Космически хищници

Единадесета глава

— Аз съм спокоен и отпуснат — нареждаше записаният глас на Гросвенър. — Моите мисли са ясни. Това, което виждам, не е задължително свързано с онова, което гледам. Това, което чувам, може да няма никакъв смисъл за центъра за разбиране на моя мозък. Но аз видях техния град, както съществува в мислите им. Независимо дали чутото и видяното от мен има смисъл или не, аз оставам спокоен, отпуснат и невъзмутим.

Гросвенър прослуша внимателно записа и се обърна към Корита:

— Чудесно.

Разбира се, можеше да настъпи момент, когато вече няма да чува съзнателно това послание, но то щеше да остане в съзнанието му и да се отпечатва все по-дълбоко в него. Гросвенър огледа регулатора за последен път, без да престава да слуша. Всичко беше както трябва.

На Корита той обясни:

— Системата ще се изключи автоматично след пет часа. Ако натиснете тук — Гросвенър посочи един червен бутон, — можете да ме освободите и по-рано. Но го направете само в краен случай.

— Какво разбирате под краен случай?

— Ако бъдем нападнати. — Гросвенър се поколеба. Той би предпочел да има няколко паузи, но онова, което му предстоеше, не бе просто научен експеримент, а борба на живот и смърт. Вече готов за действие, постави ръката си върху контролното табло. И спря.

Защото часът бе ударил. След няколко секунди колективното съзнание на безброй същества-птици щеше да овладее част от нервната му система. Без съмнение те щяха да се опитат да го ръководят така, както контролираха останалите членове на екипажа.

Гросвенър бе напълно сигурен, че ще бъде изправен срещу група от взаимодействащи си умове. Той не бе видял в града им нито машини, нито дори коли, тези най-примитивни механични устройства. За кратко време бе помислил, че те използват нещо от типа на телевизионни камери, но сега предполагаше, че е разгледал града им през нечии очи. Следователно телепатията при тях бе толкова развита, колкото и самото зрение. Обединената мисловна енергия на милиони създания-птици бе в състояние да преодолее десетки светлинни години. Нямаха никаква нужда от машини.

Той не се надяваше, че ще предвиди резултата от опита си да стане част от техния колективен ум.

Продължаваше да се вслушва в записа, като едновременно с това настройваше потенциометрите на мозъчния регулатор. Ритъмът на собствените му мисли леко се промени. Трябваше да действа предпазливо. Дори да искаше, той не можеше да постигне пълна хармония с извънземните. В тези ритмични трептения се криеха нюансите между разума, лудостта и безумието. Трябваше да ограничи приемането си до вълни, определени като „нормални“ в таблиците на психиатрите.

Регулаторът ги насложи върху светлинен лъч, които на свой ред попадна право в образа. Създанието с нищо не показа, че е засегнато от кодирания в лъча мисловен модел. Гросвенър не бе и очаквал видима реакция, затова не остана разочарован. Бе убеден, че резултатът няма да бъде изразен в евентуална промяна на насочените към него образи. А и можеше да я почувства само чрез нервната си система.

Беше му трудно да се съсредоточи върху образа, но продължи да упорства. Мозъчният регулатор вече забележимо смущаваше зрението му, но той продължаваше да се взира във фантома.

— Аз съм спокоен и отпуснат. Моите мисли са ясни… Думите ту отекваха гръмко в ушите му, ту изчезваха, преминавайки в далечен тътен.

Шумът бавно заглъхна и се превърна в равномерен шепот като от морска раковина. Гросвенър долавяше слаба светлина. Тя беше далечна и смътна, сякаш се виждаше през гъста мъгла.

— Аз продължавам да се владея — увери се той. — Получавам сетивни усещания чрез нервната система на образа, както и той чрез моята.

