Конан Великолепния

Петнадесета глава

— Тук ще спрем — нареди Джондра при изгрев слънце. Арванеус предаде заповедта, ловците покорно слязоха от конете си и се заеха с животните.

Конан я погледна въпросително и тя му се усмихна.

— Когато си по следите на рядък звяр — обясни Джондра, — не трябва да се подминават местата, където се храни. Във всеки лагер ще оставаме по няколко дни, за да го търсим.

— Да се надяваме, че звярът няма да направи същото — отговори Конан. Благородницата се намръщи, но преди да каже нещо, Арванеус се върна и застана до коня ѝ.

— Веднага ли искате да изпратя следотърсачи, милейди? — попита той.

Джондра кимна и мъжът видя в очите ѝ тръпката на възбудата.

— Ще бъде чудесно, ако още през първия ден попаднем на следи. Да, Арванеус. Изпрати най-добрите.

Тя погледна към Конан, но той се направи, че не забелязва поканата в очите ѝ. Неговите умения да разчита следи бяха не по-лоши от тези на ловците, но той нямаше интерес да намери търсеното от Джондра същество. Конан искаше само двете жени да се върнат живи и здрави в Шадизар, а ако отиде да търси следи, нямаше да може да ги пази.

Когато Конан не каза нищо, лицето на Джондра помръкна. Тъмноокият ловец се усмихна злобно.

— Не всеки може да бъде следотърсач — подхвърли Арванеус, без да се обръща към някого. Той се поклони изискано на Джондра и отстъпи няколко крачки с лице към нея. После се обърна и извика: — Всички следотърсачи при мен! Теладис! Зурат! Абу! — Арванеус продължи да ги назовава по име и скоро той и деветима ловци напуснаха лагера в десет различни посоки. Тръгнаха пеша, защото от гърба на коня малката следа можеше да се пропусне, а следотърсачът трябва да разчита следата, както книжникът думите върху пергамента.

Когато десетимата заминаха, красивата благородница започна да дава нареждания за построяване на лагера, а Конан — взел точило, парцал и чаша със зехтин — се настани на удобно малко встрани. Човек трябва да се грижи за оръжието си, особено ако в скоро време му предстои да го използва. Конан беше уверен, че това време няма да закъснее. От надвисналите над тях планини сякаш се излъчваше скрита заплаха, всеки камък беше просмукан с нещо, което го правеше неспокоен. Каменното точило се плъзгаше по острието с леко свистене. Утринното слънце вече преваляше небосвода.

Конан прецени, че лагерът е разположен толкова добре, колкото позволяват обстоятелствата. Хилавите дръвчета, толкова нарядко из Кезанкианските планини, на това място бяха събрани в нещо като горичка, макар и изключително рехава. Във всеки случай служеха макар и малко за укритие на лагера.

Червената палатка на Джондра, която тя нито за миг не помисли да изостави, беше издигната между два огромни гранитни блока, а отзад беше защитена от отвесна скала. Други палатки не бяха донесли — за което кимериецът беше благодарен — и постелките на ловците бяха разпръснати по две — по три в няколко добре прикрити падини. Конете бяха скрити в дълга, тясна котловина, която можеше да бъде подмината, дори ако човек специално я търси. За всеки, незапознат с местността, лагерът беше невидим. Но Конан не се успокои. Планинците познаваха по-добре от тях своите планини. Това ще им създаде неприятности.

Сякаш да потвърди опасенията му, силен вой процепи студения планински въздух. Ръката му, посегнала да намаже меча, увисна във въздуха. От планинските зъбери долетя ехото на пронизителен вой, смразяващ кръвта. Конан никога досега не беше чувал такъв звук нито от уста на човек, нито от животно.

Не само едрият кимериец беше разтревожен от ловния рев — той беше сигурен, че това е ловен рев. Ловците се надигнаха от постелките и се спогледаха загрижено. Някои от тях се изправиха и огледаха стръмните съседни склонове. Джондра излезе пред палатката си, наклони въпросително глава и започна да се ослушва. Беше облечена в кожен елек и панталон, както винаги прилепнали по тялото ѝ като втора кожа, но кафяви на цвят, без украшения, подходящи за лов. Когато звукът не се повтори, тя се върна в палатката.

— В името на трижди благословения Митра! Какво беше това? — попита Тамира и се премести близко до Конан. Тя свенливо придърпа късата си бяла роба и обхвана колене с тънките си ръце. — Дали не е звярът, когото Джондра иска да убие?

— Няма да се изненадам, ако се окаже точно той — отвърна Конан и отново се зае да лъска меча си.

— Малка ще ти е ползата от рубините, Тамира, ако завършиш земния си път в корема на този звяр.

— Искаш да ме накараш да се върна — отвърна тя, — за да ти е чист пътят към съкровищата.

— Вече ти казах… — започна той, но Тамира го прекъсна:

— Или към леглото на Джондра.

Конан въздъхна и прибра меча в ножницата.

— Нощес ти спа с мен, а тя вече два дни спи самичка. Вече ти казах, че дойдох в тези трижди прокълнати планини заради теб. А сега ме изкарваш лъжец!

