Конан Великолепния

Дванадесета глава

Когато следобедните сенки започнаха да се удължават, положението в лагера на ловците донякъде се нормализира. Пожарите бяха изгасени, а каруците, които не можеха да се поправят, бяха бутнати надолу по хълма заедно с обгорелите товари, които също не можеха да се използват. Повечето от ранените бяха на крака, макар и да не бяха готови за нова битка като останалите. Мъртвите, чийто брой се увеличи с двама от най-тежко ранените, бяха заровени в подножието на хълма и над тях беше натрупана каменна пирамида, за да не ги изровят вълците. Във всеки случай така постъпиха със заморийските мъртъвци. Зад отсрещния хълм, където бяха завлекли труповете на планинците, грачеха и се бореха лешояди и гарвани.

Сега поставиха стражи не само около лагера на самото било, но и в подножието на хълма. Така нямаше да бъдат изненадани. Конан ги посъветва да разположат стражите по този начин. Тогава Джондра се отнесе пренебрежително към съвета, но въпреки това заповяда да се поставят стражи, без да признава заслугата на Конан.

Конан ходеше из лагера със свъсено като буреносен облак лице, но не защото се чувстваше засегнат. За него нямаше значение на кого се приписва заслугата, щом като охраната на лагера беше засилена. Но Джондра го избягваше през целия ден. Тя провери състоянието на ранените, отиде да види приготвянето на храната, занимаваше се с множество задачи, които обикновено възлагаше на други. И натовари със задачи всички в лагера с изключение на Конан. Конан знаеше, че тя върши всичко това, за да не говори с него.

Тамира мина покрай него, понесла внимателно табла с шише вино и бокал върху нея. Конан я хвана за ръката.

— Не ме задържай — каза тя смутено. — Джондра иска веднага да ѝ занеса вино, а при настроението ѝ днес нямам никакво желание да се бавя — изведнъж дребната крадла се изкиска. — Може би за всички ни щеше да бъде по-добре, ако през нощта не беше спал самичък.

— Това не е важно — изръмжа Конан, — ами е време да се връщаме, Тамира. Утре групата ще бъде в планините.

— Това ли каза на Джондра, та е бясна днес? — лицето ѝ се вкамени. — Казал си ѝ да се връща?

— Глупаво момиче, искаш ли да чуеш какво ще ти кажа? Един ловен трофей не си заслужава риска да умрем от ръцете на планинците, както не заслужават и онези скъпоценности.

— И какво мисли Джондра? — попита тя подозрително. — Не иска ли да се върне?

— Ако не мога да я убедя, ще се върна без нея. Ти ще дойдеш ли?

Тамира захапа пълната си долна устна и го погледна през дългите си мигли. Накрая кимна.

— Ще се върна. Това обаче трябва да стане през нощта, докато Джондра спи. Ако усети, няма да ме пусне. Какво ще прави без прислужничка, по която да крещи? Но какво ще стане с твоя интерес към рубините, кимериецо?

— Вече не се интересувам от тях — отговори той.

— Вече не се интересуваш… — започна Тамира, после спря и недоверчиво поклати глава. — За толкова голяма глупачка ли ме смяташ, та да ти повярвам, кимериецо? Или пък ти самият си глупак? Аз обаче не забравям, че мъжете действат като мъже.

— Какво ще рече това? — попита Конан.

— Че те пусна в леглото си и сега не искаш да я обереш. И ти твърдиш, че си крадец?

— Това не е твоя работа — отвърна той с повече търпение, отколкото изпитваше. — Както не са твоя работа и рубините. Запомни ли, че тази вечер тръгваш с мен?

— Запомних — отговори тя бавно. Когато големите ѝ кафяви очи го погледнаха, за момент помисли, че иска да му каже още нещо.

— Лиана! — изплющя като камшик гласът на Джондра. — Къде ми е виното?

— Къде ѝ е виното? — промърмори Тамира подигравателно, но заобиколи Теладис, който мъкнеше един тежък, обкован с бронз сандък и затича към палатката.

— Може би не трябваше да я ядосваш, кимериецо — каза тежко задъханият мъж с бръсната глава. — Може би трябва да ѝ се извиниш.

Мъжът, който държеше другия край на сандъка, кимна загрижено в знак на съгласие.

— Всемогъщи Кром! — изръмжа Конан. — Нима всички в този лагер са загрижени дали аз… — думите му заглъхнаха, когато видя един от стражите да препуска нагоре по хълма. Машинално извади меча си от ножницата и се запъти към мястото, където мъжът беше слязъл от коня и стоеше пред Джондра. Ловците изоставиха работата си и се струпаха около тях.

— Войници, милейди — докладва часовоят, дишайки тежко. — Конна войска. Двеста, може би триста конника идват насам.

Джондра удари с юмрук по закръгленото си бедро. Червеникаво-оранжевата ѝ копринена туника и бричът бяха прашни и с петна от пот от работата през деня.

