Конан Великолепния

Осемнадесета глава

Конан полегна на тясната скална тераса. На мръснобялата светлина преди зазоряване видя между стръмните скали в ниското колона планинци. С избледняването на нощта броят им беше намалял, но все пак брадатите мъже бяха твърде много, за да може да се справи с тях. Когато последният ездач се изгуби по виещата се пътека, едрият кимериец се спусна от терасата, после хукна в обратна посока — към лагера, който до неотдавна представляваше кървава кланица, към мястото, където се криеше Тамира.

На двеста стъпки надолу по пътеката видя останките на, един от заморийските ловци. Не можа да го познае. Обезглавеното тяло, покрито с почерняла кръв и светлозелени мухи, лежеше със свити под неестествен ъгъл крайници. Конан го отмина, без повече да се заглежда. Тази нощ беше открил препалено много трупове, някои още по-обезобразени от този, и всеки път беше благодарен, че не е на Джондра. Сега се разтревожи за Тамира. Беше сигурен, че е в безопасност. Дори на дневна светлина пукнатината трудно можеше да бъде забелязана, но беше прекарала самичка нощта — нощ, изпълнена с планинци и спомени за убийства.

Той тичаше по склона на планината, оглеждайки се на всички страни. После легна по корем и допълзя до края на една гола скала. Под него лежеше лагерът. Мястото, на което беше палатката на Джондра, беше почерняло и покрито с пепел. Между хилавите разкривени дървета бяха разпръснати десетина съсечени тела — всичките на заморийци, защото планинците бяха отнесли своите убити.

Конан пое дълбоко дъх и започна да се спуска по склона към лагера, като се плъзгаше по камъните и шистите. В лагера остави мъртвите както си бяха, защото нямаше време за губене по погребални ритуали, и започна да търси онова, което да помогне на човек да оцелее: здраво копие, което планинците са пропуснали да отмъкнат, мях с вода и торба със сушено месо.

Планинците обаче бяха отмъкнали всичко: върхове от счупени копия, готварски съдове, ремъците за завързване на конете… Бяха разровили дори пепелта от палатката на Джондра с надежда да намерят нещо, пощадено от огъня. Измъкна черното си кауранианско наметало, което преди беше напъхал под голям кръгъл камък, и го сложи върху жалката купчинка намерени неща.

— Оказа се, че си крадец и разбойник!

Конан грабна копието и се обърна. Към него се тътреше Арванеус, черните му очи блестяха, кокалчетата на пръстите му бяха побелели от стискане на копието. Беше гологлав, потънал в прах, торбестите му бели бричове бяха разкъсани.

— Радвам се да видя жив друг ловец от групата на Джондра — каза Конан. — Всички мислехме, че си убит от звяра.

Ловецът отмести очи, огледа труповете.

— Звярът… — прошепна той. — Смъртни хора не могат да излязат срещу него. Това е ясно за всеки глупак. Онзи рев… — той потрепери. — Ловците трябваше да избягат — продължи той тъжно. — Това беше единственото, което трябваше да се направи. Да се опитваш да го убиеш, да останеш дори един момент… — погледът му попадна върху нещата, събрани от Конан. Арванеус наклони глава и погледна косо към едрия кимериец. — Така значи, ти си крадец, крадеш от лейди Джондра.

Конан настръхна. През живота си не беше срещал често луди, особено такива, които е познавал, преди да полудеят.

— Тези неща могат да спасят живота на Джондра — отвърна той, — когато я намеря. Тя се е изгубила, Арванеус. Трябва бързо да я намерим, ако искаме да напусне тези планини жива.

— Толкова красива… — каза Арванеус тихо, — с дълги крака, със закръглени гърди, предназначени да приютяват мъжка глава. Толкова красива… моята лейди Джондра…

— Аз тръгвам — заяви Конан и се пресегна да вземе наметалото си, без да отмества очи от Арванеус, който все още стискаше копието, сякаш готов да го хвърли.

— Видях я — продължи мургавият ловец. Безумните му очи заблестяха още по-силно. — Видях я да бяга от лагера. Видях как се скри от планинците. Тя не ме видя. Не. Но аз ще отида при нея и тя ще ми бъде благодарна. Ще ме признае за мъж, а не само за неин главен ловец.

Конан замръзна, когато осъзна думите на Арванеус. Той въздъхна дълбоко и заговори, като внимателно подбираше думите си.

