Конан Великолепния

Деветнадесета глава

Конан погледна в скалната пукнатина, където беше оставил Тамира, и скръцна със зъби. Веднага разбра, че взирането няма да му помогне, че силата на погледа му няма да върне Тамира тук.

Конан огледа земята около пукнатината и се намръщи. Трудно щеше да разбере какво точно е станало. Почвата беше много камениста, за да се запазят ясни отпечатъци. Той обаче се беше учил да търси следи в планините на Кимерия, а почвата тук не беше много по-различна от тази в родните планини. Ето едно отместено камъче. Ето друго, обърнато с тъмната си страна към светлината. Историята, която разчете, го смути. Убеди се, че Тамира е напуснала скривалището. Но не научи нищо повече. Не намери никакви следи от планинци или от някой друг, които да му покажат, че е отвлечена. Просто си беше отишла. И то наскоро, след като той я беше оставил, защото върху някои преобърнати камъчета откри влага от нощната роса.

— Глупава мома — промърмори той. — Сега пак трябва да търся две жени. — Конан се закле като намери крадлата, да ѝ нашари задника.

С насочено копие над следата, той тръгна бързо, следвайки с лекота оскъдната, диря. Колкото напредваше, толкова по-силно му се искаше да проклина. Беше ясно накъде е тръгнала. Към лагера. Към рубините. Спомни си, че не ги беше видял в пепелта от палатката на Джондра. Може би най-сетне ги е взела.

Изведнъж спря и се намръщи. Тук е имало борба между няколко души. Конан вдигна разкъсано царче бял плат. Беше от туника на слуга, като онази, която носеше Тамира.

— Глупава мома — отново промълви Конан, този път тихо.

Продължи внимателно напред, като се оглеждаше колкото за планинци, толкова и за следи от някаква борба. След време установи, че следва три дири. Двете бяха на конници — едната, която следваше, и другата много по-скорошна. Най-нова беше оставената следа на няколко пешаци. Планинците не отиваха далеч без рунтавите си коне, а стъпките не бяха много, за да са на войници. Не можеше да се сети за друга група в планините. Ако имаше останали живи заморийски ловци, те сигурно бяха побързали да се отправят към низините.

Изпълнен с подозрения, той оглеждаше още по-внимателно възможните места за засада. Кезанкианските планини предлагаха изобилие от такива възможности и това правеше задачата му много трудна. Острите завои около стръмни склонове и тесните проходи с отвесни стени бяха нещо обичайно. Затова спря в края на дълбоката клисура, която водеше към малка долинка и започна да я оглежда.

Конан стоеше плътно прилепнал към каменната стена. Някакво движение привлече вниманието му. Хилавите дръвчета по склона растяха толкова нарядко, че не можеха да послужат за укритие. Малко бяха и гладките каменни блокове, и дупките, в които да се скрият нападатели, пък и те се намираха доста нагоре към върха. Планинците обичаха да избират за засадите си такива места, че жертвите им да нямат много време да реагират. Всичко, което видя, му подсказваше, че долчинката е безопасна, но инстинктът, толкова пъти спасявал живота му, го предупреждаваше. Довери му се и този път.

Конан бързо се оттегли в клисурата. Не едно място, където съборената като каменно ветрило отвесна скала почти запушваше пътя, той се изкачи и излезе от клисурата. Търпелив като дебнеща плячката си котка, Конан използваше за прикритие всяка скала и дърво, всяка извивка и гънка на местността и накрая достигна до склона над долината.

Под него, зад един напукан каменен блок, клечеше мъж с лък в ръка. Конан тихо изсумтя от изненада. Макар да нямаше кожени гамаши, бродираната туника показваше, че мъжът е бритунианец. В същия миг разпозна водача на онези, които бяха посетили лагера на Джондра сред хълмовете. Конан се намръщи и тихо се заспуска по склона. Точно над бритунианеца спря, прехвърли наметалото към гърба си и вдигна копието си на рамо.

