Конан Великолепния

Седма глава

Конан отпусна юздите върху шията на коня, забави ход и отпи от меха голяма глътка вода. Застоялата, възтопла течност беше с отвратителен вкус, но той с нищо не издаде погнусата си — лицето му остана спокойно. Беше пил и по-големи гадости и то по време, когато слънцето не печеше така жестоко от безоблачното небе както сега, макар че все още беше на три педи над хоризонта. Беше завързал навитото на руло наметало зад седлото, а върху главата си беше заметнал края на туниката. Докъдето стигаше погледът му, се виждаха само голи хълмове, тук-там с по някоя огромна гола скала или полузарит заоблен каменен блок. И нито едно дърво или някаква растителност с изключение на разпръснати кичурчета жилава трева.

Откакто бе напуснал Шадизар, на два пъти пресече следите на много хора, а веднъж дори съгледа в далечината заморийската пехота да се придвижва на север. Скри се, за да не го видят. Струваше му се невъзможно Баратсис да е толкова влиятелен, че да изпратят подире му войска, но човек с професия като неговата бързо научава, че е по-добре да избягва случайните срещи с много войници. От ловната дружина на лейди Джондра нямаше и следа.

Конан запуши чучурката на меха, метна го на рамо и се зае да изследва следите, по които се движеше. Бяха от един кон без тежък товар. Може би ездачът е бил жена.

Пришпори коня в тръс — най-бързия му ход. Беше решил да си поговори с Абулетис щом се върне в Шадизар — един спокоен разговор за съобщенията, които е изпратил до търговците на коне. Приятелят на кръчмаря беше казал, че няма друг освен този скопен, изживяващ последните си дни кон. Но се пазареше така, сякаш знаеше, че едрият младеж има сериозни причини бързо да напусне Шадизар. Конан отново го пришпори, но животното не можеше да се движи по-бързо.

Откъм възвишението пред него до ушите му достигна ръмжене, което непрекъснато се засилваше. Изкачи се на върха и с един поглед обхвана разиграващата се долу сцена — десет вълка разкъсваха един кон. Без да прекъсват пиршеството, няколко чифта очи предпазливо се стрелнаха към него. На двайсетина крачки от тях, стиснала лък в ръка, лейди Джондра беше намерила несигурно убежище върху един заоблен каменен блок. Пет огромни сиви звяра чакаха в подножието на ниската скала.

Изведнъж един от вълците се спусна напред и скочи към младата жена. Тя отчаяно присви крака и размаха лъка като тояга. По средата на скока тялото на вълка се изви. Силните челюсти се сключиха над лъка и го задърпаха от ръката ѝ. Тялото ѝ се наклони напред, тя изпусна лъка и започна да се хлъзга надолу. Лейди Джондра изпищя, хвана се за камъка и увисна над зверовете. Сви краката си, но при следващия скок някой от хищниците лесно щеше да я достигне.

— Всемогъщи Кром! — промърмори Конан. Нямаше време нито за мислене, нито за съзнателни действия. Петите му се забиха в хълбоците на коня. — Всемогъщи Кром! — изрева той, а мечът му изсвистя, когато го изтегли от шагреновата ножница.

Глутницата вълци като по команда приклекнаха на задни лапи, сивите тела се свиха в очакване. Джондра го гледаше и не вярваше на очите си. Подивял от ужас, с широко отворени очи, дорестият кон високо изцвили и неочаквано препусна в галоп. Два вълка скочиха към главата му, други два се стрелнаха към краката, за да разкъсат коленните сухожилия. Предните копита размазаха една голяма глава със сива козина. Мечът на Конан просветна и разсече главата на втория вълк. Конят хвърли къч и изпочупи ребрата на третия, но четвъртият вълк заби белите си зъби в един от задните му крака. Конят изцвили, препъна се и рухна на земята.

Конан успя да скочи от седлото точно на време, за да посрещне с меча си връхлитащата сива смърт. Грамадният вълк падна разсечен на две. Зад себе си Конан чу дорестият да се изправя на крака, да цвили неистово, копитата му да удрят по зверовете. Нямаше време да погледне нито към коня, нито дори към Джондра, защото останалите вълци от глутницата го заобиколиха.

Едрият кимериец бясно сечеше и мушкаше дивите зверове, които връхлитаха срещу него като сиви демони. Кръв багреше пепелявата им козина, но тя не беше само тяхна. Зъбите им бяха като бръсначи, а той не можеше да държи всичките далеч от себе си. Хладнокръвен и уверен, Конан знаеше, че няма да им позволи да го съборят. Падне ли, ще се превърне в лесна плячка за зверовете. Успя да извади карпашианската кама и я хвана в лявата си ръка. Насочи пред себе си двете оръжия. Съзнанието му беше заето единствено с борбата. Бореше се с ярост равна на вълчата. Нито търсеше, нито признаваше милост. Знаеше само, че трябва да се бие. Загубилият в тази битка щеше да стане храна за гарваните.

