Лабиринтът от тесни, вонящи на смет и отчаяние улички в тази част на Шадизар беше известен като Пустинята. Тук развратът, който в другите квартали на града оставаше скрит зад затворените врати, се вършеше явно и за пари. Облечените в дрипи обитатели на Пустинята живееха ден за ден, сякаш всеки миг ще умрат, както ѝ често ставаше. Мъже и жени се хранеха с отпадъци, бяха хищници или плячка. Тези, които се считаха за хищници, с изненада откриваха, често твърде късно, че са станали плячка, а други от жертви се превръщаха в хищници.
Кръчмата на Абулетис беше една от най-добрите в Пустинята, ако изобщо можеше да се говори за добра кръчма там. Няколко разбойника и неколцина джебчии бяха нейни постоянни клиенти. Крадците от гробищата не бяха желани не заради начина, по който печелеха парите си, а защото смърдяха отвратително. Колкото до останалите, всеки, който имаше пари да си плати пиенето, беше добре дошъл.
Когато Конан отвори вратата на кръчмата, зловонията от улицата моментално се смесиха с миризмата на полузапечено месо и кисело вино. Двамата музиканти в големия общ салон, които свиреха на цитри за една гола танцьорка, безуспешно се бореха с обичайната за кръчмата врява. Мустакат фалшификатор на монети от Немедия опипваше на бара една проститутка с невероятна, убийствено червена перука, която се кикотеше. Лентите от зелена коприна, с които беше облечена, не скриваха почти нищо от предизвикателните ѝ закръглени гърди и бедра. Въздебел офирийски сводник, по чийто ръце блестяха пръстени със скъпоценни камъни, седеше на маса в ъгъла и веселеше компанията си. Между онези, които се смееха на шегите му, бяха и трима мургави иранистанци, които се препитаваха с отвличане на хора. Надяваха се да им възложи нещичко по тяхната специалност. Две тъмнооки проститутки-близначки се разхождаха между масите и се предлагаха, а нанизите от монети върху гърдите им подрънкваха при всяко полюшване на бедрата им.
Преди още кимериецът да прекрачи прага, похотлива жена с маслинен цвят на кожата обви ръце около врата му. Позлатените месингови чашки на корсета едва побираха големите ѝ гърди. Върху съблазнително закръгления ѝ ханш проблясваше тънка позлатена верижка, която поддържаше две широки не повече от педя парчета ефирна синя коприна отпред и отзад с дължина до украсените ѝ с гривни глезени.
— Ах, Конан — измърка тя — колко жалко, че не се върна по-рано.
— Пийни малко вино с мен, Семирамис — покани я Конан, като оглеждаше пищните ѝ гърди — и ми кажи защо е трябвало да се върна по-рано. После ще се качим горе… — той замълча и се намръщи, защото тя поклати отрицателно глава.
— Тази нощ ще работя, кимериецо — обясни с въздишка тя на намръщения Конан. — Дори и аз се нуждая от малко сребро, за да живея.
— Аз имам сребро — изръмжа той.
— А пък аз не мога да взема пари от теб. И не желая да взема.
— Винаги ми излизаш с тези приказки — тихо изруга той. — Защо не можеш да взимаш пари от мен? Не мога да те разбера.
— Не можеш, защото си мъж — тя нежно се засмя и прокара пръст по брадата му. — За което непрекъснато благодаря на боговете.
Конан стисна зъби. Най-напред Лиана го беше направила на глупак, сега и Семирамис се опитваше да стори същото.
Жените никога не казват направо какво мислят. Добре. Щом тази нощ не съм ти нужен, тогава и ти не ми трябваш — Конан я остави да стои с юмруци на бедрата и изкривена от ярост уста.
На бара Конан бръкна в торбичката си, извади няколко дребни монети и ги хвърли върху напуканата дървена плоча. Както и очакваше, звънтенето на монетите веднага привлече вниманието на Абулетис въпреки оглушителния шум в кръчмата. Кръчмарят избърса дебелите си пръсти в мръсната престилка, препасана върху избелялата му жълта туника, и с ловко движение прибра монетите.