— Хайде да отидем заедно при Джондра. Двамата ще можем да я върнем в Шадизар, Арванеус. Тя ще ти бъде много благодарна.

— Лъжеш! — лицето на ловеца се изкриви, сякаш щеше да се разплаче, ръката му стисна здраво копието. — Ти я искаш за себе си! Ти не си достоен да целунеш дори земята, по която стъпва!

— Арванеус, аз…

Конан млъкна, защото ловецът замахна с копието срещу него. Кимериецът вдигна наметалото си и омота върха на копието, но Арванеус го измъкна и когато блестящата стомана отново се насочи към него, Конан отскочи назад. Двамата мъже съсредоточено се обикаляха, готови да нанесат смъртоносен удар.

— Арванеус — рече Конан, — сега не е време да се бием — не искаше да го убива. Искаше да научи къде е Джондра.

— Ти трябва да умреш — отвърна тежко задъхан мъжът с ястребово лице и нападна. Върхът на копието му се опита да намери пролука в защитата на кимериеца, но Конан парира удара.

— Тук имаме достатъчно врагове — каза му Конан. — Не трябва да им помагаме, като се избиваме.

— Умри! — ревна Арванеус и се втурна напред с насочено копие.

Конан отби удара, копието на ловеца изхвърча от ръцете му, но той не спря. Арванеус продължи право срещу копието на кимериеца. Направи още една стъпка напред, протегна ръце да сграбчи Конан и се наниза на железния шип. Едва тогава спря и погледна дебелия прът, който стърчеше забит в гърдите му.

Преди Арванеус да се строполи на земята, едрият кимериец го прихвана и внимателно го положи на каменистата почва.

— Къде е тя? — попита Конан. — Ерлик да те порази, къде е Джондра?

Събрал последни сили, ловецът се засмя.

— Умри, варварино! — озъби се той. — Умри! — от устата му бликна кръв, главата му безжизнено се отпусна, очите му се изцъклиха.

Конан изруга тихо и се изправи. Ако казаното от Арванеус не бяха измислици на един обезумял човек, поне е жива, помисли той. После събра нещата си и се отправи към скривалището на Тамира.

Скрита в сянката на огромните каменни плочи, отцепени от скалата зад нея при земетресение преди столетия, Джондра гледаше жадно към малкия вир далече долу и облизваше напуканите си устни. Ако знаеше за него, когато тъмнината все още покриваше Кезанкианските планини, не би се поколебала да напусне убежището си и да уталожи жаждата си. Но сега… Тя погледна на изток към слънцето, все още наполовина скрито зад острите върхове. Беше много светло, за да се излага на риска да я забележи някой съгледвач. „Излагам“ е точната дума, с тъжна ирония си каза Джондра, защото освен прахта по краката тя беше съвсем гола.

— Съвсем неподходяща дреха за една заморийска благородница по време на лов — прошепна тя. Но затова пък заморийските благороднички рядко са събуждани от рева на кръвожадни планинци сред пламъците на горящи палатки. Нито пък са били преследвани като дивеч.

Обърна още веднъж очи към вира и отново облиза сухите си устни. За да се добере до водата, трябваше да пресече стръмен скалист склон, покрит само с остра като сабя трева. В дъното на склона имаше скат. Джондра не можеше да прецени разстоянието, но ѝ се струваше, че няма да е трудно да слезе до него. Водата я примамваше. Вирчето беше по-скоро гьол — сигурно можеше да го прегази с три крачки, без водата да стигне до коленете ѝ, с три недоразвити дървета в края, но в този момент ѝ изглеждаше по-привлекателно от басейните в градините на двореца ѝ.

— Няма да остана тук и да чакам да умра от жажда — каза на висок глас Джондра и, сякаш окуражена от собствения си глас, изпълзя изпод заслона и тръгна надолу по склона.

В началото се движеше бавно, избираше внимателно къде да стъпи. С всяка крачка обаче тя все повече осъзнаваше голотата си, гърдите ѝ се полюшваха, кожата ѝ блестеше на слънчевите лъчи. Закриляна най-напред от нощната тъма, а подир това от сянката на каменните плочи, тя не усещаше липсата на дрехи. Често бе лежала гола в градината си, наслаждавайки се на топлината на слънцето, но тук не знаеше дали някой не я наблюдава. Разумът ѝ подсказваше, че ако някой я наблюдава, голотата щеше да е най-малкият ѝ проблем, но не успя да надделее над чувствата ѝ. Опита се безуспешно да прикрие гърди с ръка и забърза приведена напред.

