Докато извършваше приготовленията, Гросвенър усети, че Корита го наблюдава. Археологът изглеждаше напълно възстановен от хипнотичния шок и с интерес следеше монтажа на допълнителни устройства към енцефалорегулатора.
Гросвенър продължаваше да бърше потта от лицето си, въпреки че не беше горещо. Реши, че трябва да спре за миг, за да анализира на какво се дължи тревогата му. Най-вероятно на това, че не знаеше достатъчно за противника.
Това, че имаше теория за начина, по който бяха атакувани отвън, не бе достатъчно. Голямата загадка бяха картините, изобразяващи причудливи женски лица и тела, единични или раздвоени. Той се нуждаеше от солидна философска основа за действие: само знанието можеше да даде на плана му онзи баланс, който липсваше засега.
Гросвенър се обърна към Корита и попита:
— На кой етап според вас се намират тези същества от гледна точка на цикличната история?
Археологът се отпусна на един стол и след кратък размисъл каза:
— Разкажете ми за плана си.
Докато Гросвенър говореше, японецът пребледня. После изведнъж възкликна:
— Как стана така, че спасихте само мен, а другите не успяхте?
— Открих ви навреме. При вас въздействието на светлинните образи бе по-кратко, отколкото при другите.
— Има ли някакъв начин да се избавим от това бедствие? — попита той мрачно.
Гросвенър леко се усмихна:
— Би трябвало всички да минат през Фондацията по нексиализъм, тъй като програмата й включва съответната подготовка. Има само една сигурна зашита срещу хипнозата и това е да си я изучил както трябва. Но моля ви, Корита, отговорете на въпроса ми: на какъв стадий са те?
Капки пот заблестяха по челото на археолога.
— Скъпи приятелю — рече той, — едва ли можете да очаквате от мен някакви изводи сега. Какво знаем ние за тези същества?
Гросвенър изруга мислено. Разбираше предпазливостта на учения, но времето неумолимо течеше. Опита се да налучка:
— Същества като тези, които могат да прилагат хипноза от разстояние, вероятно използват помежду си някаква естествена форма на телепатия, която ние не можем да постигнем без посредничеството на мозъчния регулатор.
Развълнуван, нексиалистът се наведе напред.
— Корита, какъв ефект би имала върху една култура способността да се четат мисли без помощта на апарати?
Археологът подскочи на свой ред:
— Ама, разбира се! Отговорът е ясен. Четенето на мисли ще попречи на развитието на която и да е раса и тя неизбежно ще изпадне в застой.
Очите му блестяха, докато се взираше в озадачения Гросвенър.
— Не разбирате ли? Умението да четеш мислите на другия ще породи усещането, че знаеш всичко за него. На тази основа би се развила система на абсолютна сигурност. Как би могъл да се съмняваш, когато знаеш? Такива същества биха прескочили светкавично ранните етапи на цивилизацията, за да се озоват в периода на затвореното земеделско общество.
Накратко, Корита описа на все още озадачения Гросвенър как различни цивилизации на Земята и на други планети се бяха изчерпали и западнали. Хората от застойните епохи са ненавиждали нововъведенията и промените. Те не били особено жестоки, но поради бедността си твърде често показвали безразличие към страданията на индивида.
Когато Корита свърши, Гросвенър попита:
— Може би именно страхът им от промените ги е накарал да нападнат кораба?
Археологът бе предпазлив.
— Може би.
Настъпи мълчание. Гросвенър си помисли, че трябва да действа, сякаш анализът на Корита е точен. Не разполагаше с никаква друга хипотеза.
Кратък поглед към хронометъра го накара да подскочи. Оставаха му по-малко от седем часа, за да спаси кораба.
Гросвенър бързо насочи лъч светлина през мозъчния регулатор. После постави екран пред лъча, така че малка част от стъклото попадна в сянка, от време на време пронизвана от светлината, идваща от регулатора.
Моментално се появи частично раздвоен образ и благодарение на мозъчния регулатор Гросвенър го разгледа спокойно. Внимателното вглеждане го изненада: силуетът смътно наподобяваше човешкия и все пак той разбра защо още първия път, когато го видя, си помисли, че е на жена. Двойният образ бе увенчан с кок от златисти пера. Но главата, макар и да имаше птича форма, с нещо напомняше и човешката. Лицето, по което нямаше пера, беше набраздено от вени. Човешкият вид се дължеше на групирането на тези бразди в нещо като бузи и нос.
