Космически хищници

Двадесет и трета глава

Когато няколко минути по-късно Гросвенър видя Кент, и.д. директорът бе възвърнал хладнокръвието си и с делови тон даваше заповеди по комуникатора. Пристигнаха кранове и започнаха да разчистват телата. Комуникаторът бръмчеше от безбройните съобщения, които летяха във всички посоки. Изведнъж цялата картина се изясни.

Създанията се бяха появили само в контролната зала. Радарите на кораба не бяха уловили никакъв материален обект, който да напомня вражески кораб. Най-близката звезда се намираше на хиляди светлинни години разстояние. Когато оскъдните сведения достигнаха до изтощените мъже, из цялата стая се разнесоха ругатни.

— Десет светлинни години! — възкликна Селенски, главният пилот. — По дяволите, ние не можем да изпращаме дори съобщения на такова разстояние без помощта на ретранслатори.

В залата припряно влезе капитан Лийт. Той размени няколко думи с учените и свика военен съвет. Съвещанието откри самият командир.

— Не е нужно да подчертавам, че се намираме в опасност. Изглежда нашият кораб е изправен срещу враждебна галактическа цивилизация. Засега ни пази защитният екран. Естеството на заплахата изисква от нас да определим някои, макар и ограничени, задачи. Трябва да разберем защо получихме това предупреждение. Налага се да уточним характера на опасността и да си изясним типа разум, който стои зад нея. Виждам, че ръководителят на биолозите вече е започнал да изследва телата на убитите животни. Господин Смит, що за зверове са това?

Смит вдигна поглед от чудовището, което изучаваше, и замислено каза:

— Земята е била в състояние да създаде нещо подобно в ерата на динозаврите. Съдейки по малкия размер на черепната им кутия, интелектът на тези създания би трябвало да е много нисък.

— Господин Гуърли ми каза — намеси се Кент, — че е възможно зверовете да са изпратени през хиперпространството. Бихме могли да го помолим да развие тази идея.

— Гуърли, имате думата — отсече капитан Лийт.

Експертът по комуникациите заговори с присъщия си провлачен тон:

— Съществува теория, при това все още недоразработена, която сравнява вселената с надут балон. Когато прободеш повърхността на балона, той спада и едновременно с това пролуката започва да се запълва. Така, колкото и да е странно, когато един обект проникне през външната страна на балона, не е задължително да се върне обратно в същата точка на вселената. Ако предположим, че някой владее метод за контрол над този феномен, той би могъл да го използва като средство за телепортация. Ако всичко това ви звучи невероятно, спомнете си, че онова, което ни се случи току-що, изглежда точно толкова невероятно.

— Трудно е да повярваш, че някои е толкова по-напреднал от нас — рече Кент кисело. — Вероятно съществуват някои прости решения на проблема с хиперпространството, които са убягнали на земните учени. Може би сега ще успеем да открием нещо ново. — Той спря за малко, после продължи: — Корита, вие сте необичайно мълчалив. Защо не споделите какво мислите за това, пред което сме изправени?

Археологът стана и разпери ръце безпомощно.

— Не ми хрумва никакво предположение. Преди да можем да правим сравнения на базата на историческите цикли, трябва да научим нещо повече за мотивацията, която стои зад нападението. Ако например целта е била да завладеят кораба, тогава тактиката им беше погрешна. Ако намерението е било просто да ни изплашат, атаката имаше страхотен успех.

Разнесе се нестроен смях, когато Корита седна. Но Гросвенър забеляза, че изражението върху лицето на капитан Лийт остана сериозно и загрижено.

— Що се отнася до мотивацията — каза капитанът замислено, — хрумна ми една неприятна възможност, за която трябва да бъдем подготвени. Тя съответства на данните, с които разполагаме. Става дума за следното. Да предположим, че този могъщ интелект, или каквото и да е там, иска да научи откъде идваме. — Той замълча и по начина, по който хората се размърдаха на седалките си, стана ясно, че думите му попаднаха в десетката. Капитанът продължи: — Да се опитаме да видим нещата от негова гледна точка. Приближава се някакъв кораб. В посоката, от която идва, на разстояние десет милиона светлинни години има значителен брой галактики, звездни купове и мъглявини. Коя от тях е неговата?

