Конан Великолепния

Девета глава

Трети ден след спасяването на Джондра ловната дружина яздеше през еднообразни ниски хълмове, покрити с пожълтяла трева. Отпуснат удобно на заморийското седло, Конан внимателно оглеждаше местността, която наближаваха. Същите ниски хълмове, но сега тревата по каменистите склонове зеленееше и тук-там се виждаха трънливи храсти. Хълмовете зад тях обаче ставаха все по-високи и в далечината се сливаха с назъбените, извисяващи се върхове на Кезанкианските планини.

Бяха на превала на планинската верига, която се простираше на югозапад по границата между Замора и Бритуния. Конан не знаеше по тези места да има дивеч, заслужаващ вниманието на Джондра, освен криворогите кози в най-скалистата част на този район. И планинците. Не можеше да повярва, че е решила да отиде там.

Настроението на ловната дружина беше като на разлютена змия. Тя се движеше между ниските хълмове, избягвайки билата. Копиеносците кълняха тихо, когато сандалите им се подхлъзваха по каменистите склонове, и си разменяха обиди със стрелците, които яздеха. Товарните животни ревяха, а мулетарите ругаеха. Воловарите крещяха и плющяха с дългите си камшици, за да накарат воловете да се напънат и да теглят тежките каруци с високи колела. Само колоната от резервни коне не участваше в общата врява, но те пък вдигаха повече прахоляк от всички останали. Джондра яздеше най-отпред заедно с Арванеус и десет други конника, безразлична към данданията зад себе си. Нямаше път, по който да влязат в земята на планинските племена. Конан беше благодарен, че поне бяха оставили кучетата в Шадизар.

Тамира едва се крепеше върху вързаните на денкове палатки в една от каруците, която подскачаше и се килкаше сред камънака. Тя му махна с ръка и Конан отиде при нея.

— Изненадваш ме — каза той. — През последните три дни упорито ме отбягваш.

— Лейди Джондра непрекъснато ми намира работа — Тамира погледна коларя, който вървеше до воловете и се премести към задната част на каруцата.

— Защо ме преследваш? — прошепна тя гневно.

Конан невъзмутимо се усмихна.

— Да те преследвам? Може би просто искам да изляза малко сред природата. Казаха ми, че усилената езда била добра за здравето.

— Усилената езда… — тя запелтечи от възмущение. — Кажи ми истината, кимериецо! Ако мислиш, че аз ще зарежа…

— Вече ти разкрих намеренията си — прекъсна я той.

— Ти… не говориш сериозно, нали? — попита тя с още по-голямо недоверие и се сви в далечния край на каруцата, като че ли се страхуваше да не я сграбчи. — Лейди Джондра повелява прислужниците ѝ да бъдат целомъдрени, кимериецо. Ти може би си мислиш, че като си ѝ спасил живота, имаш право да не се съобразяваш с това, но колкото и благородна да е, в мига, в който нарушиш тази забрана, ще забрави всякаква благодарност.

— Значи трябва да внимавам — заключи Конан и изостана от каруцата. Тамира се втренчи в него, а каруцата продължи да се отдалечава. Конан се усмихна доволно.

Беше сигурен, че Тамира се досеща за истинските му намерения — не беше глупачка, иначе не би могла да краде толкова дълго в Шадизар, без да я хванат — но може би си мисли, че Конан се колебае между скъпоценностите и жената. Беше забелязал, че повечето жени вярват, че и най-малкото предизвикателство поражда у мъжете непреодолима страст. Ако и Тамира е от тях, дори да открадне преди него скъпоценностите, той пак щеше да я надхитри.

Тъмнеещ планински склон, малко встрани от пътя им, привлече вниманието на едрия кимериец и той насочи коня си към него. От трънливите храсти, покривали някога склона, сега бяха останали само овъглени коренища. Не прилича да е от мълния, помисли Конан, иначе щеше да удари върха, а не да падне върху склона. Изведнъж конят спря, вдигна глава и страхливо изцвили. Конан се опита да подкара животното напред, но то се запъна и дори заотстъпва назад. Той се намръщи, не виждаше нищо опасно наоколо. Какво би могло да изплаши кон, трениран за лов на лъвове?

Конан слезе, пусна юздите, но остана нащрек дали конят няма да побегне. Хълбоците на животното трепереха от възбуда, но закалката си каза думата. Доволен, Конан приближи изгорялото място, като за всеки случай освободи меча си.

