Космически хищници

Шеста глава

Под яркото осветление на огромния машинен цех Кьорл работеше неуморно. Голяма част от спомените му се бяха възвърнали, а с тях и уменията, предадени от Строителите, способностите да се оправя с нови машини и нови ситуации. Бе открил частично разглобена спасителна лодка в едно ремонтно гнездо.

Кьорл се мъчеше да я поправи. Идеята за бягство постепенно зрееше в него. В крайна сметка пътят към неговата планета и другите кьорли бе в негови ръце. С уменията и опита, които можеше да им предаде, те щяха да станат неуязвими. Така победата им щеше да бъде сигурна. Струваше му се, че е вече взел решение и все пак не му се искаше да напусне кораба. Не беше убеден, че се намира в опасност. След като проучи енергийните източници в машинния цех, реши, че тези двуноги създания не разполагат с необходимите съоръжения, за да го победят.

Докато работеше, вътрешният конфликт се разгаряше в него. Едва след като спря, за да огледа летателния апарат, Кьорл осъзна каква огромна работа е извършил. Оставаше му само да натовари инструментите и приборите, които искаше да вземе със себе си. И все пак — да напусне ли кораба или да се бие? Тревогата му нарасна, когато усети приближаването на хората. Почувства промяна в грохота на двигателите, едно ритмично пронизително бръмчене, по-остро и по-мъчително от предишното дълбоко и равномерно пулсиране. Кьорл вложи цялото си същество, за да се настрои към него. Точно, когато щеше да успее, се намеси нов фактор. Пламъкът на мощни излъчватели загриза масивните врати на машинното отделение. Трябваше да избира: дали да се противопостави на излъчвателите или на новия ритъм на машините. Бързо установи, че не може да се справи и с двете неща. Изходът беше да бяга. Всеки мускул на силното му тяло бе напрегнат, докато пренасяше инструменти, прибори и машини, запълвайки свободното място в спасителната лодка. Накрая се спря за миг на входа и се подготви за последното си действие преди напускането на кораба. Знаеше, че вратите щяха да поддадат. Половин дузина излъчватели, концентрирани в определена точка на всяка от вратите, бавно и неумолимо прояждаха оставащите сантиметри метал. Кьорл се поколеба и се отказа да им противодейства. Съсредоточи се изцяло към външната стена на големия кораб, накъдето сочеше тъпият нос на триметровата спасителна лодка. Тялото му се сгърчи от притока на електроенергия, почерпена от динамомашините. Ушните му власинки затрептяха и с тях насочи енергията право върху стената. Стори му се, че е обхванат от пламъци. Тялото му агонизираше. Помисли си, че е твърде близо до границата на способността си да поглъща енергия.

Въпреки усилията му не се получи нищо. Стената издържа. Този метал бе по-здрав от всичко, което Кьорл познаваше. Той запазваше строежа си. Молекулите бяха едноатомни, но начинът на свързването им бе необикновен — ефектът на компактност бе постигнат без съпътстващата огромна плътност.

Кьорл чу как една от вратите се сгромолясва навътре. Двуногите същества закрещяха. Излъчвателите се придвижиха напред, без да срещнат съпротива. Подът на машинното отделение негодуващо засъска, докато огнени струи прогаряха метала. Все по-близо и по-близо идваше този ужасяващ, заплашителен звук. След минута хората щяха да преодолеят и тънките врати, отделящи машинното отделение от цеха.

През тази минута Кьорл постигна своята победа. Той усети промяна в устойчивостта на металната сплав. Стената загуби неуязвимостта си, макар че на външен вид бе същата. Енергийният поток протичаше с лекота през тялото на Кьорл. Той продължи да се концентрира още няколко секунди и накрая постигна целта си. С тържествуващ рев скочи в малкия летателен апарат и затвори вратата след себе си, като натисна необходимия бутон.

Едно от пипалата му обгърна лоста за управление с почти чувствена нежност. Спасителната лодка се насочи право към дебелата външна стена. При сблъсъка им стената се разпадна на вихрушка от искрящ прах. Тя забави за миг движението на апарата, но той все пак си проби път и се стрелна неудържимо към космоса.

Изминаха няколко секунди. Кьорл забеляза, че се е отдалечил от големия кораб под прав ъгъл спрямо курса му. Намираше се все още толкова близо, че виждаше назъбения отвор, през който бе избягал. Силуети на мъже в бронирани костюми се очертаваха на фона на ослепителна светлина. Те видимо се смаляваха. Накрая хората изчезнаха и остана само корабът, бляскащ с хилядите си илюминатори.

Кьорл бързо се отдалечаваше. Разбра от приборите на контролното табло, че е завил на повече от деветдесет градуса и включи на максимална тяга. Бе изминала малко повече от минута след бягството му и спасителната лодка вече летеше в посока, обратна на тази, която корабът следваше от часове.

