Космически хищници

Четиринадесета глава

— Как е възможно, по дяволите, нещо да живее в открития космос?

Гласът достигна до Гросвенър по шлемофона, докато стоеше заедно с другите недалеч от въздушния шлюз. Стори му се, че въпросът накара хората да се скупчат още повече. Присъствието им не го успокояваше. Той усещаше твърде осезаемо тайнствената и непредвидима нощ, която ги бе омотала и притиснала към пламтящите люкове на собствения им кораб.

Стори му се, че за първи път от началото на пътуването осъзнава истинската необятност на мрака. Толкова често се бе взирал в него от кораба, че бе станал безразличен. Но едва сега изведнъж проумя, че и най-далечните звездни граници на човека не бяха нищо повече от малки точици в тази абсолютна чернота, която се простираше на милиарди светлинни години във всички посоки.

Гласът на Мортън разкъса заредената със страх тишина:

— Да се обади Гънли Лестър от кораба… Гънли Лестър…

Последва пауза; след това се чу:

— Да, шефе?

Гросвенър разпозна гласа на главния астроном.

— Гънли — продължи Мортън, — тук има една задача за твоя астро-математически мозък. Би ли изчислил дали може да има някаква връзка между изключването на двигателите на „Спейс Бийгъл“ точно в тази точка и присъствието на това същество? Погрижи се да решиш този проблем до няколко часа.

Думите придадоха известна драматичност на цялата ситуация. Типично за математика Мортън бе да остави друг в центъра на вниманието, когато ставаше дума за област, в която самият той бе специалист.

Астрономът се засмя и после каза сериозно:

— Не е нужно да правя каквито и да е изчисления. Необходима е нова знакова система, за да се изрази математически вероятността. Това, за което говорим, е невъзможно от математическа гледна точка. Какво имам предвид — един кораб с човешки същества спира за ремонт по средата на пътя си между две галактики при първата ни експедиция извън пределите на нашата островна вселена. И този кораб, който е само малка движеща се точка с определена посока, пресича траекторията на друга още по-малка точка. Невъзможно е да има някаква връзка, освен ако космосът не гъмжи от подобни създания.

Гросвенър си помисли, че съществува правдоподобно обяснение. Възможно бе между двете неща да съществува проста причинно-следствена връзка. В стената на машинното отделение бе прогорена огромна дупка. Потоци енергия бяха изтекли в космоса. Ето защо те бяха спрели, за да отстранят повредата. Той отвори уста с намерение да сподели гледната си точка, но после се отказа. Имаше и още един важен фактор, факторът на силите и вероятностите, които са се задействали, ако нещата наистина бяха се случили така. Каква сила бе необходима, за да се изчерпят мощностите на един реактор за няколко минути? Гросвенър се замисли за кратко и сетне поклати глава. Завъртелите се в ума му цифри бяха толкова огромни, че хипотезата, която бе имал намерение да предложи, автоматично отпадаше. Дори хиляда кьорли не биха могли да овладеят енергия в такива количества, което предполагаше участието и на машини, а не само на живи същества.

Някой се обади:

— Добре е да имаме насочен лъчемет към всяко нещо, което изглежда така.

Трепетът в гласа се предаде и на Гросвенър. Другите също бяха повлияни, защото когато Мортън заговори, тонът му подсказа, че той се опитва да успокои духовете:

— Този кървавочервен дявол, пръкнал се от някой кошмар, грозен като седемте основни гряха, вероятно е почти толкова безобиден, колкото смъртоносно бе нашето очарователно коте. Смит, вие как мислите?

Дългурестият биолог отвърна с безстрастна логика:

— Това нещо, доколкото виждам оттук, има ръце и крака, резултат на чисто планетна еволюция. Ако е интелигентно, то ще започне да реагира на променящата се среда веднага щом се озове в клетката. Може би то е многовековен мъдрец, който медитира в тишината на космоса, където нищо не отвлича вниманието му. Или пък е млад убиец, осъден на изгнание, изгарящ от желанието да се прибере у дома и да се върне към живота на собствената си цивилизация.