Ботушите му нагазиха в пепелището. Изведнъж под крака си усети нещо твърдо. Оказа се счупен волски рог заедно с парче от черепа. Рогът беше овъглен, залепналите по черепа остатъци от плът също, но парчето череп не беше. Конан внимателно претърси цялото пепелище. Не намери други кости, нито костица, които оставаха дори след хиените. Конан заоглежда земята около пепелището. Забеляза малка вдлъбнатина.

Арванеус галопираше по склона към него, а копитата на коня чаткаха по камънака. Щом доближи, той дръпна юздите, животното се изправи на задните си крака, а мъжът наведе ястребовото си лице към Конан.

— Ако изостанеш, варварино — каза Арванеус презрително — няма да имаш късмет втори път да ни заповядат да те приемем.

Конан стисна силно рога. Но мисълта за скъпоценностите охлади гнева му.

— Намерих това в пепелта и…

— Овъглен от мълния стар волски рог — изръмжа ловецът. — Не се съмнявам, че ти виждаш в него някаква поличба, но ние нямаме време за губене.

Конан пое дълбоко дъх и продължи:

— Има следи…

— Имам си следотърсачи, варварино. Нямам нужда от теб. А и за тебе е по-добре, ако изостанеш. Напусни ни, варварино, докато все още имаш тази възможност! — Арванеус пришпори коня си, копитата му пръснаха камъни и пепел и той препусна подир бързо отдалечаващата се дружина.

Силно изпукване стресна Конан, а волският рог се натроши в ръката му.

— Дано те погълнат деветте ада на Зандру! — промърмори той.

Захвърли счупените останки и коленичи, за да разгледа откритата следа. Вдлъбнатината върху каменистата почва приличаше на предната част от животинска лапа. Зачуди се от какво животно е. Ясно личаха отпечатъците на два пръста с дълги нокти, а зад тях се очертаваше овалност — може би следа от останалата част на стъпалото. Той сложи показалеца си до отпечатъка от единия нокът. Беше два пъти по-дълъг от пръста му.

Конан не беше чувал за животно с такива големи нокти. Беше сигурен, че Джондра не е тръгнала на лов за такъв звяр. Реши, че не трябва да ѝ казва нищо. Доколкото вече я познаваше, тя нямаше да се спре пред опасностите, а напротив — щеше да се втурне да търси непознатото същество. Нямаше да ѝ каже, но трябваше да е нащрек. Конан се метна на седлото и препусна подир ловната дружина.

Настигна ги по-бързо, отколкото очакваше. Колоната беше спряла. Мъжете държеха главите на конете, за да не цвилят, а воловарите — халките на носовете на воловете, за да не мучат. Когато Конан мина покрай каруцата на Тамира, тя спря да изтупва прахта от късата си бяла туника и се намръщи. Пред тях се чуваше слабо равномерно биене на барабани.

Отпред Джондра и ловците лежаха по корем на билото на хълма. Конан слезе от коня си в подножието на склона, изкачи се при тях и залегна, преди главата му да се покаже над хълма. Тук биенето на барабаните се чуваше по-силно.

— Махай се, варварино! — озъби се Арванеус. — Нямаме нужда от теб.

— Млъкни, Арванеус! — заповяда тихо, но много остро Джондра.

Конан не им обърна внимание. На разстояние около хиляда и петстотин метра от тях той видя друга колона от хора, която се движеше в стегнати редици, без да се прикрива. Заморийска войска. Сто конника с островърхи шлемове яздеха в четири редици след боен стяг с леопардова глава. Зад тях пристъпваха двайсет барабанчици и отмерваха маршов такт. Следваха ги… Кимериецът набързо пресметна броя на копията — поне пет хиляди заморийски пехотинци удряха крак с отмерена стъпка.

Конан обърна глава към Джондра. Тя се изчерви под пронизващия му поглед.

— Защо се криете от войската? — попита той.

Без да отговори на въпроса му, Джондра кратко обяви:

— Тук ще лагеруваме. Намери място, Арванеус! — после тръгна по склона към останалите и ловците я последваха.

Конан намръщен ги изгледа, после се обърна и остана да наблюдава войската, докато и последните пешаци се скриха зад хълмовете на север.

Когато най-после напусна хълма, лагерът беше готов. В долчинката между два хълма бяха вдигнати множество островърхи палатки. В центъра се аленееше голямата палатка на Джондра. Воловете бяха спънати, а конете бяха вързани за забити в редица колове зад каруците. Конан забеляза, че не бяха запалени огньове — готвачите раздаваха за вечеря изсушено месо и плодове.

— Ето те и теб, варварино — изръмжа Арванеус. — Виждам, че си изчакал работата да се свърши, преди да се върнеш.