— Кого чакаш, бритунианецо Елдран? — попита Конан дружелюбно.

Бритунйанецът не трепна. Погледна спокойно през рамо.

— Ти, кимериецо Конан! — рече той. — Признавам, не можах да открия, че ти си преследвачът.

— Не теб преследвам — отвърна Конан — а планинците. Можеш да кажеш на хората си да излязат. Освен ако не смяташ, че наистина трябва да ги държиш зад гърба ми.

Елдран се усмихна и се изправи.

— Значи, и двамата знаем какво сме намислили — той махна с ръка и един по един на склона се появиха седем души с кожени гамаши и бродирани туники. — И ти ли си тръгнал да спасяваш Джондра, кимериецо?

Конан пое дълбоко дъх.

— Значи е в ръцете на планинците. Да, и аз търся Джондра. Макар че отначало тръгнах да търся друга жена, също пленничка. Но ти говориш така, сякаш искаш да спасиш Джондра. Това ме озадачава, като имам предвид сърдечността на последната ти среща с нея.

— Ние се срещнахме след това. Само тя и аз — отвърна Елдран унило. — И тогава нейната сърдечност беше още по-малка. Малко по-късно открих, че е пленена от планинците — той опипа грубото сиво вълнено наметало на раменете си — мръсно и окъсано. Конан видя, че е наметало на планинец и е с кървави петна. — С тази жена трябва да си изясним някои въпроси.

Един от бритунианците, мършав човек с остър нос, се изплю.

— Пак ти казвам, забравѝ жената! Дойдохме тук да убием огнения звяр и трябва да го сторим дори всички да умрем. Нямаме време да се занимаваме с една чужденка.

Елдран не отговори, но чертите на лицето му се изопнаха.

— Спокойно, Фирдан — промърмори друг и мършавият човек, макар и неохотно, млъкна.

— Значи сте тръгнали да убиете същия звяр, който преследва Джондра — заключи Конан — След смъртта на двадесет от ловците ѝ, разкъсани или живи изгорени, тя разбра истината. От тези, които го видяха, само тя, аз и още един останахме живи, и то по една случайност. Аз също бих искал да видя този звяр мъртъв, бритунианецо, но съществуват по-лесни начини за самоубийство.

— Заморийката е намерила звяра — промърмори възмутено Фирдан, — докато ние намираме само следи. Може би тази мома ни е нужна.

Елдран отново не му обърна внимание.

— Джондра иска да го убие за ловен трофей — каза той. — Ние искаме да го убием, за да отмъстим за загиналите сродници и да предотвратим по-нататъшните жертви. С твоя меч не можеш да убиеш звяра, Конан. Нито с каквото и да било друго оръжие, изработено от смъртен човек. Но тази — той сложи ръка на дръжката на сабята си — е изкована с магии точно за тази цел.

Едрият кимериец погледна оръжието с неочакван интерес. Беше срещал магически предмети. Навремето беше усещал аурата на тяхната сила в ръцете си. Ако това оръжие наистина е такова, с него ще може да отмъсти за смъртта на Теладис.

— Аз ще съумея да си служа с оръжието, с което може да се убие това същество — увери го той, но сивоокият бритунианец поклати глава.

— Щом не го държи ръката ми, то ще се върне — само Уикана знае как — обратно там, където ми бе дадено и никога през този си живот вече няма да го получа. Такава е магията.

— Разбирам — рече Конан. Каквато и да беше истината, Конан се закле, че ако Елдран загине, той ще се погрижи тази сабя първо да се окаже в неговата ръка, пък после да се връща където си иска. Ако остане жив, ще отмъсти за Теладис. — Но преди да тръгнем да търсим звяра, трябва да намерим жените. Съгласен ли си?