В залата се възцари тишина. Командирът се обърна към Кент:

— Директоре, ако нямате нищо против, предлагам да проучим някои от планетните системи в тази галактика.

— Нямам възражения — отговори Кент. — А сега, ако още някой…

Гросвенър вдигна ръка.

Кент продължи:

— Обявявам съвещанието…

Гросвенър стана и извика:

— Господин Кент!

— … за закрито — заключи Кент.

Никой не се изправи. Кент се поколеба и каза несигурно:

— Извинете, господин Гросвенър, имате думата.

— Трудно е да се повярва — заговори Гросвенър решително, — че тези същества са способни да разчетат съвсем точно нашите символи, но аз мисля, че трябва да унищожим звездните си карти.

— Тъкмо щях да предложа същото — развълнувано се намеси Ван Гросен. — Извинете, Гросвенър.

Чуха се одобрителни гласове и Гросвенър продължи:

— Ние се ръководим в действията си от предположението, че големият енергиен екран може да ни защити. Всъщност нямаме друг избор, освен да се държим така, сякаш това е истина. Но когато се приземим, може би ще бъде добре да разполагаме с някакви мощни мозъчни регулатори. Чрез тях ще бъдем в състояние да създаваме мозъчни смущения и по този начин да противодействаме на евентуален опит за телепатично вмешателство.

За втори път шумът в залата даде да се разбере, че присъстващите одобряват предложението му.

— Нещо друго, господин Гросвенър? — прозвуча равният глас на Кент.

— Само още една препоръка — каза Гросвенър. — Може би шефовете на отдели трябва да разгледат материалите, с които разполагат, с оглед на това да унищожат всичко, което би могло да изложи на опасност нашия вид, в случай че „Бийгъл“ бъде пленен.

Той седна в смразяваща тишина.

Самотни и далечни бяха слънцата в този край на галактиката. Първата звезда започна да нараства на фона на космическото небе — ярко кълбо от светлина и топлина, което сияеше яростно сред безкрайната нощ. Лестър установи наличието на пет планети, които се намираха достатъчно близко до своето слънце, за да си струва да бъдат проучени. Едната от тях беше обитаема. Това бе свят на мъгли, джунгли и гигантски чудовища! Преди да го напусне, корабът прелетя над малко затворено море и над огромен континент, покрит с гъста растителност. Не се виждаха каквито и да е следи от цивилизация, още по-малко пък от изумителния интелект, чието съществуване подозираха.

Навлизаха към сърцевината на галактиката. Все по-многобройни ставаха звездите, които проникваха през мрака на следващите четиристотин и петдесет светлинни години. Едно голямо синкавобяло слънце със свита от поне двадесет планети привлече вниманието на Кент и корабът полетя към него. Седемте най-близки до звездата планети приличаха на кръгове от ада и това изключваше надеждата им да открият живот там. Корабът се промуши между три близки една до друга обитаеми планети и продължи към междузвездната пустош, без да проучва останалите.

Зад тях останаха трите планети с джунгли, обвити в пара, които се въртяха около родилото ги горещо слънце. А на борда на кораба Кент свика съвещание на ръководителите на отдели и техните помощници.

Той откри дискусията без никакви встъпителни думи.

— Не смятам, че данните, с които разполагаме до този момент, са толкова съществени. Но Лестър настоя да ви извикам. — Кент сви рамене. — Може би пък да научим нещо.

Директорът замълча и Гросвенър остана изумен от самодоволството, което излъчваше този дребен човек. Какво ли има на ум? — запита се той. Изглеждаше странно, че Кент отхвърля с лека ръка възможността това съвещание да се окаже ползотворно.

Той се обърна отново с приятелски тон:

— Гънли, ще ни запознаете ли с мнението си?

