Космически хищници

Двадесет и пета глава

Щом стана готов, Гросвенър написа писмо на Кент:

Той се подписа „Искрено ваш, Елиът Гросвенър“ и се замисли дали Кент ще забележи, че му предлага решение, което не е подкрепено с доказателства. Докато чакаше отговор, Гросвенър спокойно премести останалите си лични вещи от своята каюта в отдела по нексиализъм. Това бе последният етап от неговия план за отбрана, който предвиждаше и възможността да бъде обсаден.

Отговорът пристигна на следващата сутрин.

Гросвенър прочете писмото с мрачно изражение. Той не се съмняваше, че Кент е отправил остри забележки на секретаря си по адрес на единствения нексиалист на кораба. Дори и да беше така, Кент навярно бе сдържал езика си. Вътрешният хаос и нестихващата омраза в този човек бяха все още потиснати. Ако Корита беше прав, те щяха да избликнат в момент на криза. Това бе „зимният“ период на настоящата човешка цивилизация, при който културните ценности рухваха пред лицето на надигналия се егоизъм.

Макар че не бе имал намерение да предложи фактологична информация, Гросвенър реши да попълни изпратения му от секретаря формуляр. Но той само изброи данните си, без да ги коментира и да формулира решение. В параграфа „Препоръки“ нексиалистът написа: „Изводът е очевиден за всяко квалифицирано лице“.

Най-същественото бе, че всеки един от изложените факти бе известен на един или друг от големите научни отдели на борда на „Спейс Бийгъл“. Натрупаната информация вероятно лежеше на бюрото на Кент от седмици.

Гросвенър предаде формуляра лично. Не очакваше бърз отговор, но въпреки това остана в отдела си. Дори поръча храната да бъде изпратена в кабинета му. Изминаха четиридесет и осем часа, преди да пристигне известие от Кент.

Отдолу имаше подпис „Грегъри Кент, и.д. директор“. Гросвенър прецени, че личният подпис на Кент в писмото означава, че е постигнал целта си, а главното действие предстоеше.

Той си предписа лекарства, предизвикващи симптоми, идентични с тези на грипа. Докато очакваше да подействат, написа още една бележка на Кент, този път с посланието, че е прекалено болен, за да подготви препоръките си, „които по необходимост ще бъдат дълги, тъй като ще трябва да се вземат под внимание значителен обем разсъждения, основаващи се на факти от различни науки. При все това може би ще бъде разумно да се предприеме веднага предварителна кампания, която да накара членовете на експедицията да свикнат с мисълта, че ще останат в космоса поне още пет години.“

Веднага щом пусна писмото в пощенския улей, той се обади на доктор Егърт. Моментът бе избран по-точно, отколкото бе предполагал. След десет минути докторът влезе и остави чантата си на земята.

Когато се изправи, по коридора се чуха стъпки. Миг по-късно влезе Кент с двама яки техници от Химическия отдел.

Доктор Егърт завъртя глава и бодро кимна на шефа на химиците.

— Здравей, Грег — каза медикът с плътния си глас. След като поздрави и останалите, той насочи цялото си внимание към Гросвенър. — Е, добре, изглежда, че тук има някакъв микроб, приятелю. Това е изумително. Въпреки всички предпазни мерки, които взимаме при тези приземявания, все някой вирус или бактерия успява да се промъкне. Ще ви взема долу, в изолационното отделение.

— Предпочитам да остана тук.

Доктор Егърт се намръщи и сви рамене.

— Във вашия случай това е възможно. — Той прибра инструментите си. — Веднага ще изпратя лекар да се погрижи за вас. Няма да дадем шанс на чуждопланетните бактерии.

Кент изсумтя. Гросвенър, който от време на време поглеждаше с престорено озадачение към и.д. директора, сега вдигна глава въпросително.

— Какъв е според вас проблемът, докторе? — в гласа на Кент прозвуча раздразнение.

— Все още не мога да кажа. Да изчакаме резултатите от лабораторните изследвания. — Той се навъси. — Взел съм проби от почти всяка част на тялото му. До този момент симптомите говорят за треска, а има и някои признаци за вода в белите дробове. — Егърт поклати глава. — Страхувам се, че не мога да ти разреша да говориш с него сега, Грег. Това може да се окаже нещо сериозно.