— Искам вино за тези пари — каза Конан.
Абулетис кимна.
— И малко информация.
— Това ще стигне само за виното — отговори сухо кръчмарят. Той остави пред едрия младеж дървена халба, от която се носеше миризма на евтино кисело вино. — Информацията струва повече.
Конан потри с палец нареза от удар с меч върху ръба на бара. Свинските очички на Абулетис проследиха движението му.
— Доколкото си спомням, бяха шестима — небрежно напомни Конан. — Единият те наръга с ножа си в ребрата и беше готов да те изкорми, ако си отвориш устата без негово позволение. Май бяха намислили да те завлекат в кухнята? Като че ли се канеха да пъхнат краката ти в огнището, докато не им кажеш къде криеш златото си?
— Нямам злато — промърмори Абулетис неубедително. Той можеше от десет крачки да съгледа почерняла медна монета, а се носеха слухове, че откраднатите от него навремето пари са заровени някъде в кръчмата.
— Разбира се, че нямаш — съгласи се Конан хитро. — Сигурно Хануман ти е отредил късмет, че аз видях какво става, докато никой друг не разбра. Щеше да бъде… неудобно за теб да пекат краката ти в огъня и ти да нямаш какво да им кажеш.
— Вярно, ти видя — гласът на дебелия човек беше кисел като виното му. — И с проклетия си меч насече половината ми маси. Знаеш ли колко ми струваше да ги подменя? Курвите бяха полудели от пролятата кръв, а половината ми нощни клиенти престанаха да идват от страх да не ги накълцаш.
Конан само се засмя и опъна една дълга глътка. Тук не минаваше и нощ, без да се пролее кръв по посипания с дървени стърготини под. Често се случваше да измъкнат някой труп и да го захвърлят в съседната уличка.
Лицето на Абулетис се изкриви, брадичката му хлътна и се сля с двойната му гуша.
— Това урежда нещата помежду ни. Така ли?
Кимериецът кимна, но предупреди:
— Само ако ми съобщиш това, което ме интересува. Търся една жена.
Абулетис изсумтя и посочи към проститутките в салона. Конан търпеливо продължи:
— Тя е крадла, висока приблизително ей толкова — той вдигна огромната си ръка до гърдите — и добре закръглена за ръста си. Тази нощ е в черни гамаши и къса туника — и двете опънати по тялото. Носеше и това — Конан постави на бара нож за хвърляне. — Нарече себе си Лиана.
Абулетис прокара черното острие по кокалчето на мръсния си пръст.
— Не познавам крадла на име Лиана, нито друга жена с това име. Имаше обаче един мъж, който използуваше ножове като този. Казваха му Джамал.
— Търся жена, Абулетис.
Дебелият кръчмар вдигна рамене.
— Той имаше дъщеря. Как ли се казваше? Чакай да помисля — Абулетис потърка тлъстата си буза.
— Градската стража отсече главата на Джамал може би преди десет години. Братята му прибраха момичето. Геян и Хафид: те бяха крадци. От години не съм чувал нищо за тях. Предполагам, че вече не са сред живите. Накрая старостта ще отнесе всички ни. Да, сетих се, името ѝ беше Тамира.
Прикованият в Абулетис безизразен поглед на мускулестия младеж принуди дебелия кръчмар да замълчи.
— Аз те питам за момиче на име Лиана, а ти ми разказваш истории за някаква Тамира. И за целия ѝ прокълнат от Митра род. Няма ли да ми разкажеш нещо и за нейната майка? За нейния дядо? Може би няма да сбъркам, ако напъхам краката ти в огнището?
Абулетис изплашено го погледна. Този млад мъж със странно сини очи беше известен в пустинята с буйния си нрав и с непредвидимите си реакции. Кръчмарят разпери ръце.
— Колко му е да си измисля някакво име? Не ти ли казах? Джамал и брат му носеха точно такива черни дрехи, за които спомена. Твърдяха, че в тъмното с тях са почти невидими. Черни бяха всичките им инструменти: въжета от черна коприна и не знам още какво. Да, Тамира ще е твоята крадла, независимо под какво име ти се е представила.
