Космически хищници

Втора глава

С нетрепващи очи Кьорл наблюдаваше как двама мъже разчистват натрупаните отломки пред металната врата на огромна стара сграда. След като обядваха, човешките същества облякоха космическите си костюми и се разпръснаха сами или на групи из мъртвия град. Накъдето и да погледнеше, Кьорл виждаше хора, заети, както смяташе, с научни изследвания.

Собствените му мисли бяха насочени единствено към храната. Всяка клетка от тялото му изпитваше неистова нужда от ид. Мъчителният глад свиваше мускулите му, а умът му изгаряше от желанието да се спусне след хората, навлезли по-дълбоко в града. Един от тях бе тръгнал сам.

По време на обяда човешките същества му бяха предложили различни хранителни продукти, но нито един от тях нямаше стойност за него. Очевидно те не разбираха, че той се нуждае от жива плът. Ид не беше просто някакво вещество, а конфигурация от вещества, и можеше да бъде получен единствено от тъкани, в които все още пулсираше жизнения поток.

Минутите летяха. Кьорл продължаваше да лежи безучастно и да наблюдава, съзнавайки, че хората усещат погледа му. Те изпратиха летателен апарат до скалната грамада, затрупала вратата на сградата. Следеше всяко едно от движенията им. Макар и разтърсван от конвулсиите на глада, отбелязваше внимателно как те оперират с машината. Даде си сметка колко просто е това.

Беше се досетил какво ще последва, още преди яркият пламък да лумне и да захапе каменната грамада. Въпреки това отскочи назад и изръмжа, като се преструваше на уплашен.

Гросвенър следеше акцията от малък летящ апарат. Беше си поставил задачата да наблюдава Кьорл. Без друго нямаше какво да прави. Изглежда, че никой не се нуждаеше от помощта на единствения нексиалист на борда на „Спейс Бийгъл“.

Скоро вратата бе разчистена. Мортън и един от учените тръгнаха към нея. Влязоха вътре и потънаха във вътрешността на сградата. Малко по-късно гласовете им прозвучаха в шлемофона на Гросвенър. Придружителят на Мортън заговори пръв:

— Вътре е пълен хаос. Вероятно е имало война. Лесно може да се разбере как са функционирали тези машини. Това са помощни съоръжения. Иска ми се обаче да науча как са били управлявани и за какво точно са служили.

— Не ви разбирам съвсем — рече Мортън.

— Нещата са много прости — отвърна другият. — До този момент видях само инструменти. Почти всяка машина, независимо дали е оръжие или инструмент, е снабдена с трансформатор за натрупване, преобразуване и използване на енергията. Но къде в такъв случай са електрическите централи? Надявам се, че в техните библиотеки ще открием някаква нишка. Какво ли се е случило, за да рухне така една цивилизация?

В шлемофона се чу още един глас.

— Сидъл е. Чух въпроса ви, господин Пенънс. Има поне две причини за обезлюдяването на една територия. Първата е липса на храна, а втората — война.

Гросвенър остана доволен, когато Сидъл спомена името на другия мъж. Още един идентифициран глас за неговата колекция. Пенънс бе главният инженер на кораба.

— Може би, приятелю психолог — отвърна Пенънс, — но тяхната наука би трябвало да им е дала възможност да разрешат проблема с изхранването поне за малка част от населението. Но дори да не са успели, защо не са започнали да изследват космическото пространство и не са потърсили храна другаде?

— Попитайте Гънли Лестър — това беше гласът на Мортън. — Чух го да развива по този въпрос цяла теория, преди да кацнем.

Астрономът се включи веднага в разговора:

— Все още не съм проверил всички данни. Но има един показателен факт. Тази пуста планета е единствената, която се върти около това жалко слънце. Няма нито спътник, нито дори астероид. А най-близката звездна система се намира на деветстотин светлинни години. Така че господстващата раса на този свят е трябвало да овладее с един-единствен скок не само околопланетните, но и междузвездните полети. Ако направим сравнение, колко бавно сме постигнали това ние. Първо достигнахме Луната, после планетите. Всеки нов успех водеше до следващ, но едва след много години бе осъществен първият полет до близка звезда. Най-накрая човекът изобрети антиускорителния двигател, който направи възможни галактичните пътешествия. Като имам предвид всичко това, стигам до извода, че нито една цивилизация не може да създаде звездолет без натрупан опит.