С всяка крачка все повече се навеждаше, все повече бързаше и все по-малко гледаше къде стъпва.

Изведнъж камъкът под крака ѝ се обърна, тя падна по гръб и сред облак прах се засвлича надолу. Отчаяно се мъчеше да се задържи, но камъните, за които се хващаше, само повличаха със себе си и други. В мига, в който Джондра помисли, че по-лоша от това не може да бъде, земята под нея изчезна и тя полетя надолу. Остана във въздуха колкото да изпита усещането за падане, после рязко дръпване я задържа над свличащите се надолу камъни и пръст. Върху нея се изсипа дъжд от скални отломки. Закри лицето си с ръце и започна да плюе прахта, напълнила устата ѝ. Внезапно осъзна, че сигурно цялата е изподрана и натъртена.

Пороят от пръст и камъни намаля и накрая спря. Вече можеше да се огледа. Беше изпаднала в бедствено положение. Първият шок дойде, когато разбра, че виси с главата надолу над ската, за който беше сигурна, че няма да ѝ създаде трудности. Глезенът ѝ се беше заклещил в коренищата на един дънер. Под нея съборените при падането камъни, парчета скала и пръст се издигаха на купчина, достатъчно висока, за да може да я пипне с върха на пръстите си.

Затвори очи и си пое дълбоко дъх, за да се успокои. Трябваше да има изход! Винаги успяваше да намери начин да постигне онова, което желае, а тя не искаше да умре провесена като овца на ченгел. Реши, че трябва просто да се хване за дънера и да освободи глезена си.

При първия опит да се издигне нагоре остра болка проряза глезена ѝ и тя се отпусна назад задъхана. Веднага реши, че глезенът не е счупен. Не можеше да допусне, че е счупен. Стисна зъби и отново се опита. Този път пръстите ѝ достигнаха дънера. Още веднъж, реши тя.

Чу шум откъм вира и погледна натам. Кръвта ѝ замръзна от ужас. Там стоеше един брадат планинец, в мръсна жълта туника и изцапани торбести панталони. Той бавно облизваше устни, а черните му очи горяха от похот. Планинецът тръгна към нея, като събличаше по пътя дрехите си. Изведнъж се чу шум като от силен удар, планинецът спря и се свлече на колене. Джондра примига, после видя подаващата се от врата му стрела.

Тя нервно затърси с поглед стрелеца. Съзря някакво движение в планината, за миг зърна нещо, което можеше да е лък. Триста стъпки, хладнокръвно определи стрелецът в нея, жената в нея обаче едва не заплака от облекчение. Който и да беше стрелял, мислеше си тя, ще го дари с толкова злато, колкото може да носи.

Но Джондра не можеше да допусне никого, още по-малко един мъж на служба при нея, да я види така безпомощна. Тя удвои усилията си, успя да отцепи няколко трески от дървото, счупи си ноктите, но не можа да се приближи достатъчно, за да се освободи.

Изведнъж тя ахна, отново обхваната от ужас. Видя към нея бавно да се приближава един мъж. Не беше планинец. Беше висок човек, с гамаши с козината навън, гладко избръснато лице и сиви очи. Тя познаваше това лице, знаеше името на мъжа и би дала всичко само да не е той. Елдран! Джондра напразно се мъчеше да покрие с ръце голота си.

— Ти! — озъби се тя. — Махай се! Остави ме на мира!

Той продължи бавно да се приближава към нея, опрял ръка на дръжката на сабята си, наметнал подплатено с кожа наметало на гърба си. Не се виждаше ни лък, ни колчан. Беше вперил очи в нея, лицето му бе мрачно.

— Престани да ме зяпаш! — разфуча се Джондра. — Махай се, казвам ти! Нито се нуждая от помощта ти, нито я желая.

Джондра млъкна, защото забеляза трима планинци да изскачат мълчаливо от скалите зад бритунианеца с високо вдигнати ятагани. Отвори уста да извика… Елдран се завъртя, а сабята му сякаш по чудо се оказа в ръката му. С движения, които бяха толкова бързи, че почти не можеше да ги следи, четиримата заиграха танца на смъртта. Кръв обагри стоманата. Една брадата глава се търколи в прахта. А после и тримата планинци бяха повалени. Елдран спокойно избърса сабята в покривалото на един от тях.

