Конан Великолепния

Двадесета глава

Конан наблюдаваше селото на планинците, уязвим зад несигурното прикритие от хилави изкривени дръвчета. Видя двукатната постройка в центъра и се намръщи. Стотици въоръжени мъже пъплеха около двайсетина невзрачни каменни колиби, но покритата с плочи постройка привлече вниманието му. Налягалите до него бритунианци също я забелязаха.

— Никога не съм чувал да има такава постройка сред селищата на планинците — каза тихо Елдран. — За Кезанкианските планини това е истински дворец.

— Аз пък никога не съм чувал за събрани на едно място толкова много планинци — подхвърли нервно Фирдан. Той не гледаше селото, а заобикалящата ги планина. От мястото, където лежаха, се виждаха десет лагера, един от които толкова близо, че вятърът довяваше киселата миризма на готвено и виковете на мъжете, които претърсваха ниските палатки. По пътя си дотук бяха видели и други ниски палатки със землист цвят.

— Колко са там, Харал?

— Може би двайсет хиляди — гласът на пълния бритунианец беше образец на спокойствие. — А може да са и повече. Във всеки случай достатъчно да ни обградят — Фирдан го погледна, после уморено притвори очи.

През един пролом в планината Конан съгледа груби каменни колони.

— Какво е това? — посочи той натам.

Харал поклати глава.

— Нямах време да разглеждам, кимериецо. Видях, че внесоха жената — Джондра — в постройката под нас и подир това не откъснах очи от входа. И чаках Елдран.

Трудно ще я освободим — въздъхна Конан. — Сигурен ли си, че не си видял още една пленничка?

— Харал отново поклати глава и кимериецът продължи да наблюдава селото.

— Ще ни трябва многобройна войска, за да отидем долу — каза Фирдан. — Елдран, не сме дошли тук, за да се опитваме да освободим заморийката. Забрави ли, че сме тръгнали да търсим огнения звяр? Хайде да се заемем със задачата си.

Някои от бритунианците тихо изразиха съгласието си с думите му.

— Ще я измъкна оттам — отвърна тихо Елдран, — ако ще и да умра, но няма да се откажа.

За момент се възцари неловка тишина, после Харал неочаквано каза:

— В тези планини има войска.

— Заморийци? — Фирдан сви саркастично устни. — Само да ги помолим, и ще се втурнат презглава да ни помогнат.

— Може би наистина ще дойдат — каза Конан и се усмихна, — ако бъдат помолени както трябва.

Другият го изгледа недоверчиво, очевидно се питаше дали не се подиграва, после продължи:

— Предвожда ги някой си Тенерсис. Разбрах, че много обича славата и лесните победи. Изпратен е в планините да разпръсне някакво събиране на планинските племена. Е, това е заморийската армия.

Дори Харал беше настроен скептично.

— Този Тенерсис трябва да е идиот, кимериецо, та да атакува тук. Съотношението на силите е най-малко четирима планинци срещу един войник.

— Вярно е — съгласи се Конан. — Но ако си е мислил, че ще има хиляда планинци, които ще побягнат, преди да започнат да се бият… — той се усмихна, останалите също, сякаш идеята им хареса. Всички с изключение на Фридан.

— Планинците ще се втурнат да отблъснат нападението — каза Елдран — и ще оставят незащитен пътя към затвора на Джондра. Може би другата жена — Тамира — е също там. И двете следи водят до това село.

Усмивката на Конан помръкна. Когато стигна до двайсет, престана да брои лагерите на планинците. Тамира можеше да се намира във всяка от десетте хиляди мръсни палатки. Не можеше да направи нищо освен да освободи Джондра, а после да се надява да намери и дребната крадла. В момента не хранеше кой знае каква надежда, но друго не му оставаше.

— Кой ще отиде да придума Тенерсис? — попита мрачно той.

— На Фирдан мед му капе от устата — отбеляза Елдран, — когато иска да склони някого.