Гросвенър можеше да чака. Можеше да седи тук и да чака, докато мракът се разсееше и мозъкът му започнеше да разчита импулсите, изпращани от другата нервна система. Можеше да седи тук и…

Мисълта му секна. Да остане седнал! — помисли си Гросвенър. Дали това не бе заповед на другия? Затаи дъх и остана така нащрек. Чу нечий далечен глас да казва: „Независимо дали чутото и видяното от мен има смисъл или не, аз оставам спокоен…“

Засърбя го носът. Гросвенър си каза: „Те нямат носове; поне аз не видях такива. Следователно това е или моят собствен нос, или случайно хрумване.“ Понечи да вдигне ръка и да го почеше, но в този момент остра болка проряза стомаха му. Ако можеше, щеше да се превие на две. Но не можеше. Не можеше да почеше носа си. Не можеше да сложи ръце на корема си.

Разбра, че сърбежът и болката не идват от неговото тяло. Нито пък бе задължително те да имат някакво съответствие с нервната система на другия. Две високо развити форми на живот си изпращаха сигнали — той се надяваше, че неговите съобщения също пътуват — които нито единият, нито другият бяха в състояние да разберат. Преимуществото на Гросвенър бе, че го очакваше. Чуждоземецът, който се намираше в стадия на фелах, ако бе валидна теорията на Корита, не можеше да предвиди този развой. Осъзнавайки това, той, човекът, се надяваше да изостри възприятията си. На птицата нещата щяха да изглеждат все по-объркани.

Сърбежът изчезна. Болката в стомаха се превърна в тежест като при преяждане. Сякаш нагорещена игла обаче се заби в гръбначния му стълб, пронизвайки прешлените му един след друг. На половината от пътя иглата стана от лед, който се разтопи и по гърба му потече студена струя. Нещо — нечии пръсти? парче метал? щипци? — сграбчи сноп мускули на ръката му и едва не ги отскубна от корен. Цялото му същество се сгърчи от болка. Той почти изгуби съзнание.

Болката премина, но Гросвенър бе сериозно разтърсен. Това бяха само халюцинации. Нищо подобно не се бе случило нито с неговото тяло, нито със съществото-птица. Мозъкът му приемаше комплекс от импулси чрез зрението и ги тълкуваше погрешно. Така удоволствието можеше да се превърне в болка, а всяко дразнение — да предизвика всякакво усещане. Не бе допускал, че грешките на неговия мозък могат да бъдат толкова сериозни.

Той престана да мисли за това, тъй като нещо меко и влажно докосна устните му. Нечий глас каза:

— Аз съм обичан… — Гросвенър отхвърли тази идея. Не, не „обичан“. Това бе собственият му мозък, който се опитваше да тълкува сетивните възприятия на другата нервна система, съвършено различна от човешката. Гросвенър съзнателно коригира смисъла на думите: „Аз съм стимулиран от…“. След това остави усещането да премине по цялото му тяло. Накрая така и не разбра какво точно бе изпитал. Дразнението не бе неприятно. Вкусовите му центрове разпознаваха усещане за сладост. В съзнанието му изплува образът на красиво цвете. Карамфил, червен като всичките си земни събратя, поради което не можеше да има никаква връзка с флората на света Рийм.

Рийм! — помисли си той. Целият се напрегна, омагьосан. Дали това име бе дошло от дълбините на космоса? Без да може да си го обясни рационално, струваше му се, че то съществува точно на планетата от неговите видения. Въпреки това съмнението се бе загнездило в ума му. Не можеше да бъде сигурен.

Последната серия усещания бе приятна от край до край. Все пак продължи да очаква с тревога продължението. Светлината оставаше мъждива и неясна. Очите му като че ли отново се навлажниха. Изведнъж краката започнаха силно да го сърбят. Усещането отмина, но го заля необяснима горещина и с мъка започна да си поема въздух.

— Това е илюзия! — каза си той. — Нищо подобно не се случва.

Дразненията престанаха. Отново се чуваше равномерното шумолене, придружено от всепроникващата неясна светлина. Гросвенър започна да се безпокои. Възможно бе методът му да е правилен и след известно време да е в състояние да контролира някого или цяла група от враговете. Но времето не стигаше. С всяка измината секунда се приближаваха към собственото си унищожение. Там, всъщност тук (за миг той изгуби ориентация), в космоса, един от най-големите и най-скъпи звездолети, създавани някога от хората, гълташе километрите с почти непонятна за ума скорост.