— Ще трябва да рискуваме — отвърна Кент грубо. — Господин Гросвенър разполага с ценна информация и… — после продължи предпазливо, — и съм сигурен, че той е достатъчно добре, за да ни я даде.

Доктор Егърт погледна Гросвенър.

— Как се чувствате?

— Все още мога да говоря — каза Гросвенър отпаднало. Лицето му гореше.

Усещаше парене в очите. Но една от двете причини, поради които се разболя, беше надеждата, че това ще накара Кент да дойде, както всъщност и стана.

Другата причина беше, че той не искаше да присъства лично на нито едно от съвещанията, които Кент би могъл да свика. Тук и само тук, в отдела си, Гросвенър можеше да се защити от прибързаните действия, които останалите бяха решили да предприемат срещу него.

Докторът погледна часовника си.

— Ето какво ще направим — каза той на Кент, но думите му косвено се отнасяха и за Гросвенър. — Ще изпратя един от помощниците си. Докато той дойде, разговорът трябва да е приключил. Така става ли?

— Чудесно — откликна Кент с престорена сърдечност. Гросвенър кимна.

Доктор Егърт се спря на вратата.

— Господин Фендър ще бъде тук след около двадесет минути.

Когато лекарят излезе, Кент се приближи бавно до края на леглото и погледна към Гросвенър. Той остана дълго така и после заговори с измамно кротък глас:

— Не разбирам какво се опитваш да направиш. Защо не ни дадеш информацията, с която разполагаш?

— Господин Кент, наистина ли сте изненадан?

Отново се възцари тишина. Гросвенър съзнаваше, че срещу него стои един много разгневен човек, който с усилие сдържа яда си. Накрая химикът процеди през зъби:

— Аз съм директорът на тази експедиция и настоявам веднага да направиш препоръките си.

Гросвенър поклати бавно глава. Изведнъж се почувства някак натежал и го обля гореща вълна.

— Не знам точно какво да ви отговоря. Вие сте дяволски предсказуем човек, господин Кент. Както виждате аз очаквах да реагирате на писмото ми именно по този начин. Знаех, че ще дойдете тук — той погледна към другите двама — с няколко горили. При тези обстоятелства мисля, че имам основание да настоявам за среща с ръководителите на отдели, за да мога лично да изложа препоръките си.

Ако бе имал време, щеше да вдигне ръка и да се предпази. Но той видя твърде късно, че Кент е по-вбесен, отколкото бе предполагал.

— Много умно, а! — изрева химикът. Той замахна и удари Гросвенър по лицето. — Значи си болен, така ли? — процеди отново директорът. — Хората, страдащи от странни болести, понякога откачат и с тях трябва да се отнасят най-сурово, защото в безумието си те нападат и най-близките си хора.

Гросвенър втренчи в него замъгления си поглед. Той притисна лицето си с ръка. С усилие пъхна в устата си таблетката с антидот, тъй като наистина силно го тресеше. Правеше се, че се държи за бузата, по която го бе ударил Кент. Преглътна лекарството и каза с треперещ глас:

— Е добре, аз съм обезумял. И сега какво?

Дори да беше изненадан от реакцията му, Кент не го показа.

— Какво всъщност искаш? — попита рязко той.

Известно време Гросвенър се бореше с пристъпа на гадене. След като усещането отмина, той каза:

— Искам да започнете да убеждавате хората, че по ваше мнение наличните данни за враждебния извънземен разум налагат членовете на екипажа да свикнат с мисълта, че ще останат в космоса пет години повече от предвиденото. Това е всичко засега. Когато го направите, ще ви кажа онова, което искате да знаете.

Гросвенър вече се чувстваше по-добре. Антидотът действаше.

Температурата му спадна. Всъщност той беше съвършено искрен. Планът му можеше да претърпи и промени. На някои по-следващ етап Кент, а по-късно и целият екипаж можеха да приемат предложението му и това щеше да сложи край на неговата серия от тактически ходове.

На два пъти Кент отваряше уста с намерението да заговори и после отново я затваряше. Накрая каза с подрезгавял глас:

— Това ли е всичко, което можеш да предложиш засега?

Под одеялото пръстите на Гросвенър бяха върху копчето отстрани на леглото, готови да го натиснат всеки момент.

— Кълна се, че ще получите каквото искате — изрече той.

— Това е невъзможно — отвърна рязко Кент. — Не мога да участвам в такава лудост. Хората няма да се съгласят да останат в космоса дори и една година повече.

