Конан Великолепния

Четиринадесета глава

С наведена глава, сякаш пъстроцветната му чалма беше много тежка, има̀лът Басракан прекрачи прага на облицованата с дъб стая. Кървавочервеното му расо се развя от бързото движение. Толкова много грижи тежаха на раменете му, мислеше той. Животът на светеца не е лек. В съседната стая беше умрял още един гарван. „Хора“ — беше изграчил, преди да умре. Но колко и къде? Две убити птици само за няколко дни! Знае ли някой за какво служат гарваните? Другата птица също беше съобщила за хора. Не за войници. А те добре ги различаваха. Само дето не можеха да броят. „Хора“ можеше да означава десет или сто. Може да е същата група, която бе видял първият гарван. Ще трябва да увеличи патрулите си и да намери тези натрапници, колкото и многобройни да са.

Добре поне, че птицата, съпровождаща изпратените срещу войниците мъже, донесе вестта за победа. Не, не просто победа. Унищожение! Но заедно с това дойдоха тревогите. Войните, които беше изпратил, сега лагеруваха — така беше съобщил гарванът. Без съмнение не могат да поделят плячката. Но те ще се върнат. Длъжни са. Той ги беше дарил с победа — знак от боговете.

Неканен, истинският източник на тревогите му отново нахлу в съзнанието му, за да го мъчи. И отново, както беше вършил това през последните няколко дни, без успех се опита да го изгони от ума си. Знак от древните богове. Знак на благоволението им. Вече седем пъти се беше опитвал да извика па̀тока, всеки опит грижливо скрит от очите дори на своите помощници. И седем пъти претърпя неуспех. В лагерите започваха да се надигат вълнения. Хората искаха доказателство. А онези, които бе изпратил да донесат Очите на огъня, не се бяха върнали. Възможно ли е древните богове да са оттеглили своето благоразположение от него?

Обгърнал тялото си с ръце, той започна да се полюлява.

— О, богове, достоен потомък ли съм на предците си? — изстена Басракан. — Наистина ли съм достоен?

— Това се питаме и ние, има̀ла — изръмжа един глас.

Басракан бързо се обърна, премигна и видя пред себе си трима планинци. Помъчи се да запази спокойствие. Когато дойде на себе си, двама от тримата брадати мъже се отдръпнаха назад.

— Позволявате си да ме безпокоите? — озъби се Басракан. — Как влязохте тук?

Мъжът с извити като биволски рога мустаци запази присъствие на духа и каза:

— Дори сред охраната ти има такива, които се съмняват, има̀ла.

— Повикан си да се явиш, Уолид — изръмжа Басракан и в черните очи на мъжа трепна страх.

Бяха му съобщили, че един от размирниците, който изказва на глас съмненията си, се нарича Уолид. За момент си припомни описанието му. Не беше допускал обаче, че съмненията му ще стигнат до подобна дързост. Въпреки това се беше приготвил за всякакви изненади.

С престорено спокойствие Басракан скри ръце в дългите ръкави на червеното си расо.

— Какви съмнения имаш ти, Уолид?

Гъстите мустаци на мъжа трепнаха при повторното произнасяне на името му и той поизвърна глава, сякаш търсеше поддръжка от другарите си. Те стояха доста назад и не гледаха нито в неговите очи, нито в очите на Басракан. Уолид пое дълбоко дъх.

— Тук се събра много народ, защото чухме, че божията благодат се е изляла над теб. Онези, дошли преди нас, говорят за някакъв приказен звяр, знак за тази благодат, но аз не видях такова същество. Видях само хиляди планинци, изпратени да се бият със заморийски войници, които досега винаги са ни побеждавали, макар че сме ги превъзхождали по брой. И не видях никой от тях да се върне.

— Това ли е всичко? — запита Басракан.

Изненадващо мекият му тон стресна Уолид.

— Не е ли достатъчно? — попита мустакатият мъж.

— Повече от достатъчно — отвърна Басракан.

Скритите в ръкавите ръце вече стискаха приготвените предния ден малки торбички, когато вълнението между събраните племена за първи път започна истински да го безпокои. Сега се поздрави за проявената предвидливост. — Повече от достатъчно, Ублид.

Басракан извади ръцете си от ръкавите и поръси Уолид с праха от едната торбичка. Тогава има̀лът направи тайнствен жест и започна да напява на мъртъв отпреди хиляда години език.

Уолид погледна потресен гърдите си, а когато зазвуча ужасното заклинание, с рев, изпълнен с ярост и страх, посегна към ятагана си. Щом ръката му докосна дръжката, от всяка по̀ра на тялото му изскочи огън. Пламъците го обгърнаха плътно като дреха и той стана на пепел. Ревът стихна в предсмъртен писък, след това в съскане на вряща мазнина. От разпадащия се въглен, който допреди малко беше човек, се издигна облак мазен черен пушек.