Гросвенър знаеше върху кои части от мозъка му се оказва въздействие. Той чуваше шум само когато определени чувствителни зони на мозъчната му кора получаваха сигнали. При дразнение частта над ухото събуждаше блянове и стари спомени. Картата на човешкия мозък бе много отдавна разчетена. Точното разположение на различните зони варираше незначително при всеки индивид, но общата структура бе винаги една и съща.

Човешкото око бе сравнително точен механизъм. Лещата фокусираше истински образ върху ретината. Ако се съдеше по картините на града, изпратени от обитателите на Рийм, те също имаха зрителни органи, способни да виждат обективно. В случай че успееше да синхронизира своите очи с техните, щеше да получи картина, на която можеше да повярва.

Изминаха още няколко минути. Обзет от внезапно отчаяние, Гросвенър се попита дали няма да остане така през оставащите пет часа, без нито за миг да осъществи ползотворен контакт? За първи път дори се усъмни, че е бил в правото си да се ангажира толкова всеотдайно с тази задача. Когато се опита да придвижи ръката си към контролния панел на мозъчния регулатор, не се получи нищо. В съзнанието му нахлу поток от блуждаещи усещания и сред тях безпогрешната миризма на изгоряла гума.

За трети път очите му се напълниха със сълзи. Тогава се появи една отчетлива, ясна картина. Тя изчезна толкова бързо, колкото бе дошла. Но Гросвенър, обучен с най-съвършени сублиминални техники, запази спомена за образа така трайно запечатан в съзнанието си сякаш го бе разглеждал достатъчно време, за да го попие.

Стори му се, че се намира в една от високите, тесни сгради в чуждия град. Вътрешността й бе слабо осветена от отраженията на слънчевата светлина, проникваща през отворените врати. Прозорци не се виждаха никъде. Вместо подове имаше вътрешни мостчета. Няколко от съществата-птици седяха върху тях. По стените се виждаха врати, подсказващи наличието на стаи и складови помещения.

Видението едновременно го развълнува и разтревожи. Какво щеше да стане, ако установеше контакт с това създание и попаднеше под въздействието на нервната му система, както и то на свой ред се повлияеше от него? А ако достигнеше до степента да чува с неговите уши, да вижда с неговите очи и да усеща до известна степен онова, което усеща самото то? Можеше ли да запълни бездната между тях и да предизвика ответна реакция на мускулите на това същество? Можеше ли да го застави да върви, да извърне глава, да вдигне ръце и да му се подчинява, както неговото собствено тяло? Нападението над кораба бе предприето от група същества, които работеха, мислеха и чувстваха едновременно. Ако вземеше надмощие над един от членовете й, можеше ли да я контролира цялата?

Краткотрайното му видение навярно бе дошло през очите на едно от птичите същества. Преживяното от него до този момент не предполагаше някаква форма на групов контакт. Той бе като затворник в тъмна стая. В една от стените й имаше отвор, покрит с пластове от прозрачен материал, през който се процеждаше неясна светлина. От време на време в мъглата се очертаваха образи и той зърваше картини от външния свят. Можеше да бъде относително сигурен, че те отговарят на действителността. Но това не се отнасяше за звуците, които проникваха от дупката в другата стена, или пък за усещанията, достигащи до него през пролуките в пода и тавана.

Човешкото ухо улавяше честоти до двадесет хиляди херца. Някои раси едва от тази честота започваха да чуват. В състояние на хипноза те можеха да бъдат накарани да се смеят гръмогласно, докато ги измъчват, и да викат от болка, докато ги гъделичкат. Това, което предизвикваше болка при едни живи същества, оставяше безчувствени други.

Гросвенър се отпусна. Не му оставаше нищо друго, освен да чака.

Хрумна му, че е възможно да има някаква връзка между неговите мисли и впечатленията, които получаваше. Онази картина от вътрешността на сградата — за какво си бе мислил малко преди да я види? Спомни си, че се бе съсредоточил върху структурата на окото.