— Защо Джондра избягва среща с войската? — попита Конан.

Мъжът с ястребовото лице изплю полусдъвкано парче месо.

— Лейди Джондра — озъби се той. — Отнасяй се с уважение към нея, варварино, или аз… — ръката му стисна дръжката на сабята.

На лицето на Конан бавно се появи усмивка, която не достигна до очите му, станали изведнъж стоманени. Някои хора, ако бяха живи, биха могли да кажат на Арванеус какво означава тази усмивка.

— Давай, ловецо? Ако се имаш за мъж, хайде, защо не направиш онова, което имаш наум — в един миг оръжието на черноокия мъж излезе от ножницата. В същия миг блесна и мечът на Конан, макар че неговата ръка не стискаше дръжката.

Арванеус премигна от изумление пред светкавичната реакция на едрия кимериец.

— Знаеш ли кой съм аз, варварино? — но в гласа му се почувства несигурност, а лицето му се сгърчи. — Ти ме нарече ловец, но аз съм син на лорд Анданезос и ако онази, която ме е родила, беше негова законна съпруга, щях да съм заморийски лорд. Във вените ми тече благородна кръв, варварино, кръв, която е достойна за самата лейди Джондра, докато твоята е…

— Арванеус! — гласът на Джондра изплющя като камшик над притихналия лагер. С пребледняло лице тя се приближи до двамата мъже. Арванеус я гледаше с изтерзано изражение. Разтревожените ѝ сиви очи се стрелнаха към Конан, после се отвърнаха встрани. — Прекаляваш, Арванеус — сряза го тя раздразнено. — Приберете сабите! — тя отново стрелна очи към Конан. — И двамата!

Арванеус не успя да скрие завладелите го страсти и върху лицето му едновременно се изписаха гняв и срам, желание и разочарование. Със силен вик той втъкна сабята си в ножницата, сякаш я забиваше в гърдите на високия кимериец.

Конан го изчака с меч в ръка да прибере оръжието, после мрачно каза:

— Очаквам да науча защо се криете от собствената си войска.

Джондра го погледна притеснена, но Арванеус бързо заговори:

— Милейди, този човек не ни трябва. Не е ловец, не е стрелец, не е копиеносец. Той не ви служи така, както… служа аз.

С гърлен смях Конан поклати покритата си с черна грива глава.

— Вярно е, че служа само на себе си, но аз съм толкова добър ловец, колкото си и ти, замориецо. А за неумението да си служа с копие, искаш ли да се състезаваме? За пари? — Конан трябваше да докаже, че го превъзхожда в нещо, иначе трябваше да се състезава с него през цялото време, докато е с ловната дружина. Предвидливо пропусна да включи стрелбата с лък, защото цялото му умение едва надхвърляше начина как да го държи.

— Приемам! — извика ловецът. — Приемам! Донесете мишени! Бързо! Ще покажа на този малоумен варварин как се мята копие!

Джондра отвори уста, сякаш да каже нещо, но при вида на суматохата, която думите на Арванеус предизвикаха, замълча. Възбудени мъже бързаха да разчистят място за хвърляне, други се втурнаха към каруците за мишената. Обемистият вързоп от гъсто навита слама беше доста тежък за пренасяне, но в него върховете на копията и на стрелите не се чупеха както в другите мишени — дървета или предмети върху планинския склон.

Мъж с бръсната глава и дълъг нос скочи върху една обърната бъчонка.

— Приемам облози! Залагам едно срещу двайсет за Арванеус. Двайсет срещу едно за варварина. Печалбата ви е сигурна! — няколко души отидоха при него, но изглежда повечето смятаха изхода от състезанието за предрешен.

Сред насъбралите се зяпачи Конан забеляза и Тамира. После тя се отдалечи и мина покрай него.

— Покажи на какво си способен и аз ще спечеля една сребърна монета… — Тамира почака, докато гърдите му се издуха от гордост и завърши със смях — … тъй като ще заложа на другия.

— С удоволствие ще ти помогна да изгубиш медните си монети — отговори сухо Конан.

— Престани да флиртуваш, Лиана — извика строго Джондра. — Върви да си гледащ работата!

Тамира направи гримаса, която високата жена не видя. Конан се усмихна.

— Ще хвърляш ли, варварино? — подигравателно попита Арванеус. Високият ловец държеше копието в ръката си. Беше се съблякъл до кръста, излагайки на показ яките си мускули. — Или предпочиташ да останеш при прислужницата?

— По-приятно ми е да гледам нейното лице, отколкото твоето — отвърна Конан.