— Дано Ерлик ги порази! — изруга тя разгневено, после пое дълбоко дъх. Едрите ѝ гърди се размърдаха под опънатата коприна на туниката ѝ. — Много добре. Ако дойдат, ще приема техния началник. Арванеус! Погрижи се всички превързани да се приберат. Ако войниците пристигнат, преди да съм се върнала, бъди любезен с тях, но не им казвай нищо. Нищо, разбра ли ме! Лиана! Придружи ме, момиче! — още докато изстрелваше една след друга заповедите, тя премина през струпалите се ловци, без да чака да се отместят.

Мъжът с ястребово лице започна да издава нареждания, бързайки да подготви лагера за посетители. Пренасянето на ранените в палатките беше най-малката му грижа, защото повечето можеха да ходят без чужда помощ, но от усърдието на Джондра целият лагер беше осеян с бали и вързопи, готварски съдове и копия, останки от изгорели палатки, сякаш беше преминала вихрушка.

Без да обръща внимание на суетнята зад себе си, Конан приклекна в края на лагера и насочи поглед натам, откъдето беше дошъл стражът. Ръката му неведнъж посягаше към износената дръжка на старинния му меч. Той не се съмняваше, че ловецът беше видял заморийски войници, а не планинци, но за него това беше без значение. Отношенията му с войската рядко биваха добри.

Звънтене на подковани копита оповести приближаването на войниците, още преди да се покаже колоната. В редици по четирима с блестящи на слънцето добре подравнени върхове на копията, те вървяха по малките долчинки между хълмовете. Отпред според обичая на заморийските генерали носеха зелено знаме, обримчено със злато и избродиран списък на победните битки. Конан презрително изпуфтя при вида на бойния стяг. От мястото си не можеше да разчете кои са битките, но можеше да види колко са. Върху знамето очевидно бяха описани освен истинските битки на заморийската войска и много погранични схватки и разпри с разбойници.

В подножието на хълма войниците спряха. Две колони се обърнаха към лагера, други две обърнаха конете си в обратна посока. Знаменосецът и генералът, който можеше да се познае по кичура от конска опашка на шлема и лъскавата ризница, се заизкачваха по хълма между малкото хилави дръвчета и разпръснати туфи от високи до кръста храсти.

В отговор на нетърпеливия знак на Арванеус двама ловци изтичаха напред. Единият пое юздата на генерала, другият държа стремето му, за да слезе от коня. Беше висок мъж с тъмно, красиво лице с тънки мустаци. Той огледа бързо лагера, спря за момент очи върху Конан, вдигна вежди изненадан, изсумтя презрително и продължи с проучването. Кимериецът се запита дали някога е имал случай да използува окачената на кръста му, украсена със скъпоценни камъни сабя.

— Е — каза генералът, — къде е господарката ви?

Арванеус изтича напред, готов да сипе искрени извинения, но гласът на Джондра го сепна и той се подхлъзна.

— Ето ме, Затанидис. Какво търси най-добрият заморийски генерал толкова далеч от стените на Шадизар?

Тя пристъпи към генерала с котешка грациозност. Облеклото ѝ предизвика изненада дори сред нейните ловци. Роба от блестяща алена коприна, стегната в кръста с плътно сплетено злато и перли, подчертаваше всяка извивка на гърдите, корема и бедрата — толкова съблазнителни, че дори и евнух би ги пожелал.

Не дрехите обаче привлякоха вниманието на Конан. На главата ѝ имаше корона, украсена със сапфири и черни опали, а над веждите ѝ блестеше огромен рубин. Между пищните ѝ гърди имаше втори такъв рубин върху огърлица, украсена като короната с блестящи сини сапфири и черни като абанос опали. Кимериецът се огледа за Тамира. Младата крадла стеснително поднасяше на Затанидис поднос със златен бокал, кристално шише и навлажнени кърпи. Тя сякаш не виждаше скъпоценностите, които беше решила да открадне.

— Ти си все така красива, Джондра — подчерта генералът, избърса ръцете си и захвърли кърпите на подноса. — Но твоята хубост щеше да украсява колибата на някой планинец, ако не бях срещнал Елдран.

Джондра видимо настръхна.

— Елдран?

— Да. Бритунианец. Каза, че е ловец — той взе бокала, който Тамира напълни, като я награди с лека усмивка. — Нямаше да повярвам на разказа му за някаква заморийска благородница в това прокълнато от Митра място, ако не те беше описал — жена висока колкото повечето мъже, с поразително красиви лице и тяло, добър стрелец с лък. И сивите ти очи, естествено. Разбрах, че това не може да бъде никоя друга, освен Джондра — той вдигна бокала с виното.

— Позволил си е да ме опише така? Добър стрелец? — Джондра изсъска думите през стиснати зъби. Беше се изчервила при думите „поразително красиви“, а при споменаването на очите ѝ беше стиснала юмруци. — Надявам се, че си оковал във вериги този Елдран. И хората с него. Аз… аз имам основания да смятам, че са разбойници.