Прибра оръжието в ножницата и се приближи към нея.

— Може би ти наистина не искаш моята помощ — каза той тихо, — но тя ти е нужна.

Джондра усети, че все още стои с отворена уста и шумно я затвори. Сетне реши, че мълчанието няма да помогне, но преди да успее да заговори, едрият бритунианец стъпи върху купчината отломъци, хвана крака ѝ и го освободи от коренището. После провря едната си ръка под коленете ѝ и я взе в ръцете си, а тя си помисли, че я вдига със същата лекота като Конан. Беше висок колкото кимериеца, но не толкова широкоплещ. За първи път от нападението на планинците Джондра се почувства в безопасност. Изведнъж си даде сметка за какво е мислила и лицето ѝ поруменя.

— Пусни ме долу! — рече му тя. — Казах да ме пуснеш долу!

Той мълчаливо я занесе до вира и внимателно я сложи на земята.

— Ето, пуснах те — отвърна Елдран, протегна ръка и опипа глезена ѝ. Тя трепна от болка. — Лошо си го навяхнала, но за няколко дни ще мине.

Джондра видя, че по челото му има засъхнала кръв.

— Ранен ли си? Срещна ли други планинци?

— Трябва да си взема лъка — заяви той рязко и, без да отговори на въпросите ѝ, горделиво се отдалечи.

По-добре да не се и връща, помисли тя гневно, но веднага я обхвана силно безпокойство. Ами ако реши да я изостави — гола и самотна в тази пустош! Когато го видя да се връща, Джондра въздъхна облекчено, а после се ядоса на себе си за това.

Елдран остави лъка и кожения колчан със стрели на земята и се обърна към нея с мрачно лице:

— Да, срещнахме други планинци. С мен в тези прокълнати планини бяха още четирийсет мъже и аз не успях да ги запазя, за да изпълним задачата си. Стотици планинци откриха лагера ни. Не знам дали някой от моите другари все още е жив — той въздъхна тежко. — Предполагам, че ви е сполетяла същата участ. Ще ми се да можех да ти осигуря закрила, но ми предстои да изпълня трудна задача, която е по-важна за мен дори от теб. Все пак ще направя каквото мога. Съжалявам само, че не мога да остана тук и просто да те гледам.

Изведнъж тя осъзна, че Елдран я гледа — очите му издаваха надигналото се у него мъжко желание. Сети се също, че е гола. Джондра бързо коленичи, наведе се и покри с ръце гърдите си.

— Един мъж с обноски ще се обърне и няма да ме зяпа — озъби се Джондра.

— Значи мъжете с обноски, както ги наричаш, не ценят красотата на жените.

— Дай ми наметалото си! — заповяда тя. — Не съм кръчмарска проститутка, която се излага на погледите на мъжете. Дай ми го, ти казвам!

Елдран поклати глава.

— Сама в недрата на Кезанкианските планини, гола като изложена на търг робиня и продължаваш да искаш и да заповядваш. Вземи си дрехи от планинците, щом настояваш, но го сторѝ бързо, защото трябва да напуснем това място. Тук има други от тези племена. Щом не искаш да те гледам, ще се обърна — той взе лъка си, постави стрела на тетивата и започна да оглежда планинските склонове. — Побързай, момиче!

Почервеняла от гняв, но и от други чувства, които не разбираше напълно, Джондра отказа дори да погледне труповете на планинците.

— Техните дрехи са мръсни и изцапани с кръв — каза тя с погнуса. — Ти си длъжен да ми осигуриш свястна дреха. Например твоето наметало!

— Уикана ме е проклела — промълви бритунианецът, сякаш тя не беше казала нищо — очите ти да докоснат душата ми. В моята родна страна има много жени, но аз дойдох тук и те срещнах. Гледам в очите ти и чувствам как те ме докосват… и за мен няма други жени. Искам да ми родиш деца. Една капризна, разглезена жена, високомерна по рождение. Защо така силно желая жена като теб? И защо сърцето ми прелива от радост, когато те видя…

Джондра мърдаше устни в безмълвна ярост. Капризна! Да му ражда деца! И други ужасни неща — неща, които не желаеше да слуша. Тя напипа до водата камък колкото юмрук и без да мисли, побесняла от гняв, го хвърли. Стъписа се, когато Елдран безжизнен се строполи на земята. Тънка струйка кръв се стичаше от слепоочието му.