Другите двама стояха вцепенени, с разширени от ужас очи. Единият хукна към вратата, а другият падна на колене и през плач занарежда:

— Прошка, има̀ла! Прошка!

Басракан първо посипа с праха коленичилия, после настигна бягащия и поръси и него. Дългите му пръсти повториха тайнствения жест и започна отново да напява. Бягащият мъж успя да достигне вратата и там огънят го погълна. Другият падна по лице на пода, запълзя към Басракан, после се превърна в жива факла. Предсмъртните им писъци се извисяваха само миг, после бяха погълнати от пронизителното свистене на горящите кости.

Най-накрая и черният пушек се разсея. Върху пода останаха само малки купчинки тъмна, мазна пепел и петна от сажди на тавана. Жестоките очи на има̀ла със задоволство гледаха останките от неговите обвинители, но скоро то се превърна в гняв. Тези мъже имаха братя, братовчеди и племенници, много мъже роднини. Макар и да не посмееха открито да се опълчат срещу Басракан, сигурно щяха да се превърнат в източник на по-нататъшно разногласие. Някои можеха и да не се ограничат само с приказки. Диваците живееха и умираха с кръвната вражда и само смъртта можеше да ги спре.

— Така да бъде — произнесе той съсредоточено.

Басракан гребна с костен нож от три купички пепел — благословена четири пъти с обреди в чест на древните богове на Кезанкианските планини — и я сложи в парче пергамент. Тъмното му лице беше толкова спокойно и съсредоточено, сякаш имаше цял живот пред себе си. После изсипа пепелта от пергамента в дебелостенен хаван от необработено злато без примеси и започна да прибавя към нея други съставки. Движенията на магьосника се ускориха, защото сега бързината беше важна. Прах от око на девица и светулка! Сърце на саламандър и изсушена кръв от бебета! Настойки и прахове, за чийто състав дори не се осмеляваше да мисли. С бедрената кост на жена, удушена от собствената ѝ дъщеря, разбърка сместа — дванайсет пъти срещу посоката на слънцето и още толкова в обратна посока — като напяваше имената на древните богове, имена, които смразяваха кръвта, а изпаренията висяха във въздуха като скреж. С това беше завършена първата част — златният съд беше напълнен почти догоре с черна прах.

Басракан пренесе хавана на едно празно място върху бледия каменен под, като внимаваше да не я докосне, защото сместа сега беше смъртоносна. Там потопи във влажната смес четка, направена от миглите на девици, и с нея старателно начерта върху гладкия камък магическа рисунка. Беше кръст, с еднакво дълги рамена, насочени точно към четирите посоки на света. Краят на всяко рамо завършваше с кръг, в който вписа четири идеограми на древните богове — тайните знаци на земята, въздуха, водата и огъня. После начерта триъгълник, единият връх на който лежеше в центъра на кръста. Огради символа на духовете на огъня и постави същия знак във всеки връх на триъгълника.

Басракан спря, погледна рисунката и дишането му се учести. Въпреки присвиването в стомаха знаеше, че изпитва страх, но тази магия беше по-опасна от всички, които беше опитвал досега. Една единствена грешка през която и да било фаза, нещо неправилно или пропуснато и заклинанието ще се насочи срещу него. Въпреки това знаеше, че връщане назад няма.

Басракан изсипа сръчно останалата прах в сребърна кадилница, закачена на сребърна верига. Запали я с кремък и огниво и тя започна да тлее. Изравнявайки грижливо краката си с широката основа на триъгълника, размаха кадилницата по специален начин. От сребърното кълбо се издигнаха валма̀ пушек и понесоха към небесата заклинанието на Басракан. С всяко размахване на кадилницата във въздуха прозвучаваше по една кристална дума — думи, които има̀лът с горящия поглед не можеше да чуе, защото не бяха предназначени за човешки уши, нито пък човешки ум можеше да разбере.

Сякаш самият въздух заплашително заблестя. Пушекът от кадилницата се сгъсти и се спусна върху каменния под, подравнен от свръхестествена сила по контурите на скицата. Напяването на Басракан стана по-бързо и по-силно. Думите зазвънтяха глухо като надгробно оплакване, идващо от дълбините на пещера. От пушека, сега разстлан по цялата фигура, се появи огън, който ставаше все по-ярък и по-буен, докато накрая загоря със заревото на сякаш събрани кадилници от цялата земя. От топлината по мършавите бузи на Басракан се лееше пот. Огънят стана заслепяващ, думите на има̀ла разтърсваха стените.

Изведнъж Басракан млъкна. Настана тишина и в същия миг огънят, пушекът и начертаната фигура изчезнаха. Дори кадилницата престана да пуши.

Свършено е! — помисли Басракан и изведнъж се почувства уморен. Дори костите му бяха омекнали. Но направи нужното.

Когато видя останките от обвинителите, потрепери. Над всяка купчинка пепел, в която беше изгоряло всичко, което може да гори, се полюшваха бледи пламъчета. Докато ги гледаше, те изгаснаха. Басракан пое дълбоко дъх. Това не беше основание за страх, а по-скоро за възторг.