Астрономът стъпи на по-ниската площадка. Беше слаб и висок като Смит. Очите му бяха бездънносини и безстрастни, но когато заговори, в гласа му прозвуча вълнение:

— Господа, трите обитаеми планети от последната система си приличаха като близнаци и това е било постигнато по изкуствен път. Не зная колко от вас са запознати с последната теория за формирането на планетните системи. Онези, които не са, надявам се да ми повярват, че разпределението на масата в тази система е невъзможно от гледна точка на динамиката. Мога със сигурност да заявя, че две от трите обитаеми планети са преместени отнякъде на сегашното им място. Според мен трябва да се върнем и да започнем изследвания. Изглежда някой нарочно е създал праисторически планети. Не претендирам, че се досещам за причините да направи това.

Той спря да говори и изгледа войнствено Кент. Химикът пристъпи напред, леко усмихнат, и каза:

— Гънли дойде при мен и поиска да се разпоредя да се върнем на една от онези планети с джунглите. Сега, когато неговото искане ви е известно, поставям го на обсъждане и гласуване.

Това беше всичко. Гросвенър въздъхна ако не от възхищение, то поне от респект към Кент. Директорът не бе направил опит да спъва предложенията на опозицията. Дори напълно беше възможно да е съгласен с плана на астронома. Но като свика съвещание, на което собственото му становище щеше да бъде поставено под въпрос, той показваше, че е склонен да се подчини на демократичната процедура. Това бе ловък, макар и донякъде йезуитски ход, чрез който целеше да запази благоразположението на привържениците си.

В действителност към искането на Гънли можеха да се отправят сериозни възражения. Трудно беше да се повярва, че Кент знае за тях, защото това би означавало, че той умишлено пренебрегва сигурността на кораба. Гросвенър реши, че щом не разполага с доказателства, ще е по-добре да даде право на Кент и зачака търпеливо, докато учените задаваха на астронома второстепенни въпроси. Когато стана ясно, че дискусията отива към края си, Гросвенър реши, че е време да вземе думата. Той се изправи и каза:

— Ще приведа няколко довода в подкрепа на становището на господин Кент.

Директорът отговори хладно:

— Всъщност, господин Гросвенър, мнението на присветващите пролича от краткостта на разискванията, така че да не губим повече време…

Внезапно той млъкна. Навярно до него най-сетне достигна истинското значение на казаното от Гросвенър. На лицето му се изписа недоумение. Той неуверено се обърна към останалите и вдигна ръка, сякаш търсеше помощ. Всички мълчаха. Той отпусна ръката си и промърмори:

— Имате думата.

— Господин Кент е прав — заговори Гросвенър отсечено. — Все още е твърде рано. Досега успяхме да посетим само няколко планетни системи. А би трябвало да са не по-малко от тридесетина. Като се има предвид мащабността на нашата експедиция, това е минималният брой, на чиято основа бихме могли да направим някакви определени изводи. С удоволствие ще предоставя моите изчисления на Математическия отдел за потвърждение. Освен това, ако се приземим, ние ще се лишим от защитното поле на нашия екран. Ще трябва да сме готови да се противопоставим на изненадващата атака на един разум, владеещ до такава степен хиперпространството, че е в състояние мигновено да прехвърля своите сили. Мога да си представя милиардите тонове материя, които ще се стоварят върху нас, докато стоим безпомощно на някоя планета. Господа, нужни са ни поне месец-два за сериозна подготовка. Естествено през това време трябва да посетим колкото се може повече звезди. Ако техните обитаеми планети също се окажат изключително или предимно от праисторически тип, тогава ще имаме сериозни основания да приемем идеята за изкуствения им произход. — Гросвенър направи пауза и после заключи: — Господин Кент, успях ли да изразя мисълта ви?

Кент беше възвърнал самообладанието си.

— Почти дословно, Гросвенър. — Той се огледа. — Ако няма други коментари, да гласуваме за предложението на Гънли.

Астрономът се изправи.

— Аз го оттеглям — заяви той. — Признавам, че не бях обмислил тези недостатъци на идеята за ранно кацане. — Гънли седна отново.

