Космически хищници

Двадесет и седма глава

Дегравитаторите работеха на принципа на антиускорителния двигател. Беше установено, че при преодоляването на инерцията на едно тяло се извършва молекулярен процес, който не бе присъщ на структурата на материята. Антиускорителното поле променяше леко орбитите на електроните. Това на свой ред създаваше молекулно напрежение, водещо до незначително, но всеобхватно пренареждане.

Видоизменената по този начин материя сякаш ставаше неуязвима за естествените последици от ускоряването или забавянето. В резултат на действието на антиускорението корабът можеше да спре изведнъж посред полет, дори когато се движеше със скорост от милиони километри в секунда.

Нападателите натовариха оръжията си на дългите, тесни платформи, качиха се на тях и активираха гравитационното им поле на необходимото ниво. После с помощта на магнитно привличане те се притеглиха към отворените врати, които се намираха на около шестдесет — седемдесет метра.

Атакуващите напреднаха с около петнадесет метра, после забавиха движението си, спряха и започнаха да се връщат назад. След това отново спряха.

Гросвенър, който работеше нещо пред контролното табло, се върна и седна при озадачения геолог.

— Какво правят те? — попита Маккан.

— Каквото видя — отвърна Гросвенър, без да се колебае. — Придвижиха се напред към стоманените врати с насочващи магнити. Аз създадох рефлекторно поле, което само по себе си не е нищо ново. Но всъщност този негов вариант е вид температурен процес, свързан по-скоро с начина, по който ти и аз поддържаме телесната си топлина, отколкото с термодинамиката. Сега ще им се наложи да използват реактивна тяга, обикновени витла или дори — той се засмя — гребла.

Маккан заговори мрачно, без да откъсва поглед от екрана:

— Те няма да се поколебаят да използват термооръдията. По-добре затвори вратата!

— Почакай!

Маккан преглътна.

— Но топлината ще нахлуе вътре. Ще се изпечем.

Гросвенър поклати глава.

— Казах ти, че това, което правя, е част от един температурен процес. Ако се подаде допълнителна енергия, металът наоколо ще се стреми да запази равновесие на някое по-ниско температурно равнище. Ето, гледай сега.

Мобилните топлинни бластери започнаха да побеляват. Маккан изруга приглушено.

— Скреж — измърмори той. — Но как…

Стените и подът се покриваха с лед пред очите им. Замръзналият корпус на термооръдието блестеше, а през вратата проникваше леден полъх. Маккан потръпна.

— Температура — измънка той. — Равновесие на някое по-ниско ниво.

Гросвенър стана.

— Мисля, че е време да се прибират вкъщи. В края на краищата не искам да им се случи нищо лошо.

Той се приближи до един апарат срещу стената и седна на стола пред компактната клавиатура. Клавишите бяха малки и в различни цветове. Те бяха по двадесет и пет на ред — общо двадесет и пет реда.

Маккан се приближи и погледна към апарата.

— Какво е това? — попита той. — Не си спомням да съм го виждал преди.

С бързо, безшумно, почти небрежно движение Гросвенър натисна седем от клавишите, после протегна ръка и завъртя главния ключ. Разнесе се тих, но отчетлив музикален звук. Неговите обертонове като че ли увиснаха във въздуха за няколко секунди, след като заглъхна основният тон.

Гросвенър вдигна глава.

— Каква асоциация извиква в съзнанието ти този звук?

Маккан се поколеба. На лицето му бе изписано странно изражение.

— Представих си орган, който свири в църква. После картината се промени и ми се стори, че се намирам на предизборно събрание, където кандидатът бе осигурил бърза и стимулираща музика, от която всички се чувстваха щастливи. — Той млъкна, след което попита развълнувано: — Това ли е начинът да спечелиш изборите?

— Това е един от начините.

— Човече, що за дяволска сила притежаваш — възкликна геологът.

— На мен това не ми въздейства.

— Но ти имаш необходимата подготовка. Не можеш да очакваш това от цялата човешка раса.

