Конан Великолепния

Осма глава

Високият сивоок млад мъж подкара коня си в тръст, понеже всичко наоколо му подсказваше, че наближават неговото село. Последната утринна мъгла на талази се разсейваше сред високите дъбове — нещо обичайно за тази част на Бритуния, недалеч от Кезанкианските планини. Показа се и самото село само от две кръстосани мръсни улици с малки колиби от плет и сламени покриви, а в центъра между тях няколко каменни къщи — на най-богатите хора от селото.

Когато влезе в селото, от колибите наизскачаха хора.

— Елдран! — викаха те, а кучетата тичаха заедно с коня му и засилваха общата врява със своя лай. — Ти се върна! Боданесиа каза, че ще се върнеш!

Мъжете бяха облечени като него — с бродирани по врата кафяви или сиви туники, с високи до коленете на кривите им крака козиняви гамаши. Женските дрехи бяха като мъжките, но по-дълги, с много червено, жълто и синьо, бродирани освен около врата и по подгъвите и краищата на ръкавите.

— Разбира се, че се върнах — усмихна се той и слезе от коня. — Защо да не се върна?

Хората се скупчиха, като всеки се опитваше да застане по-близо до него. Елдран забеляза, че всички мъже носеха саби, а мнозина държаха копия и кръгли дървени щитове, обковани по краищата с желязо.

— Какво се е случило тук? Какво са намислили, жреците?

Отговориха му нестройни гласове, които се прескачаха един друг като вода над камъни в буен планински поток.

— … Изгорени чифлици…

— … Умрели мъже, умрели жени, умрели животни…

— … Някои изядени…

— … Дяволско чудовище…

— … Отишли да го дирят…

— … Еландюн…

— … Всички умрели, освен Годтан…

— Замълчете! — извика Елдран. — Нищо не мога да чуя. Кой спомена нещо за Еландюн? Добре ли е брат ми?

Изведнъж гласовете млъкнаха, чуваше се само шум от пристъпващи крака. Никой не смееше да го погледне в очите. Откъм края на тълпата се чу ропот, хората се отместиха, за да сторят път на висока жена със студено лице, по което възрастта не беше оставила никакви следи. Черната ѝ, прошарена със сиви кичури коса, завързана с бяла ленена лента, стигаше до глезените. Дрехите ѝ бяха от старинен лен с избродирани листа и плодове на имел. На колана ѝ висеше малък златен сърп. Тя можеше да ходи навсякъде в Бритуния и дори най-бедният човек нямаше да докосне този сърп, дори най-буйният не би вдигнал и пръст срещу жрицата Боданесиа.

Елдран погледна тъмнокафявите ѝ очи и тревога притисна сърцето му.

— Ще ми кажеш ли, Боданесиа? Какво се е случило на Еландюн?

— Ела с мен, Елдран — жрицата хвана здраво ръката му. — Ела с мен и ще ти кажа всичко, което мога.

Той се остави да го отведе и всички го изгледаха съчувствено. Обзе го страх. Тръгнаха мълчаливо по прашната улица. Елдран сдържаше нетърпението си, защото знаеше, че тя ще говори само по своя воля и не трябва да я насилва.

Боданесиа спря пред своята сива каменна къща.

— Влез, Елдран! Виж Годтан! Говори с него! Сетне ще ти кажа.

Елдран се поколеба, после отвори вратата от светло полирано дърво. Вътре го посрещна ниска слаба жена, облечена като Боданесиа, но с тъмна и блестяща коса, прибрана на плитки и завита около главата — знак, че все още не е посветена за жрица.

— Годтан! — беше единственото име, което можа да каже Елдран. Искаше да попита за Еландюн, но се изплаши от отговора.

Жената мълчаливо отмести, червената завеса от вратата и му направи знак да влезе в стаята. Отвътре го удари миризма, от която стомахът му се сви — на лечебни билки и помади, на изгоряла плът… на гниеща плът. Елдран преглътна и влезе. Завесата падна зад него.

