Конан Великолепния

Тринадесета глава

Не съм глупак, отново си рече Конан, докато яздеше по пътеката към един от върховете в Кезанкианските планини. Той си мислеше, че ако продължава да си го повтаря, след време ще успее да се убеди в това. Пред него и зад него се беше проточила навлизащата навътре във владенията на планинците колона на ловната дружина — всичките на коне, мнозина водещи товарни животни. Слънцето едва се беше показало на хоризонта. Бяха напуснали лагера преди първи зори. Волските каруци с ранените сигурно вече пътуваха към Шадизар.

Потъналият в размисъл Конан се изненада, като видя, че Джондра се беше отбила встрани и го чака. Откакто му бе обърнала гръб, не беше говорил с нея. Забеляза, че сега се усмихва.

Джондра подкара коня си до неговия. Пътеката беше достатъчно широка, за да могат двете животни да яздят едно до друго.

— Чудесен ден, нали? — каза тя весело.

Конан я погледна, без да каже нищо.

— Очаквах през нощта да дойдеш при мен. Ох, бях се зарекла да не ти казвам… — тя свенливо го погледна през спуснатите си мигли. — Знаех, че няма да ме изоставиш. Искам да кажа… мислех… че ще останеш заради мен. Права ли съм?

— Права си — съгласи се той неохотно, но Джондра изглежда не обърна внимание на тона му.

— Бях сигурна — отвърна тя и се усмихна още по-мило. — Тази нощ веднъж завинаги ще сложим край на миналото — каза тя и препусна напред, за да заеме мястото си начело на колоната.

Конан изръмжа.

— Какво иска тази? — Тамира изравни коня си с неговия. Яздеше същата кобила, която беше избрала за бягството. Тя погледна ревниво подир отдалечаващата се благородница.

— Нищо от съществено значение — отговори Конан.

Младата крадла се намръщи презрително.

— Навярно си мисли, че си все още тук заради нейните разкошни прелести, които безсрамно излага на показ. Но ти си тук заради мен, нали?

— Разбира се — отвърна Конан. — Но ако не искаш да видиш как добре си служи Джондра с пръчката, постарай се да не ни вижда да разговаряме много често.

— Нека само се опита!

— В такъв случай може би имаш намерение да ѝ обясниш, че не си камериерката Лиана, а крадлата Тамира.

— Ако ми излезе в честен бой… — започна дребното момиче и отметна назад глава, после спря и се засмя. — Но аз искам от теб друго, а не приказки. Тях оставам за нея. До довечера, Конан.

Когато Тамира изостана, едрият кимериец тежко въздъхна. Задачата му не бе лесна. И всичко това защото не можеше да позволи на една жена, с която бе спал — още по-малко пък на две — да навлезе в Кезанкианските планини, докато той препуска назад към Шадизар. Предположи, че онези мъже, които наричаха себе си цивилизовани, а него варварин, биха направили това с лекота. Той обаче не можеше, а гордостта му стигаше, за да вярва, че ще успее безопасно да изведе и двете от планините. Той, разбира се, знаеше, че рано или късно всяка от тях ще научи за другата. Тогава, беше сигурен в това, ще предпочете да влезе в Кезанкианските планини, отколкото да се изправи пред тези жени.

Мисълта за планинците го върна обратно към действителността. Ако не бъде бдителен, може изобщо да не влязат в планините, камо ли да излязат. Огледа заобикалящите го стръмни, тъмни планински склонове, осеяни със странно изкривени от вятъра и суровата природа дървета. Насочи поглед към назъбените върхове напред. Не можа да зърне никакви следи от живот, но вятърът довея някакъв звук — все още слаб, но обезпокоителен.

Спря коня си, за да погледне назад, и усети как космите на тила му настръхват. Далеч в ниското между хълмовете се водеше битка. От мястото, където се намираше, виждаше само прах, която се вдигаше като пушек от хълмовете, и малки като мравки фигурки на мъже, но за един миг зърна, можеше да се закълне в това, заморийско бойно знаме на един от хълмовете. После мъж с чалма на главата го свали. Повечето от другите фигури, които можа да различи, бяха също с чалми.

