Космически хищници

Трета глава

Когато се озова на кораба, Елиът Гросвенър тръгна към своя отдел. На вратата пишеше „Нексиализъм“. Зад нея имаше пет помещения, заемащи пространство с размери дванадесет на двадесет и четири метра. Там бяха инсталирани повечето от машините и уредите, които Фондацията по нексиализъм бе поискала от правителството. В резултат не беше останало много свободно място. Прекрачвайки прага на входната врата, той остана сам в своя личен сектор.

Гросвенър седна зад бюрото и се зае с доклада си за Мортън. Първо анализира физическата структура на котката, обитаваща тази пуста и студена планета. Подчерта, че едно толкова силно чудовище не може да бъде възприемано просто като „биологична съкровищница“. Хората не трябваше да забравят, че звярът има собствени инстинкти и нужди, основаващи се на различен от човешкия метаболизъм. „Вече разполагаме с достатъчно данни — говореше той пред диктофона, — за да направим онова, което ние, нексиалистите, наричаме Твърдение за посока.“

Съставянето на Твърдението му отне няколко часа. Гросвенър го предаде в кабинета на Мортън. Един от помощник-секретарите му сложи входящ номер. Докато обядваше в столовата, реши, че е сторил, каквото е било по силите му. Малко по-късно попита сервитьора дали знае къде е котката, и получи отговор, че звярът по всяка вероятност се намира в голямата библиотека.

В продължение на един час Гросвенър седя в библиотеката, като наблюдаваше Кьорл. През цялото време съществото, изтегнало се върху дебелия килим, не помръдна. В края на този час входната врата се отвори и двама мъже влязоха вътре, като носеха голяма купа. Непосредствено след тях вървеше Кент. Очите на химика бяха трескави. Той се спря в средата на залата и каза:

— Искам всички да наблюдавате какво ще се случи! — Въпреки умората гласът му прозвуча решително.

Макар да се бе обърнал към всички в помещението, думите му бяха предназначени по-скоро за групата високопоставени учени, седнали в запазения за тях кът. Гросвенър се изправи, за да види какво има в купата. Тя съдържаше някакъв кафеникав концентрат.

Смит, биологът, също се надигна.

— Почакайте малко, Кент. По всяко друго време не бих оспорвал действията ви. Но сега изглеждате доста зле. Преуморен сте. Имате ли разрешение от Мортън за този експеримент?

Кент бавно се извърна и Гросвенър, който бе седнал отново, забеляза, че Смит не бе преувеличил. Под очите на главния химик имаше тъмни кръгове, а страните му бяха хлътнали. Той заговори:

— Аз поканих Мортън да дойде тук. Но той отказа. Според него не би имало нищо нередно, стига това създание да не участва по принуда.

— Какво има там — попит Смит, — в купата?

— Открих липсващия елемент — рече Кент. — Калий. В тялото на Джарви са останали само две трети от нормалното количество калий. Известно ви е, че в организма калият образува съединения с една от големите белтъчни молекули, която осигурява електрическия заряд на клетката. Това е фундаментално условие за живота. Обикновено след смъртта клетките освобождават техния калий в кръвта, което я отравя. Установих, че от клетките на Джарви липсва определено количество калий, което обаче не открих в кръвта. Не съм сигурен какво точно означава това, но смятам да разбера.

— А какво има в тази купа? — намеси се някой. Хората вдигаха глави от списанията и книгите и заследиха ставащото с интерес.

— В нея има живи клетки и калий в суспензия. Знаете, че можем да постигнем тази комбинация по изкуствен път. Може би затова звярът е отказал храната, която му предложихме за обяд. Калият не е бил в годна за него форма. Идеята ми е, че той ще го усети по миризмата или по онова, което му я замества…

Предполагам, че той долавя трептенията на веществата — прекъсна го Гуърли провлачено. — Понякога, когато размърда власинките около ушите си, инструментите ми регистрират отчетлива и много силна вълна от статично електричество. Според мен той използва по-високи или по-ниски честоти от тези, които възприемаме. Изглежда, че може свободно да контролира трептенията. Предполагам, че тези честоти не се генерират от самото движение на власинките.