— Съгласен съм — отговори Елдран. — Както нашите следи се срещнаха, така може и двете жени да са се срещнали. Харал продължи след планинците, взели в плен Джондра, и е оставял знаци подпре си, така че ще можем лесно да ги проследим.

Конан се изправи.

— Тогава, ако искаме да ги спасим, преди да им се е случило нещо, да не се бавим повече — когато тръгнаха надолу по склона, Конан се чувстваше потиснат. Планинците не се отнасяха дружелюбно към пленничките. Само дано не са паднали духом, мислеше той. Дано оцелеят, докато ги намерим.

За двадесети път Тамира оглеждаше връзките и за двайсти път се убеждаваше, че не може да се освободи. Кожените ремъци около китките и глезените ѝ бяха завързани към яки вериги, закачени за тавана и пода на каменната килия без прозорци и я държаха разпъната във въздуха. На светлината на бронзовата лампа кожата на стройното дребно момиче блестеше от пот. Въздухът беше леден, но тя се беше изпотила от страх — страх не от пленничеството, а от нещо ужасно, което не се виждаше, но витаеше във въздуха.

И Джондра висеше разпъната с лице към Тамира, с която от време на време се поглеждаха. Тялото на по-високата жена също блестеше — всяка извивка на гърдите, бедрата и на ханша беше добре осветена. Тамира се надяваше, че лицето ѝ изразява същото спокойствие като това на благородницата, макар че тя непрекъснато облизваше пресъхналите си устни.

— Аз съм лейди Джондра от заморийския род на Перашанидите — проплака Джондра с разтреперан глас. — Ако ни върнете невредими, ще получите богат откуп. Но трябва да бъдем облечени и да се държите добре с нас. Чуваш ли ме? Ще ти дам злато, колкото е теглото на двете ни!

Мъжът с червеното расо, който рисуваше с прахове под краката им на пода някаква странна фигура, не вдигна глава. С нищо не показа, че изобщо я е чул, както не беше им обърнал никакво внимание, откакто ги доведоха при него. Докато рисуваше, непрекъснато мърмореше някакви думи, които Тамира едва дочуваше, камо ли пък да разбере.

Опита се да не слуша, но монотонното неспирно напяване се набиваше в съзнанието ѝ. Тя стисна зъби, за да не затракат. „Има̀ла Басракан“ го нарекоха мъжете, които я бяха хвърлили в краката му. Искаше ѝ се да завие от яд за наивната си вяра, че един свят човек ще я защити, но се страхуваше, че ако започне, няма да може да спре.

— Аз съм лейди Джондра от рода на Перашанидите… — Джондра облиза нервно устните си. С отметната назад глава опита да се измъкне от белезниците. По тялото ѝ премина нервна тръпка, но друго нищо не се получи. — Ще ти дам два пъти повече злато от теглото ни — в гласа ѝ се долавяше паника, която се засилваше с всяка следваща дума. — Три пъти! Четири пъти! Ще ти дам всичко, каквото пожелаеш! Всичко! Но не прави с нас онова, което си намислил! Недей! О, Митра запази ни, спри го!

Красивата благородница вече ридаеше. Бореше се отчаяно. Нейният страх разпали по-силно страха на Тамира. Сега крадлата разбра какво усеща в килията, макар че не смееше да помисли за него. Магия! Дори самите стени воняха на магия. И нещо друго, което сега си позволи да почувства — нечовешка омраза към жени. Разрида се със сълзи, които спуснатите ѝ клепки не можеха да скрият.

— Вие сте източник на грях! — жесток глас пресече плача на Тамира. Неволно отвори очи. Басракан стоеше изправен и гладеше раздвоената си брада, черните му очи блестяха от злоба. — Всички жени в градовете са нечисти съдове на похот. Самите древни богове ще докажат това върху вашите тела. После аз ще ви пречистя от вашето безчестие, за да можете да отидете достойни при древните богове на тези планини.

