Конан Великолепния

Пета глава

Седнал на една ъглова маса в кръчмата на Абулетис, Конан гледаше намръщено полупразната кана с евтино котианско вино. Семирамис, с коланче от монети и две ленти от тънка алена коприна, седеше в скута на един туриански фалшификатор в другия край на помещението. Но за първи път това не беше причината за киселата физиономия на кимериеца. Предишната нощ беше проиграл на зарове остатъка от двете златни монети на Баратсис. Погълнат изцяло от мисълта за Тамира, Конан не беше помислил откъде да намери други. Настроението му се вкисваше още повече, защото нямаше никаква вест от Лийта. Вярно, беше ѝ възложил наблюдаването на Тамира само преди един ден, но беше сигурен — толкова сигурен, сякаш тъмнооката крадла сама му го беше казала — че Тамира вече е пристъпила към изпълнение на заплануваната кражба. Кражбата, която той се беше заклел да извърши. И нямаше никакво известие!

Още по-намръщен, той вдигна каната и изпи останалото вино. Когато я остави на масата, видя срещу себе си висок, костелив мъж. Беше загърнат от глава до пети във фино черно кауранианско наметало, обшито със златна тъкан, за да скрие своята самоличност.

— Какво искаш, Баратсис? — промърмори Конан. — Аз получих две златни монети за опита, а ти трябва да си благодарен, че ти излезе толкова евтино.

— Имаш ли стая в това… заведение? — черните очи на търговеца на подправки зашариха неспокойно из шумната кръчма, сякаш очакваше всеки момент да бъде нападнат. — Искам да говоря с теб насаме.

Конан поклати глава, изумен от вида на Баратсис. Глупакът се беше наконтил, а си мислеше, че дрехите му са неугледни — всъщност направо крещяха, че не е обитател на Пустинята. Идването му тук не можеше да остане незабелязано и разбойниците навън несъмнено го очакваха, а той се страхуваше да не го ограбят вътре, където беше на сигурно място.

— Ела — каза Конан и го поведе по разклатената дървена стълба в дъното на общата зала.

Стаята му по-скоро беше скована от нерендосани дъски килия, с тесен прозорец, затворен с дървен капак в безуспешен опит да се спре вонята от уличката. Цялата мебелировка се състоеше от широко, ниско легло, килната на една страна маса и самотен стол. Малкото вещи на кимериеца — с изключение на старинния меч, с който Конан не се разделяше — висяха закачени на забита в стената кука.

Баратсис презрително огледа стаята и Конан настръхна.

— Не мога да си позволя дворец. Все още. Казвай защо си дошъл? Пак ли трябва да открадна нещо? Този път обаче ще трябва да платиш каквото се полага. Иначе си търси друг!

— Ти още не си изпълнил последното си задължение, кимериецо — макар че вратата беше заключена, търговецът се загърна още по-плътно с наметалото. — Нося за теб и останалото злато, но къде е бокалът? Знам, че вече не е у Самарайдис.

— И в мен не е — отговори тъжно Конан. — Някой ме беше изпреварил — той се поколеба, но не можа да се отърси от убеждението, че за двете златни монети човекът заслужаваше поне малко информация — Чух, че сега бокалът е у лейди Зейла.

— Значи тя ти е предложила повече от мен! — промърмори Баратсис. — Бях чувал, че държиш на своята чест, но сега разбирам, че съм се лъгал.

— Не ме наричай лъжец, търговецо — очите на кимериеца се превърнаха в ледени късове. — Друг е взел бокала.

— Стаята е затворена отвсякъде — небрежно забеляза Баратсис. — И ми стана горещо — той внезапно дръпна наметалото от раменете си и го завъртя пред себе си.

Инстинктът на Конан го предупреди. Преди още наметалото да направи пълен кръг, той стрелна огромната си ръка и сграбчи китката на Баратсис. Само на педя от корема си задържа карпашианската кама с черно острие.

— Глупак! — извика Конан.

Юмрукът на кимериеца се стовари върху челюстта на търговеца. От устата му рукна кръв заедно с няколко избити зъби. Камата се изплъзна от безчувствените пръсти на Баратсис и падна на пода, а миг по-късно и той я последва.