Кент изчака с нетърпение Гуърли да свърши и продължи:

— Добре, да предположим, че улавя трептенията. Но ще можем да преценим точно неговата реакция на тези трептения едва след като реагира. — Сетне добави по-меко: — Вие как смятате, Смит?

— Във вашия план има три слаби точки — отвърна биологът. — Първо, вие допускате, че той е само животно. Изглежда сте забравили, че може да е заситен, ако наистина е използвал за храна Джарви. И накрая изключвате възможността да е подозрителен. Все пак оставете купата. Неговата реакция може да ни подскаже нещо.

Експериментът на Кент беше все пак обоснован, въпреки съпровождащите го емоции. Звярът вече бе показал, че може да използва насилие, ако бъде предизвикан. Неговата реакция в асансьора не можеше да бъде отмината като маловажна. Такива бяха заключенията на Гросвенър.

Кьорл гледаше вторачено с немигащи очи, докато двамата мъже поставяха купата пред него. Те бързо се отдръпнаха, а Кент пристъпи напред. Кьорл позна в негово лице онзи, който сутринта бе държал оръжие. Известно време наблюдаваше двуногото същество, после насочи вниманието си към купата. Ушните му власинки доловиха влудяващата еманация на ид. Тя беше слаба, толкова слаба, че оставаше почти незабележима, докато не концентрира сетивата си върху нея. Веществото ид се намираше в суспензионно състояние и в този си вид — почти безполезно за него. Но трептенето беше достатъчно силно, за да разбере Кьорл какво очакваха да направи. С ръмжене той скочи, пое купата със смукателните чашки на едно от пипалата си, извито като примка, и плисна съдържанието й в лицето на Кент, който изкрещя и отскочи назад.

Със замах Кьорл захвърли купата в един ъгъл и уви дебелото като корабно въже пипало около кръста на ругаещия мъж. Той не се разтревожи от пистолета, който висеше на колана на Кент. Това бе само вибрационно оръжие, използващо атомна енергия, но не и атомен дезинтегратор. Звярът запрати гърчещия се Кент в другия край на стаята. После разтревожен осъзна, че е трябвало да обезоръжи своя противник. Сега щеше да бъде принуден да разкрие защитните си сили.

Разярен, Кент избърса с едната си ръка стичащата се по лицето му суспензия, а с другата посегна към оръжието си. Дулото подскочи и белият трасиращ лъч блесна към масивната глава на Кьорл. Ушните власинки забръмчаха и отразиха автоматично насочената към него енергия. Овалните черни очи се присвиха, когато улови движението на хората, посягащи към своите вибратори.

Застанал недалеч от вратата, Гросвенър отсече:

— Спрете! Всички ще съжаляваме, ако действаме панически.

Кент щракна предпазителя на вибратора и полуизвърнат отправи озадачен поглед към Гросвенър. Кьорл приклекна разярен срещу човека, който го бе принудил да разкрие способността си да контролира енергии извън неговото тяло. Сега не му оставаше нищо друго, освен предпазливо да изчака последствията.

Кент отново погледна към Гросвенър. Този път неговите очи се присвиха.

— Кой сте вие, по дяволите, че ще издавате заповеди?

Гросвенър не отговори. Неговата роля в този инцидент бе приключила. Той бе усетил момента на емоционална криза и бе изрекъл необходимите думи с нетърпящ възражения тон. Това, че тези, които бяха изпълнили неговото нареждане, сега поставяха под съмнение пълномощията му да командва, не беше от съществено значение. Кризата бе преминала.

Стореното от него нямаше никакво отношение към вината или невинността на Кьорл. Какъвто и да беше крайният резултат от намесата му, решението за това създание трябваше да бъде взето от законните власти, а не от един човек.

— Кент — каза Сидъл хладно, — не мисля, че бяхте изгубили контрол над себе си. Вие умишлено се опитахте да убиете котето, след като знаехте, че директорът нареди то да остане живо. Възнамерявам да докладвам за това и ще настоявам да си понесете последствията. Знаете какви са те: отнемане на поста в сегашния ви отдел и лишаване от възможността да бъдете избран на ръководна длъжност, в която и да е от дузината служби на кораба.

