Конан Великолепния

Трета глава

Тържището Катара, разпростряно на голям павиран площад близо до Пустинята, е калейдоскоп от цветове и какафония от гласове. На това място издокарани велможи, които вдишваха благовония от отворени пред носовете си флакончета, отъркваха рамене с немити чираци, които нарочно се блъскаха във всеки срещнат сановник, а след това с подигравателна усмивка се извиняваха. Облечени в коприна дами, следвани от натоварени с покупки покорни слуги, поглеждаха гнусливо парцаливите хлапета, които се завираха в краката им. Продавачи излагаха стоката си върху паянтови маси под избелели, опънати на пръти навеси или върху постлано на земята одеяло под палещите лъчи на слънцето. Амбулантни търговци на сливи, панделки, портокали и игли високо хвалеха стоката си, докато си пробиваха път през тълпата. Пъстроцветни платове, изкусно изработени украшения от слонова кост от Вендия, произведени в работилниците на Шадизар месингови купи, блестящи перли от Западното море и фалшиви скъпоценни камъни с гаранция за истински сменяха за броени минути собствениците си. Някои стоки бяха крадени, други бяха внесени незаконно в страната. И съвсем малко онези, за които бяха платени данъци на краля.

На сутринта след опита да открадне бокала на Самарайдис — при спомена за неуспеха и смъртната опасност той за миг затвори очи — Конан се запъти към покрайнините на тържището, където беше царството на просяците. Установеният ред не им разрешаваше да просят в чертите на големия площад, но те се бяха разположили по края и с тънките си жалостиви гласове умоляваха минувачите за милостиня. Дрипльовците се намираха на точно определено разстояние един от друг и то се запазваше непроменено за разлика от просяците на други места в Шадизар. Просяците тук добре разбираха, че скупчени един до друг щяха да намалят приходите си.

Едрият кимериец купи два портокала и клекна до просяк в мърляви дрипи, с уродливо изкривен в коляното крак. Мръсно парче плат закриваше очите му. На камъните пред него стоеше дървена паничка с една монета на дъното ѝ.

— Съжалете слепеца — изхленчи високо просякът. — Подарете една монета на слепеца, добри хора. Съжалете слепеца.

Конан хвърли единия портокал в паничката и започна да бели другия.

— Някога да си мислил отново да станеш крадец, Пиор? — попита той високо.

„Слепецът“ извърна леко глава, за да се увери, че наблизо няма никой, и отговори:

— Никога, кимериецо — веселият му глас беше добре премерен, за да достигне само до ухото на Конан. Портокалът бързо изчезна под парцаливата му туника. — За по-късно. Не, платих си десятъка на градската стража и сега си спя спокойно, защото знам, че главата ми няма да бъде набучена на кол на западната порта. Време е да премислиш дали да не станеш просяк и ти. Това е сигурна търговия, кимериецо. Не е като кражбата — прокълнат от Митра поминък.

Ръката на Конан замръзна във въздуха с парчето портокал, което се канеше да сложи в устата си.

— Какво?

С незабележимо кимване с глава Пиор посочи към група от шестима брадати кезанкиански планинци с чалми на главите. С широко отворени очи те се дивяха на света, в който бяха попаднали. Щураха се като замаяни из тържището, опипваха стоките, но никога не купуваха. Навъсените им физиономии караха амбулантните търговци да се чувстват щастливи, щом видеха гърбовете им, независимо че не са им продали нищо.

— Това е третата тайфа от тези мръсни чакали, която виждам днес, а до пладне има цели две обръщания на пясъчния часовник. Сетне ще се върнат в планините, от които са се домъкнали, за да разнесат пресните новини.

От изгрев до залез слънце на просяка рядко му се случваше да изрече нещо друго, различно от умоляващ хленч и понякога любезни благодарности. Няма да му навреди, ако му дам възможност да поговори, помисли Конан и попита:

— Какви новини?

— Ако се отнасяше за някоя нова тънкост при хвърляне на зарове, кимериецо, да си научил още вчера — изръмжа Пиор. — Ти изобщо мислиш ли за нещо друго, освен за жени и комар?