— Какво има? — извика Джондра, препускайки по пътеката. Трябваше да си пробива път между струпалите се зад Конан ловци. — Защо спряхте?

— Долу се бият, милейди — съобщи Теладис, засланяйки очи, за да погледне към хълмовете. — Не мога да кажа кои са, но се бият.

— Планинци — каза Конан. — От това, което се вижда, е ясно, че планинци избиват част от заморийската армия.

— Глупости! — озъби се Арванеус. — Армията ще помете всяка планинска сбирщина. Освен това племената никога не се събират толкова много и… и… — докато говореше, силата на думите му намаля и той завърши неубедително: — От това разстояние е невъзможно да се видят подробности. Могат да се бият кои ли не. А даже и изобщо да не се бият.

— Вярно, може би е народен танц — подметна Конан иронично.

Джондра го хвана за рамото.

— Можем ли с нещо да им помогнем?

— Не, дори да имахме крила — отговори едрият кимериец.

Като чуха отговора, по лицата на ловците се изписа облекчение — облекчение, примесено със страх. Беше много лесно да се говори за влизане в Кезанкианските планини и за риска да се изправят пред гнева на планинските племена. Но да го видят в действителност, дори отдалеч, беше нещо съвсем различно. Особено когато този гняв се изливаше от ръцете на повече планинци, отколкото човек очаква да види, дори цял живот да скита из планините.

Джондра огледа ловците един по един, после се усмихна.

— Ако долу се бият толкова много планинци, тогава планините остават незащитени — думите ѝ оказаха съвсем незабележимо въздействие на ловците. Откъм планината се появи един гарван. — Там! — каза Джондра, измъквайки лъка си от лакирания калъф зад седлото. — Ако там е останал някой и друг планинец, лесно ще се справим — тетивата удари защитната кожа на лявата ѝ ръка, гарванът сви крила и падна като камък. Докато прибираше лъка, Конан я чу да промърморва нещо като „бритунианци“. — Продължаваме! — заповяда тя и препусна по пътеката.

Колоната бавно се източи подир благородницата. Когато Тамира мина покрай Конан, тя загрижено го погледна. Може би съм глупак, помисли той, но не мога да бъда друг. Усмихна се успокояващо на младата крадла и се присъедини към колоната, която продължаваше навътре в планината.

Елдран хвърли изпитателен поглед към четирийсетте мъже, които го следваха през полето с огромни камъни към дълбините на планините, и съобщи:

— Ще спрем да починем.

— Време е — отвърна бузест мъж с дълга прошарена коса, завързана отзад с кожена връв. — От зори яздим, а вече не съм много млад.

— Пак ли се оплакваш от старите си кости, Харал — засмя се Елдран и другите се присъединиха към него, макар че в смеха им се долавяше напрежение. Възрастта и пълнотата на Харал не му пречеха да бъде добър боец и ловец, което личеше от белезите по лицето му и от подплатеното с кожа от вълк наметало, който беше убил с голи ръце. — Само кратка почивка — продължи Елдран. — В тези планини се чувствам зле. Искам да изпълним задачата си и бързо да се махаме.

Думите му поохладиха развеселените мъже. Но смехът донякъде разпръсна обзелото ги безпокойство, и дори нещо повече от безпокойство, откакто бяха влезли в планините. Ако искаха обаче да запазят живота си, трябваше да помнят къде се намират и какво им предстои да извършат.

Докато другите си почиваха или се разхождаха, за да раздвижат схванатите си от ездата крака, Елдран полегна, без да изпуска от ръка юздата. В съзнанието му се прокрадваше образ, който не му позволяваше да мисли единствено върху целта на похода в планините. Въпреки опасностите, които го заобикаляха като зловоние, ако не внимаваше, образът на високата заморийска красавица — надменна колкото двайсет крале — намираше начин да нахлуе в мислите му. Беше ли обаче заморийка, питаше се той. Ако се съдеше по държанието ѝ — сякаш земята, по която стъпва, е нейна — е такава. Но очите!? Бяха сиви като утринна мъгла, полепнала по дъбовете в гората. Няма заморийец с такива сиви очи, толкова сиви като неговите.