— Ние трябва да продължим по пътя си, ако искаме да свършим това, за което сме тръгнали — отвърна твърдо мършавият човек.

Елдран сложи ръка на рамото му.

— Не мога да оставя тази жена в ръцете на планинците — промълви той.

Фирдан остана за миг неподвижен, после въздъхна и се изправи.

— Ако мога да открадна една от онези овце, които планинците наричат коне, ще стигна до заморийците за половин обръщане на стъклото. После само за момент ще впримча генерала с моята история и ще накарам строените му войници да потеглят — той погледна към слънцето, което наближаваше зенита. — Ако имам късмет, ще ти доведа тук най-рано късно следобед, Елдран.

— Уикана ще те дари с късмет и ще направлява думите ти — каза Елдран.

Конан, отвърна глава от сцената на сбогуване и отново се зае да изучава каменната постройка.

— Ще ви измъкна оттам! — закле се той шепнешком. — И двете!

Болката в раменете от висенето отдавна беше преминала. И схващането, което я бе заменило, остана в миналото. Не премина само страхът. Не ѝ беше необходимо да поглежда към Джондра, за да разбере, че и нейните очи са насочени към Басракан — човека, в чиито ръце беше съдбата им. По-скоро щяха да ѝ израстат криле, отколкото да откъсне очи от зловещата фигура.

Сега има̀лът Басракан седеше на нисък стол. Безцелно поглади раздвоената си брада и втренчи черните си като бездънни ями очи в двете вързани жени. Докато пясъкът тихо се сипеше преди първото обръщане на стъклото, той крачеше горделиво из килията и редеше ужасни заплахи и клетви към онези, които изпълняваха бавно нарежданията му — израз на волята на боговете. Сетне два пъти по-дълго стоя тихо и тогава Тамира пожела отново да започне да ходи, да говори, да върши каквото и да е, само да не я гледа. Очите му вече не блестяха — изглеждаха безжизнени и ледени като черно стъкло. В техните глъбини тя виждаше само мъки, които нямаха имена. Съществото, което наричаше себе си Тамира, изпадна в безграничен ужас от неуспешния опит да се откъсне от този жесток абаносовочерен поглед.

Чу се стържене на вратата. В мъртвешката тишина то прозвуча като, удар със сабя. Тамира се разтрепери. Джондра тихо зарида.

Басракан пъргаво стана и червеното му расо се развя. Гласът му беше изпълнен с неестествено спокойствие.

— Предай ми Очите на огъня!

Вратата се открехна и Ябил нерешително влезе.

— Нямам твоите знания, има̀ла Басракан — каза го, сякаш не му достигаше въздух, — но тези отговарят на описанието, което чуха бедните ми уши — скъпоценностите, които държеше с протегнати ръце, блестяха на светлината на лампата.

Тамира опули очи. Мъжът с черните дрехи държеше огърлицата и короната на Джондра.

Басракан протегна ръка. Ябил постави скъпоценностите в дланта му. Изпод кървавочервените си дрехи извади кама и започна внимателно да дълбае с нея около двата големи рубина. Изхвърляше като смет златото, сапфирите и черните опали, ограждащи червените скъпоценни камъни.

— Най-после са мои — каза той тихо, сякаш си говореше сам. — Цялата сила е моя — неподвижен като мраморно изваяние, Басракан извъртя само главата си и погледна окачените на вериги голи жени. — Преди слънцето да залезе, съмняващите се ще получат доказателството. Затворѝ тези жени, Ябил. Днес те ще бъдат поднесени на древните богове.

Тамира потрепери, за миг едва не загуби съзнание. Поднесени на древните богове! Принесени в жертва… друго не можеше да означава. Искаше да изпищи, да моли, но езикът ѝ сякаш беше залепнал. Тя нервно впери очи в мургавите мъже с чалми на главите, дошли, за да я освободят от веригите. Краката ѝ се подгъваха, не можеше да стои права без чужда помощ. Когато я извеждаха от стаята, очите ѝ отчаяно търсеха Басракан — този, който тук имаше власт над живота и смъртта, човекът, който можеше, който трябваше да отмени тази присъда. Със строго лице има̀лът стоеше пред една маса, върху която бяха сложени рубините, а дългите му пръсти бяха заети с гърненца и стъкленици.