В стаята нахлу задъхан Ябил, притиснал силно ръка до хълбока си.

— Бла… бла… благодат на боговете…

— Един има̀ла трябва да се държи с достойнство — сряза го Басракан, възвърнал си своята самоувереност, възвърнал си вярата, забравил за мътилката на страховете си. — Един има̀ла не тича.

— Но лагерите, има̀ла — успя да промълви Ябил, докато отваряше уста да си поеме дъх. — Огън. Мъже горят. Горят, има̀ла! Войни, старци, момчета. Дори неотбити бебета горят, има̀ла! Просто пламват и ни вода, ни кал могат да изгасят пламъците. Стотици и стотици.

— Според мен не са толкова много — отговори хладно Басракан. — Сто, може би дори двеста, но не толкова много, както казваш ти.

— Но, има̀ла, в лагерите настъпи паника.

— Ще говоря с хората, Ябил, и ще ги успокоя. Онези, които са умрели, са били с нечиста кръв. Начинът, по който умират, нищо ли не ти говори?

— Огънят ли, има̀ла? — попита неуверено Ябил.

— Да не би да са разгневили духовете на огъня?

Басракан се усмихна като на ученик, който добре си е научил урока.

— Не е просто гняв, Ябил, много повече. И всички мъже с такава кръв ще послужат за изкупление — тогава си спомни нещо — думи, които сякаш бяха произнесени много отдавна. — Моите стражи, Ябил. Видя ли ги, преди да влезеш тук?

— Да, има̀ла. Когато идвах при теб. Двама. Стояха пред вратата заедно с има̀ла Рухала, изпълняващ някаква поръчка — в очите му проблеснаха лукави огънчета. — Те тичаха, има̀ла. Рухала не разбира от достойнство. Само изключителната важност на това съобщение ме накара така да бързам.

— За Рухала бързината също е от изключителна важност — промърмори Басракан толкова тихо, сякаш говореше на себе си. Той впи в другия мъж острия си като кама поглед. — Рухала е виновен за загиналите от огъня през този ден. Той и онези неверни стражи, които избягаха с него. Рухала изкуши убийците, които загинаха днес, с лъжовни вярвания и порочни пътища — Може би е така. Трябва да е така. Сигурно е така, помисли той. — Рухала и стражите, които избягаха с него, трябва да бъдат върнати, за да си платят за стореното — продължи Басракан. Малко неща го развеселяваха, но мисълта, която го споходи, разтегли тънките му устни в усмивка. — Те трябва да бъдат предадени на жените, чиито мъже загинаха днес. Нека онези, които загубиха своите семейства, роднини и приятели, изберат подобаващо отмъщение.

— Както наредиш, има̀ла, така ще бъде — Ябил замръзна, превил гръб в поклон, а очите му се разшириха от ужас. — Ай-ай! Има̀ла, изхвръкна ми из акъла от изгарянията и… — Басракан го погледна, Ябил преглътна и продължи: — Шармал се върна, има̀ла. Един от онези, които изпрати да донесат Очите на огъня — добави той, когато високият свят човек повдигна въпросително вежди.

— Върнали са се! — възкликна Басракан, без да успее да скрие вълнението в гласа си. — Очите на огъня са мои! Слава на древните богове! — изведнъж Басракан стана ледено спокоен, от вълнението беше останала само силата на гласа му. — Донеси скъпоценностите при мен. Веднага, глупако! Нищо не трябва да ти попречи да ги донесеш! Нищо! Доведи също и мъжете! Наградата им няма да е малка.

— Има̀ла… — започна колебливо Ябил — Шармал е самичък и с празни ръце. Казва, че останалите са мъртви… и разни други неща дърдори. Но приказките му са почти безсмислени. Той… той не е с ума си, има̀ла.

Басракан скръцна със зъби и дръпна разделената си на две брада, сякаш искаше да я изскубне от корен.

— С празни ръце — промълви най-после той с дрезгав леден глас. Сега не може да бъде измамен. Няма да бъде измамен. — Какво се е случило, Ябил? Къде са Очите на огъня? Искам да знам всичко. Разпитай този Шармал. Жив го одери. На късчета го нарежи! Искам всичко да науча.

— Но, има̀ла… — прошепна Ябил — човекът е луд. Древните богове го покровителстват.

— Направи каквото ти заповядвам! — изрева Басракан и Ябил се разтресе от ужас.

— Както… както наредиш, има̀ла, така ще бъде — той се поклони ниско и тръгна заднешком към вратата.

Толкова много неща се случиха, помисли Басракан, за толкова кратко време. Нещо забравям. Нещо…

— Ябил! — другият мъж трепна и спря. — В планините има чужденци, Ябил. Трябва да се намерят и всички оцелели да се доведат при мен. За жертвоприношение на истинските богове. Изпълнявай! — той махна с ръка и Ябил изскочи тичешком от стаята.