Едрият кимериец погледна намръщено лежащия в безсъзнание мъж на пода. Канията на камата беше привързана към ръката му. Конан се наведе, освободи ремъците на канията и я захвърли заедно с камата върху наметалото.

— Опита да ме убиеш — промърмори той накрая. — Сигурно си струва златото, което носиш.

Конан дръпна от колана на търговеца кесията му, развърза я и изсипа съдържанието ѝ върху дланта си. Нямаше злато. Само сребърни и медни монети. Преброи ги и се намръщи. Три медни монети струваха малко повече от една златна. Изглежда търговецът беше решил да го убие — с или без бокала. Конан върна обратно монетите в кесията и я захвърли при камата и канията.

Баратсис се размърда и простена.

Сграбчвайки го за туниката, Конан изправи мършавия човек и го разтърси, докато той отвори очи.

Баратсис опипа с език разбитата си челюст и издаде гъргорещ стон.

— Бокалът не е у мен — рече тъжно кимериецът, после вдигна търговеца във въздуха. — Никога не е бил у мен — Конан пристъпи напред и блъсна Баратсис в капака на прозореца, който се отвори. Той измъкна окървавения мъж навън и го задържа с протегната ръка над уличката. — Ако отново те видя, ще избия и останалите ти зъби — Конан разтвори юмрука си.

Когато тялото на Баратсис шляпна в кашата от кал, смет и изхвърленото на улицата съдържание на нощните гърнета, стенанията му заглъхнаха. Едно мършаво куче спря да рови в нечистотиите и свирепо залая. Баратсис се изправи на разтрепераните си нозе и като обезумял се огледа наоколо. След това побягна, но на всяка крачка се подхлъзваше и залиташе.

— Убиец! — изврещя Баратсис. — Убиец!

Конан въздъхна, загледан след изчезващия в уличката търговец. В Пустинята нямаше кой да се притече на виковете му, но след като напусне тесните улички, градската стража бързо щеше да дотича. И щеше с внимание да изслужа разказа на един уважаван търговец. Може би за Конан щеше да е по-добре, ако му беше прерязал гърлото, но убийството никога не е било начин да урежда нещата. Ще трябва да напусне града за известно време, докато историята се позабрави. Юмрукът, който беше избил зъбите на Баратсис, удари в рамката на прозореца. Докато се върне, Тамира вече ще е осъществила плана си и той може би никога няма да научи какво е откраднала, камо ли да бъде там преди нея!

Конан бързо се приготви — прибра парите на Баратсис в торбичката си, завърза канията с камата на лявата си ръка и метна черното наметало върху широките си рамене. Не му беше съвсем по мярка, но беше десет пъти по-добро от неговото.

Усети някаква буца върху гърдите ѝ се намръщи. Опипа вътрешната страна на наметалото и откри пришита към него малка платнена торбичка. Извади сребърна кутийка с украсен със скъпоценни камъни капак. Опитното му око без колебание определи, че са сапфири от най-долнокачествените. Отвори кутийката. Беше пълна със стрити на прах листа, с неприятна миризма. Устните му презрително се свиха. Цветен прашец от зелените лотоси на Вендия. Изглежда Баратсис обичаше хубавите сънища. Малкото количество прашец можеше да се продаде за десет златни монети. Но той изсипа съдържанието на сребърната кутийка на пода, дори я очука в дланта си, за да е сигурен, че в нея не е останало и прашинка. Не търгуваше с такава стока.

Конан бързо огледа другите си вещи. Нямаше нищо, което си заслужава да го вземе. След почти две години кражби беше останал бедняк. За същите пари, които глупак като Баратсис пилееше с лека ръка за съновидения, той трябваше да будува нощем и да рискува живота си. Конан отвори вратата и с нерадостен смях стисна дръжката на меча си. Всичко, от което имам нужда, е този меч, рече си той и слезе в кръчмата.

Долу едрият кимериец с жест повика Абулетис, който бавно се приближи към него.

— Трябва ми кон — каза на дебелия кръчмар. — Добър кон. Не някоя мърша.