— Всяко бебе по инстинкт е подготвено да се учи да ходи, да движи ръцете си, да говори. Защо тази инстинктивна подготовка да не се разшири на основата на хипнотизма, химическите реакции, въздействието на храната? Това е било възможно преди векове. То би могло да предотврати много епидемии, сърдечно-съдови болести, както и бедствията, предизвикани от неразбирането на собственото тяло и психика.

Маккан се обърна отново към вретеновидния апарат.

— Как функционира?

— Това е система от кристали с електрически вериги. Ти знаеш как електричеството може да деформира някои кристални структури. След като се заложи определен модел, започва излъчването на ултразвукови трептения, които не влияят на слуха, а директно стимулират мозъка. Аз умея да свиря на това устройство, както музикантът свири на своя инструмент, създавайки емоционални състояния, които завладяват неподготвените съзнания.

Маккан се върна на стола си и седна. Той бе пребледнял.

— Ти ме плашиш — промълви геологът. — Мисля, че това е неетично. Съжалявам, но така чувствам нещата.

Гросвенър се вгледа в него. После се обърна, наведе се към апарата и натисна бутона. Този път звукът бе по-печален и по-мелодичен. Той бе толкова плътен, че безкрайните му трептения сякаш продължиха да пулсират във въздуха, дори и след като самият звук бе заглъхнал.

— Какво усети сега? — попита Гросвенър.

Маккан помълча за миг и каза:

— Спомних си за майка си. Внезапно ми се прииска да се върна у дома. Исках…

Гросвенър се намръщи.

— Това е твърде опасно — каза той. — Ако бях усилил звука, някои от тези хора можеха да се свият в утробно положение. — Нексиалистът замълча. — А какво ще кажеш за това?

Той бързо пренастрои апарата и докосна ключа. Чу се камбанен звук с меко звънене, идващо сякаш отдалече.

— Аз бях бебе — рече Маккан. — Беше време за лягане. По дяволите, спи ми се. — Той като че ли не бе забелязал, че е започнал да говори в сегашно време. После неволно се прозя.

Гросвенър отвори едно от чекмеджетата на бюрото до апарата и извади два чифта пластмасови слушалки. Подаде единия на Маккан.

— По-добре сложи това.

Другият чифт той постави на собствената си глава. Геологът с неохота го последва.

— Струва ми се, че от мен не става добър последовател на Макиавели — каза той тъжно. — Предполагам, сега ще ми кажеш, че тези безсмислени звуци са използвани и преди, за да предизвикват определени емоции и да влияят на хората.

Гросвенър, който в това време регулираше стрелката на скалата, спря за момент и каза настойчиво:

— Хората оценяват нещата като етични или неетични в зависимост от асоциациите, които правят в момента, или пък ръководейки се от миналия си опит. Това не означава, че всички етични системи са невалидни.

Лично аз заставам зад схващането, че нашите морални норми трябва да облагодетелстват големи групи от хора, стига това да не включва унищожаването, измъчването или накърняването на правата на индивидите, които не ги приемат. Обществото трябва да се научи да се грижи за злодеите и невежите.

Лицето му бе съсредоточено.

— Обърни внимание на факта, че никога преди не съм използвал този уред. Никога не съм прибягвал и до хипнозата, освен когато Кент нахлу в отдела ми, макар че сега смятам да го направя. Още от началото на пътешествието ни аз можех да подмамя хората и да им въздействам по неподозирани от тях начини. Защо не го направих? Защото Нексиалната фондация създаде за себе си и за своите възпитаници морален кодекс, който е залегнал дълбоко в моя мироглед. Аз бих могъл да го наруша, но единствено с цената на огромно усилие.

— Сега нарушаваш ли го?

— Не.

— Струва ми се, че мирогледът ти е твърде гъвкав.

— Точно така. Когато вярвам непоколебимо, че действията ми са оправдани, какъвто е случаят сега, аз не изпитвам вътрешно безпокойство или емоционален смут.

Маккан мълчеше. Гросвенър продължи:

— Мисля, че ти виждаш в мое лице диктатор, който потъпква демокрацията със сила, но тази представа е лъжлива, защото по време на експедиция един кораб може да бъде управляван само чрез квазидемократични методи. Работата е там, че след като нашето пътуване приключи, мен може да ме призоват да дам отчет.