Последваха и друга коментари, но Гросвенър престана да ги слуша. Беше погледнал към мястото, където за последен път видя голямата котка. От нея нямаше и следа. Изруга наум, че се е разсеял. Бързо зави с малкия флаер и огледа целия район. Напразно. Под него се простираше пълен безпорядък: руини, твърде много разрушени постройки. Накъдето и да се обърнеше, нещо се изпречваше пред погледа му. Той се приземи и поговори с няколко техници, погълнати от работата си. Повечето си спомняха, че са видели котката „преди двадесетина минути“. Недоволен, Гросвенър се качи обратно в машината и полетя над града.

Малко преди това Кьорл бе побягнал, като се стремеше да се прикрива при всяка възможност. Той летеше от група на група, същински генератор на енергия, трескав и прималял от глад. Малка кола се приближи и спря пред него, една фотокамера се завъртя и го засне. Гигантска бормашина тъкмо се врязваше в каменния език на зъбера. Тези картини се сменяха в съзнанието на Кьорл, но той едва им обръщаше внимание. Свирепото желание тласкаше тялото му да последва човека, навлизал сам в града.

И изведнъж неговият самоконтрол рухна. По муцуната му изби зелена пяна. За момент му се стори, че никой не го гледа. Стрелна се зад един каменист насип и побягна с всички сили. Носеше се с големи гъвкави скокове. Беше забравил всичко освен целта си, паметта му сякаш бе изтрита с магическа пръчка. Тичаше по безлюдни улици, минаваше напряко през зеещи дупки в излинелите от времето стени и по дълги коридори в рушащи се сгради. После забави своя ход и приклекна, когато мъхнатите му уши доловиха трептенията на ид.

Най-накрая той спря и подаде глава над купчината камъни. Двуного същество стоеше пред нещо, което някога вероятно е било прозорец, и осветяваше с фенерчето си вътрешността. То щракна и угасна. Добре сложеният мъж бързо заотстъпва, като се озърташе. Тази бдителност не допадна на Кьорл. Тя говореше за светкавична реакция при евентуална опасност и вещаеше проблеми.

Кьорл изчака мъжа да се скрие зад ъгъла и потегли открито със скорост, немислима за нормален човек. Планът за действие бе ясен. Спусна се като привидение по една успоредна улица и мина покрай редица от постройки. На първия ъгъл рязко зави, с един скок прекоси откритото пространство и после по корем запълзя към полумрака между една сграда и грамада от развалини. Улицата, която се откри, представляваше проход между две стени от разпилени отломъци. В края тя се стесняваше, а изходът й беше точно под Кьорл.

В последния момент прибърза. Точно когато човекът минаваше отдолу, Кьорл с ужас видя как няколко камъчета се отрониха от мястото, където бе приклекнал. Мъжът вдигна рязко глава. Лицето му се промени, чертите му се сгърчиха. Той посегна към оръжието си.

Кьорл завъртя рамото си и нанесе един-единствен смазващ удар по блестящия прозрачен шлем. Чу се звук на разкъсан метал и кръвта шурна. Човекът се прегъна на две като сплескан. За миг неговите кости и мускули успяха да задържат като по чудо тялото му на крака. Сетне той рухна и парчета от космическата броня издрънчаха.

С конвулсивно движение Кьорл скочи върху жертвата си. Той вече генерираше полето, което не позволяваше разтварянето на веществото ид в кръвта. Без да се бави, разкъса металната обвивка и тялото в нея. Костите изпукаха. От плътта бликнаха кървави струи. Кьорл потопи муцуната си в топлото тяло. Всмукателните чашки заизтегляха целия ид, съдържащ се в клетките. Той се бе отдал в екстаз на това занимание в продължение на три минути, когато в полезрението му попадна някаква сянка. Стреснат, Кьорл повдигна глава и видя малък кораб да се приближава на фона на залязващото слънце. За миг замръзна на мястото си, но бързо се съвзе и се укри зад купчина руини.

Когато отново погледна, малкият апарат се отдалечаваше наляво. Кьорл го видя как кръжи и реши, че може отново да се насочи към него. Макар и вбесен от това, че са прекъснали пиршеството му, звярът изостави жертвата си и побягна обратно към космическия кораб. Тичаше като подгонено животно и забави хода си едва когато зърна първата група работници. Приближи предпазливо към тях. Всички бяха заети и това му даде възможност да се прокрадне незабелязано.