Борбата завърши така внезапно, както бе започнала. Миг след като камата влезе в двубой с убийствените остри зъби, огромните зверове се разбягаха с дълги скокове нагоре по хълма. Един от вълците куцаше на три крака. Конан отпусна ръце и се огледа. Не можеше да повярва, че е жив. Девет вълка лежаха в локви кръв. Конят му отново беше рухнал на земята, но този път нямаше да може да стане. От една дълбока рана на шията му се стичаше кръв и се разливаше по каменистата почва.

Стържещ звук привлече вниманието на Конан. Джондра се свлече от каменния блок и вдигна лъка си от земята. Плътно прилепналата туника от кафяво-червена коприна и изпънатия по бедрата панталон за езда очертаваха всички извивки на прекрасното ѝ тяло. Стиснала устни, тя оглеждаше следите от зъби върху лъка. Ръцете ѝ трепереха.

— Защо не стреля по тях? — попита Конан. — Може би щеше да се спасиш, преди да дойда.

— Колчанът ми… — гласът ѝ се накъса при вида на останалата от коня ѝ кървава купчина месо и кости. Но тя видимо се стегна и отиде до останките. Изпод кървавата маса измъкна колчана. Едното рамо на черното лакирано дърво беше пукнато. Джондра провери стрелите, изхвърли три, които бяха счупени, и преметна колчана на гърба си. — Нямах никаква възможност да го взема — обясни Джондра, като намести ремъците, които държаха лакираната кутия на гърба ѝ. — Още преди да ги видя, първият вълк прегриза сухожилието на коня ми. Извадих истински късмет, че успях да се кача на онзи камък.

— Тази страна не е за сама жена — измърмори Конан, размота наметалото си и избърса окървавената сабя в седлото. Знаеше, че трябва да бъде особено внимателен с тази жена. В края на краищата беше пресякъл цяла Замора с единствената цел да е достатъчно близо до нея, за да открадне скъпоценностите ѝ. Сега стоеше до нея, конят му беше мъртъв, по тялото си имаше рани, които, макар и да не бяха сериозни, горяха и кървяха, а той не знаеше как да се държи.

— Мери си приказките! — озъби се Джондра. — Яздех… — изведнъж тя го разпозна. Джондра отстъпи крачка назад ѝ вдигна лъка пред себе си като щит. — Ти! — извика тя едва чуто. — Какво правиш тук?

— Ходя пеша, тъй като вълците убиха коня ми, докато спасявах живота ти, за което не получих нито благодарност, нито предложение да превържат раните ми в бивака на ловците ти.

Джондра видимо оклюма, а от променящото се изражение на лицето ѝ се виждаше как в душата ѝ се борят изненада, гняв и смущение. Тя си пое дълбоко дъх и разтърси глава, сякаш се събужда от сън.

— Ти си спасил живота ми… — започна тя, после постепенно млъкна. — Аз дори не знам името ти.

— Наричат ме Конан. Конан Кимериеца.

Джондра леко се поклони, а устните ѝ едва видимо трепнаха в усмивка.

— Кимериецо Конан, благодаря ти от все сърце, че ми спаси живота. Можеш да използуваш моя лагер толкова дълго, колкото желаеш — тя погледна към убитите вълци и потрепери. — Вземала съм трофеи — продължи неспокойно тя, — но никога не съм допускала, че самата аз мога да бъда трофей. Кожите, разбира се, са твои.

Кимериецът завъртя глава. Налагаше се да изостави полезните вълчи кожи. А и ценни, ако могат да се закарат в Шадизар. Той вдигна меха и видя върху кожата дълга цепнатина — явно дело на челюстите на някой от зверовете. Няколко последни капки вода се стекоха на земята.

— Без вода в тази горещина не можем да губим и минута за дране на кожи — Конан заслони очи с широката си длан, за да види колко още път остава на слънцето, докато достигне зенита си. — Преди да захладнее, ще стане още по-горещо. Колко далеч е твоят лагер?

— С коне бихме могли да стигнем дотам по пладне или малко по-късно. Пеша… — тя вдигна рамене и тежките ѝ гърди се размърдаха под опънатата коприна на туниката. — Не съм ходила много пеша и не мога да преценя.

Конан си наложи да се съсредоточи върху непосредствения проблем.

— В такъв случай трябва веднага да потегляме! Ще вървим без почивка, защото спрем ли, няма да можем да тръгнем отново! В коя посока?