Гросвенър продължи спокойно:

— Вашето присъствие тук показва, че не смятате моето решение за налудничаво.

Кент стисна пръстите на ръцете си.

— Изключено. Как ще обясня действията си пред шефовете на отдели?

Наблюдавайки дребния мъж, Гросвенър започна да подозира, че кризата е надвиснала.

— Не е нужно да им казвате на този етап. Трябва просто да им обещаете, че по-късно ще получат необходимата информация.

Единият от техниците, който наблюдаваше лицето на Кент, каза:

— Вижте, шефе, този човек изглежда не разбира, че говори с директора. Какво ще кажете да го пообработим?

Кент се канеше да добави нещо, но се отказа. Той отстъпи назад и облиза устните си. Сетне кимна отривисто.

— Прав си, Бредър, не знам как допуснах да вляза в спор с него. Почакайте само минутка да заключа вратата. После ще…

— Не бих направил това на ваше място. По този начин ще задействате алармената система на кораба.

Кент спря и се извърна с ръка върху дръжката на вратата. На лицето му беше изписана изкуствена усмивка.

— Добре тогава — каза той сковано. — Ще се справим с теб и при отворена врата. Казвай каквото знаеш, приятелю.

Двамата техници бързо пристъпиха напред.

— Бредър, чувал ли си нещо за периферното електростатично напрежение? — попита Гросвенър. Докато двамата мъже се двоумяха, той продължи мрачно: — Само да ме докоснете и ще се изгорите. Ръцете ви ще се покрият с мехури. Лицата ви…

Двете горили се отдръпнаха. Русият Бредър погледна разтревожено към Кент.

— Количеството електричество в човешкия организъм не може да убие дори муха — отсече директорът ядосано.

Гросвенър поклати глава.

— Това не е ли извън вашата научна област, господин Кент? Електричеството не е в моето тяло, но ще потече във вашето само ако ме докоснете.

Кент извади вибратора си и демонстративно се зае да го настройва.

— Отдръпнете се! — каза той на телохранителите си. — Ще го облъча само за десета от секундата. Той няма да загуби съзнание, но дозата ще го пораздруса.

— На ваше място дори не бих опитал, Кент — спокойно го парира Гросвенър. — Предупреждавам ви.

Директорът не го чу или беше прекалено вбесен, за да му обърне внимание.

Трасиращият лъч заслепи Гросвенър. Чу се свистене, нещо изпука и Кент изкрещя от болка. Осветлението премигна. Нексиалистът видя, че Кент се опитва да се освободи от оръжието. То беше здраво залепнало за ръката му, но после падна на пода и издрънча. Явно агонизиращ от болка, директорът стисна наранената си длан и се олюля.

— Защо не ме послушахте? — попита Гросвенър с нотка на гневно съчувствие. — Плоскостите на тези стени са заредени с високо напрежение и когато вибраторът йонизира въздуха, вие бяхте подложен на електрически удар, който в същото време неутрализира освободената енергия, като изключим периметъра в близост до дулото. Надявам се, че не сте се изгорили прекалено лошо.

Кент вече се бе овладял. Лицето му беше бледо, чертите опънати, но въпреки това беше спокоен.

— Това ще ти струва скъпо — каза той глухо. — Когато останалите разберат, че един човек се опитва да им натрапи идеите си… — Кент не довърши думите си и махна властно към двамата си придружители. — Да вървим, засега нямаме повече работа тук.

Цели осем минути след като те си тръгнаха, влезе Фендър. Гросвенър търпеливо му обясни, че вече не е болен. Доста повече време обаче му беше необходимо, за да убеди в същото и доктор Егърт, когото младият човек повика. Той не се тревожеше, че може да го разкрият. За да се установи веществото, което беше взел, трябваше да се направят сериозни изследвания и да има категорично подозрение.

Накрая го оставиха сам, като го посъветваха да не напуска отдела си ден-два. Гросвенър ги увери, че ще следва препоръките им, при това го направи съвсем искрено. В тежките дни, които предстояха, Нексиалният отдел щеше да бъде неговата крепост. Той нямаше представа какво ще предприемат срещу него, но само тук беше в състояние да им се противопостави.