Черни въжета, отбеляза наум Конан, но потисна усмивката си. Въпреки младостта си от много години беше крадец и знаеше, че трябва да проявява благоразумие.
— Може би — някак неопределено каза той.
— Може би — повтори след него недоволен кръчмарят. — Тя е, помни ми думата. Сега сме квит, кимериецо.
На три големи глътки Конан допи виното си и удари празната халба на бара.
— Ако наистина тя е жената, която търся. Въпросът сега е къде да я намеря, за да проверя.
Абулетис вдигна нагоре пълните си ръце ѝ избухна:
— Да не би да си мислиш, че съм по дирите на всички жени в Пустинята? Та аз не мога да следя дори проститутките в собствената си кръчма.
Конан не обърна внимание на озъбването на кръчмаря. Тамира и Лиана — беше сигурен — са една и съща жена! Очевидно късметът му проработи, а бе очаквал, че ще минат дни, докато попадне на следа. Обитателите на Пустинята също като дивите зверове оставяха много малко следи. Да разкрие толкова много неща за това кратко време сигурно беше поличба. Вече не се съмняваше, че още утре сутринта, щом излезе от кръчмата, ще я срещне на улицата. Тогава ще видим кой кого ще направи смешен!
В този момент очите му попаднаха на Семирамис, седнала на една маса с трима котиански контрабандисти. Единият, със завити като рога мустаци и големи позлатени халки на ушите, ѝ говореше настойчиво нещо, докато ръката му мачкаше голото ѝ бедро. Сякаш да потвърди неочаквано взето решение, Конан кимна с глава и се отправи към масата на четиримата.
Котианците вдигнаха глави, а Семирамис се намръщи.
— Конан — започна тя, протегна ръка и предпазливо го докосна.
Но едрият кимериец сграбчи китката ѝ, изви я зад гърба ѝ и преди някой да успее да мръдне, вдигна Семирамис на рамото си. Котианците гневно скочиха на крака, събориха столовете и се хванаха за сабите си.
— Ти, северен мечок! — изпищя Семирамис и бясно се замята, за да се освободи. Юмруците ѝ барабаняха по гърба му без никакъв ефект. — Пусни ме, презряно камилско изчадие! Дано Митра те ослепи, Конан!
Монологът ѝ продължи с нарастваща сила и Конан развеселен се поспря да послуша. Котианците стояха с наполовина извадени саби и се чудеха какво да правят, сащисани от пълното пренебрежение, към тях. Миг по-късно Конан се обърна към тримата с озарено от приятна усмивка лице. Това изглежда ги смути още повече.
— Сестра ми — каза той спокойно. — Трябва да обсъдим някои семейни въпроси.
— Дано Ерлик жив те одере и те остави да се изсушиш на слънце! — излая борещата се жена. — Деркето4 да ти изсуши семето!
Конан спокойно посрещна погледите на мъжете, а те се разтрепериха, защото въпреки усмивката очите му оставаха ледени. Котианците измериха ширината на раменете му, прецениха, че при един бой жената изобщо няма да му пречи и всеки в ума си тайно взе решение.
— Не мога да се меся в работите между брат и сестра — промърмори онзи с халките на ушите и отмести поглед от очите на Конан. Изведнъж и тримата се заеха да изправят изпопадалите столове.
Когато Конан заизкачва разклатените стълби към втория етаж, виковете на Семирамис набраха нова сила. Той я шляпна с отворена длан по задника.
— Твоята прекрасна поетична реч ме кара да вярвам, че ме обичаш — каза Конан, — но от сладкия ти глас може да оглушее дори вол. Престани.
Тялото ѝ се разтресе. Трябваше му само миг, за да разбере, че тя се смее.
— Ще ме пуснеш ли най-сетне да ходя, недодялана мечко? — попита тя.
— Не — ухили се той.
— Варварин! — промърмори Семирамис и притисна буза в гърба му.
Конан високо се разсмя и затича по стълбата, като взимаше по две стъпала наведнъж. Наистина беше извадил късмет.