Космически хищници

Двадесет и осма глава

Анабис съществуваше в своето безмерно, безформено състояние, разпръснато из цялата втора галактика. Той потръпваше леко с милиардите частици на тялото, стремейки се инстинктивно да се отдръпне от унищожителната топлина и радиацията на двеста милиарда пламтящи слънца. Притискаше се плътно до безбройните планети и се впиваше с трескав, неутолим глад в квадрилионите трептящи точки, където умираха създанията, даващи му живот.

Но това не беше достатъчно. Ужасът от надвисналата гладна смърт проникваше до най-отдалечените предели на тялото му. Всички безбройни, малки прашинки, изграждащи структурата му, изпращаха съобщения от близо и далеч, че храната не достига. Отдавна вече клетките му трябваше да се задоволяват с по-малко.

Анабис постепенно бе разбрал, че е или прекалено голям… или прекалено малък. Той бе допуснал фаталната грешка да нарасне до такива размери още в ранните си дни. Пред онези години бъдещето му се струваше безгранично. Галактическото пространство, където тялото му можеше да се уголемява непрестанно, бе изглеждало необятно. Той набъбваше с цялото шеметно, радостно вълнение на низш организъм, осъзнал изумителната си съдба.

Произходът на Анабис бе низш. В самото си начало той представляваше газ, който се процежда от обвито в мъгла блато. Беше безуханен, безвкусен газ и въпреки това по някакъв неизвестен начин от него се бе оформила една динамична структура, изпълнена с живот.

В началото не беше нищо повече от кълбо невидима мъгла. Тя се носеше трескаво над гнилите, кални води, които я бяха сътворили; извиваше се, гмуркаше се и непрестанно дебнеше. С все по-растяща нужда и с изострен глад се стремеше да бъде винаги наблизо, когато нещо — независимо какво — загиваше.

Защото животът на Анабис беше в смъртта на другите.

Той нехаеше за факта, че неговият жизнен процес бе един от най-сложните, които биохимията на живота бе създавала някога. Интересуваха го удоволствието и опиянението, не информацията. Каква радост изпитваше само, когато му се отдадеше да връхлети върху две насекоми, докато те бръмчат в яростната си смъртоносна схватка, да ги обгърне и тръпнейки с всеки свой ефирен атом, да чака мига, когато парещата сила на победения ще се разлее из собствените му призрачни елементи.

Времето като че ли бе спряло в онзи период, когато животът му се състоеше единствено в безцелно търсене на храна. Неговият свят бе тясното тресавище, сива, мъглява среда, в която той водеше своето охолно, действено, идилично, почти безсъзнателно съществувание. Но дори и в това окъпано от слънчева светлина място той неусетно нарастваше. Нуждаеше се от повече храна, повече отколкото хаотичният лов на умиращи насекоми можеше да му даде.

И така се сдоби с късчета коварно знание, които напълно прилягаха на вонящото блато. Той наблюдаваше кои насекоми преследваха своите жертви и кои ставаха плячка на други. Научаваше кога може да бъде уловен всеки вид и къде малките, пълзящи чудовища чакаха в засада — летящите бяха по-трудни за проследяване, макар по-късно да откри, че те също имат установени навици, когато си набавяха храна. Свикна да използва газообразната си форма и да понася като лек ветрец нищо неподозиращите жертви към тяхната участ.

Постепенно храната стана достатъчна, а после и изобилна. Той растеше и отново огладняваше. Наложи му се да узнае, че и отвъд блатото има живот. И един ден, когато се осмели да отиде по-далеч от всеки друг път, Анабис попадна в разгара на смъртоносната битка между два гигантски бронирани звяра. Продължителната възбуда, която почувства, щом жизнената сила на победеното чудовище заструи по тялото му го доведе до такъв екстаз, какъвто не бе изпитвал през целия си предишен живот. В тези няколко часа, докато победителят поглъщаше гърчещата се жертва, той нарасна стотици хиляди пъти.

През следващото денонощие целият свят на мъгливи джунгли бе обгърнат от Анабис. Той обви всеки океан, всеки континент и се разпростря дотам, докъдето вечните облаци отстъпваха пред чистата слънчева светлина. По-късно, в дните на неговото събудило се съзнание, Анабис разбра какво се бе случило тогава. Всеки път, когато нарастваше по обем, той поглъщаше определени газове от атмосферата. За тази цел бяха необходими не един, а два фактора. Първият беше храната, която трябваше да търси. Другият бе естественото въздействие на ултравиолетовите лъчи на слънцето. В блатото, дълбоко под влажния горен слой на атмосферата, проникваха само малка част от необходимите му къси вълни. В резултат на това неговото развитие оставаше незначително, ограничено в рамките на планетата.

Изплувайки от мъглата, той се излагаше с нарастваща сила на ултравиолетовото лъчение. Динамичното разширение, което започна тогава, не се забави дълго. На втория ден достигна най-близката планета. За един обозрим период от време се разпростря до пределите на галактиката и инстинктивно се насочи към блестящото вещество на други звездни системи. Но там се сблъска с разстояния, които не предложиха нищо на неговата разредена, опипваща материя.