Около час след като лекарите си бяха тръгнали, в пощенския улей се чу изщракване. Кент бе изпратил съобщение, че свиква съвещание в отговор на молбата, отправена от Елиът Гросвенър. Там се цитираше първото писмо на Гросвенър, без да се споменава нищо за последвалите събития. Текстът завършваше с думите: „Предвид на някои успешни действия на господин Гросвенър, изпълняващият длъжността директор смята, че той има право да бъде изслушан.“

Най-отдолу Кент беше добавил на ръка: „Уважаеми, господин Гросвенър, съобразявайки се с вашето заболяване, наредих на екипа на господин Гуърли да свържат комуникатора ви с контролната зала, за да можете да участвате, без да ставате от леглото. Този път съвещанието ще бъде закрито.“

В посочения час Гросвенър се включи към контролната зала. Когато образът се появи, той видя, че просторното помещение е на ясен фокус и предположи, че е задействан екранът на големия комуникатор точно над контролното табло. От този момент нататък лицето му представляваше триметров образ, който гледаше към хората долу в залата. За първи път си даде сметка с кисела гримаса, че присъствието му на съвещанието ще бъде доста очебийно.

Той огледа набързо залата и видя, че повечето ръководители на отдели вече бяха заели местата си. Точно под големия екран Кент разговаряше с капитан Лийт. Очевидно това беше краят, а не началото на разговора им, защото директорът погледна нагоре към Гросвенър, усмихна се мрачно и после се обърна към малката си аудитория. Гросвенър забеляза, че лявата му ръка е превързана.

— Господа — започна Кент, — без предисловия искам да дам думата на господин Гросвенър. — Той още веднъж погледна към видеофона и на лицето му се изписа същата жестока усмивка. — Гросвенър, можете да започвате.

Нексиалистът заговори:

— Господа, преди около седмица аз получих достатъчно доказателства, които да оправдаят предприемането на действия от наша страна срещу извънземния разум в тази галактика. Това може да прозвучи пресилено и за съжаление не мога да ви предложа нищо друго освен моето тълкувание на събраните факти. Не съм в състояние да убедя всички, че такова създание наистина съществува. Някои от вас обаче ще разберат, че разсъжденията ми имат основание. На други, лишени от познания в определени научни области, ще им се стори, че при всички случаи заключенията ми са спорни. Дълго време напрягах ума си над това, как да ви докажа, че съм избрал единственото спасително решение. В крайна сметка прецених, че ще бъде най-добре да ви разкажа за проведените от мен експерименти.

Той не спомена нищо за разиграния от него заплетен фарс, чрез който получи възможността да бъде изслушан. Въпреки всичко, което се беше случило, Гросвенър не желаеше да се конфронтира с Кент повече, отколкото бе необходимо.

— А сега — продължи нексиалистът — бих искал да отстъпя думата на господин Гуърли. Сигурен съм, че няма да бъдете толкова изненадан, ако заявя, че всичко започна от автомата С-9. Мисля си дали не бихте разказали на колегите си за него?

Шефът на Комуникационния отдел погледна към Кент, който сви рамене и кимна. Гуърли се поколеба и започна:

— Невъзможно е да се каже точно кога е бил задействан С-9. За незапознатите С-9 е малък екран, който се активизира автоматично, когато космическият прах в близост до кораба достигне плътност, опасна за движението му. Разбира се, плътността на праха в който и да е сектор на космоса е относително по-голяма при високи скорости. Самият факт, че С-9 е активиран е бил забелязан от един от хората ми малко преди онези гущери да нахлуят в контролната зала.

Гуърли се облегна назад и каза:

— Това е всичко.

— Господин Ван Гросен — обади се отново Гросвенър, — какво установи вашият отдел относно космическия прах в тази галактика?

Едрият физик се размърда на стола си и отговори, без да става:

— Няма нищо, което може да бъде разглеждано като показателно или необичайно. Плътността е малко по-голяма отколкото в нашата галактика. Събрахме известно количество от този прах посредством йонизиращи плаки с висок потенциал, остъргвайки наслоения върху тях пласт. Той се състоеше предимно от твърди частици, няколко прости елемента, следи от множество съединения, които се появяват при кондензация, малко свободни газове и най-вече въглерод. Бедата е, че онова, което извлякохме, прилича твърде малко на праха в открития космос, но проблемът с набавянето му в естествен вид така и не беше решен задоволително. Самото му улавяне чрез нашите методи предизвиква многобройни промени в неговия състав. Можем само да гадаем как точно функционира в космоса. — Физикът вдигна безпомощно ръце. — Това е всичко, което мога да кажа сега.