Вратата се затвори и Тамира не видя нищо повече. В гърлото ѝ се надигна безмълвен, отчаян вопъл. Опита се да навлажни пресъхналите си устни, за да се примоли на мъжете със студените очи, които я носеха, без да обръщат внимание на нейната голота. За тях може би дори не беше жена. Жертвено животно! — изпищя тя на ум.

Мъжете безмилостно я помъкнаха надолу по каменни стъпала и покрити с плесен коридори. Отвориха масивна, обкована с желязо врата и я хвърлиха на твърдата земя. Вратата зад нея се затвори с глух трясък.

Веднага реши, че ще се измъкне оттук. Беше крадла, опитна крадла, свикнала да влиза дори и в непристъпни места. Сигурно ще може да избяга и от този затвор… Краката и ръцете ѝ бяха вдървени, затова тя сковано се изправи на колене и огледа затвора си. Мръсен под, груби каменни стени, здрава врата. Нищо друго. През две тесни дупки близко до тавана — два човешки боя над главата ѝ — проникваше бледа светлина. Надеждата да се измъкне, оттук се изпари.

Тихо хленчене ѝ напомни, че не е самичка. Джондра лежеше свита на пода, обгърнала с ръце глава.

— Той никога няма да ме намери — ридаеше горчиво благородницата.

— Ще ни намери! — каза Тамира уверено. — И ще ни спаси!

Загубила всяка надежда за спасение, сега Тамира беше разтърсена от прозрението, че е хранила тази увереност дълбоко в душата си. Никога не беше търсила и приемала услуга или помощ от мъж, но непоколебимо вярваше, че Конан ще я намери. В съзнанието си виждаше как той разбива тежката, обкована с желязо врата и я извежда навън. Беше се вкопчила в тази картина като удавник в самотно плуваща дъска от потънал кораб.

Джондра продължи да ридае — тихо и безнадеждно.

— Той не знае къде съм. Аз го ударих с камък, а… не искам да умра.

Тамира пропълзя до по-високата жена и я разтърси.

— Ако паднете духом, смятайте се за мъртва. Мислите ли, че не изпитах ужас в онази килия горе? — тя изръмжа от отвращение. — Виждала съм девици на пазара за роби с повече кураж от вас. Зад цялата ви прехвалена гордост значи се е криел един хленчещ червей, готов да пълзи по корем!

В очите на Джондра блесна искрица от предишния ѝ несломим дух. В гласа ѝ обаче все още имаше жална нотка.

— Не искам да умра.

— Аз също — отвърна Тамира. Неочаквано и за двете, те се прегърнаха — трепереха от страх и едновременно с това черпеха сила една от друга. — Трябва да си го казвате! — прошепна страстно Тамира. — Казвайте си го и вярвайте в него! Той ще ни спаси.

— Той ще ни спаси — промълви с дрезгав глас Джондра.

— Той ще ни спаси.

— Той ще ни спаси.

Басракан изпя последната дума и когато почувства, че тялото му придобива неземна сила, очите му станаха огромни, изпълнени с благоговение. Имаше усещането, че с един скок ще стигне до другия край на стаята. Вдъхна дълбоко и обонянието му различи ясно и точно всяка миризма в стаята. Значи това е да си свързан с па̀тока.

Светлината над масата, излъчвана от рубините и от сакралните знаци — начертани с кръвта на девици и смлени на прах кости и вещества, толкова ужасни за смъртни хора, че не се решаваше да ги спомене — избледня. Но светлината, озарила духа, съзнанието и тялото на Басракан, не намаля. Лицето му сияеше.