— Елдран? — прошепна тя.

Джондра нервно допълзя до неподвижното тяло и сложи ръка пред устата му. Дишаше! Въздъхна от облекчение, далеч по-силно от успокоението, че не го е убила. Поколеба се дали да докосне дълбоката кървава рана от камъка, но вместо това внимателно приглади назад къдравата му кестенява коса.

Изведнъж ръката ѝ се дръпна като изгорена. Какво прави? Трябва да се махне, преди да се свести и отново да заговори — и то в най-добрия случай за раждането на децата му и други такива приказки. А в най-лошия?… Тя си спомни лекотата, с която я носеше и категорично отхвърли спомена за онази сигурност, която изпита тогава. Той е силен. Достатъчно силен, за да наложи волята си над нейната. Трябва бързо да се маха!

Но първо трябваше да утоли жаждата си. Отиде до вира и пи, докато почувства, че поеме ли още глътка, ще се пръсне. Студената вода я ободри. Накуцвайки, Джондра се върна при Елдран. От него трябваше да вземе останалото, от което имаше нужда. Тя наистина не можеше да докосне дрехите на планинците, но неговите бяха друго нещо.

С вълнение взе лъка му ѝ се опита да опъне тетивата. Изненадана, Джондра отмести поглед от лъка към човека на земята. Не беше срещала мъж, който може да опъне по-здрав лък от нейния, а тя успя да опъне тетивата на този едва една педя. Неохотно го остави обратно на земята до него.

Сабята не пипна, защото не умееше да си служи с такова оръжие. Вместо нея измъкна от колана на високия бритунианец камата. Направи разрези за ръцете и главата на подплатеното му с кожа наметало и го облече. Привърза го с ремъците, които придържаха кожените му гамаши и така го превърна в сносна туника, а после преряза и тях, за да ги пригоди за собствените си крака, като ги върза с парчетата от ремъците.

Беше готова. Джондра коленичи до Елдран. Остана няколко безкрайни мига, изпълнена с колебание. При рани в главата има хора, които никога не идват в съзнание. Ами ако има нужда от помощ?

— Джондра… — промърмори Елдран. Макар че очите му останаха затворени, той протегна ръка, сякаш я търсеше. Тя се отдръпна от нея като от змия. Ще трябва сам да се погрижи за себе си, реши Джондра и се изправи.

В началото вървеше бавно, защото планинският терен беше труден. Знаеше, че глезенът няма да ѝ създава неприятности, ако не го претоварва. Не след дълго мислите ѝ се върнаха към Елдран. Отначало щеше да бъде замаян, но не дотолкова, че да не помни нищо. Щеше да разбере, че си е отишла. Щеше да би спомни какво му е сторила. Той беше ловец. Откриваше и разчиташе следи. Освен това Елдран имаше два здрави крака, с които да ходи.

Почти инстинктивно ускори крачка. Болката в глезена ѝ се усили, но тя не ѝ обърна внимание. Елдран ще я последва. Тя трябва да избяга. Започна да се задъхва. Устата ѝ пресъхна, сякаш с дни не е пила вода. Гърлото ѝ също пресъхна. Но тя също е ловец, даваше си кураж Джондра. Знаеше как да дебне жертви, знаеше също как да се пази от преследвачи. Непрекъснато оглеждаше следите, които оставяше след себе си, докато накрая започна да губи толкова време да гледа назад, колкото и напред.

Заобикаляйки една голяма отвесна скала, тя направи три несигурни стъпки, преди да види пред себе си десет планинци на коне, вперили в нея учудени очи.

— Дар от древните богове! — извика един от тях и пришпори коня си към нея.

Джондра беше много уморена, за да се бори, когато планинецът я хвана за косата, и я сложи по корем на седлото пред себе си. Само се разплака от изтощение и отчаяние и безволево се отпусна, а планинецът вдигна края на Елдрановото наметало и я погали по голия задник.

— Той ще ме спаси — ридаеше тя тихо в рунтавата козина пред лицето си. — Той ще ме спаси… — а с малкото здрав разум, който ѝ беше останал, се чудеше защо се надява на помощ от бритунианеца.