— Ще ми се Корита да беше с нас — рече Пенънс в присъщия за него спокоен и практичен стил. — Начинът, по който анализира котето на онази планета, ни даде представа с какво си имаме работа и…

— Корита е, господин Пенънс — както обикновено гласът на археолога дойде по линията с педантична чистота. — Заедно с останалите аз също следя какво става и трябва да призная, че съм впечатлен от вида на това създание, което виждам на екрана пред мен. Но се страхувам, че е опасно да се прави анализ на основата на цикличната история при отсъствието на каквито и да е факти на този етап. В случая с котето налице бяха гола, почти мъртва планета, на която то живееше, и архитектурни останки от един разрушен град. А сега сме изправени пред същество, което обитава космическото пространство на четвърт милион светлинни години от най-близката планета, очевидно без храна и без средства за придвижване. Ето какво предлагам: нека защитният екран прикрива всичко, без входа на клетката. Когато вашето чудовище се озове наистина там, изучете го — всяко негово действие, всяка реакция. Снимайте как вътрешните му органи функционират във вакуум. Открийте колкото се може повече за него, така че да знаем какво сме качили на борда. Нека не го убиваме, но и да не допуснем ние да бъдем убити. Най-сигурните предпазни мерки са в добрия ред и организацията.

— Това вече е разумно — отбеляза Мортън.

Той започна да дава нареждания. От вътрешността на кораба бяха докарани още машини. Те бяха инсталирани в полукръг върху повърхността на корпуса. Изключение правеше голяма флуорна камера, която бе прикрепена към подвижната клетка.

Гросвенър беше неспокоен, докато слушаше как директорът дава последните указания на мъжете, заети с клетката.

— Отворете вратата колкото може по-широко — нареждаше Мортън, — и го пуснете вътре. Не му позволявайте да се вкопчи в решетките.

„Ако имам някакви възражения, трябва да ги изложа сега или никога“ — каза си Гросвенър.

Но като че ли нямаше какво да каже. Можеше да изложи само мъглявите си съмнения. Можеше да доведе коментара на Гънли Лестър до неговия логичен извод и да подчертае, че станалото не е случайно. Можеше дори да развие хипотезата, че цял кораб с червени демонични създания изчаква някъде пратеникът им да бъде качен на борда на „Бийгъл“.

Но всъщност всички предпазни мерки срещу подобни вероятности бяха взети. Ако наистина имаше друг кораб, отваряйки защитния екран само за да пропуснат клетката, те се излагаха на обстрел във възможно най-малка степен. Външната обшивка можеше да бъде обгорена, можеше да загинат и хора. Но самият кораб щеше да бъде в безопасност.

Врагът щеше да открие, че действията му не са довели до нищо. Той щеше да се озове срещу огромен брониран кораб, чийто екипаж бе представител на раса, която можеше да доведе една битка до нейния безпощаден завършек.

Така че Гросвенър реши да замълчи и да запази съмненията за себе си.

Мортън заговори отново:

— Някакви забележки?

— Да. — Гласът принадлежеше на Ван Гросен. — Поддържам идеята това нещо да бъде подложено на пълни изследвания, независимо дали ще ни отнеме седмица или месец.

— Искате да кажете — поде Мортън, — че ние трябва да останем тук, докато нашите експерти изследват чудовището.

— Именно — отвърна физикът.

Известно време Мортън мълча, сетне бавно каза:

— Трябва да подложа предложението ви на гласуване, Ван Гросен. Това е изследователска експедиция. Ние сме оборудвани да вземем с нас хиляди екземпляри. Като учени за нас всичко представлява интерес. Всичко трябва да бъде проучено. Все пак убеден съм, че ще има възражения, защото ако отделяме по месец за всеки взет на борда екземпляр, това пътуване ще продължи петстотин години вместо пет или десет.

— Идеята ми беше да обмислим това — рече Ван Гросен.

Мортън попита:

— Някакви други възражения? — Такива не последваха и той завърши спокойно: — Това е, момчета, идете и го хванете.