Вторият чифт очи и втората уста се намираха на по пет сантиметра над първите. Те образуваха нещо като допълнителна глава, която сякаш израстваше от първата. Имаше също и втори чифт рамене с къси ръце, завършващи с изящни и изумително дълги китки и пръсти. Като цяло образът излъчваше женственост. Гросвенър се улови, че мисли как ръцете и пръстите по всяка вероятност ще се отделят първи. Тогава второто тяло щеше да е в състояние да издържи собственото си тегло. Партеногенеза8, каза си Гросвенър. Безполово размножаване. Пъпката израства от родителя и сетне окончателно се отделя от него, за да се обособи като индивид.
Образът, проектиран на стената, имаше закърнели криле. Снопчета пера се виждаха на китките. Върху смайващо изправената и донякъде човешка снага бе наметната блестяща синя туника. Тази дреха прикриваше възможните други следи от пернатото минало. Едно бе ясно: тази птица не можеше да лети.
Корита заговори пръв, разтревожен:
— Как ще им съобщите, че сте готов да бъдете хипнотизиран срещу възможността да получите информация?
Гросвенър не му отговори. Вместо това той стана и внимателно нарисува птичия образ и себе си на една черна дъска. След четиридесет и седем минути и още двадесетина рисунки образът на птицата внезапно изчезна от стената и на негово място се появи изглед на град.
Той не беше голям и Гросвенър го видя сякаш отвисоко. Остана с впечатлението, че сградите са много високи и тесни, скупчени толкова близо една до друга, че долу навярно всичко тънеше в мрак през по-голямата част от деня. Замисли се разсеяно дали това не се дължи на някакви техни нощни навици от праисторическото им минало. Сетне мислите му поеха в друга посока. В желанието си да обхване цялата картина, той престана да се взира в отделните сгради. Преди всичко искаше да разбере степента на техническото развитие на тяхната култура, как общуваха помежду си и дали това е градът, откъдето бе предприета атаката срещу кораба.
Не забеляза нито машини, нито самолети, нито коли. Нито пък нещо, съответстващо на междузвездните комуникационни съоръжения, които на Земята се нуждаеха от станции, разположени на десетки квадратни километра площ. Следователно атаката не бе осъществена оттам.
Точно когато направи това откритие, гледката се смени. Той вече не се намираше на върха на хълма, а в постройка близо до центъра на града. Нещото, което създаваше тази съвършена цветна картина, се придвижи напред и Гросвенър надникна отвъд сградата. Зададе си въпроса какъв механизъм използват те, за да му покажат тези сцени. Преходът от една картина към друга се извършваше мигновено. По-малко от минута бе изминала, откакто успя с рисунката си върху черната дъска да им покаже желанието си за повече информация.
Тази мисъл, както и останалите, му мина през ума светкавично. Всъщност Гросвенър нито за момент не бе откъснал погледа си от пространството около сградата. Разстоянието до близките постройки не надхвърляше три метра. Но сега той забеляза нещо, което не бе видял от хълма. Зданията бяха свързани на всички нива с мостчета, широки само около педя. По тях се движеха пешеходците от птичия град.
Точно под Гросвенър две същества крачеха едно срещу друго по една от тези тесни пътечки. Не изглеждаха обезпокоени от факта, че се намират на тридесет и повече метра височина. Разминаха се небрежно и с лекота. Всеки завъртя външния си крак около другия, намери отново мостчето, сетне прибра и вътрешния крак и продължи спокойно, без да забавя хода си. На другите нива хората-птици извършваха същите сложни маневри все така безгрижно. Докато ги наблюдаваше. Гросвенър предположи, че обитателите на този свят са много леки, а костите им са тънки и кухи.
Картината отново се промени; после пак. Местеше се от един участък на улицата към друг. Гросвенър видя, или поне така му се стори, всички възможни фази на размножението. При някои то бе толкова напреднало, че крайниците и голяма част от тялото вече бяха освободени. Други приличаха на картината, която бе видял по-рано. Във всеки от случаите родителят не изглеждаше притеснен от тежестта на новото тяло.
Гросвенър се опитваше да надзърне в една от тъмните постройки, когато картината започна бавно да чезне от стената. Миг по-късно градът се стопи напълно. На негово място се появи двойният образ. Пръстите на фантома сочеха към мозъчния регулатор. Той бе изпълнил своята част от сделката. Ред беше на Гросвенър. Наивно бе да очакват, че ще го направи. Бедата беше, че той нямаше друг избор, освен да се придържа към негласното споразумение.