— Ние сме неразривно свързани в едно същество — заяви той в стаята с веригите, където бяха провесени жените. — Нашите съдби се сляха в една съдба. Сега той ще се подчинява, когато го призова.

Вратата се отвори и с трясък се блъсна в каменната стена. Тамира вдигна глава. Почувства как Джондра се напрегна при появата на Басракан.

— Време е — каза има̀лът.

— Той ще ни спаси — прошепна Тамира и Джондра като ехо повтори подир нея:

— Той ще ни спаси.

— Раздвижиха се — отбеляза Елдран.

Конан кимна, но не отмести очи от двукатната постройка в ниското. Към каменните колони, които се показваха в пролома между планините, от всички лагери се стичаха планинци. Сто души с чалми на главите стояха пред каменната сграда в селото. От нея излезе мъж с червено расо, раздвоена като чатал брада и пъстроцветна чалма. Чакащите планинци приветстваха появата му с глух рев, но от разстоянието значението на думите не достигна до тях. Когато се появи Джондра — гола, с вързани отзад ръце между двама планинци с ятагани в ръце — кимериецът се вцепени. Следваше я Тамира, също гола.

— Заедно са — каза Елдран развълнувано. — И доколкото мога да видя — не са ранени. Най-важното е, че са живи, слава на Уикана.

— Засега — отвърна Конан.

Но по гърба на кимериеца преминаха тръпки. Не му харесваше начина, по който се отнасяха с жените, не му харесваха и много други неща от това, което видя. Къде ги бяха хванали и защо? Защо?

Стоте планинци се наредиха в кръг около мъжа с червеното расо и двете жени. Процесията се присъедини към човешката река, потекла към далечните колони.

— Това не ми харесва — рече Конан. Ръководен от инстинкта си, той придърпа към себе си старинния меч в износената шагренова ножница. — Мисля, че времето ни за чакане изтича.

— Само още малко — помоли Харал. — Фирдан скоро ще доведе войниците. Той ще успее.

— Но както изглежда няма да е скоро — каза Конан, изправи се и изтръска пръстта от ръцете си. — Смятам да се поразходя между планинците.

Елдран се усмихна и също се изправи.

— И аз имам нужда да се поразтъпча, кимериецо.

— Глупави палета! — измърмори Харал. — Ще останете без глави. Вие ще… вие ще… — той изръмжа и застана до тях.

— Ако трябва по-дълго да минем за планинци, без да си изгубим главите, ще имаме нужда от чалми — останалите бритунианци също се изправиха.

— Точно под нас в планината има лагер — каза Конан — и, доколкото мога да видя, нито един мъж — само жени и деца.

— Тогава да тръгваме — рече Елдран.

— Старите ми кокали не са вече за такова нещо — оплака се Харал.

Малката колона тръгна надолу.

— … Защото дойде времето на нашата слава! — извика Басракан към тълпата мъже, притиснати плътно един в друг около амфитеатъра. Техният рев премина като мощна вълна над него. — Дойде времето за тържеството на древните богове! — продължи той. — Знакът на истинските богове е с нас.

Той разпери ръце, а могъщата сила, която усещаше у себе си, породи вярата, че може да полети. Започна силно да напява, а планинските зъбери отразяваха думите. Никога толкова много хора не са наблюдавали ритуала, мислеше си Басракан, докато ехото на тържествената молитва заглъхваше. След този ден повече няма да има съмняващи се.

Тъмните му очи за момент се насочиха към двете голи жени. Те висяха с оковани за железните стълбове китки в центъра на кръга от груби каменни колони. Нямаше по-благоприятно съчетание от това, мислеше си той, тези, които му донесоха Очите на огъня, да бъдат принесени в жертва сега, когато всички ще станат очевидци на могъществото му. Жените се дърпаха и се мъчеха да се измъкнат от оковите, една от тях извика някакво име, но той не го чу. Беше обладан от величието на древните богове.