Групичката мъже, в чието лице Гросвенър разпозна поддръжниците на Кент, се раздвижиха и зашепнаха. Един от тях се обади:

— Не говорете глупости, Сидъл.

Друг бе още по-откровен:

— Не забравяйте, че тук има хора, които ще свидетелстват в полза на Кент.

Кент се втренчи мрачно в кръга от лица.

— Корита беше прав, когато каза, че живеем във високо цивилизован век. И без съмнение упадъчен. — Той продължи разпалено: — Боже мой, никой ли не вижда в колко ужасна ситуация сме изпаднали? Джарви загина само преди няколко часа, а това кръвожадно създание, което е безспорният извършител на престъплението, лежи тук необезпокоявано и замисля следващото си убийство. Вероятно неговата бъдеща жертва е един от тук присъстващите. Що за хора сме ние? Глупаци, циници или любители на силни усещания? Или може би нашата цивилизация е толкова пропита с разум, че можем да се отнасяме със съчувствие дори към един убиец? — Той впери мрачния си поглед в Кьорл. — Мортън беше прав. Това не е животно. Това е дяволско изчадие от най-дълбокия ад на тази забравена от Бога планета.

— Не ставайте мелодраматичен — рече Сидъл. — Вашият анализ е плод на психологическата ви неустойчивост. Ние не сме любители на силни усещания, нито циници. Ние сме учени и искаме да изследваме това коте. Сега, когато го подозираме, то едва ли ще успее да издебне и друг от нас. Залагам хиляда срещу едно, че няма никакъв шанс. — Той се огледа. — Тъй като Мортън го няма, аз веднага поставям този въпрос на гласуване. Да смятам ли, че говоря от името на всички.

— Не и от мое, Сидъл. — Това беше Смит. И докато психологът го гледаше, зяпнал от изумление, той продължи: — В суматохата изглежда никой не забеляза, че когато Кент стреля с вибрационния си пистолет, лъчът попадна право в главата на звяра, без ни най-малко да го нарани!

Смаяният поглед на Сидъл се насочи към Кьорл и после отново към Смит:

— Сигурен ли сте, че лъчът го е улучил? Както казахте, всичко стана толкова бързо… Когато видях, че котето е невредимо, просто си помислих, че Кент не го е улучил.

— Напълно съм сигурен, че лъчът го удари в лицето — отвърна Смит. — Вибрационният пистолет не може да убие с един изстрел човек, но може да го нарани. Котето не показва никакви признаци да е ранено; то дори не трепери. От това не трябва да се правят прибързани заключения, но като се имат предвид нашите подозрения…

— Може би кожата му е добър топлинен и енергиен изолатор — опонира му Сидъл.

— Може би. Но с оглед на нашата сигурност смятам, че трябва да поискаме от Мортън звярът да бъде затворен в клетка.

Докато Сидъл се мръщеше, изпълнен със съмнения, заговори Кент:

— Това е по-разумно, Смит.

— Означава ли това, че ако го поставим в клетка, вие ще бъдете доволен, Кент? — бързо попита Сидъл.

Кент се замисли и неохотно отвърна:

— Да. Ако десет сантиметра микростомана не могат да го удържат, по-добре да му предадем целия кораб.

Гросвенър, който до този момент не се бе намесил в разговора, продължи да мълчи. Той бе разгледал варианта за затварянето на Кьорл в доклада си до Мортън и смяташе клетката за неподходящо решение, главно заради нейния заключващ механизъм.

Сидъл тръгна към комуникатора на стената, размени тихо няколко думи й се върна.

— Директорът каза, че не възразява, стига да успеем да го вкараме в клетката доброволно. Другата възможност е просто да го заключим в стаята, в която се намира. Вие как смятате?

— В клетката! — обадиха се десетина гласа в хор.

Изминаха няколко секунди в мълчание, от което се възползва Гросвенър:

— Предлагам да го изкараме вън от кораба за през нощта. Той ще се навърта наоколо.

Никой не му обърна внимание с изключение на Кент, който каза кисело:

— Вие май не знаете какво всъщност искате? Първо му спасявате живота, а после ви хрумва, че е опасен.