Черните, заобиколени от тлъстина очички на Абулетис се стрелнаха от наметалото върху раменете на Конан към стълбището.

— Бързо ли трябва да напуснеш Шадизар, кимериецо?

— Не съм оставил труп след себе си — успокои го Конан. — Само дребно несъгласие с човек, който може да се оплаче на градската стража.

— Много лошо — изсумтя Абулетис. — По-лесно е да се отървеш от труп, отколкото да купиш кон. Но аз познавам един човек… — изведнъж Абулетис се втренчи над рамото на Конан. — Ти! Вън! Не ви искам в заведението си, мръсни малки крадци!

Конан погледна през рамо. На прага стоеше Лийта, отправила свиреп поглед към кръчмаря.

— При мен идва — каза кимериецът.

— Тя? — възкликна невярващ Абулетис, но Конан вече му беше обърнал гръб.

— Имаш ли новини за Такира? — попита Конан, когато отиде при момичето. Напоследък все ми се случва, помисли той, новините да пристигат, когато не мога да ги използувам. Лийта кимна, но не отвори уста. Конан извади две сребърни монети от торбичката си. Тя протегна ръка да ги вземе, но той вдигна своята, за да не може да ги достигне, и я погледна въпросително.

— Добре, великане — въздъхна тя. — Но по-добре да си получа поне моята монета. Вчера твоята мома е отишла в двореца на лейди Джондра.

— Джондра! — значи тя е решила да открадне огърлицата и короната. А той трябваше да напусне града. Стисна зъби и подхвърли монетите на Лийта. — И защо чак сега ми казваш?

Момичето скри среброто под скъсаната си туника.

— Защото след това напусна двореца. И ние изгубихме дирите ѝ на тържището Катара — добави неохотно момичето. — Тази сутрин поставих Уриас да наблюдава двореца на Джондра и той отново я видял. Този път била облечена като прислужница и карала товарна каруца в ловната дружина на Джондра. Напуснали са града през Лъвската Врата. Преди шест обръщания на пясъчния часовник. Уриас се забави със съобщението и сега ще му удържа неговия дял от тези пари.

Конан наблюдаваше момичето и се чудеше дали не е измислила цялата история. Беше твърде невероятна. Освен ако… освен ако Тамира не е сигурна, че Джондра ще вземе великолепната огърлица и короната със себе си. Но на лов? Няма значение. Той трябваше бързо да напусне Шадизар. Защо да не отиде на север и сам да проучи какво е намислила Тамира.

Конан понечи да се обърне, после спря и се загледа в калното лице и големите недоверчиви очи на Лийта. И я видя истински за първи път.

— Почакай тук — нареди ѝ той. Тя го погледна насмешливо, но остана на мястото си.

Конан намери Семирамис, облегната на стената в дъното на общата зала, преметнала крак връз крак. Той бързо отдели половината от монетите в торбичката си и ги сложи в ръката ѝ.

— Конан — възмути се тя, — знаеш, че не взимам пари от…

— Тези пари са за нея — и той кимна с глава към Лийта, която го наблюдаваше подозрително. Семирамис изви въпросително вежди. — След една година няма да може да минава за момче — обясни Конан. — Вече си слага кал на лицето, за да скрие колко е красива. Мисля, че може би ти… — Конан смутено вдигна рамене. Беше объркан и не знаеше как да ѝ каже какво иска от нея.

Семирамис се повдигна на пръсти и долепи устни до бузата му.

— Това не е целувка — засмя се Конан. — Ако искаш да се сбогуваш…

Тя сложи ръка на устните му.

— Ти си по-добър, отколкото се опитваш да се представиш, кимериецо — промълви Семирамис и тръгна към вратата.

Докато наблюдаваше как тя се приближи до Лийта, Конан се запита дали жените са създадени от същите богове като мъжете. Двете тихо споделиха нещо, погледнаха към него, после се запътиха към една празна маса. Когато седнаха, Конан изведнъж се сети за собствените си грижи. Запъти се към кръчмаря и хвана ръката на дебелия мъж.

— Какво става с коня, Абулетис…