Последната сричка още не беше заглъхнала, когато разтърсването на скалата под краката му извести пристигането на па̀тока. Басракан пое дълбоко дъх, за да съобщи за появата на знамението за благоволението на истинските богове.

Неочаквано сред множеството по склоновете се чуха викове и крясъци. Лицето на Басракан се вкамени. Той ще изпече живи на слаб огън онези, които бяха дръзнали да внесат смут в този паметен миг. Той ще… В кръга имаше мъже! Изведнъж думите проникнаха в ума му.

— Войници! — викаха тълпите. — Нападат ни!

Приведен, за да прикрие ръста си, плътно увит в наметало, Конан бързо се промъкваше сред планинците, без да дава възможност на някого от хората да задържи очите си върху него повече от миг. Подпре му се чуваха роптание и ругатни. Несръчно завита чалма покриваше черната му грива, лицето му беше намазано със сажди и мазнина от готварско гърне. Беше благодарен, че мъжете виждаха онова, което искаха, независимо какво съглеждаха очите им. Широкият кръг от груби каменни колони беше само на няколко крачки. Конан държеше главата си наведена, но очите му бяха втренчени в двете жени. Само още няколко мига, помисли той.

Сред тълпата се чу шепот, който ставаше все по-силен. Далече долу в планината някой извика, други гласове подеха вика. Едрият кимериец не беше очаквал, че ще остане толкова дълго неразкрит. Реши да действа, преди да е пристигнала войската. Стиснал здраво дръжката на меча си, Конан хвърли чалмата от главата си и скочи в кръга, на колоните.

Чак когато мина между две от грубо изсечените каменни колони долови смисъла на виковете.

— Войници!

— Нападат ни! Войници!

Отново и отново хиляди гърла ги повтаряха.

Фирдан, помисли Конан и се усмихна.

После побягна с меч в ръка по неравните гранитни блокове. Мъжът с червеното расо и раздвоената като чатал брада, стъпил върху каменен тунел, който изглежда водеше в планината, му извика, но Конан не го чу. Той тичаше право към почернелите железни пръти. Когато Тамира го видя, очите ѝ се напълниха със сълзи.

— Знаех, че ще дойдеш — през смях и сълзи каза тя. — Знаех, че ще дойдеш.

Конан бързо преряза кожените върви на китките ѝ. Тамира падна, Конан я прихвана за тънкия кръст, а тя се опита да сложи ръце на врата му.

— Не сега, жено — изръмжа Конан и мигом уви голото ѝ тяло с наметалото си. С крайчеца на окото си видя, че Елдран беше сторил същото с Джондра. — Да изчезваме! — рече той.

Харал и другите бритунианци бяха в кръга от колони, с обърнати навън лица и със саби в ръце. Гледаха ги брадати лица — едни невярващи, други гневни, а някои — Конан с изненада го забеляза — бяха изплашени. Планинците стискаха в ръце ятаганите си, но никой не прескочи ниската гранитна стена, върху която се издигаха колоните.

В далечината се чу силно биене на заморийски барабани. Във въздуха се носеше звън от удари на стомана и викове на биещи се мъже.

— Може би трябва да останем тук, докато дойдат войниците — подхвърли колебливо Харал.

Сред планинците, плътно заобиколили кръга, настъпи вълнение.

— Отдръпнете се! — извика мъжът с червеното расо. — С неверниците ще се справи…

Крещейки с всичка сила, двайсет бойци с чалми скочиха в кръга с извадени ятагани срещу бритунианците. Към тях колебливо започнаха да се присъединяват и други. Конан беше любопитен да узнае какво задържа останалите, но сега нямаше никакво време за размисъл.

Кимериецът отби удара на насочения към главата му ятаган, ритна в корема друг нападател, който рухна в краката на трети и го събори. Мечът на кимериеца се завъртя около ятагана на първия нападател и се заби дълбоко в покритите с кожа гърди. Искаше да хвърли поглед Към Тамира, но към него напираха още планинци. Със силен удар мечът му запрати една глава с чалма върху гранитните блокове, после разсече едно брадато гърло, от което, бликна кръв.