Гросвенър продължи:

— Мога да задам още въпроси на ръководителите на отлели за техните открития. Но смятам, че ще успея да обобщя изследванията им, без да бъда несправедлив към някои от тях. Отделите на господата Смит и Кент се натъкнаха на същите проблеми, както и екипът на Ван Гросен. Господин Смит е използвал различни средства, за да насити атмосферата в една клетка с този прах. Затворените вътре животни не показаха никакво неразположение и накрая той сам се подложи на този експеримент. Имате ли да добавите нещо към това?

Смит поклати глава.

— Дори и да става дума за форма на живот, моят експеримент не доказва нищо. Допускам, че най-близкият ни контакт с това нещо е бил, когато влязохме в една спасителна лодка, отворихме всички врати и после ги затворихме, пускайки отново въздуха вътре. Имаше леки изменения в химическия му състав, но всъщност нищо съществено.

— Толкова за фактите — каза Гросвенър. — Между другото аз също направих един експеримент. Изведох една спасителна лодка в откритото пространство и оставих космическият прах да се носи през отворените врати. Онова, което ме интересуваше, бе следното: ако то е форма на живот, с какво се храни? За целта подадох обратно въздух в лодката и го анализирах. Сетне убих няколко малки животни и отново изследвах атмосферата. Изпратих проби от въздуха с означения „Преди“ и „След“ на господата Кент, Ван Гросен и Смит. Имаше няколко съвсем незначителни химически изменения. Те биха могли да се дължат и на грешка при анализа. Но на мен ми се иска Ван Гросен да ви каже какво е открил самият той.

Ван Гросен премигна и изправи рамене.

— Това доказателствен материал ли беше? — попита той изненадан. После се завъртя на стола си и погледна колегите си намръщено. — Не виждам какво значение има това — рече физикът, — но молекулите в пробата с означение „След“ имаха малко по-висок електрически заряд.

Това беше решителният момент. Гросвенър гледаше надолу към вдигнатите лица на учените и зачака искрата на осъзнатата грешка да блесне в очите на поне един от тях.

Мъжете седяха сковано с озадачени изражения. Накрая някой се обади кисело:

— Предполагам, от нас се очаква да заключим, че си имаме работа с мъглявина, надарена с разум. На мен ми е твърде трудно да приема това.

Гросвенър не каза нищо. Очакваше от тях да направят далеч по-решителен мисловен скок, въпреки че разликата беше почти неуловима. Сега разочарованието вече упорито се бе загнездило в него. Той започна да се подготвя за следващия си ход.

— Хайде, хайде, господин Гросвенър — каза рязко Кент, — обяснете какво имате предвид и тогава ще преценим дали сте прав.

Гросвенър започна неохотно:

— Господа, неспособността ви на този етап да видите отговора е много тревожна. Предвиждам, че ще имаме сериозни неприятности. Помислете в какво положение се намирам. Аз ви предоставих наличните доказателства, описах ви експериментите, които ми дадоха възможност да идентифицирам врага. Вече е ясно, че моите заключения определено ще бъдат счетени за спорни. И все пак, ако съм прав — а аз съм убеден, че е така — ще бъде пагубно да не предприемем мерките, които смятам за необходими. Това ще бъде гибелно за човешката раса и за всяка форма на разумен живот във вселената. Но положението е следното: ако направя предложение нещата ще бъдат извън моя контрол. Решението ще бъде взето от мнозинството и след това, доколкото мога да преценя, няма да има нито едно законно средство, чрез което да го отменя.

Гросвенър замълча, за да могат думите му да се запечатат в съзнанието им. Неколцина от мъжете се спогледаха намръщено.

— Почакайте — каза Кент, — аз вече съм се изправял пред каменната стена на егоизма на този човек.

Това бе първата враждебна забележка от началото на съвещанието. Гросвенър го стрелна с поглед, после извърна глава и продължи:

— На мен се падна тъжният жребий, господа, да ви съобщя, че при тези обстоятелства проблемът престава да бъде научен и става политически. Ето защо настоявам решението ми да бъде прието. Според мен трябва да бъде предприета кампания, при която директорът Кент и всички шефове на отдели ще отстояват схващането, че се налага „Спейс Бийгъл“ да остане в космоса пет земни години повече. Ще ви кажа какво имам предвид, но искам всеки един от шефовете на отдели да свикне с мисълта, че трябва на всяка цена да заложи доброто си име и репутацията си в това начинание. Опасността, доколкото мога да я съзра, е така всеобхватна, че ще бъде срамно да прахосваме времето си в дребнави караници.