Стаята беше скромно обзаведена, с чист под от гладки дъски и с един прозорец с дръпнато настрани перде, за да влиза светлина. До леглото имаше маса с гледжосан глинен леген и кана. В леглото лежеше гол човек или по-точно онова, което някога е било човек. Дясната страна на лицето му беше изгоряла, върху другата имаше само кичур сива коса. От рамото до коляното дясната страна на тялото му представляваше овъглена плът, под която се аленееха рани, в края на изкривената като тояга ръка нямаше никакви пръсти. Елдран добре си спомняше тази дясна ръка, която го бе учила да държи сабя.

— Годтан — гърлото му се сви. — Годтан, това съм аз, Елдран.

Единственото останало око на жестоко обгорелия мъж леко трепна и се завъртя към него. Елдран простена, когато видя лудостта в него.

— Ние го преследвахме — изпъшка Годтан, а гласът му приличаше на клокочещо тракане — в… планините. Ние се… канехме да… Ние не… знаехме. Цветовете… Кра… сиво. Красиво… като смъртта. В люспите… стрелите ни… се чупеха… като сламки. Копията ни не можеха… Дъхът му… е… огън!

Окото трескаво блестеше.

— Спокойно, Годтан — каза Елдран. — Спокойно, аз ще…

— Не! — думата прозвуча твърдо от изкривената уста. — Никакво спокойствие! Ние… избягахме. Трябваше да избягаме. Планинците… ни намериха. Плениха Аелрик. Плениха… Еландюн. Мислеха… че съм… мъртъв. Измамих ги… — Годтан издаде стържещ звук наподобяващ лай. Елдран с ужас разбра, че това е смях. — Един от нас… трябваше… да съобщи… какво се е случило. Аз… трябваше да го сторя — единственото му око се взря в лицето на Елдран и за момент лудостта в него беше изместена от учудване и болка. — Прости… ми! Аз… не… исках… да го оставя! Прости ми… Елдран!

— Прощавам ти — каза тихо Елдран. — И ти благодаря, че си се върнал да съобщиш какво се е случило. Ти си най-доблестният мъж сред всички нас.

Признателна усмивка изкриви запазилата се половина от устата на Годтан, а окото му се затвори, сякаш усилието да го държи отворено беше прекомерно голямо.

Стиснал зъби до счупване, Елдран излезе от къщата и блъсна така силно вратата, че тя се удари в каменната стена. И когато застана пред Боданесиа, ръцете му бяха посивели като закалена стомана, втвърдени и вкочанени от стискане, а от усилието да овладее гнева си юмруците му все още бяха свити със забити в дланите нокти.

— Сега ще ми кажеш ли? — попита мрачно той.

— Огненият звяр… — започна тя, но той я прекъсна.

— Приказка за деца! Кажи ми какво се е случило.

Тя размаха юмрук под носа му и гневът ѝ, не по-малък от неговия, избухна като светкавица.

— От какво, мислиш, е обгорял така Годтан? Помисли, човече! Ти го нарече приказка за деца. Ха! Въпреки широките ти рамене винаги нещо ме е тревожило, щом трябваше да те считам за зрял мъж. Та нали аз помагах на майка ти при раждането, нали с тези две ръце те пових за първи път. Сега ти отново събуждаш тази тревога. Знам, че имаш горещо мъжко сърце. Но дали имаш трезв и хладен разум?

Въпреки кипящия в гърдите му гняв, Елдран беше изумен. Познаваше Боданесиа още от детинство, но никога не я беше виждал ядосана.

— Но Годтан… мисля, че е… полудял.

— Да, той наистина е луд и има от какво. Такъв, какъвто го видя, е изминал целия път от Кезанкианските планини, за да ни разкаже за съдбата на другарите си, за да потърси помощ за народа си. Търсеше моята помощ. Но не можах да му помогна нито със заклинания, нито с цярове. Загниването е много дълбоко. Сега само некромант5 може да му помогне — тя докосна златния сърп на колана си, за да прогони силата на злото от себе си. Той очерта с ръка защитния сърпен знак.

— Значи… дяволският звяр е дошъл — заключи Елдран.

Боданесиа кимна и дългата ѝ коса се люшна.