Разтреперена, Тамира откъсна очи от него и погледна надолу към рисунката — издължен ромб с вдлъбнати страни. На един от върховете под нея примигваше къса черна свещ, под Джондра — друга. Линиите привличаха погледа ѝ, действаха ѝ като хипноза. Мислите ѝ се накъсаха, станаха неясни като мъгла, а от мъглата изплуваха непознати образи — образи, които я изпълниха с ужас. Крещейки на ум, тя се опита да избяга, да намери спасение, но всичко беше хаос и ужас.

Изведнъж мъглата се разкъса. Тя зяпна от изненада и откри, че вече може да откъсне поглед от ромба. С кръстосани крака в единия край на магическата фигура седеше има̀лът със строго лице. Той удари малък звънец от полиран месинг и тя разбра, че тази звук я беше освободил от мъглата. Звънчето отново звънна и има̀лът започна ново напяване. Още веднъж звънна. И отново. И отново.

Тамира си каза, че няма да слуша, но изглежда цялото ѝ същество вибрираше от думите му заедно със звъна на месинга. Въздухът в стаята стана мразовит. Стана по-плътен. Раздвижи се. Почувства допира му до тялото си като нежно галене на ласкави ръце, които я докосваха едновременно навсякъде. И топлината се засили.

Погледна свещта под себе си и не повярва на очите си. Пламъкът стоеше неподвижен, без да се люлее от вятъра, който усещаше. И все пак той не можеше да бъде източник на топлите вълни, които я обливаха. Топлината сякаш извиваше отвсякъде, стомахът ѝ се свиваше и надигаше от нея. Променяше я. Опита се да поклати глава, опита се да отхвърли възбудата, която се зараждаше в нея. Тамира чу в просъница стоновете на Джондра. Видя, че благородницата е отметнала силно назад глава, а бедрата ѝ потръпват конвулсивно и разбра, че тя изпитва същите мъки.

Тамира разтвори устни и простена:

— Конан!

С последните останки на разума си дочу Джондра също да стене:

— Елдран!

Страстта я заливаше. Кръвта ѝ кипеше.

Вратата на килията с трясък се отвори. Тамира ахна, сякаш падна в ледена вода. Завладялата я страст за миг изчезна. На нейно място дойдоха сълзите — сълзи, че все още не е пречистена.

Басракан скочи на крака.

— Искаш ли да умреш, Ябил? — озъби се той. — Искаш ли да те пратя при Шармал?

Мършавият човек на вратата се поклони ниско.

— Прощавай, има̀ла Басракан — каза той нервно, — но се отнася за Очите на огъня.

Басракан го сграбчи за черната дреха и го изправи:

— Говори, глупако! Какво имаш да ми казваш за Очите на огъня?

— Шармал твърди, че една жена е донесла Очите на огъня в планините. Той я описа — Ябил протегна ръка и посочи Джондра.

През сълзи Тамира срещна очите на Джондра и в отговор я погледна объркано и поклати глава.

Басракан бързо се обърна и кървавочервеното му расо се развя. Ако можеше, Тамира би отстъпила пред погледа му. Преди беше злобен. Сега в него гореше дива жестокост. Тя видя в очите му одрана кожа и плът, свалена от костите. Нейната кожа. Нейната плът.

— През изминалата нощ разрушихме два лагера на натрапници — гласът на има̀ла беше безчувствен като първото рязване на гърлото с нож. — Тази жена е била в единия от тях, Ябил. Намерѝ и последната дреболия, която е взета от този лагер. Намерѝ Очите на огъня. Намерѝ ги, Ябил.

Ябил изскочи от стаята, сякаш бе усетил милувката на ножа до собственото си гърло.

Басракан вторачи черните си като абанос очи в Джондра, а Тамира не можеше да откъсне погледа си от тях. Докато гледаше безпомощна, тя откри, че се моли на всички познати ѝ богове Басракан бързо да намери онова, което търси.