Връзката бе толкова очевидна, че го обзе силно вълнение. Имаше и още нещо. До този момент той се бе стремил да вижда и чувства чрез нервната система на съществото-птица. Но осъществяването на надеждите му продължаваше да зависи от това, дали ще успее да установи контакт или контрол над групата умове, която бе атакувала кораба.

Изведнъж Гросвенър видя проблема си в нова светлина. Необходимо бе да установи пълен контрол над собствения си мозък. Определени зони от него трябваше да бъдат буквално затъмнени и поддържани в състояние на минимална активност. Чувствителността на други трябваше да бъде изострена, така че пристигащите усещания да намират по-лесно израз чрез тях. Имаше достатъчна подготовка по самовнушение, за да постигне и двете цели.

Трябваше да се започне от видението. Следваше установяване на контрол над мускулите на индивида, посредством който групата действаше срещу него. Избухнаха цветни фойерверки и прекъснаха вглъбяването му. Гросвенър реши, че това е доказателство за ефективността на самовнушението му. Картината внезапно се изясни и се стабилизира, от което той разбра, че е на вярна следа.

Сцената бе същата. Отново се намираше във вътрешността на една от високите сгради. Гросвенър напрегна всичките си сили, за да овладее движението на мускулите на рийма, треперейки да не се разсее образът.

Бедата бе, че самата причина за това, как възниква едно движение, му бе доста неясна. Видението не даваше представа за милионите мускулни съкращения, съпровождащи вдигането на един пръст. Тогава той съсредоточи вниманието си към цял крайник. Не се случи нищо. Разочарован, но без да се отказва, Гросвенър опита символна хипноза, използвайки една-единствена ключова дума, за да обхване сложния мускулен процес.

Бавно една от ръцете се вдигна. Нова ключова дума и риймът се изправи предпазливо. После Гросвенър го накара да завърти глава. Оглеждането припомни на съществото-птица, че този скрин, този сандък и този шкаф са „мои“. Тази мисъл едва докосна съзнанието му. Създанието приемаше спокойно факта, че разпознава своите вещи.

Гросвенър с усилие потисна вълнението си. Много търпеливо той застави птицата да стане, да вдигне ръцете си, сетне да ги свали и да направи няколко крачки напред-назад по пръта. Най-накрая я накара да седне отново.

Изглежда беше постигнал идеален синхрон с рийма и мозъкът му започна да реагира на най-лекото внушение. Тъкмо бе започнал да се съсредоточава отново, когато цялото му същество бе пронизано от съобщение, на което той автоматично придаде словесна форма:

„Клетките зоват, зоват. Клетките са изплашени. О, клетките познават болката! Мрачно е в света на риймите. Отдръпнете се от съществото… стойте надалеч от Рийм… Сенки, мрак, хаос. Клетките трябва да го отхвърлят… Но не могат. Те имаха основание да се отнасят дружелюбно със съществото, дошло от големия мрак, тъй като не знаеха, че то е враг. Нощта става все по-тъмна. Всички клетки се отдръпват… Но не могат…“

Дружелюбни! — изстена объркан Гросвенър.

Защо пък не. С ужас установи, че всичко, случило се дотук, можеше еднакво лесно да бъде обяснено както по единия, така и по другия начин. Положението беше сериозно. Ако бедата, сполетяла кораба, бе резултат от усилията на съществата-птици да бъдат дружелюбни и да установят приятелски контакт с чужденците, какви ли поражения можеха да нанесат те, ако бяха настроени враждебно?

Неговият проблем бе по-тежък от техния. Ако прекъснеше връзката си с тях, те щяха да се освободят. Тогава може би щяха да нападнат. Веднъж откъснали се от него, риймите бяха в състояние да се опитат да унищожат „Спейс Бийгъл“.

Не му оставаше нищо друго, освен да продължи да действа с надеждата, че ще се случи нещо, с което би могъл да обърне в своя полза нещата.