— Той сам си спаси живота — отвърна Гросвенър кратко.

Кент се извърна и сви рамене.

— Ще го заключим в клетка. Точно там е мястото на един убиец.

— След като вече сме решили нещо — рече Сидъл, — да видим как ще го постигнем?

— Значи твърдо сте решили да го затворите в клетка? — попита Гросвенър. Нексиалистът и не очакваше отговор. Той се приближи и докосна края на най-близкото от пипалата на Кьорл.

Звярът леко се отдръпна, но Гросвенър бе настойчив. Той стисна отново пипалото и посочи с ръка към вратата. Животното се поколеба за миг, сетне тръгна безшумно през стаята.

Гросвенър извика:

— Трябва да изберем точния момент. Готови ли сте?

Малко по-късно, припкайки покорно след Гросвенър. Кьорл влезе в правоъгълна метална стая с две врати разположени една срещу друга. Човекът мина и през втората. Когато звярът понечи да го последва, вратата се плъзна пред носа му. Едновременно с това зад него се чу изщракване на метал. Кьорл се извърна светкавично и видя, че първата врата също е затворена. Усети енергиен поток, идващ от електрическата ключалка, която щракна, и застана неподвижно. Разбра, че е попаднал в капан, и устните му се разкривиха в гримаса на омраза, но се овладя. Съзнаваше, че трябва да реагира по различен начин в сравнение с предишното му затваряне. В продължение на векове бе отдаден изцяло на търсенето на храна. Сега хиляди спомени от миналото се събудиха в мозъка му. Тялото му притежаваше сили, които отдавна бе спрял да използва. Докато си спомняше за тях, умът му автоматично търсеше изход от положението.

Скоро след това Кьорл се отпусна на здравите си и гъвкави задни крайници и тялото му някак се смали. С помощта на ушните си власинки той проучи енергийния потенциал около себе си. Най-накрая легна на земята. В погледа му проблесна презрение. Жалки наивници!

Около час по-късно чу един човек — беше Смит — да работи с някакъв механизъм на покрива на клетката. Кьорл скочи на крака, уплашен. В първия момент реши, че е подценил тези същества и сега ще го убият, без да се церемонят. Надявал се бе, че ще му оставят време, за да изпълни плана си.

Надвисналата опасност го обърка. И когато внезапно почувства облъчващия го радиационен поток, мобилизира цялата си нервна система срещу възможната заплаха. Изминаха няколко секунди, докато разбере какво става: опитваха се да заснемат вътрешността на тялото му.

След малко човекът се отдалечи. Известно време още се чуваха някакви шумове, но и те постепенно заглъхнаха. Кьорл зачака търпеливо корабът да потъне в тишина. В далечното минало, преди да постигнат относително безсмъртие, кьорлите също са спели през нощта. Докато наблюдаваше как неколцина мъже дремят в библиотеката, той си бе спомнил за този навик.

Но имаше един звук, който не затихна. Дълго след като корабът бе обгърнат от тишина, Кьорл продължи да чува стъпките на двама души. Те крачеха ритмично покрай клетката му, отдалечаваха се донякъде и сетне се връщаха. Бедата беше, че часовите не вървяха заедно. Първо минаваше единият, а няколко крачки след него се задаваше и другият.

Кьорл ги изчака да минат няколко пъти, за да прецени необходимия му интервал. Накрая остана доволен. При следващата им обиколка той превключи сетивата си от трептенията на човешкото тяло към значително по-висока честота. Пулсиращата ярост на атомния реактор в машинното отделение достигна приглушено до него. Динамомашините шепнеха песента на чистата енергия. Почувства полъха на този поток, който течеше по кабелите в стените на неговата клетка и в електрическата ключалка на вратата. Направи усилие да застине неподвижно, докато се опитваше да се настрои към тази свистяща енергийна буря. Внезапно ушните му власинки затрептяха в резонанс.