Около него битката бушуваше, лееше се гореща кръв, която заглушаваше разума. Планинците се втурваха към него и падаха, посечени от вихрушката на смъртоносната стомана. Очите му горяха като лазурни пламъци и всички, към които поглеждаха, виждаха собствената си смърт. Конан обаче не беше завладян изцяло от безумието на кръвопролитието. Видя Елдран, изправен срещу трима планинци, притиснат до ниската каменна стена, да се бие със сабя в едната ръка и с ятаган в другата. Барикада от трупове забавяше онези, които се опитваха да достигнат Харал и още един бритунианец, които се биеха, опрели гръб в гръб.

Изведнъж планинецът пред Конан погледна покрай рамото на кимериеца и тъмните му очи се разшириха от ужас. Планинците извън кръга занемяха и се отдръпнаха назад. Конан рискува, хвърли поглед през рамо и прокле през стиснати зъби.

От каменния тунел бавно се измъкваше многоцветното люспесто тяло на огнения звяр. Големите му златни очи студено огледаха пълната с хора площадка. Щом го видяха, те престанаха да се бият. Една от покритите с кожа издатини на гърба се беше пробила. Оттам се подаваше краят на нещо, което приличаше на голямо крило на прилеп. Почти под краката му се бяха свили Тамира и Джондра.

— Вижте! — изкрещя магьосникът с червеното расо и разпери широко ръце. — Знамението на истинските богове!

За миг настъпи тишина, нарушавана единствено от звуците на далечната битка. Елдран извика:

— Кимериецо! — бритунианецът дръпна ръката си назад и се извъртя. Древната сабя описа дъга във въздуха.

Конан премести своя меч в лявата си ръка и протегна дясната да хване хвърленото оръжие.

Сякаш неговото движение или може би сабята, привлече вниманието на покрития с люспи звяр и той пристъпи към кимериеца. Споменът от последната им среща беше силен в паметта на Конан и когато пълната с остри като ножове зъби паст се отвори, той се преметна през глава. От устата на звяра блъвна пламък. Брадата, косата и мръсните дрехи на планинеца пред него пламнаха и той изпищя.

Конан добре познаваше бързината на звяра. Той се изправи на крака, но само за да се хвърли на друга страна, с което се приближи още повече до животното. Огън облиза камъка, върху който стоеше до преди миг. Блестящото същество се движеше с бързината на леопард, а Конан — като ловуващ лъв. Докато си нашепваше за кураж, че казаното от Елдран за сабята е вярно, едрият кимериец удари. Тялото му се сгърчи, сякаш го беше връхлетяла мълния. Сабята разсече едното златно око и под него върху огромната, покрита с люспи глава зейна рана, от която закапа черна гъста кръв.

Застаналият върху каменния тунел мъж в червено расо запищя пронизително и притисна ръце към лицето си. Звярът отдръпна назад глава и като ехо повтори писъка. Двата звука се сляха и огласиха планините.

Писъкът прониза Конан и смрази душата му, сякаш източи силата му. Обзе го гняв. Той няма да стои безпомощен и да чака смъртта си.

— Всемогъщи Кром! — изрева Конан, спусна се напред и заби омагьосаното оръжие в гърдите на съществото.

Звярът рязко се завъртя и изтръгна сабята от ръката му. Надигна се на задните си крака, извисявайки се над всички. Преди изрева от болка, а сега нададе предсмъртен крясък — рев, от който скалистите планини се разтърсиха.

Паднал на колене, мъжът в червеното расо притискаше с едната си ръка лицето, а с другата гърдите. Насочените му към люспестия звяр черни очи бяха изпълнени с ужас.

— Не! — изрева той. — Не!