Директорът се поколеба, преди да попита:

— Ако някой желае да подкрепи предложението на Гънли. — Кент изчака няколко секунди и след като никой не се обади, продължи уверено: — Искам всеки отдел да ми представи подробен доклад за това, как би могъл да съдейства за успеха на кацането, което рано или късно ще трябва да извършим. Това е всичко, господа.

В коридора Гросвенър усети нечия длан върху ръката си. Обърна се и видя Маккан, шефа на геолозите, който заговори:

— През последните месеци бяхме заети с ремонтни работи и не можах да те поканя в моя отдел. Допускам, че когато се приземим, оборудването на Геоложкия отдел няма да бъде използвано точно по предназначение. Един нексиалист може да ни бъде много полезен.

Гросвенър се замисли и кимна в знак на съгласие.

— Ще дойда утре сутринта. Искам да представя на Кент препоръките си.

Маккан му хвърли бърз поглед, поколеба се за миг и попита:

— Мислиш ли, че ще прояви интерес?

И други бяха забелязали, че Кент не го обича.

— Да — отвърна той. — Защото така няма да му се налага лично да ме удостои с вниманието си.

Маккан кимна.

— Желая ти успех, момчето ми.

Геологът вече си беше тръгнал, когато Гросвенър го спря на свой ред:

— Според теб на какво се дължи популярността на Кент като водач?

Маккан се замисли. После каза:

— Той е човек. Има си симпатии и антипатии. Вълнува се от нещата, които стават около него. Има труден характер. Прави грешки и в същото време се преструва, че не е така. Той ужасно иска да стане директор. Когато корабът се върне на Земята, около него ще се създаде ореол. Всеки от нас носи в себе си някои от чертите на Кент. Той е… е добре, той е човешко същество.

— Забелязах — отвърна Гросвенър, — че не спомена нищо за това, дали притежава необходимата квалификация за тази длъжност.

— В общи линии не е толкова важно. Той може да получи професионален съвет по всички въпроси, които го интересуват. — Маккан сви устни. — Трудно е да се намери обяснение за успеха на Кент, но според мен учените винаги се стремят да опровергаят всеобщото мнение за безчувствения им академизъм. Затова те винаги са искали да ги представя някой, който е темпераментен, но без научната му подготовка да може да бъде поставена под съмнение.

Гросвенър поклати глава:

— Не съм съгласен, че работата на директора не е от жизненоважно значение. Тя е свързана с качествата на личността и с упражняването на значителна власт.

Маккан се вгледа в него изпитателно:

— Хората със строг и логичен ум като твоя винаги са приемали трудно популярността на човек от рода на Кент. В политиката те нямат големи шансове срещу подобен тип.

Гросвенър се усмихна мрачно.

— Това не се дължи на предаността им към даден научен метод, взел надмощие над тях. Става дума за тяхната почтеност. Един средно подготвен човек често разбира по-добре използваните срещу него тактики от онзи, който ги прилага. Но той не може да отвърне със същото, за да се защити, без да се почувства опетнен.

Маккан се намръщи.

— Добре казано! А ти самият никога ли не изпитваш угризения?

Гросвенър не отговори.

Маккан настоя:

— Да предположим, че решиш да отстраниш Кент; как би постъпил?

— В момента не замислям нищо нелегално — предпазливо отговори Гросвенър.

Той бе изненадан от облекчението, което се изписа на лицето на Маккан.

Възрастният мъж го хвана приятелски над лакътя.

— Радвам се да чуя, че намеренията ти са законни. След онази твоя лекция разбрах нещо, което изглежда все още не е хрумвало на никого — ти си най-опасният човек на кораба. Твоите интегрирани знания, съчетани с решителност и определена цел, могат да бъдат далеч по-гибелни от всяка външна атака.

След първия миг на смайване Гросвенър поклати глава.

— Това е преувеличено — каза той. — Винаги е лесно да отстраниш един човек, когато е сам.

— Забелязвам — отвърна Маккан, — че не отричаш силата на познанията си.

Гросвенър протегна ръка за довиждане.

— Благодаря ти за високата оценка. Макар и значително пресилена, тя звучи окуражаващо.