Джондра се поколеба, очевидно не беше свикнала нито да ходи пеша, нито да изпълнява заповеди. Сивите ѝ очи високомерно се опълчиха срещу студените сапфиреносини очи на Конан. И отстъпиха. Без повече приказки, но и без да скрива раздразнението си, високата аристократка сложи стрела на лъка си и се насочи на юг от линията на изгряващото слънце.

Преди да я последва, Конан я изгледа. Но го направи, за да се наслади на ритмичното полюшване на ханша ѝ. Беше се досетил, че глупавата жена не иска да го остави зад гърба си. Нима се страхува, че насила ще я вземе на ръце? И защо се стресна така, когато го позна? С всяка крачка обаче въпросите бяха измествани от удоволствието да наблюдава изкачването ѝ по хълма. Сребристата коприна на панталона за езда прилепваше към бедрата, сякаш беше собствената ѝ кожа. Гледката можеше да накара всеки мъж да загуби ума си.

Слънцето продължи да се издига — тъмнооранжево огнено кълбо, което изсушаваше въздуха. Лъчите му се отразяваха от каменистата почва и от нея проблясваше трепкаща светлина, подметките на ботушите пареха, като че стъпваха по жарава. Всяка глътка въздух изсмукваше влагата от дробовете и изсушаваше устата. Слънцето се изкачи неумолимо в зенита си и го превали, изсушавайки плътта, изпичайки мозъка.

Жарещото слънце измести Джондра от централното място в мислите на Конан. Той разбра това, докато крачеше след нея. Опита се да определи времето, което му остава, за да намери вода, времето преди силите на мускулите му да се изчерпят. Напразно се мъчеше да овлажни напуканите си устни — и без това оскъдната слюнка мигновено изсъхваше. Не виждаше никакъв смисъл да отправя молитви. Кром — богът на Надгробната могила, богът на суровата родна страна — не слуша молитви, не приема оброци. Кром дарява човека само с две неща: живот и воля. И нищо друго. Волята му ще издържи до мръкнало, реши той. После, щом като е оцелял през деня, ще се бори да преживее нощта, след това следващия ден и следващата нощ…

За жената не беше сигурен. Тя вече започваше да се олюлява, вече се спъваше в камъните, които в началото прескачаше с лекота. Камък, по-малък от юмрука ѝ, се търколи под крака ѝ и тя падна. Джондра се надигна на ръце и колене, но не можа да се изправи на крака. Главата ѝ висеше отпусната, гърдите ѝ тежко се повдигаха, за да поемат глътка сух и дращещ като пясък въздух.

Конан отиде до нея и я изправи на крака. Тя тежко увисна в ръцете му.

— Вярна ли е посоката, момиче?

— Как… се осмеляваш… ти — успя да каже тя през напуканите си устни.

Той силно я разтърси, главата ѝ се олюля.

— Посоката, момиче! Кажи ми посоката!

Джондра се огледа несигурно.

— Да — каза накрая тя. — Мисля… че е вярна.

Конан въздъхна и я метна на рамо.

— Не! — извика тя задъхана. — Пусни… ме… долу.

— Сега няма кой да ни види — отвърна Конан. И може би никога няма да ни видят, помисли той. Вроденият му инстинкт за посока щеше да му помогне да следва пътя, по който беше тръгнала Джондра, докато можеше да се движи. Инстинктът му за самосъхранение пък и желязната му воля щяха да го поддържат да върви още дълго след свършека на телесната сила. Той ще намери нейния лагер. Ако тя беше поела във вярната посока. Ако той не беше чакал прекалено дълго, преди да я попита. Ако…

Без да се поддава на съмненията си, както и на едва доловимата съпротива на Джондра, Конан тръгна малко по на юг от линията, следвана от слънцето. Напразно търсеше следи от вода. Беше изключено да съгледа палмово клонче, наклонено над бистър поток. Нямаше дори растения, които да му посочат къде да копае дупка, в която да се просмуче вода. Освен ниската жилава трева, която растеше дори по места, където и гущер би умрял от жажда, не се виждаше никаква зеленинка. Слънцето продължаваше да сипе жар по пътя си на запад.

Конан огледа хоризонта. Не видя дори нишка дим — белег за съществуване на лагер. По каменистите склонове на хълмовете пред него не се виждаше никаква следа. Продължи с равномерна крачка — най-напред енергично, а по-късно, когато сенките пред него се удължиха, с непреклонна решимост, отхвърлил всякаква мисъл за примирение. С вода можеха да спрат и да си починат през настъпващата нощ. Без вода не можеха да спрат, защото ако спрат, едва ли някога щяха да направят и крачка.