Гросвенър накратко им разказа в какво се състои заплахата. После, без да изчаква реакцията им, той им обясни как според него могат да се справят с нея.

— Трябва да намерим няколко планети, богати на желязо и да впрегнем целия потенциал на кораба за производството на торпеда с неустойчива атомна маса. Според предвижданията ми ще ни трябва близо година, за да прекосим тази галактика и да изстреляме наслуки торпедата в открития космос, при това в голямо количество. И тогава, когато целият този сектор от междузвездното пространство престане да бъде безопасен за него, ние ще потеглим и ще му дадем възможност да ни последва. Той няма да има буквално никакъв избор, освен да тръгне след кораба с надеждата, че ще го отведем до някакъв източник на храна, по-добър от този тук. Повечето от времето ще отиде, за да се убедим, че завинаги сме се откъснали от него и вече не ни преследва към нашата галактика.

Той спря, после продължи тихо:

— Е, господа, това е всичко. Виждам по лицата ви, че реакциите ви ще бъдат различни и ни предстои да влезем в един от онези ужасни конфликти.

Гросвенър млъкна. Известно време никой не се обади, след което един от мъжете каза:

— Пет години.

Това бе почти въздишка, но подейства като сигнал за действие. Всички в залата се раздвижиха неспокойно.

— Пет години — потвърди бързо Гросвенър.

Трябваше да продължи да набляга на това. Нарочно избра по-дългия начин за изчисляване на времето, защото обърнато в звездни години, всичко щеше да изглежда по-поносимо. Всъщност звездното време с неговия стоминутен час, двадесетчасов ден и година от триста и шестдесет дни беше психологическа клопка. Свикнеха ли веднъж с по-дългия ден, хората бяха склонни да забравят колко време е изминало според стария им начин на мислене.

В този смисъл сега той очакваше от тях да се успокоят, когато осъзнаят, че допълнителният престой в космоса няма да бъде повече от три години звездно време.

— Някакви други мнения? — попита Кент.

Ван Гросен заговори мрачно:

— Не мога да приема безрезервно анализа на господин Гросвенър. Изпитвам уважение към него, предвид на някои негови минали постижения, но той иска от нас да повярваме в нещо, което съм сигурен, че щяхме да разберем, ако действително разполагаше със сериозни доказателства. Аз отхвърлям идеята, че нексиализмът осигурява абсолютна интеграция между отделните науки и че само хора, подготвени чрез неговите методи, могат да разберат по-сложните и взаимосвързани явления.

— Не отхвърляте ли прекалено прибързано нещо, което не сте си дал труда да проучите? — попита Гросвенър рязко.

Ван Гросен сви рамене.

— Може би.

— Доколкото разбирам — намеси се Зелър, — на нас ни се предлага да прекараме много години в космоса и да изразходваме много усилия без гаранцията, че ще получим нещо друго освен косвени и несъществени доказателства, че този план работи.

Гросвенър се поколеба. После разбра, че няма друга алтернатива освен сблъсъка. Не можеше да се съобразява с техните чувства.

— Когато постигнем успех, аз ще зная това със сигурност — рече той. — И ако някои от вас благоволят да дойдат в Нексиалния отдел и да изучат нашите методи, те също ще узнаят кога е настъпил този момент.

Смит каза навъсено:

— Господин Гросвенър използва този довод в своя полза. Той постоянно иска да ни обучава, за да станем негови равностойни партньори.

— Други коментари? — Това беше Кент. Гласът му бе станал писклив и в него се долавяха нотки на тържество.

Няколко от мъжете като че ли искаха да вземат думата, но после се отказаха. Кент продължи:

— За да не си губим времето, мисля, че трябва да гласуваме и да видим как мнозинството приема предложението на господин Гросвенър. Убеден съм, че всички се нуждаем от обща позиция.

Той тръгна бавно напред. Гросвенър не можеше да види лицето му, но в позата на този човек личеше надменност.

— Предлагам да преминем към гласуване — каза Кент. — Всички, които подкрепят идеята на Гросвенър да останем в космоса пет години повече, моля да гласуват.