— Докато ти беше на запад. Най-напред изгоря една ферма — цялата постройка. Всички хора и животни бяха изядени. Мъжете съчиняваха разни истории — по-скоро за собствено успокоение — че огънят умъртвил семейството и животните, а когато догорял, вълци изяли останките. Но после беше унищожено второ стопанство, след него трето, и четвърто, и… — тя пое дълбоко дъх. — Общо двайсет и три. И всички нощем. Последната нощ бяха изтребени седем. И тогава буйните глави взеха нещата в свои ръце. Аелфрик. Годтан. Брат ти. И още двайсетина други. Когато бяха унищожени първите стопанства, аз им казах, но те говореха като теб — Приказка за деца. А сетне намериха дири, отпечатъци. И въпреки това, когато им казвах, че никакво оръжие, изковано от човешки ръце, не може да нарани страшния звяр, те не искаха да ми повярват. Тайно бяха изготвили план и се измъкнаха от селото преди зори, за да не ги видя.

— Ако никакво оръжие, изковано от човек… — от безсилие Елдран размаха ръце. — Боданесиа, аз няма да оставя нещата така. Планинците ще трябва да си платят за смъртта на моя брат! Звярът трябва да бъде убит. Уикана ще ми помогне, трябва да ми помогне! Не само за да отмъстя, а за да сме сигурни, че този звяр никога повече няма да дойде.

— Завинаги — промълви едва чуто жицата. — Почакай тук — Боданесиа изчезна така бързо в къщата, че при друг — без нейното величествено достойнство — това би изглеждало като бягство. Когато се върна, подир нея вървеше пълничка помощничка с весели кафяви очи. Тя носеше плоско червено лакирано ковчеже, върху което имаше грижливо сгънати бели покривки и бяла гледжосана кана. — От този момент — каза Боданесиа — ти трябва да вършиш само онова, което ти се нареди. И нищо повече. От това ще зависят твоят живот и твоят разсъдък. Хайде, ела!

Жрицата пое отпред с отмерена крачка, той я следваше, а помощничката тръгна подир него. Елдран с изненада забеляза, че върви в крак с нея, сякаш някакъв невидим барабан отмерва такта.

Когато разбра къде го водят, космите на тила му настръхнаха. Свещената дъбрава на Уикана — най-старата от всички свещени дъбрави на Бритуния, където стволовете на най-младите дъбове бяха толкова дебели и високи колкото вековните исполини в гората. Сега само жрицата и помощничката посещаваха свещените дъбрави, макар че някога, преди много столетия, всички редовно са ходели там, за да правят жертвоприношения на богинята. Тази мисъл не донесе утеха на Елдран.

Дебели като човешко тяло клони образуваха покрив над главите им, изсъхнали листа от миналогодишната есен шумоляха под краката им. Изведнъж пред тях се ширна поляна, сред която се издигаше надгробна могила, обрасла с ниска трева. Върху единия скат на могилата лежеше полузарита квадратна гранитна плоча с размерите на човешки бой.

— Опитай се да отместиш плочата! — заповяда му Боданесиа.

Елдран изненадан я погледна. Вярно, беше с две глави по-висок от човечето мъже в селото, с яки мускули и могъщи рамене, но знаеше, че няма да може да я помръдне. После си спомни първите ѝ нареждания — да се подчинява. Елдран клекна до големия каменен блок и зари ръце под него, за да открие вкопания в земята ръб на основата. С лекота изгреба няколко шепи пръст, но изведнъж пръстта стана твърда като скала. Изглеждаше същата както в началото, но сега ноктите му не успяваха дори да я надраскат. Отказа се да дълбае и се опита да преобърне плочата, като я натисна с цялата си сила. Напрегна всичките си мускули, пот започна да се стича на вадички по лицето и тялото му, но гранитът не помръдна — беше като споен с надгробната могила.

— Достатъчно! — каза Боданесиа. — Ела и коленичи тук! — и тя му посочи мястото пред плочата.