— Новините, Пиор!

— Говори се, че някой обединява кезанкианските племена. Носят се слухове, че планинците точат ятаганите си, а това означава подготовка за война. Ако е така, както винаги Пустинята първа ще почувства удара.

Конан захвърли останалото от портокала парче и избърса ръце в панталона си.

— Кезанкианците са далеч оттук, Пиор — усмивката му разкри здрави бели зъби. — Или вярваш, че планинците ще напуснат своите укрепления, за да плячкосат Пустинята? Ако бях на тяхно място, не бих избрал точно нея, но ти си по-стар и не се съмнявам, знаеш по-добре.

— Шегувам се, кимериецо — каза Пиор тъжно. — Но когато се обяви война, тълпата ще иска да реже гърла на планинци. А като не избие достатъчно, за да задоволи жаждата си за кръв, ще тръгне към Пустинята. И ще пристигне армията… „да бди за реда“, което на практика означава да тури под нож всеки беден педал от Пустинята, направил опит да се защити от тълпата. Случвало се е и по-рано.

Върху тях падна сянка на жена. Меката зелена коприна на туниката ѝ обгръщаше като ласка заоблените ѝ гърди и тяло. На кръста си имаше изтъкано от златни нишки коланче. По ръцете и шията ѝ меко сияеха нанизи перли, а други две, големи колкото нокътя на мъжки палец, висяха от ушите ѝ. Зад нея стоеше висок шемит с железен робски нашийник на врата и отегчено лице, натоварен с покупки. Тя пусна една сребърна монета в паничката на Пиор, но без да откъсва страстен поглед от Конан.

Мускулестият младеж обикновено се радваше на поканата в погледите на жените, но тази го оглеждаше като кон, изкаран за продан. А и шемитът се намръщи, сякаш видя съперник. Лицето на Конан пламна от гняв. Той отвори уста, но жената го изпревари.

— Мъжът ми никога не би одобрил придобивката — усмихна се и отмина, полюшвайки бедра. Шемитът забърза подир нея, но преди това хвърли през рамо доволен поглед към Конан.

Костеливите пръсти на Пиор грабнаха монетата от паничката. Той се изкикоти — знак, че си е възвърнал поне част от доброто настроение — и бързо я пъхна в торбата си.

— Готова е да плати сто пъти по толкова, за да прекара една нощ с теб, кимериецо. Двеста пъти. Този начин да припечелваш е по-приятен, отколкото да дращиш по покривите на къщите, а?

— Ама ти май си просиш един счупен крак? — изръмжа Конан.

Просякът се разсмя толкова силно, че накрая се закашля. Когато отново можеше да диша нормално, той избърса тънките си устни с обратната страна на ръката си.

— Не се съмнявам, че тогава паничката ми ще се пълни повече. Нощем колената ме въртят от обездвижването през деня, но все пак онова падане беше най-доброто нещо, което ми се е случвало през живота.

При тази констатация Конан потръпна, но продължи започнатия разговор, преди другият да загуби словоохотливостта си.

— Не дойдох при теб само да ти дам портокал, Пиор. Търся една жена на име Лиана, или може би Тамира.

Кимериецът му описа девойката и му разказа онова, което можеше да сподели за тяхната среща. Пиор кимна и каза:

— Тамира. Чувал съм това име и съм виждал момата. Изглежда точно както ми я описа.

— Къде мога да я намеря? — попита обнадеждено Конан, но просякът поклати глава.

— Казах, че съм я срещал, и то неведнъж, но къде можеш да я намериш… — той вдигна рамене.

Конан бръкна в кожената торба на пояса си.

— Пиор, давам две сребърни монети на този, който ми каже как да я намеря.

— Ще ми се да знаех — отвърна унило Пиор, но след миг се оживи. — Но ще съобщя между Братството на паничката. Щом някой просяк я види, веднага ще ти кажа. В края на краищата затова е приятелството, нали?

Кимериецът се изкашля, за да скрие усмивката си. Затова е приятелството! Съобщението ще получи чрез Пиор, а просякът, който ще му го предаде, ще бъде щастлив, ако получи дори и една сребърна монета.