Чудовището бавно се катурна. Каменните плочи на тунела изпукаха под тежестта му. Влажно, покрито с кожа крило излезе от разкъсаната издатина на гърба му, трепна и застина. Под туловището на звяра се видя част от червеното расо. От него върху камъка потече черна гъста кръв.

От тълпите по склоновете се надигна вопъл — зловещо, отчаяно ридание. Изведнъж хиляди планинци ужасени побягнаха. Дори и сега те се опитваха да заобикалят кръга с колоните, но броят им беше много голям, а паниката много силна. Онези, които бяха близко до ниската каменна стена и нямаха възможност да я заобиколят, пищяха и се дърпаха назад, притиснати от човешката маса. Кръгът се превърна в гибелен водовъртеж. В стремежа си да избягат стотици хора се газеха един друг.

Като скала Конан задържаше с гърди обезумелия поток, търсейки отчаяно Тамира и Джондра. Хората покрай него не мислеха за нищо друго освен за собственото си спасение, нямаха никакво друго желание освен да си пробият път през човешката стена, стъпквайки всеки, който ги спира. Никой не вдигна ръка срещу Конан, освен да го отмести от пътя си. Никой не вдигна оръжие. Изпълнените им с ужас очи не го виждаха. Едва ли биха спрели, за да сторят нещо на жените, но ако някоя от тях попадне под тези тъпчещи крака…

Елдран стърчеше над ниските планинци, понесъл Джондра на ръце. Бритунианецът се прехвърли през ниската каменна стена и изчезна сред морето от мръсни чалми.

Далеч отвъд кръга Конан зърна черно, поръбено със злато наметало, повлечено от вълната на бягащите планинци.

— Глупава жена — изръмжа той.

Звънтенето на стомана се чуваше все по-близко и всяваше страх у мъжете, които все още се опитваха да избягат. Нямаше място за размахване на ятагани, но тук-таме проблясваха ками — планинци проливаха кръвта на планинци, за да си пробият път към спасението. Безмилостен в стремежа си да настигне Тамира, Конан удряше с юмруци и с дръжката на меча си, за да си проправи път през тълпата. Крещящи мъже падаха под ударите му и повечето от тях бяха стъпкани под краката на обезумялата сган.

Пред погледа му се разкри селото на планинците. Около двукатната постройка цареше невъобразима бъркотия. Тежко дишащи, отчаяни мъже влачеха пищящи, забулени в черно жени с ревящи бебета на ръце и вкопчени в дългите им поли деца. Групи хора се откъсваха от кипящата маса, за да търсят лагерите си. Други се спираха, за да вземат каквото могат от каменните колиби. Блясваше стомана, после почервеняваше. Само за миг вещи преминаваха по три пъти от едни ръце в други.

Мечът на Конан и широките му рамене разчистваха пътя му, но той почти не забелязваше хората, които се измъкваха пред него като бити кучета. Сред разделящата се тълпа от планинци не можеше да зърне Тамира.

Изведнъж дребната крадла изскочи от каменната постройка, извисяваща се над колибите в селото. Когато Конан я сграбчи за ръката, тя ахна и плътно уви около тялото си черното, поръбено със злато наметало.

— В името на Митра, какво правиш тук? — попита свирепо кимериецът.

— Дрехите ми… — започна тя и изпищя, видяла, че вдига меча си.

Но мечът изсъска над главата ѝ и Конан промуши изскочилия от постройката мъж в черни дрехи, който я следваше с кама в ръка и убийствен поглед в очите. Планинецът рухна и многоцветната чалма падна от главата му.

— Аз тъкмо… — започна отново Тамира, придържайки наметалото още по-плътно до тялото си, но отново изпищя, защото Конан я метна на рамото си.

— Глупава, глупава жена — мърмореше той и като се оглеждаше внимателно за още някой планинец, който да не мисли само за бягство, пое към планинските върхове.

Зад него заморийската войска изкачи височината над селото. Звън на оръжие изпълни въздуха.