом може да трансформира атомната ни структура и да ни пренася през твърда материя, ние не сме в състояние да се борим срещу него.

Гросвенър забеляза, че забележката подразни Мортън. Това бе раздразнението на човек, който се опитва да поддържа равновесието в тежка ситуация.

Директорът заяви гневно:

— Докато все още сме живи, трябва да се борим! — Той тръгна към най-близкия комуникатор и попита: — Капитан Лийт, каква е обстановката?

Последва пауза и на екрана изплуваха главата и раменете на командира.

— Нищо — отвърна той кратко. — Лейтенант Клей смята, че е видял някакво алено петно да изчезва през пода, насочвайки се надолу. Засега можем да стесним нашия обсег на търсене до долната половина на кораба. Що се отнася до останалото, ние тъкмо подготвяхме отрядите, когато това се случи. Вие не ни дадохте достатъчно време.

Мортън отговори мрачно:

— Нямаше какво друго да направим.

На Гросвенър му се стори, че това твърдение не отговаряше напълно на истината. Ван Гросен сам бе провокирал отвличането си, като показа на чудовището как то може да бъде победено. Това беше типично човешка егоистична постъпка, почти без никаква стойност за оцеляването на екипажа на „Спейс Бийгъл“. И нещо повече, тя подкрепяше тезата му за специалиста, който действа едностранно, неспособен да си сътрудничи полезно с останалите учени. Зад тази постъпка се разкриваше един вековен поведенчески модел, който бе добър за ранния период на научните изследвания, но не струваше и пукната пара днес, когато успехът на всяко начинание зависеше от доброто координиране на много науки.

Докато стоеше там, Гросвенър се замисли дали наистина Ван Гросен бе открил как да бъде победен Икстл. Съмняваше се, че необходимият за това начин можеше да бъде намерен в рамките на една отделна наука. Каквото и да бе начертал Ван Гросен, то вероятно се свеждаше до знанията му като физик.

Разсъжденията му бяха прекъснати от гласа на Мортън.

— Бих искал да чуя някакво предположение за това, какво е имало на листа, който Ван Гросен показа на чудовището.

Гросвенър почака, за да види дали някой друг няма да отговори, и накрая каза:

— Мисля, че имам такова, директоре.

Мортън се поколеба само секунда:

— Слушам ви.

— Единственият начин — започна Гросвенър — да се привлече вниманието на чужд разум, е да му се покаже някакъв универсален символ. Тъй като Ван Гросен е физик, ние лесно можем да предположим какъв символ е използвал той.

Нексиалистът замълча умишлено и се огледа. Имаше чувството, че се държи театрално, но това беше неизбежно. Въпреки приятелското отношение на Мортън и случая с риймите, той все още не бе признат за авторитет на този кораб и щеше да бъде по-добре, ако в този момент отговорът изникне сам в главите на няколко души.

Мортън наруши мълчанието.

— Хайде, млади човече. Не ни дръжте в напрежение.

— Атом — отвърна Гросвенър.

Лицата около него изглеждаха озадачени.

— Но това не означава нищо — възкликна Смит. — Защо трябва да му показва атом?

— Не какъв да е атом, разбира се — защити се Гросвенър. — Готов съм да се обзаложа, че Ван Гросен е показал на създанието схема на атомната структура на метала, от който е направен външния корпус на „Спейс Бийгъл“.

— Улучихте! — извика Мортън.

— Момент, моля — намеси се капитан Лийт от монитора. — Признавам, че не съм физик, но бих искал да знам какво точно е улучил?

Мортън обясни:

— Гросвенър иска да каже, че при построяването на кораба този свръхустойчив материал е бил използван само на две места — във външния корпус и в машинното отделение. Ако бяхте с нас при първата ни среща с чудовището, щяхте да забележите, че след като премина през пода на клетката, то бе спряно от обвивката на кораба. Очевидно е, че не е в състояние да се промъкне през такъв метал. Обстоятелството, че прибягна до въздушния шлюз, за да проникне в кораба, е допълнително доказателство. Чудното е, че веднага не се сетихме за това.

Отново се намеси капитан Лийт:

— Ако Ван Гросен е показал на създанието нашата защитна система, не е ли възможно в такъв случай да му е нарисувал енергийните полета, които подадохте към стените? Не е ли това предположение точно толкова вероятно, колкото и първото?

Мортън се обърна и погледна въпросително към Гросвенър. Нексиалистът каза:

— Чудовището вече бе изпитало на гърба си енергийния екран и бе оцеляло след сблъсъка си с него. Несъмнено Ван Гросен е смятал, че е открил нещо ново. Освен това единственият начин да представиш силово поле на хартия е уравнение, предполагащо произволни символи.

— Това предположение е добре дошло — заключи капитан Лийт. — На борда на кораба има поне едно място, където можем да бъдем в безопасност — машинното отделение — и вероятно в по-малка степен зад стените на спалните помещения. Сега разбирам защо господин Ван Гросен е решил, че е открил нещо важно за нас. Оттук нататък целият персонал на кораба ще се съсредоточи само в тези сектори освен в случаите на специално разрешение или нареждане. — Той се обърна към най-близкия комуникатор, повтори заповедта си и добави: — Шефовете на отдели да бъдат готови да отговарят на въпроси, свързани с техните области. Вероятно ще бъдат определени дежурства за хората с необходимата подготовка. Господин Гросвенър, считайте, че сте в тази категория. Доктор Егърт, предпишете ободряващи хапчета на онези, които имат нужда. Никой няма да си ляга, преди звярът да е мъртъв.

— Добра работа, командире! — каза Мортън ентусиазирано.

Капитан Лийт кимна и изчезна от екрана.

В коридора някакъв техник попита колебливо:

— Ами Ван Гросен?

— Можем да го спасим само ако унищожим онзи, който го отвлече! — отвърна дрезгаво Мортън.

Загрузка...