Той усвояваше знания, както усвояваше храна. Постепенно осъзна, че електрическата неврогенна енергия, която поглъщаше при всяка сцена на смърт, носеше със себе си умствения материал както на победителя, така и на умиращия звяр. За известно време това бе неговата мисловна граница. Той придоби животинското коварство на хищника и опита на преследвания да намира спасение в бягството. Но понякога на различни планети влизаше в контакт със съвършено различни форми на разум, срещаше същества, които можеха да разсъждават, сблъскваше се с цивилизации, с развити науки.

Заедно с още много други неща, той научи от тях, че концентрирайки елементите си, би могъл да прави дупки в космоса и да се пренася в други далечни точки. По този начин овладя умението да транспортира материя от едно място на друго. Започна да превръща планетите в джунгли, защото праисторическите светове му даваха най-много жизнена енергия. Прехвърляше през хиперпространството огромни късове от други диви светове. Придвижваше студени планети по-близо до техните слънца.

Но това не беше достатъчно.

Дните на неговото господство изглеждаха само като миг. Осигурявайки си храна, той продължаваше да нараства. Въпреки колосалния си интелект Анабис не успяваше да намери никъде необходимото му равновесие. С ужас бе прозрял, че рано или късно е обречен да загине.

Появата на кораба донесе надежда. Реши да рискува, да се превърне в тънка ивица и да последва летящото тяло там, откъдето бе дошло. Така щеше да сложи началото на отчаяната борба да остане жив, като скача от галактика на галактика и се разпростира все по-навътре и по-навътре в безкрайната нощ. През всичките тези години щеше да го крепи надеждата, че отново ще превръща планетите в джунгли и че космосът не свършва никъде…

За хората мракът беше без значение. „Спейс Бийгъл“ беше кацнал върху обширна равнина от назъбен метал. От всичките му люкове струеше светлина. Големи прожектори осветяваха допълнително редиците от машини, които прорязваха огромни дупки в този изцяло железен свят. В началото металът се подаваше към специален автомат, който го превръщаше в реактивни торпеда, на минута по едно, и незабавно ги изстрелваше в космоса.

Призори на следващия ден започна серийното производство на самите автомати и няколко роботи бяха впрегнати да захранват всяко от новите съоръжения. Не след дълго стотици, а после и хиляди машини вече изработваха тези стройни, тъмни торпеда. Все по-многобройни, те политаха през надвисналата нощ, като разпръскваха навсякъде радиоактивния си заряд. В продължение на тридесет хиляди години торпедата щяха да сипят унищожителните си атоми. Бяха проектирани да останат в гравитационното поле на галактиката, без да падат никога на някоя планета или слънце.

Докато мудната червена зора на втората утрин обагряше хоризонта, инженер Пенънс отговори на „Повикването до всички“.

— Сега изкарваме до девет хиляди на секунда. Мисля, че спокойно можем да оставим машините да довършат работата си. Включил съм частичен енергиен екран около планетата, за да предотвратя евентуална намеса. След още десетина богати на метал планети с подходящо местоположение нашият обемист приятел ще започне да усеща чувство за празнота в жизненоважните си органи. Време е да продължим нататък.

Времето дойде няколко месеца по-късно, когато решиха да се отправят към мъглявината NGC-50347. Астрономът Лестър обясни защо са избрали именно нея:

— Точно тази галактика се намира на деветстотин милиона светлинни години. Ако този газообразен разум ни последва, дори при неговата смайваща същност ще се разпилее в необятната нощ.

Той седна и думата взе Гросвенър:

— Убеден съм — поде той, — всички са наясно, че потегляме към една далечна звездна система. Ще ни трябват векове, може би хилядолетия, за да я достигнем. Единствената ни цел е да отведем тази враждебна форма на живот там, където тя ще умре от глад. Ние ще знаем дали ни следва по шепота на нейните мисли. И ще научим за гибелта й, когато този шепот секне.

Нексиалистът се оказа прав.

Мина време. Гросвенър влезе в лекционната зала на своя отдел и видя, че курсът му се е увеличил. Всички места бяха заети и даже бяха донесени няколко стола от съседни помещения. Вечерната лекция започна.

— Проблемите на нексиализма са цялостни проблеми. Човекът е разпределил живота и материята на дялове от знанието и битието. И макар понякога да използва думи, които говорят, че съзнава целостта на природата, той продължава да се държи така, сякаш единната, променяща се вселена има множество отделни, несвързани помежду си функционални части. Техниките, които ще обсъдим тази вечер…

Гросвенър направи пауза, огледа аудиторията си и погледът му внезапно попадна на една позната фигура в дъното. След моментно колебание заговори отново:

— … ще покажат как това разминаване между реалността и човешкото поведение може да бъде преодоляно.

Той продължи да описва техниките, а Грегъри Кент направи първите си записки върху нексиализма.

А в това време, носейки своето малко късче от човешката цивилизация, изследователският кораб „Спейс Бийгъл“ летеше с нарастваща скорост през нощта, която нямаше край.

Нито начало.