Помощничката отвори ковчежето. Вътре имаше гледжосани със зелена като имел глеч фиали6 и купи. Боданесиа обърна Елдран с гръб към пълничката жена и го накара да коленичи. Поля светена вода върху ръцете му и ги избърса с бели меки кърпи. После навлажни други и избърса потта от лицето му.

Докато почистваше лицето и ръцете, жрицата говореше:

— Няма човешко същество, което да помръдне този камък или да влезе в тази надгробна могила без благословията на Уикана. С нейна помощ…

Помощничката застана до нея с малка зелена купичка в ръце. Със златния сърп Боданесиа отряза кичур от косата на Елдран. Когато го пусна в купичката, Елдран потрепери. Тя взе една след друга ръцете му и убоде палците на всяка с върха на сърпа. После изстиска няколко капки кръв върху косата. Помощничката и купичката бързо изчезнаха от погледа му.

Елдран гледаше Боданесиа в очите. Вече не чуваше звънтенето на фиалите и думите на заклинанията. Не можеше да откъсне очи от лицето на жрицата. После помощничката отново се зърна, Боданесиа взе купичката и натопи дълга вейка имел в нея.

С наклонена назад глава жрицата започна монотонно да пее. Елдран никога не беше чувал думите, излизащи от устата ѝ, но от тяхната сила мраз скова тялото, душата и съзнанието му. Въздухът стана леден и неподвижен. Тръпки на ужас преминаха през него, докато държеше ръцете си протегнати напред с обърнати нагоре длани. Никой не му беше казал да протегне ръце. Беше разбрал интуитивно какво трябва да прави. Имелът отново го удари по ръцете и ужасът беше сменен от усещане за всеобятност и ведрина, по-дълбоки отвсякога. Боданесиа продължаваше да пее, звученето на хвалебствения химн ставаше все по-звънливо. Влажната вейка имел го удари по едната буза, после по другата. Изведнъж престана да усеща тежестта на тялото си, чувстваше се толкова лек, че можеше да полети и с най-слабия полъх на вятъра.

Гласът на Боданесиа замлъкна. Елдран се олюля, после залитна. Странното чувство, че е безтегловен, остана.

— Иди при камъка! — гласът на Боданесиа прозвуча като камбанен звън в кристалния въздух. — Отместѝ го!

Елдран мълчаливо отиде при плочата. Доколкото можеше да види, тя си беше същата, а вместо да се почувства по-як, той сякаш бе останал съвсем без сили. Но трябваше да се подчини. Той се наведе, обгърна с ръце камъка, изправи се… и устата му остана отворена, когато го вдигна като перце, завъртя го и плочата безшумно се отмести. Елдран местеше поглед от камъка към открилия се коридор навътре в надгробната могила. После вдигна очи към Боданесиа.

— Влез вътре! — нареди му тя. Лицето ѝ беше напрегнато, а настойчивостта придаде нова сила на думите ѝ. — Влез и донеси онова, което намериш!

Елдран си пое дълбоко дъх и тръгна надолу по измазания с глина под на полегатия коридор. Под краката му не се вдигна никаква прах. За стени и таван на коридора грижливо бяха наредени широки, продълговати каменни плочи, чиято необработена повърхност издаваше тяхната древност. Много скоро коридорът го изведе до широка десетина крачки стая, със стени и таван от сив камък. Нямаше никакви лампи, но в стаята проникваше мека светлина. Нямаше нито паяжини, нито прах, както беше очаквал. Въздухът ухаеше на свежа зеленина, миришеше на пролет.

Елдрин не се усъмни дори за миг какво трябва да занесе на жрицата. Освен поставката от светъл камък, върху която лежеше старинна сабя, в стаята нямаше нищо друго. Широкото острие на сабята матово блестеше, сякаш току-що изковано и полирано от ръката на майстор. Бронзовата дръжка беше увита в наскоро щавена кожа. Рамената на ръкохватката бяха с формата на извити нокти на животно, сякаш предназначени да държат нещо, но сега бяха празни.

Докато разглеждаше сабята, го обзе усещането, че трябва мигновено да действа. Грабна оръжието, затича обратно по коридора към слънчевата светлина горе.