— Предполагам, че си прав — въздъхна геологът и се обърна към екрана. Гросвенър проследи погледа му и видя как няколко мъже в скафандри се опитват да се отблъснат от стената. Те протягаха ръце към стените, но срещаха някаква невидима съпротива и напредваха твърде бавно. — Какво ще правиш сега? — попита Маккан.

— Смятам да ги приспя… ето така. — И нексиалистът докосна активиращия ключ.

Камбанният звън като че ли не беше по-силен отпреди. Въпреки това мъжете в коридора рухнаха на земята.

Гросвенър стана.

— Това ще се повтаря на всеки десет минути. Из целия кораб съм монтирал резонатори, които ще улавят вибрациите и ще ги отразяват. Да вървим.

— Къде отиваме?

— Искам да инсталирам един верижен прекъсвач към главното реле на кораба.

Той донесе прекъсвача от видеозалата и миг по-късно вече крачеше по коридора.

Навсякъде, откъдето минаваха, по пода лежаха заспали мъже. Отначало Маккан изразяваше недоумението си гласно. После известно време беше угрижен, докато накрая каза:

— Трудно е да се повярва, че човешките същества са толкова безпомощни по природа.

Гросвенър поклати глава.

— По-лошо е, отколкото си мислиш.

Те бяха в машинното отделение и нексиалистът пълзеше към една от по-долните редици с апарати на разпределителното табло. Отне му по-малко от десет минути да монтира прекъсвача. Той слезе долу, без да продума, но и впоследствие не обясни какво е направил, нито какво смята да прави.

— Не споменавай за това — помоли Гросвенър. — Ако го открият, ще се наложи отново да сляза долу и да поставя друг.

— Ще ги събудиш ли сега?

— Да, веднага щом се върна в отдела. Но преди това бих искал да ми помогнеш да отнесем Ван Гросен и останалите в спалните им помещения. Искам да ги накарам да се почувстват отвратени от себе си.

— Мислиш ли, че след това ще отстъпят?

— Не.

Предположението му бе вярно. И така, в хиляда часа на следващия ден натисна бутона за пренасочване на главния електрически поток през инсталирания от него прекъсвач.

Постоянното осветление в целия кораб премигна леко — това бе един нексиален вариант на хипнотичния модел на риймите. В този миг всички на борда изпаднаха в дълбока хипноза.

Пръстите на Гросвенър заиграха по клавишите на неговата машина за предизвикване на емоции. Той се съсредоточи върху мисли за смелостта, саможертвата, чувството за дълг към човешката раса пред лицето на опасността. Дори разгърна една сложна емоционална картина, която създаваше усещането, че времето лети двойно, дори тройно по-бързо от нормалното.

След като основата бе положена, той включи главният комуникатор на „Общо повикване“ и даде няколко кратки нареждания. После съобщи на екипажа, че всеки един от тях отсега нататък ще трябва мигновено да се отзовава на определена ключова дума, без никога да узнае коя е тя или да я запомни.

След това ги накара да забравят целия хипнотичен сеанс.

Слезе в машинното отделение и махна верижния прекъсвач.

Върна се в стаята си, събуди всички и позвъни на Кент.

— Оттеглям ултиматума си — каза Гросвенър. — Готов съм да се предам. Изведнъж осъзнах, че не мога да тръгна сам срещу волята на останалите членове на екипажа. Бих искал да се свика ново съвещание, на което ще се явя лично. Естествено смятам още веднъж да заявя, че ние водим истинска война срещу доминиращия разум в тази галактика.

Той не беше изненадан, когато ръководителите на кораба по един странно единодушен начин се съгласиха, че нещата вече са станали ясни и че надвисналата опасност изисква да се вземат незабавни мерки.

Изпълняващият длъжността директор Кент получи указания да преследва безмилостно врага, без да се съобразява с удобствата на екипажа.

Гросвенър, който досега не бе посягал върху ничия индивидуалност, забеляза с мрачно веселие неохотата, с която самият Кент призна, че трябва да се пристъпи към действие.

Големият сблъсък между човека и чуждия интелект скоро щеше да започне.