Не се вдигна нито една ръка.

Някой се обади сопнато:

— Необходимо е известно време, за да се обмисли всичко това.

Кент не отговори веднага.

— Ние се опитваме да вземем становище за момента. Всички трябва да знаем какво мислят водещите учени на борда.

Той направи пауза и извика:

— Който е категорично против, да гласува.

Само трима души не вдигнаха ръка. С един светкавичен поглед Гросвенър разпозна тримата въздържали се: Корита, Маккан и Ван Гросен. По-късно забеляза, че капитан Лийт, който стоеше до Кент, също не беше гласувал.

Гросвенър каза бързо:

— Капитан Лийт, това със сигурност е моментът, когато вашето конституционно право да поемете цялото управление на кораба, трябва да бъде приложено. Опасността е явна.

— Господин Гросвенър — отговори замислено капитан Лийт, — това би било вярно, ако имаше някакъв видим враг. Всъщност аз мога да се ръководя единствено от мнението на научните експерти.

— Има само един истински експерт на борда — каза хладно Гросвенър. — Останалите са шепа аматьори, които се плъзгат по повърхността на нещата.

Тази забележка сякаш зашемети повечето от присъстващите в залата.

Няколко души едновременно понечиха да заговорят. После гласовете им утихнаха в гневно мълчание.

— Господин Гросвенър — сдържано каза капитан Лийт, — аз не мога да приема вашето неподкрепено от нищо твърдение.

— Е, господа — обади се Кент злъчно, — сега вече знаем какво наистина мисли за нас господин Гросвенър.

Той не изглеждаше засегнат от обидата. В поведението му се долавяше добродушна ирония. Изглежда бе забравил, че длъжността му на и.д. директор го задължаваше да поддържа атмосфера на достойнство и благоприличие.

Мийдър, шефът на подотдела по ботаника, му го напомни ядосано:

— Господин Кент, не разбирам как можете да толерирате подобно високомерно изказване.

— Точно така — каза Гросвенър, — отстоявайте правата си. Цялата вселена е в смъртна опасност, но чувството ви за лично достойнство трябва да бъде съхранено.

Маккан се обади за първи път, като не скриваше безпокойството си:

— Корита, ако отвън има разум като този, който ни описа Гросвенър, как би се вместил той в цикличната история?

Археологът поклати безрадостно глава.

— Страхувам се, че е доста трудно. Бихме могли да допуснем, че става дума за примитивна форма на живот. — Той огледа залата. — Далеч по-загрижен съм от проявленията на цикличната история сред моите приятели. Говоря за удоволствието от това да вземеш надмощие над човека, който ни накара да се чувстваме малко неловко в светлината на неговите неотдавнашни постижения. А също и внезапно развилата се егомания на същия този човек. — Той погледна тъжно нагоре към Гросвенър. — Господин Гросвенър, аз съм много огорчен от вашето изказване.

— Господин Корита — отвърна Гросвенър спокойно, — ако бях възприел някакво друго поведение, вие нямаше да имате привилегията да чуете това, което казах на тези уважавани господа, много от които ценя като личности, нито пък онова, което все още предстои да кажа.

— Убеден съм — рече Корита, — че участниците в тази експедиция ще направят всичко, което е необходимо, без да държат сметка за личните жертви.

— Трудно е да се повярва в това — отговори Гросвенър. — Според мен много от тях са повлияни от факта, че моят план изисква пет извънредни години в космоса. Признавам, че това е жестока необходимост, но ви уверявам, че няма друга алтернатива. — Той млъкна и после продължи: — Всъщност аз очаквах този развой и се подготвих за него. — Нексиалистът се обърна към аудиторията: — Господа, вие ме принуждавате да предприема действия, за които съжалявам много повече, отколкото бих могъл да го изразя. Ето моя ултиматум.

— Ултиматум! — от изненада Кент бе пребледнял.

Гросвенър не му обърна внимание.

— Ако до хиляда часа утре моят план не бъде приет, ще завладея кораба. Всеки човек на борда ще установи, че прави онова, което му наредя аз, независимо дали му харесва или не. Естествено аз очаквам учените на борда да обединят усилията си, за да предотвратят осъществяването на плана ми. Съпротивата обаче ще бъде безсмислена.

Врявата, която се надигна в този момент, продължи дълго след като Гросвенър прекъсна връзката между комуникатора си и контролната зала.