Когато излезе от каменния тунел и кракът му стъпи върху земя, Елдран въздъхна с облекчение. И макар да идваше в свещената дъбрава за първи път, той неочаквано изпита чувството, че е бил там и по-рано. Всички странни усещания бяха изчезнали. Против волята си погледна през рамо. Големият камък лежеше на първоначалното си място без никакви следи от отместване. Никъде около него нямаше разкопана пръст.

Потрепери. Само сабята в ръката му — на вид обикновена, макар и старинна — оставаше като свидетелство, че нещо се е случило. Той вярваше в здравия разум и много добре знаеше, че нещото в действителност се е случило.

— Убиеца на огъня — промълви Боданесиа и протегна ръка към сабята, но не я докосна. — Символ на нашия народ, сабя на неговите герои. Изкована е от прославени магьосници преди почти три хилядолетия като оръжие срещу огнедишащите зверове, изпратени от злия дух на Подземния свят. Някога тези нокти държали два големи рубина — Очите на огъня — и сабята притежавала силата както да властва над зверовете, така и да ги убива. Тя може да убие звяра.

— Защо не ми каза за нея? — попита Елдран. — Защо ме държа в неведение и ме доведе тук като овца на… — гласът му заглъхна, а неизказаните думи извикаха в съзнанието му нежелани и неприятни образи.

— Такава е повелята, за да се съхрани вълшебната сила на сабята — отговори жрицата, — и на тези, предопределени да я пазят — жреците. Без помощта на жрица никой не може дори да се доближи до сабята. Но никоя жрица не може да говори за нея на някой, който не я държи в ръцете си. А този човек, преди да се докосне до сабята, трябва да се избере много грижливо. Защото Убиеца на огъня освен силата си срещу огнените зверове притежава още нещо — власт и могъщество за този, у когото се намира и който познава пътя към него.

Елдран повдигна любопитно сабята.

— Власт? Какъв вид власт?

— Власт ли искаш, Елдран? — попита тъжно тя. — Или искаш да убиеш звяра?

— Искам да убия звяра — изръмжа той, а тя кимна одобрително.

— Добре. Още щом разбрах за огнения звяр, избрах теб. В Бритуния ти си най-добрият войн, ездач и стрелец. Говори се, че когато се движиш през гора, дори дърветата не могат да те усетят, че можеш да откриеш следата и на вятъра. Само такъв човек може да убие огнения звяр. И ти трябва да помниш това! Не позволявай сабята да попадне в други ръце, пази я дори когато спиш, защото иначе никога няма да я получиш отново! Сабята ще се върне на мястото си под камъка. Как? Само Уикана знае как. Била е губена много пъти, но винаги, когато е била необходима и камъкът поместван, сабята е била на мястото си. Но ако я изгубиш, тези сведения няма да ти помогнат, защото тя се дава на човек само веднъж през живота му.

— Няма да я изгубя — твърдо заяви Елдран. — Тя ще изпълни своята мисия и аз ще я върна на мястото ѝ. Но сега трябва да я отнеса оттук — Елдран тръгна към гората, навън от свещената дъбрава. Отново го завладява онова усещане, че не бива и миг да остава на това място. — Няма време за губене, трябва бързо да избера мъжете, които ще тръгнат с мен.

— Мъжете? — възкликна Боданесиа. — Мислех, че ще тръгнеш сам — един устремен ловец, който ще убие…

— Не! Трябва да се плати кръвна дан за Аелрик и Еландюн. И за всички жертви на планинците. Ти знаеш. Така трябва!

— Знам — въздъхна тя. — Майка ти ми беше като родна сестра. Надявах се един ден да държа в ръцете си нейния внук, надявах се това да стане преди днешния ден. Сега се страхувам, че това никога няма да стане.

— Аз ще се върна — отговори той и неочаквано се засмя, което изненада и него самия. — И ще те поканя на сватбата си.

Боданесиа вдигна клончето имел за благословия и той наведе глава да я приеме. Но в този тържествен момент Елдран вече избираше мъжете, които да вземе със себе си в планините.