— Така е — съгласи се той.

— Виж, Конан, аз не одобрявам убиването на жени. Нали няма да нараниш Тамира?

— Само нейната гордост — успокои го Конан и се изправи. С помощта на просяците той ще я намери преди настъпването на нощта. — Само нейната гордост, Пиор.

Два дни по-късно Конан си пробиваше път през блъсканицата на тълпата с кисело изражение на лицето. Не само просяците на Шадизар бяха станали негови съгледвачи. Мнозина проститутки, харесали якия и красив млад кимериец, дълбоко развълнувани от сините му очи, му бяха обещали да търсят жената, от която се интересуваше, макар и нацупени от ревност. Уличните хлапаци, които не се впечатляваха лесно от широки рамене и сини очи, не бяха толкова склонни да му помагат. Някои наричаха тези бездомни и парцаливи, безпомощни пред ветровете на съдбата деца „боклук“, но улиците на Шадизар бяха сурово училище и затова гаменчетата неохотно се доверяваха и искаха наградата си в сребро. Ала от всички тях Конан научаваше къде е била Тамира по-рано и не къде е сега.

Конан се взираше в минувачите, опитваше се да зърне забулените лица на жените. Оглеждаше предимно онези от тях, които бяха слабички и високи до гърдите му. Още не му беше ясно какво ще направи, когато я намери, знаеше само че ще опита да възстанови младежката си гордост. Ще я намери, дори ако трябва да огледа лицата на всичките жени в Шадизар.

Тези мисли така бяха обсебили вниманието на Конан, че той не чу думкането на барабана, което разпръсна хора и носилки, докато не се оказа сам-самичък по средата на улицата. Тогава се обърна да види откъде идва това натрапчиво думкане и забеляза приближаващата се процесия.

Начело вървяха двама въоръжени с копия мъже. Бяха високи колкото Конан, с черни очи и шапки от леопардова кожа с провиснали до широките им голи гърди лапи с остри нокти. Зад тях беше барабанчикът, а подир него вървяха много мъже с островърхи шлемове и с къси ризници без ръкави. Половината носеха копия, останалите лъкове и окачени на гърбовете им колчани със стрели. Всичките бяха обути с широки бели панталони и с високи червени ботуши.

Конан оглеждаше идващия все по-близо кортеж, но щом очите му попаднаха на следващите конници, погледът му се задържа върху предвождащата ги жена, възседнала буен скопен кон, чийто ръст надвишаваше почти с една ръка височината на животните, които яздеха останалите. Беше висока и закръглена, с добре оформено тяло. Плътно прилепналата ѝ туника и още по-впитите панталони — и двете от жълто-кафява коприна — както и аленият плащ, отметнат върху задницата на коня, не прикриваха, а подчертаваха заоблените ѝ форми.

Позлатена от слънцето, светлокафявата ѝ коса на едри къдрици стигаше до раменете ѝ и ограждаше горделиво лице с ясни сиви очи.

Жена, по която си струва да се загледаш, помисли Конан. Освен това и той, както и всички крадци в Шадизар, я познаваше. Лейди Джондра беше известна с много неща: със своята арогантност, с ловната си страст и с участието си в конни надпреварвания. Между крадците обаче беше известна най-вече като притежателна на огърлица и корона, по който на повечето от тях им течаха лигите. И двата накита бяха с изключително редки по големина рубини, оградени със сапфири и черни опали. Мъжете в Пустинята се предизвикваха един друг с кражбата на тези съкровища. Но от всички, направили опит да ги откраднат, само един не беше прободен от копията на стражата, беше загинал от забитите в очите му стрели на Джондра. Говореше се, че се разгневила не толкова на нескопосания грабеж, колкото от това, че крадецът проникнал в покоите ѝ, когато се къпела.

Конан понечи да се отстрани от пътя на процесията в мига, в който копиеносците, сега на не повече от пет крачки от него, свалиха ниско копията си. Те не намалиха хода си, уверени, че недвусмислената заплаха ще го принуди да побегне.