Докато издирваше безрезултатно Кьорл, раздразнението на Гросвенър нарасна. Градът бе твърде голям. Руините и възможните укрития бяха много повече, отколкото бе предположил. Най-накрая обърна флаера към космическия кораб. И почувства огромно облекчение, когато откри звяра да се припича на слънце, проснат удобно на една скала. Гросвенър кацна внимателно на удобно за наблюдение място зад животното. Той все още лежеше неподвижно там, когато двадесет минути по-късно чу в шлемофона си смразяващата кръвта вест, че една изследователска група е попаднала на разкъсаното тяло на доктор Джарви от Химическия отдел. Гросвенър полетя към местопроизшествието. Почти веднага откри, че Мортън няма намерение да пристигне там. Чу мрачния глас на директора:

— Донесете тленните останки на кораба.

На мястото бяха приятелите на Джарви, напрегнати и сериозни. При вида на разкъсаната плът и опръскания с кръв метал спазъм стегна гърлото на Гросвенър. Той чу Кент да избухва:

— Кой го караше да тръгва сам, по дяволите!

Гласът на главния химик беше дрезгав. Гросвенър бе чувал, че Кент и неговият първи помощник, Джарви, са много добри приятели. Някой друг бе използвал линията, свързваща хората от отдела по химия, защото Кент каза:

— Да, ще трябва да направим аутопсия.

Тези думи напомниха на Гросвенър, че ще пропусне голяма част от разговора, ако не настрои приемника си на съответната вълна. Той докосна бързо с ръка най-близко стоящия и попита:

— Имате ли нещо против да се свържа с линията на отдела по химия чрез вас?

— Давайте.

Гросвенър положи леко пръстите си върху ръката на другия и чу нечий разтреперан глас:

— Най-лошото е, че по всяка вероятност това е било едно безсмислено убийство. Тялото е направено на пихтия, но като че ли си е цялото.

Смит, биологът, се включи на основната честота. Издълженото му лице изглеждаше по-мрачно от всякога.

— Убиецът може да е нападнал Джарви с намерението да го изяде и после е открил, че плътта му е негодна за ядене. Точно какъвто беше случаят с нашата голяма котка. Тя не пожела нищо от онова, което й предложихме… — Гласът му секна, сякаш той се беше замислил за нещо, след това бавно продължи: — Почакайте, а какво ще кажете за това създание? То е достатъчно голямо и силно, за да извърши подобно нещо с лапичките си.

Мортън, който вероятно бе следил разговора, се намеси:

— Тази мисъл сигурно вече е минала през ума на мнозина. В края на краищата това чудовище е единственото живо същество, което сме видели. Естествено, ние не можем да го екзекутираме само въз основа на подозрения.

— Освен това — обади се един от мъжете, — нито за момент не съм го губил от погледа си.

Преди Гросвенър да успее да заговори, гласът на Сидъл, психолога, долетя на основната вълна.

— Мортън, разговарях с неколцина и ето какво се оказа: първоначално смятаха, че звярът нито за миг не е напускал полезрението им, но като помислиха, решиха, че е възможно няколко минути да не е бил пред очите им. Аз също бях с впечатлението, че през цялото време се е навъртал около нас. Сега обаче откривам празноти. За няколко секунди, може би дори за цели минути, го нямаше никакъв.

Гросвенър въздъхна и реши да замълчи. Заключенията му бяха изречени.

Мълчанието наруши Кент, който заговори с ожесточение:

— Казах вече да не поемаме никакви рискове. Нека убием звяра, пък макар и само по подозрения, преди да е причинил още беди.

Мортън каза:

— Корита, там ли сте?

— Точно до тялото, шефе.

— Вие пообиколихте доста с Крейнси и Ван Хорн. Смятате ли, че това коте е потомък на господстващата раса на тази планета?

Гросвенър забеляза археолога малко зад Смит, заобиколен от колегите от неговия отдел.

Високият японец заговори бавно и с известна почтителност:

— Директор Мортън, ние сме изправени пред тайна. Погледнете тези величествени линии. Обърнете внимание и на архитектурния силует. Тези същества са създали внушителен мегаполис, но са били близо до земята. Сградите не са просто украсени. Те самите са орнаменти. Ето еквивалент на дорийска колона, на египетска пирамида, на готическа катедрала, изникнала сякаш от земята. Те носят в себе си послание, усещане за съдбовност. Ако този самотен, пуст свят може да бъде оприличен на планетата-майка, тогава земята е била одухотворена в сърцата на нейните обитатели. Това впечатление се подсилва и от лъкатушещите улици. Машините им доказват, че техните създатели са били не само математици, но преди всичко художници. И затова не са строили геометрично подредени градове от типа на ултрамодерната ни световна столица. Има искрено артистично увлечение, дълбоко радостно чувство, вписани в извивките и ирационалните пропорции на къщи, постройки и булеварди; усещане за енергия, за религиозна вяра в някаква вътрешна убеденост. Това не е западаща цивилизация, излиняла от времето, а млада и могъща култура, уверена в себе си и в бъдещето си. И изведнъж всичко е свършило, сякаш тази култура също е преживяла своята битка при Поатие1, след която е започнала да запада подобно на древната ислямска цивилизация. Или пък с един скок е преодоляла вековете на бавна адаптация, за да навлезе в периода на воюващите помежду си държави.