Чу се отсечено изщракване. Кьорл докосна вратата с едното си пипало и я бутна леко. Сетне се озова в коридора. За момент бе обзет от предишното си презрение, от пламтящото усещане за превъзходство над тези глупави създания, дръзнали да се надхитрят с един кьорл. В този миг ненадейно си спомни, че на планетата имаше още няколко кьорли. Това бе странна и неочаквана мисъл, защото той ги мразеше и неведнъж бе влизал в безмилостни схватки с тях. Сега се осъзна като част от тази малка и изчезваща група. Ако им беше даден шанс да се размножават, никой — най-малко тези нищожни създания — не би могъл да им устои.

Докато разсъждаваше над тази възможност, той се почувства смазан от безсилието си, от нуждата от други кьорл и, от самотата си — сам срещу хиляда. А залогът бе цялата галактика! Осеяната със звезди вселена приканваше хищните му, безмерни амбиции. Ако не успееше сега, втора възможност нямаше да има. В един свят, лишен от храна, едва ли щеше да разгадае тайната на космическите пътешествия. Дори Строителите не се бяха изтръгнали от оковите на тяхната планета.

Кьорл се понесе с тихи стъпки през една просторна зала и влезе в съседен коридор. Там се натъкна на вратата на първата спална кабина. Тя бе заключена с електрически механизъм, но той я отвори безшумно. Сетне връхлетя вътре и премаза гърлото на спящия в леглото човек. Безжизнената глава се килна под налудничав ъгъл. Тялото потрепери. Лъхна го миризма на му, която едва не го отклони, но той се застави да продължи.

Седем спални кабини — седем трупа. После Кьорл се върна безшумно в клетката и затвори вратата след себе си. Бе разчел времето до секунда. Малко по-късно се появиха часовите, те надникнаха през аудиоскопа и продължиха нататък. Кьорл излезе за втория си набег и за няколко минути опустоши още четири спални. Сетне проникна в едно спално помещение с двадесет и четири души. До този момент беше убивал светкавично, без да забравя кога точно да се прибира в клетката. Възможността да унищожи цяла стая хора го обърка. В продължение на повече от хиляда години бе убивал всички живи същества, които бе успявал да улови. Дори в началото това означаваше не повече от едно съдържащо ид създание на седмица. И затова никога не се бе сблъсквал с необходимостта да се въздържа. Връхлетя в спалнята като огромна котка, каквато всъщност беше, безшумен и смъртоносен, и се отдаде на страстта да убива, докато не остана нито един жив човек.

Едва тогава осъзна, че е просрочил времето си. Непростимата грешка го накара да потръпне от ужас. Беше планирал нещата така, че да превърне нощта в кървава баня; смъртта трябваше да приижда на вълни, точно изчислени, за да може да се връща в затвора си преди часовите да надникнат вътре, както правеха при всяка обиколка. Сега трябваше да се прости с надеждата да завладее този гигантски кораб за една нощ.

Опита се да преоцени обстановката. Стрелна се през залата, без да го е грижа за шума, който вдигаше. Появи се в коридора, водещ към клетката, целият напрегнат в очакване да бъде посрещнат от изстрели, чиято енергия нямаше да е в състояние да овладее.

Двамата часови бяха там, застанали един до друг. Очевидно току-що бяха открили отворената врата. Вдигнаха глави едновременно, за миг парализирани от страх пред ноктите и пипалата, пред свирепата котешка глава и изпълнените с омраза очи. Твърде късно единият от тях посегна към оръжието си. Но другият бе напълно вцепенен от ужас и само изкрещя. Пронизителният вопъл отекна по коридора и след като бе разпространен от стенните комуникатори, разбуди всички на кораба. Крясъкът завърши с ужасяващо гъргорене, когато Кьорл запрати с неудържима сила двата трупа към дъното на коридора. Не искаше мъртвите тела да бъдат намерени близо до клетката. Това бе единствената му надежда.

Разтърсен до основи, неспособен да, мисли свързано, след като осъзна ужасната си грешка, той се хвърли към клетката. Вратата щракна тихо след него. Енергията потече отново към електрическата ключалка. Кьорл се сви на пода и се престори на заспал, когато чу приближаването на множество стъпки и разтревожени гласове. Усети, че някой се взира в него през аудиоскопа. Кризата щеше да настъпи, когато намереха другите тела. Полека напрегна мускулите си и се приготви за най-голямата битка в живота си.