Едрият кимериец се намръщи. Нима го смятат за куче, което могат да прогонят от пътя си? Гордостта на младия мъж, и без това сериозно накърнена през последните дни, се разбунтува. Конан изпъчи гърди, ръката му машинално посегна към излъсканата от употреба дръжка на меча. Тълпата затаи дъх! Над улицата възцари мъртвешка тишина.

Копиеносците се стъписаха при вида на младия великан, който остана невъзмутим на мястото си. Никой не се осмеляваше да препречва пътя пред тяхната господарка. Обикновено гръмливите удари на барабана, а в краен случай, блясъкът на острите върхове на копията, бяха достатъчни. В един миг всички разбраха, че този мъж не е чирак, когото да прогонят лесно. Като по команда копиеносците спряха и насочиха оръжията си.

Единствен барабанчикът продължи да марширува, без да забелязва нищо, докато не се оказа между двамата копиеносци. Тогава палките му сякаш замръзнаха — едната във въздуха, другата върху кожата на барабана — а очите му затърсиха изход. Групичката прегради улицата и по неволя заприщи пътя на останалата част от кортежа на лейди Джондра — първи спряха облечените в ризници ловци, после конниците, а след тях всички до края на процесията.

Нелепата ситуация порази кимериеца и той неволно се развесели. Конан се чудеше как е попаднал в това затруднено положение.

— Ей, ти! — извика дрезгав женски глас. — Гиганте с голямата сабя! — Конан вдигна глава и видя лейди Джондра, втренчила поглед в него над главите на въоръжените с копия и лъкове ловци. — Щом като можа да накараш Зурат и Тамал да спрат, тогава може би ще можеш да се изправиш и пред лъв. Винаги имам нужда от истински мъже, а в Шадизар са малко онези, които можеш да причислиш към тях — един висок мъж с ястребово лице, който яздеше до нея, отвори гневно уста, но тя рязко махна с ръка и той замълча. — Права ли съм? Издържат ли раменете ти да хвърляш копие?

Конан се усмихна, после се засмя с глас, но не изпусна от очи нито копиеносците, нито дръжката на меча си. Лицето на Джондра застина от изненада.

— Вече съм на служба — успя да каже той през смях. — Служа на себе си, милейди. Желая ви приятен ден и обещавам да не преча никога на вашата процесия — той се поклони, но не толкова ниско, че да изпусне от погледа си върховете на копията, и отстъпи встрани.

След миг мъртвешка тишина лейди Джондра завика:

— Зурат! Тамал! Напред! Джуно! Барабана!

Копиеносците се окопитиха, а барабанчикът вдървено започна да отмерва такта. Процесията потегли. Джондра отмина високомерно, очите ѝ безразлично огледаха едрия кимериец, сякаш той не съществуваше. Мъжът с ястребовото лице яздеше до нея и многословно и разпалено ѝ говореше нещо, но тя изглежда не го чуваше.

Неочаквано зад Конан се появи банда босоноги гаменчета, облечени в дрипави туники, цветовете на които отдавна бяха избелели. Предвождаше ги едно момиче, толкова мършаво, че на тази възраст можеше да мине и за момче. Половин глава по-висока от другите, тя наперено застана редом до мускулестия младеж и впери любопитен поглед в бойния ред на ловците. Мъжете с усилие задържаха завързаните с каиши гончета на лъвове — едри, ръмжащи зверове с нашийници с остри шипове.

— Кучета, които могат да ти отхапят крака — каза момичето. — Великане, тия можеха да те нанижат на копията си и тогава кой ще ни плати?

— Ще ви платя, когато я намерите, Лийта — отговори Конан. Покрай тях преминаваха ловните трофеи — кожи на леопарди и лъвове, криви като ятаган рога на антилопа, глава на огромен див вол с дълги колкото човешка ръка рога — вдигнати високо, за да могат всички да ги видят.

Тя го погледна подигравателно.

— Ама не ти ли казах? Намерихме момата и искаме да получим двете сребърни монети.

— Щом се уверя, че е тя — изръмжа Конан.