Но до този момент във вселената не е открита нито следа от култура, направила толкова рязък скок. Развитието винаги е бавно. И първата стъпка е безмилостна преоценка на всичко, което довчера е било свещено. Вътрешните убеждения престават да действат. Неподлежащите преди на съмнение възгледи отстъпват пред безпощадните изследвания на точни и аналитични умове. Скептикът се превръща в най-висшия тип човешко същество. Мисълта ми е, че тази култура е загинала внезапно по време на най-големия си разцвет. В социологичен план последствията от такава катастрофа биха довели до крах моралните норми и до връщане към животинските престъпни нагони, освободени поради липса на идеал. Ще възтържествува жестоко безразличие към смъртта. Ако това същество… ако тази котка е потомък на такава раса, тя не е нищо друго освен коварно чудовище, хладнокръвен убиец, който би прегризал гърлото на ближния си, стига да има изгода от това.

— Достатъчно! — отсече Кент. — Шефе, готов съм да изпълня ролята на палач.

Смит го прекъсна остро:

— Възразявам. Чуйте, Мортън, ние не трябва да убиваме котката веднага, дори и да е виновна. Тя е истинска биологична съкровищница.

Кент и Смит се спогледаха гневно. Сетне Смит подхвърли полека:

— Драги ми Кент, разбирам, че вие от отдела по химия нямате търпение да поставите кръвта и плътта на котето в епруветки и да извлечете химическите им съставки. Със съжаление трябва да ви съобщя, че малко избързвате. Ние, биолозите, работим с жива материя, а не с трупове. Допускам, че физиците също биха искали да му хвърлят един поглед, докато е живо. Затова, опасявам се, че вие сте последни в списъка. Свикнете с тази мисъл, ако обичате. Котето ще бъде на ваше разположение не по-късно от година.

Кент каза прегракнало:

— Аз не разглеждам този въпрос в качеството си на учен.

— А би трябвало, сега, когато Джарви е мъртъв и вече нищо не можем да направим за него.

— Аз съм преди всичко човешко същество и тогава учен — отсече Кент разгневен.

— Нима сте склонен да се поддадете на чувствата си и да унищожите ценен за науката екземпляр?

— Готов съм да унищожа това същество заради неизвестните опасности, които крие. Ние не можем да си позволим риска още някой от нас да стане жертва.

Спорът беше прекратен от Мортън, който каза замислено:

— Корита, склонен съм да приема вашата теория като работна хипотеза. Но имам един въпрос. Възможно ли е културата, за която говорите, да се е появила на планетата, след като ние сме колонизирали тази галактична система?

— Да — отвърна Корита. — Възможно е това да се отнася към средата на десетата цивилизация на този свят. Докато ние, доколкото знаем, сме в края на осмата цивилизация на Земята. Всяка една от тукашните култури, разбира се, е изграждана върху руините на предишната.

— В такъв случай котето не би могло да познава този скептицизъм, заради който го заподозряхме като престъпник и убиец.

— Излиза, че не.

Мрачният смях на Мортън се разнесе по линията за връзка:

— Печелиш, Смит. Котето ще живее. Ако се стигне до други инциденти, след като вече го познаваме, те ще се дължат единствено на небрежност. Възможно е, разбира се, да грешим. И аз като Сидъл също останах с впечатление, че създанието през цялото време беше някъде наоколо. Може би сме несправедливи към него и на планетата да има и други опасни същества — Мортън замълча за известно време. — Кент, какво предлагате да правим с тялото на Джарви?

Главният химик заговори с горчивина:

— И дума не може да става за незабавно погребение. Проклетата котка е искала да вземе нещо от тялото. То изглежда цяло, но би трябвало нещо да липсва. Ще открия какво е то и ще ви докажа категорично, че убийството е било извършено именно от този звяр.