Елдран гневно си напомни, че е тръгнал да отмъсти за смъртта на брат си и на онези, които отидоха в Кезанкианските планини и не се върнаха. Да отмъсти за смъртта на загиналите при опит да защитят стопанствата си от огнения звяр. Да защити народа си. И ако той и всички хора с него умрат, това ще бъде малка цена за осъществяване на поставените цели. Още преди да напуснат Бритуния, всички се бяха съгласили с това.

Над него кръжеше гарван. Като птицата, която той и Джондра бяха пронизали. Елдран нервно скочи на крака. Нищо ли не може да прогони тази жена от ума му? Добре. Тази проклета птица няма повече да му напомня за нея. Елдран измъкна лъка си от калъфа от вълча кожа, окачен отзад на седлото.

— Елдран! — мършав мъж с остър нос му махаше енергично от едно равно място по-нагоре в планината. — Ела бързо, Елдран!

— Какво има, Фирдан? — попита Елдран и в същото време тръгна нагоре по склона. Фирдан не беше човек, който лесно се вълнуваше. Другите от групата го последваха.

— Там! — посочи с ръка мършавият мъж, когато Елдран отиде при него.

Елдран сложи ръце над очите си, но далеч в ниското сред хълмовете видя само облаци прах и дребни фигури на биещи се мъже.

— Планинци! — заяви накрая Елдран.

— И заморийци — добави Фирдан. — Видях знамето на техния генерал.

Елдран бавно свали ръце.

— Прости ми, Джондра — промълви тихо той.

— Може би още не са я хванали — каза Харал. — Може би това са другите воини, които видяхме.

Елдран поклати глава.

— Другите бяха по̀ на запад. И аз наблюдавах лагера им, докато техният генерал тръгна да я търси.

— Заморийска курва — отсече Фирдан презрително. — Има много добри бритуниански жени, който с желание ще легнат с… — думите му заглъхнаха под погледа на Елдран.

— Повече няма да говорим за жени — каза сивоокият мъж. — Ще говорим за други неща. За неща, които трябва да бъдат казани. Ние проследихме звяра дотук, до неговото леговище и дирята води в недрата на планината. Тук опасността се усеща дори във въздуха. Нека никой не ми казва, че не я е почувствал.

— Сега очаквам да кажеш, че си видял и знамение — измърмори Харал и добави, като се подхили: — Ако не си се променил от времето, когато плувахме заедно, никога няма да станеш жрица — никой не се засмя на закачката. Тъжни очи наблюдаваха Елдран, който продължи със същия мрачен тон.

— Не ми е необходимо да видя още нещо, за да усетя смъртта. Който ме последва по-нататък, трябва да се примири с мисълта, че костите му ще останат поругани. Няма да отправя укорна дума към онзи, който иска да се върне, но нека го стори сега.

— Ти искаш ли? — попита тихо Харал. Елдран поклати глава. — Тогава — продължи пълничкият мъж — аз също няма да се върна. Вече съм достатъчно стар и ми е време да си избера мястото, където да умра — тук, в планините.

— Моят брат загина заедно с твоя, Елдран — каза Фирдан. — Аз искам не по-малко от теб да отмъстя.

Един по един другите също заявиха, че ще продължат.

— Много добре — рече Елдран и кимна. — Това, което има да става, ще стане. Да тръгваме!

Когато се върнаха на пътеката, Елдран видя, че гарванът е изчезнал. Тези птици бяха лоша поличба, но въпреки това не се зарадва, че е отлетял. Напомни му за Джондра. Независимо дали беше жива или не, той не вярваше, че отново ще я види. И си помисли, че дълбоко навътре в Кезанкианските планини ще има безброй гарвани и достатъчно кости за тях.