Това не беше първото съобщение, което получаваше. Едно се оказа, че се отнася за жена два пъти по-възрастна от него, друго — за едноока работничка при един грънчар. Последни от процесията на Джондра минаха товарните животни и волските каруци с големи колела. Тълпата, която стоеше настрани, се стече подир тях като река.

— Заведи ме при нея! — заповяда Конан.

Лийта се нацупи, но припна по улицата, съпроводена от бандата гаменчета, сякаш ѝ бяха телохранители. Кимериецът знаеше, че под всяка парцалива туника има по един нож, а може би и повече. Децата от улицата предпочитаха да бягат, но когато ги притиснеха, ставаха опасни като пълчища плъхове.

Като видя, че не отиват към центъра на Пустинята, а се отдалечават към района на занаятчиите, Конан се изненада. Ушите им запищяха от чуковете на медникарите, а носовете им се изпълниха с вонята от бояджийските казани. От двете им страни се издигаше пушек от пещите на леярите. Накрая момичето спря и посочи една каменна сграда с окачена на вериги табела пред входа, върху която се мъдреше нескопосано изрисуван лъв, явно наскоро пребоядисан с тъмночервена боя.

— Вътре ли? — попита подозрително Конан. Кръчмите привличаха сродните души и един крадец едва ли щеше да бъде посрещнат радушно от грънчари и бояджии.

— Вътре — отговори Лийта. Тя захапа долната си устна, после въздъхна. — Ще те чакаме отвън, великане. За среброто.

Конан кимна нетърпеливо и влезе.

Обстановката на „Червения лъв“ се различаваше от обичайната за кръчма. Някога, в миналото, огън беше унищожил зданието. Приземният етаж, който се бе срутил, не беше изграден отново. Вместо него там сега имаше балкон на нивото на улицата, а общата зала беше в помещението, което някога е било мазе. И през най-горещия ден, дори по пладне, в „Червения лъв“ беше прохладно.

Застанал до парапета на балкона, Конан огледа вътрешността на кръчмата, търсейки стройно женско тяло. Видя неколцина мъже, облегнати на перилата на балкона с канчета в ръка, и други, които тихо се пазаряха с проститутките за времето в стаите на горния етаж. По стълбището в дъното на общата зала постоянно сновяха прислужнички с препълнени с ядене и пиене табли. Около масите върху каменния под седяха грънчари със засъхнала глина по ръцете, ковачи с кожени престилки и чираци с изцапани с разноцветни бои туники.

И тук между масите се разхождаха проститутки, които разкриваха прелестите си също като своите посестрими в Пустинята. Както беше очаквал, нямаше други жени. Почти доволен, че Лийта или е сбъркала, или е излъгала, той се накани да тръгне към вратата. Но с крайчеца на окото си съзря, че един снажен грънчар отмести погледа си от едрогърдата проститутка, седнала в скута му, и се загледа любопитно под балкона. Друг мъж, оставил кожената си престилка на масата пред себе си, спря да мачка пискащата жена върху коленете си и също се загледа. А подир него — и още един мъж.

Конан се наведе над парапета и видя Тамира, облечена в скромни светлосини дрехи и невинно като на младенец лице… с долепена до устата дървена чаша. След това с доволна въздишка захлупи чашата на масата — знак за прислужницата да я напълни отново.

Конан се усмихна и измъкна плоския нож за хвърляне от колана си. Едно незабележимо движение на китката и черното острие се заби в дъното на обърнатата чаша. Тамира трепна, но запази спокойствие. Само пръстите на лявата ѝ ръка забарабаниха по масата. Усмивката на кимериеца помръкна. Той тихо изруга и заслиза по стълбището.

Когато стигна до масата, ножът беше изчезнал. Без да обръща внимание на учудените погледи на мъжете от съседните маси, Конан седна срещу нея.

— Ти ми струваш осем златни монети — бяха първите му думи към нея.

Устните на Тамира леко се извиха нагоре.

— Толкова малко? Аз получих четирийсет от лейди Зайела.

Конан така стисна ръба на масата, че дървото запука. Четирийсет!

— Котианецът Зарат щеше да даде сто — промърмори той. После, за да ѝ попречи да го попита защо тогава му струва само осем, бързо продължи. — Искам да ти кажа две думи, момиче.