Лицето на Арванеус помръкна, щом чу смеха, с който бяха посрещнати думите на кимериеца. С върха на копието си замориецът издълба върху земята една линия.

— Ако пристъпиш тази линия дори с част от стъпалото си, губиш състезанието независимо колко добре си хвърлил копието. Това обаче си е твой проблем.

Конан свали туниката си, взе копието, което един от ловците му подаде, и застана пред линията. Погледна към поставената на трийсет крачки мишена.

— Разстоянието не изглежда голямо.

— Виж обаче мишената, варварино — мургавият ловец, посочи с ръка и се усмихна. Един слаб и висок като върлина копиеносец тъкмо окачваше върху сламения вързоп голямо колкото мъжка длан кръгло парче черен плат.

От изненада очите на Конан се разшириха. Той ахна, а Арванеус се ухили до уши.

— За да бъде справедливо — заяви високо той, — ще заложа по-голяма сума. Сто срещу едно — зяпачите също ахнаха и започнаха оживено да шушукат. Събра се целият лагер. — Ти отвори дума за пари, варварино. Освен ако сега доброволно признаеш, че съм по-добър от теб.

— Облогът изглежда справедлив — съгласи се Конан, — като се има предвид твоята репутация — думите му бяха посрещнати с буен смях от тълпата. Конан пресметна съдържанието на кесията си. — Залагам срещу твоите пет сребърни монети — смехът секна. Малцина бяха тези, които се съмняваха в победата на Арванеус, но всички бяха поразени от размера на евентуалната загуба. Той единствен остана невъзмутим.

— Прието — беше единственото, което се отрони от устата му. Отдръпна се от линията, засили се с два скока напред и заметна. Копието удари в центъра на черния кръг И се заби дълбоко в плътната слама. Ловците нададоха одобрителни възгласи, а някои дори избързаха да събират облозите. — Спечелих! — заяви Арванеус и се засмя подигравателно.

Без да отстъпи от линията Конан вдигна копието. Дръжката му беше дебела колкото два мъжки палеца с желязно, дълго една педя острие на върха. Рязко се наклони с цяло тяло назад, после мощно се изметна напред. Копието излетя и с удар, който разтърси тежкия вързоп, върхът му се заби на един пръст от копието на ловеца.

— Може би… ако беше малко по-нататък… — промърмори Конан, сякаш размишляваше на глас. Арванеус скръцна със зъби.

В лагера настъпи тишина. Най-после мъжът върху бъчонката извика:

— По равно! Залагам по равно за Арванеус и за… Как се казва другият? Конан?… И за Конан. По равно!

— Млъкни, Теладис! — изкрещя Арванеус, но хората се струпаха около мъжа и започнаха да залагат. Тогава ловецът гневно посочи мишената.

— Назад! Преместете я назад!

Двама души издърпаха вързопа слама още десет крачки назад, после бързо се върнаха.

С обърнато, към Конан лице, Арванеус отново застана зад линията. Засили се и хвърли. Копието му отново удари мишената. Веднага след него Конан отстъпи една крачка и пак хвърли с едно единствено движение. Копието му отново се заби до това на Арванеус, този път още по-близко. Между ловците се чуха възгласи на изненада. Кимериецът се смая, като видя Джондра да се усмихва, но направо се изуми, когато видя да се усмихва и Тамира.

Лицето на Арванеус беше изкривено от ярост.

— По-назад! — изрева той, когато отново им върнаха копията. — По-назад! Още по-назад!

Когато целта беше поставена на шейсет крачки, настана тишина. Конан призна пред себе си, че разстоянието отговаря на големината на мишената. Може би дори беше малко по-голямо.

Мърморейки под нос, ловецът се приготви, после хвърли копието си и изсумтя. То удари силно в мишената.

— Пропусна! — извика Теладис. — Докосна плата, но пропусна. Едно към пет за Конан!

С опъната назад ръка Конан се втурна към линията. За трети път копието му проряза тъмна линия в плата. Прогърмя мощен вик, мъжете заудряха с копия по земята от възхищение.

Теладис скочи от бурето и весело се запровира през тълпата да поздрави Конан.

— Скъпо ми излезе, но си заслужаваше да видя как го стори — разтърси ръката му той.

Разярен, Арванеус изрева:

— Не! — спусна се напред, като разблъскваше хората пред себе си, отиде до мишената и започна сам да избутва тежкия сноп още по-назад. — Уцелѝ я сега, варварско куче! — извика той, продължавайки да се бори с тежката маса. — Дано Ерлик те прибере заедно с проклетите ти подли номера! Уцелѝ я сега!