Тя отмести очи от него и погледна към заобикалящите ги непристъпни гранитни скали.

— Мислиш ли, че следотърсачите ще го открият? Имам предвид звяра. Ако не го открият, може би ще напуснем тези планини. Мога да открадна рубините и по пътя към Шадизар.

— Това ще сторя аз, веднага щом следотърсачите се върнат, без да са открили нещо и с изранени крака — заяви Конан. Той си спомни обгореното парче волски череп и овъгления рог. — Страхувам се, че този звяр не може да бъде убит така лесно, както си мисли Джондра. И ти няма да откраднеш рубините.

— Значи си решил да ги вземеш.

— Не съм.

— Тогава имаш намерение да ги запазиш за твоята любовница. За Джондра.

— В името на Хануман! Ще престанеш ли?

Тамира го погледна остро.

— Не знам дали искам да ме лъжеш, или да ми кажеш истината.

— Какво искаш да кажеш с това? — попита той озадачен.

— Трябва да знаеш, че възнамерявам да открадна рубините независимо какво ще кажеш или направиш — гласът ѝ стана твърд. — Но щом не си дошъл заради рубините, значи си дошъл заради мен. Или заради Джондра. А аз се колебая дали не предпочитам да знам със сигурност, че единственото, което искаш, са скъпоценностите.

Конан се облегна на гладкия каменен блок и се разсмя със сълзи.

— Не ми вярваш, така ли? — попита той накрая.

— Познавам достатъчно добре мъжете, за да не вярвам на нито една твоя дума.

— Познаваш мъжете? — възкликна той, преструвайки се на изненадан. — А лък аз бях готов да се закълна, че първият мъж, когото познаваш, съм аз.

Тамира се изчерви и скочи на крака.

— Само почакай, докато…

Конан не можа да чуе края на заплахата, защото Теладис влетя в лагера със сетни сили, като се подпираше на копието си. Всички се струпаха около него, но пръв беше кимериецът.

От всички страни заваляха безброй въпроси:

— Открихте ли следи?

— Какъв беше онзи страшен вой?

— Какво видяхте?

— Трябва да е било съществото, което сме тръгнали да убиваме.

— Видяхте ли звяра?

Теладис свали островърхия шлем и поклати бръснатата си глава.

— Чух вой, но не видях нито животното, нито следи от него.

— Ела да докладваш! — сряза го Джондра. Ловците се отдръпнаха да ѝ направят път. Лъкът в ръката ѝ издаваше обхваналото я нетърпение. — Или трябва да чакам, докато задоволиш любопитството на всички?

— Не, милейди — отвърна Теладис засрамен. — Моля за извинение. Видях обаче войска, милейди. Войници.

Отново заваляха въпроси:

— Сигурен ли си?

— От групата, която видяхме да се бие ли?

— Как са могли да навлязат, в планината преди нас?

Студените сиви очи на Джондра огледаха скупчилите се ловци и въпросите секнаха, сякаш беше размахала камшик.

— Къде са тези войници, Теладис? — попита Конан. Джондра го погледна строго, но стисна устни и не каза нищо.

— На по-малко от две левги североизточно от нас — отвърна Теладис. — Води ги лорд Тенерсис. Промъкнах се близко и го видях, но те не ме откриха.

— Тенерсис — замисли се Конан. — Чувал съм за него.

— Казват, че воюва за прослава — рече ловецът с бръснатата глава, — но изглежда добре разбира опасността, на която се излага. Лагерът му е така добре скрит в каньон само с един вход, че го открих съвсем случайно. Не можах да видя колко мъже има с него.

— Ако онова, което съм чувал за него, е вярно — каза Конан, — не са по-малко от тези със Зантанидис. Той е човек със силно развито чувство за собствената си важност.

Джондра ги прекъсна с глух глас:

— Ако вие двамата сте приключили да обсъждате армията, може ли аз да чуя резултатите от задачата, с която изпратих този мъж. Намери ли следи, Теладис, или не си?

— Не съм, милейди. Никакви следи.

— Има още девет следотърсача — промълви благородницата. — Колкото до тези войници — продължи тя по-високо, — те нямат нищо общо с нас, както и ние с тях. Не е необходимо да говорим повече за тях, нито пък те трябва да знаят на нашето съществуване. Ясна ли съм?

Тя изгледа мъжете един по един в очите. Всеки промърморваше съгласие и забиваше поглед в земята под краката си. Докато не стигна до Конан. Леденосините му очи я гледаха спокойно, без да мигнат и тя първа сведе поглед.

Когато отново вдигна глава, Джондра го погледна през дългите си мигли.

— Трябва да говоря с теб, Конан — промърмори тя. — В палатката ми. Аз… бих желала да се посъветвам с теб за лова.

Над рамото на Джондра Конан видя Тамира, която, го гледаше внимателно, сложила ръце на хълбоците си.