— И аз на теб — отвърна тя. — Не бих дошла в място като това и да ти позволя да ме намериш, само за…

— Позволила си да те намеря! — изрева Конан. Един мъж от съседната маса бързо стана и се отдалечи.

— Точно така направих — лицето и гласът ѝ бяха спокойни, но пръстите ѝ отново забарабаниха по масата. — След като научих, че всички крадци в Шадизар и поне половината проститутки ме търсят из целия град.

— Мислиш ли, че бих могъл да те забравя — порита саркастично Конан.

Тамира продължи, сякаш той не беше казал нищо.

— Не можех да си го позволя. Ти щеше да привлечеш вниманието на моите… моите чичовци, а те не биха се отнесли любезно с един чужденец, който ме търси. Затова те доведох тук, далеч от Пустинята, с надеждата, че няма да узнаят за нашата среща. Иначе рискуваш да ти прережат гърлото, кимериецо. А по някаква причина, която не разбирам напълно, не искам това да ти се случи.

Конан я гледаше мълчаливо, докато под острия му поглед големите ѝ тъмни очи започнаха нервно да примигват. Барабаненето се засили.

— Значи ти знаеш и родното ми място — най-после проговори той.

— Глупак! Опитвам се да ти спася живота.

— Чичовците ти ли се грижат за теб? — попита той неочаквано. — Бдят над теб? Пазят те?

— И то много внимателно, в което сам ще се убедиш, ако не ме оставиш на мира. И на какво се хилиш толкова самодоволно?

— Само защото сега разбрах, че ще бъда първият ти мъж — гласът му звучеше спокойно, но стегнатите му мускули издаваха напрежението му.

Тамира безмълвно замърда устни, червенина заля бузите ѝ. Изведнъж от устата ѝ се изтръгна писък и ножът се появи в ръката ѝ. Когато замахна, Конан се хвърли от пейката. Зад него един чирак изрева и втренчи недоумяващ поглед във върха на носа си, от който на тънка струйка се стичаше кръв и прибавяше нови петна върху изцапаната му с бои туника.

Конан внимателно се изправи на крака. В безсилна ярост Тамира размаха към него малките си юмруци. Добре че има само един нож, помисли той, иначе нямаше да ми се размине.

— Но ще трябва да ми се помолиш — додаде Конан, сякаш нищо не се бе случило. — Това ще компенсира осемте златни монети, които открадна от мен.

— Дано Ерлик да те прибере! — изсъска тя задъхана. — Митра да те порази! Да мислиш, че се безпокоя… да мислиш, че… В края на краищата кой си ти? Един грубиян! Дано чичовците ми те спипат! Дано градската стража набучи главата ти на кол! Дано… дано… — цялата се тресеше от ярост.

— С нетърпение очаквам първата ти целувка — каза Конан и бързо се отдръпна, за да избегне дървената чаша, запратена към главата му.

Той спокойно ѝ обърна гръб, невъзмутим пред гневните ѝ крясъци, изкачи стълбището и излезе от кръчмата. Щом вратата се затвори зад него, той вече не беше спокоен. Погледът му затърси Лийта. И когато тя се появи пред него с протегната длан, Конан се усмихна.

Преди момичето да успее да отвори уста, той ѝ подхвърли две сребърни монети.

— Ще има и други — обеща Конан. — Искам да знам къде ходи и с кого се среща. По една сребърна монета на всеки десет дни за теб и една за помощниците ти. Златото на Баратсис бързо се топи, помисли той, но с малко късмет може и да ми стигне.

Лийта, готова да го удари на пазарлък, сега мълчаливо кимна с глава.

Конан се усмихна доволен. Сега вече Тамира ще си намери майстора. След изиграния номер тя ще го мисли за палячо, решил да я прелъсти, за да запази гордостта си. Той се съмняваше, че Тамира си спомня изтърваните думи. Почти беше признала, че застава на пътя ѝ. Тя планираше кражба и не желаеше някой да ѝ попречи. Но този път той ще я изпревари и тя ще намери поставката празна.