Нощта, се спусна отведнъж без своя вестител — полумрака. Удължените сенки се сляха и за миг изпълниха въздуха. Изсушаващата топлина бързо се разсея. Върху черното кадифе на небосвода се появиха искри като кристални люспи и с тях настъпи студ, пронизващ костите със същата жестокост както и горещината. Джондра се размърда върху рамото му и тихо промърмори. Конан не можа да разбере какво изрече, но пък не можеше да губи сили и да гадае какво може да е било.

Започна да се препъва. Знаеше, че това се дължи не само на тъмнината. Гърлото му беше сухо като скалите, които се ронеха под краката му, студът не облекчаваше напуканата от слънцето кожа на лицето му. Виждаше само звездите. Вперил очи в хоризонта — една тънка линия, където тъмното се сливаше с черното — той продължи тежко да крачи. Изведнъж проумя, че три звезди не трептят. И светеха под хоризонта.

Огньове!

С последни усилия застави краката си да се движат по-бързо. Конан почти тичешком се насочи към лагера… Той можеше да бъде само лагер — нямаше значение на кого е. Чийто и да беше, те трябваше да отидат в него, трябваше да намерят вода. Със свободната си ръка Конан изтегли меча от ножницата. Имаха нужда от вода и той бе решен да я получат.

„Звездите“ вече видимо се превърнаха в големи огньове, заобиколени от каруци на две колела, кръгли палатки и животни зад тях. Конан се втурна към светлината. Наскачаха мъже в къси туники и торбести бели панталони, ръцете им посегнаха към копията и ятаганите.

Кимериецът остави Джондра на земята и стисна дръжката на меча си.

— Вода! — изграчи той и това беше единствената дума, която успя да промълви със слепени от жажда устни.

— Какво си направил? — попита висок мъж с ястребово лице. Конан се мъчеше да събере малко слюнка в устата си и да го попита какво има предвид, но другият не изчака. — Убийте го! — изръмжа той.

Конан бързо вдигна меча си, но на светлината от огньовете лъснаха и други остриета. Няколко мъже вдигнаха копия, готови да ги хвърлят.

— Не! — чу се слаб, стържещ от сухота глас. — Не, заповядвам ви!

Конан рискува и погледна с крайчеца на окото си. Един от мъжете в ризница загрижено държеше до устните на Джондра мех с вода, а Тамира, в къса бяла туника на прислужница, придържаше раменете ѝ.

Без да сваля меча си, защото единици от мъжете срещу него бяха отпуснали оръжието си, Конан се засмя от облекчение със сух, стържещ смях. Гърлото го заболя, но той не обърна внимание.

— Но, милейди — протестира мъжът с ястребовото лице, Конан чак сега си спомни, че през онзи ден в Шадизар този мъж яздеше до Джондра.

— Млъкни, Арванеус — изшептя Джондра. Тя преглътна жадно още две глътки от меха, после го откъсна от устните си и властно направи знак с ръка да я изправят на крака. Мъжът с меха побърза да изпълни заповедта. Тя се олюля, но когато мъжът се опита да я подкрепи, Джондра го отблъсна. — Този мъж ме спаси от вълците, Арванеус, и по пътя насам ме носи на ръце, когато не можех да ходя. Докато вие се греехте край огньовете, той спаси живота ми. Дайте му да пие. Превържете раните му. Погрижете се да се настани удобно.

Нерешително, без да откъсва очи от голия меч на Конан, мъжът подаде меха на едрия кимериец.

Арванеус разпери умолително ръце.

— Търсихме те, милейди. Когато не се върна, търсихме те чак до мръкване, после запалихме високи огньове, за да ги видиш. При първи зори щяхме…

— При първи зори щях да съм мъртва! — прекъсна го остро Джондра. — Сега ще се оттегля в палатката си, Арванеус, и благодаря на Митра, че не от теб трябваше да очаквам спасение. Придружи ме, Лиана — тя се отдалечи гордо изправена, но се спъна и изруга, докато влизаше в алената си палатка.

Конан се огледа и като не видя копия и ятагани, прибра своя меч в ножницата. Докато вдигаше меха с вода, срещна погледа на Арванеус. Черните очи на ловеца бяха пълни с омраза, която сякаш извираше от душата му. Но той не беше единственият, който втренчено гледаше кимериеца. Тамира също го наблюдаваше с вкаменено от безсилие лице.

— Лиана! — извика Джондра от палатката си. — Ела веднага, момиче, или… — заплахата остана недоизказана, но скрита в тона на заповедта.

Тамира се поколеба за миг, погледна остро Конан и се втурна към палатката.

Лицето на Арванеус все още беше изкривено от омраза, но Конан нито знаеше, нито се интересуваше от причината. Единственото, което имаше значение за него сега, беше, че със сигурност ще докопа огърлицата и короната преди младата крадла. Само това беше важно. Нищо друго. Със стържещ смях той надигна меха и пи до насита.