— Може би по-късно — отвърна той. Джондра настойчиво се втренчи в него и той бързо добави: — Планините са опасни. Трябва да сложим сериозна охрана — и преди тя да каже нещо, а Конан разбра от искрите в очите ѝ, че имаше намерение да каже много повече, той се оттегли до големия каменен блок.

Седнал с опрян в камъка гръб, Конан забеляза, че и двете жени го гледат. И двете бяха бесни. Помисли си, че старата поговорка се оказва вярна. Който има две жени, често открива, че няма нито една. Нищо не можеше да измисли, за да излезе от това положение. Конан въздъхна и отново се зае с меча си. Някои мъже твърдят, че сабите им са като жените, но той никога не беше чувал да има ревнива сабя.

Останалите следотърсачи също започнаха да се връщат. Джондра не позволи да бъдат въвлечени в излишни според нея разисквания от ловците. Тя посрещаше всеки следотърсач още при влизането му в лагера и острият ѝ поглед държеше ловците настрана, докато не свърши с въпросите си и не го освободи.

Един подир друг следотърсачите докладваха, но не съобщаваха нещо интересно за Джондра. Един, търсил близко до Теладис, беше намерил част от войнишки шлем. Друг беше видял огромен планински овен с дълги колкото мъжка ръка извити рога. Джондра гневно му обърна гръб, без да изчака края на доклада му. Няколко бяха видели планинци, достатъчно многобройни, за да се разтревожи всеки благоразумен човек. Но никой не беше открил звяра или следи от него. Или нещо друго, което макар ѝ косвено да подсказва за присъствието му, или поне, че е минал по тези места. Сивооката благородница изслушваше всеки следотърсач, после се отдалечаваше, потупвайки нетърпеливо с лъка по бедрото си.

Последен се завърна Арванеус. Той влезе тичешком в лагера, подпря се на копието си и високомерно се усмихна.

— Е? — попита Джондра, когато Арванеус се изправи горделиво пред нея. — Предполагам, че и ти нищо не си видял?

Ловецът с ястребово лице изглежда се озадачи от тона ѝ, но бързо се съвзе и се поклони.

— Милейди, аз ти нося онова, което търсиш — изправи се и погледна предизвикателно Конан. — Аз, Арванеус, син на лорд Анданезос ти поднасям желаното.

— Намери ли го? — вълнение озари лицето ѝ. — Къде, Арванеус?

— Само на една левга, милейди. Намерих следи от нокти колкото мъжка педя и ги проследих на известно разстояние. Следите са пресни, а в тези планини едва ли има друго същество, което да оставя такива следи, каквито човешко око досега не е виждало.

Пред удивените погледи на всички Джондра скочи, завъртя се във въздуха и изигра три танцови стъпки.

— Трябва да е то. Сигурна съм. За тази новина ще ти дам злато, ще те направя богат, Арванеус. Намери звяра и ще ти дам имение.

— Не искам злато — отвърна дрезгаво Арванеус и очите му изведнъж станаха похотливи. — Нито имения.

Джондра се вцепени, впери поглед в него, после неспокойно се обърна.

— Пригответе конете! — заповяда тя. — Отивам да видя тези следи.

Ловецът погледна неспокойно към небето. Слънцето, което в тези планини не топлеше много, лежеше на половината път от зенита до хоризонта на запад.

— Късно е за лов. Сутринта, при първи зори…

— Моята заповед ли оспорваш? — сряза го тя. — Не съм толкова глупава, за да тръгна на лов за един опасен звяр на свечеряване. Само ще разгледам следите. Сега! С двайсет души. Другите ще останат в лагера, за да се приготвят за утрешния лов.

— Както заповядаш, милейди — промърмори смирено Арванеус, но изгледа злобно Конан, когато Джондра се обърна към едрия кимериец и тихо го попита:

— Ще дойдеш ли с мен, Конан? Ще… ще се чувствам по-сигурна… — смутеният ѝ глас и изчервеното лице издаваха, че това е само претекст. С видимо затруднение тя добави: — Моля те.

Конан се изправи и мълчаливо тръгна към коневръза. Зад него Арванеус вече издаваше заповеди. Докато закопчаваше колана на седлото, той видя Тамира, която небрежно потупваше муцуната на дорестия кон до неговия висок черен жребец.

— Ще дойдеш ли с мен, Конан? — тя тихо имитира Джондра. — Ще се чувствам по-сигурна — Тамира изкриви устни, сякаш да се изплюе.

Конан въздъхна дълбоко.

— Не искам да видя нито теб, нито нея мъртва или в плен на планинците. В лагера ти ще бъдеш в по-голяма безопасност, отколкото тя извън него. Затова ще отида с нея.

Той възседна заморийското седло. Когато тръгна от котловината, където бяха запрени конете, Тамира го последва.

— Ти ще бъдеш извън лагера — каза тя — и Джондра ще бъде с теб. Когато се върнеш, ще установиш, че ме няма. Също и рубините. Какво повече би ме задържало тук?

— Как какво, моето завръщане — засмя се той и пришпори в тръс коня си. Един камък го удари по рамото, но Конан не се обърна да погледне назад.