— Ай, та тя е на сто крачки — възкликна Теладис и поклати глава. — Никой човек не би могъл… — той млъкна стъписан, когато видя, че Конан взима копието на стоящия наблизо ловец. С бързината на антилопи, усетили приближаването на лъв, хората освободиха пространството между кимериеца и мишената.

— Уцелѝ я сега, варварино! Опитай! — изкрещя отново Арванеус.

Конан, който досега беше вдигнал копието колкото да прецени тежестта му, внезапно се раздвижи. Силните му крака го понесоха напред, ръката му се изтегли назад и копието полетя високо във въздуха. Мъжът с ястребовото лице гледаше зяпнал как копието се насочва към него, после изпищя и се хвърли настрана. Когато копието се заби в сламата до другите две, от вързопа се вдигна прах.

Теладис не повярва на очите си и се затича към мишената. После вдигна високо ръце.

— О, богове! Уцелил е плата! Вие, които се наричате копиеносци, поздравете вашия господар! Той уцели плата от сто крачки!

Ловците се струпаха около Конан, изразяваха възхищението си от неговото постижение, опитваха се да стиснат ръката му.

Изведнъж виковете стихнаха. Появи се Джондра. Ловците се отдръпнаха встрани и ѝ сториха път. Изчакваха да чуят какво ще каже. За момент тя застана странно нерешителна. После, извърнала леко глава, Джондра заговори на Конан, но очите ѝ не гледаха в него.

— Ти ми зададе въпрос, кимериецо, но аз не ти отговорих. Не ти казах и причината за онова, което върша, но ти спаси живота ми и си служиш превъзходно с копието, така че ще ти кажа. Но насаме. Ела!

Гордо изправена, без да поглежда встрани, тя се обърна и тръгна към алената палатка.

Конан бавно я последва. Когато влезе в палатката, Джондра стоеше с гръб към входа, а пръстите премятаха връзките на кожения ѝ елек. Красиви иранистански килими с наредени по тях копринени възглавници покриваха пода, златни лампи стояха на ниски месингови маси.

— И каква е причината? — попита той.

Тя трепна, но не се обърна.

— Щом войската е толкова многочислена — започна тя объркано, — сигурно очакват някаква неприятност. И още по-сигурно е, че ще се опитат да ни върнат в Шадизар. Аз обаче не желая да си губя времето и да убеждавам когото и да било, че няма да позволя на армията да ми се меси.

— Значи ти пазиш в тайна този ловен поход — рече Конан и се намръщи. — А не мислиш ли, че някой от твоите ловци може да има същите съображения?

— Лиана ли имаш предвид? — попита тя. — Радва окото, нали? Повече от мен?

— Тя е красива — Конан се усмихна, но когато видя как Джондра настръхна, благоразумно добави: — Но не така красива като теб.

Беше млад, но познаваше жените и знаеше как да говори за красотата на една жена в присъствието на друга.

— Ще платя облога на Арванеус — заяви Джондра неочаквано. — Той няма петстотин сребърни монети.

Високият кимериец премига от изненада пред неочакваната промяна на разговора.

— Няма да ги приема от теб. Облогът е негов.

Тя наведе глава и промърмори, очевидно без да си дава сметка, че говори на глас:

— Защо винаги е един и същ в съзнанието ми? Защо трябва да е варварин? — изведнъж тя се извъртя към него. Конан се стъписа. Беше развързала връзките на елека и меката кожа се беше разтворила, за да открие голи, едри, закръглени гърди и набъбнали розови зърна.

— Мислиш ли, че те доведох в палатката си само да отговоря на въпросите ти? — извика тя. — Досега не съм позволила на никой мъж да ме докосне, а ти дори не протягаш ръка. Или трябва да бъда безсрамна като…

Думите на младата жена секнаха, когато Конан я притегли към себе си. Големите му ръце се плъзнаха под дрехата, пръстите му докоснаха гладката кожа на гърба ѝ и я притиснаха към тялото му.

— Протягам и двете — каза той, после издърпа елека ѝ и го пусна на килима.

Тя сложи глава на широките му гърди и се притисна към него.

— Ловците ми ще научат… ще се досетят… че аз… че ти… — тя потрепери и се притисна още по-силно.

Той нежно наклони главата ѝ назад и се взря в очите ѝ — сиви като облаците сутрин в планината.

— Ако се страхуваш от онова, което ще си помислят — рече той, — тогава защо го правиш?

Върхът на малкия ѝ розов език облиза устните ѝ.

— Никога не бих могла да хвърля така копието… — промърмори тя и го притегли върху копринените възглавници.