Зад него гигантското сферично тяло на кораба бързо се смаляваше и скоро отделните илюминатори престанаха да се виждат. Точно пред себе си Кьорл видя малка, мъждива топка светлина — неговото слънце. Там, с помощта на другите кьорли, той възнамеряваше да построи звездолет и да потърси обитавани планети. От важността на тази мисия внезапно го обзе страх. За известно време бе извърнал глава от екраните и сега погледна отново към тях. Сферичното тяло бе все още там, малко петънце светлина в тъмнината на необятния космос. Изведнъж то трепна и изчезна.

За момент остана с впечатлението, че преди да се стопи в мрака, светлата точка е трепнала. Но не видя нищо повече. Замисли се с тревога дали не бяха угасили светлините си, за да го проследят. Знаеше, че няма да бъде в безопасност, докато не се приземи.

Обезпокоен и несигурен, той насочи вниманието си към пространството пред себе си. И беше неприятно изненадан. Бледото слънце, към което летеше, бе престанало да нараства. Дори забележимо намаляваше. Сетне се превърна в далечна точица в мрака. Накрая изчезна.

Леденият полъх на страха докосна Кьорл. В продължение на дълги минути той напрегнато се взираше в пространството с отчаяната надежда, че единственият му ориентир отново ще изплува от тъмнината. Но там сияеха единствено далечните звезди, немигащи точици върху кадифения фон на безкрайността.

Внезапно една от точките започна да нараства. Напрегнал всичките си мускули, Кьорл наблюдаваше как точката става петънце. Скоро тя прие формата на овална топка от светлина и продължи да расте с всяка измината секунда. Избухна ярко сияние и Кьорл видя огромната сфера на звездолета с искрящите му илюминатори — същият, който преди няколко минути бе изчезнал зад него.

В този момент с Кьорл стана нещо. Съзнанието му се завъртя бясно и се разпадна на милиони болезнени частици. Очите му едва не изскочиха от орбитите си, когато се развилия обезумял в малката кабина. Пипалата му се вкопчиха в скъпоценните прибори и ги разбиха в безсилна ярост. Стените на спасителната лодка закънтяха под съкрушителните удари на лапите му. В последен проблясък на разум той осъзна, че не ще издържи на огъня от дезинтеграторите, насочен към него от безопасно разстояние.

Без никакво усилие той отприщи процеса, който щеше да разруши клетъчната структура на тялото му и да освободи и последната капчица ид от жизненоважните органи.

Последен яростен рев изкриви неговото лице. Пипалата му се заизвиваха безцелно. След това желанието да се бори го напусна и той рухна. Смъртта настъпи спокойно след толкова много часове на насилие.

Капитан Лийт не пое никакви рискове. Когато огънят бе прекратен и стана възможно да приближат разрушената спасителна лодка, разузнавачите откриха малки късове разтопен метал и тук-там останки от онова, което преди е било тялото на Кьорл.

— Бедното коте! — рече Мортън. — Чудя се какво ли си е помислило, когато е видяло собственото му слънце да изчезва и ние да се появяваме пред него. Тъй като не знае нищо за антиускорението, то не е предполагало, че можем да спрем внезапно в космоса, докато на него това би отнело часове. Струвало му се е, че лети към своята планета, а в действителност се е отдалечавало все повече и повече от нея. Не е могло да се досети, че когато спряхме, ни е задминало. После не ни оставаше нищо друго, освен да го проследим и да се престорим, че сме неговото слънце, докато се озовем достатъчно близо, за да го унищожим. Вероятно е решил, че целият космос се е обърнал с главата надолу.

Гросвенър слушаше директора със смесени чувства. Инцидентът с котката бързо се замъгляваше и чезнеше в мрака на забравата. Никой нямаше да запомни точно поредицата от събития и детайли, миг по миг, така както се бяха случили. Опасността вече изглеждаше далечна.

— Няма място за съчувствие! — дочу Гросвенър гласа на Кент. — Предстои ни работа — трябва да изтребим всички мръсни котки на онзи окаян свят.

Корита промърмори тихо:

— Това няма да бъде трудно. Те са примитивни създания. Трябва само да се приземим и те ще дойдат при нас, въобразявайки си, че ще ни примамят. — Той се извърна към Гросвенър: — Аз все пак продължавам да смятам, че съм прав, дори теорията на нашия млад приятел да се потвърди. Какво мислите, господин Гросвенър?

— Ще стигна дори по-далече — отвърна Гросвенър. — Като историк вие сигурно ще се съгласите, че досега нито един опит за пълно унищожение не се е оказал успешен. Не забравяйте, че котето ни нападна, защото неистово се нуждаеше от храна. Ресурсите на тази планета очевидно няма да стигнат за дълго на неговата раса. Събратята му не знаят нищо за нас и следователно не представляват заплаха. Тогава защо просто не ги оставим да измрат от глад?