Конан се усмихна. Джондра не беше жена, която може да се спечели с ласкателства.

— За съжаление не — отговори Затанидис и върна бокала на Тамира. — Този Елдран наистина приличаше на ловец, за какъвто претендираше, и беше сам, така че го пуснах да си върви. Във всеки случай трябва да си му благодарна, че ти спаси живота, Джондра. Планинците се надигат и това място не е подходящо за твоите ловни разходки. Ще изпратя няколко от хората си с теб — да се погрижат за безопасното ти завръщане в Шадизар.

— Не съм дете, за да ми заповядват какво да правя — отвърна високомерно Джондра.

Очите на генерала се плъзнаха по тялото ѝ и той отговори бавно.

— Разбира се, че не си дете, Джондра. Не, никак не приличаш на дете. Но трябва да се върнеш.

Джондра погледна към Конан. Изведнъж изразът на лицето ѝ омекна и тя каза бавно:

— Не, не съм дете, Затанидис. Може би ще можем да обсъдим бъдещите ми планове. Насаме, в моята палатка.

По лицето на Затанидис се изписа първо изненада, а веднага след това удоволствие.

— Разбира се — съгласи се той с похотлива усмивка. — Хайде да… обсъдим твоето бъдеще.

Отчаяние и ярост се изписаха върху мургавото лице на Арванеус, като видя как двойката изчезна в червената палатка. Конан само загреба шепа камъчета ѝ започна да ги хвърля едно по едно надолу по хълма. Теладис клекна до него.

— Още една неприятност, кимериецо — каза мъжът с бръснатата глава — и ще започна да се чудя дали си достоен за нея.

— Какво общо имам аз с това? — попита студено Конан.

— Тя го покани заради теб, глупав северянино.

— Тя е свободна да избира — Конан не искаше да признае дори пред себе си, че поканата към Затанидис не му беше приятна. — Джондра не е първата жена, която избира мъж заради богатство и титли.

— Но тя не е обикновена жена. Служа при нея още когато беше дете и ти казвам, че ти си първият мъж, когото е приела в леглото си.

— Знам — отвърна Конан през стиснати зъби. Не беше свикнал жените да го отхвърлят, това нито му харесваше, нито пък имаше желание да го обсъжда.

От палатката се чу женски писък и кимериецът хвърли друго камъче. Стиснатите му челюсти се отпуснаха и на устните му се появи лека усмивка. Арванеус направи една крачка към червената палатка, после замръзна нерешително. Тамира, клекнала пред входа на палатката, хвърли измъчен поглед към Конан. Всички останали сякаш бяха замръзнали. Друг писък процепи въздуха.

Теладис скочи на крака, но Конан го хвана за ръката.

— Ще проверя дали има нужда от помощ — заяви той спокойно и захвърли камъчетата, които, държеше. Въпреки спокойния тон кимериецът тръгна бързо, а докато стигне до палатката, вече тичаше.

Когато се шмугна вътре, веднага разбра какво става. Джондра беше съборена върху възглавниците, червената ѝ роба се беше вдигнала над закръглените бедра, дългите ѝ крака ритаха във въздуха, а легналият върху нея Затанидис ровеше в панталона си и я обсипваше с целувки. Малките ѝ юмруци удряха безрезултатно гърба му.

С ръмжене Конан сграбчи мъжа за врата и за дъното на панталона и го вдигна във въздуха. Затанидис извика, после започна да сипе проклятия и да се бори. Посегна към сабята си, но грамадният кимериец с лекота го занесе до входа на палатката и го изхвърли като чувал навън.

На Конан му беше достатъчен един миг, за да се увери, че Джондра не е наранена. Бижутата ѝ бяха пръснати по възглавниците, под разкъсаната роба се белееше рамото ѝ, но когато се изправи на крака и придърпа надолу коприната, за да прикрие голотата, изглеждаше повече разгневена, отколкото наранена. С изкривена от ярост уста, Затанидис се беше надигнал на коляно. Когато видя Конан, измъкна сабята си. Кимериецът я ритна и украсената със скъпоценни камъни сабя излетя от ръката му. Затанидис изрева и се хвана за китката, но викът заглъхна, когато Конан опря върха на меча си в гърлото му.

— Спри, Конан! — извика Джондра. — Прибери меча!

Конан бавно свали оръжието си, но не го прибра в ножницата. Джондра беше нападната и според него нейно право беше да реши дали да се отнеме живота на Затанидис, или да му се прости. Но той няма да прибере оръжието си, докато мъжът не е мъртъв или не си отиде.

— Ще ти отсека главата, варварино — изръмжа Затанидис, докато се изправяше. — Ще разбереш какво е наказанието за нападение на заморийски лорд.

— Тогава ти ще разбереш какво е наказанието за… посегателство срещу заморийска лейди — каза студено Джондра. — Махай се и бъди внимателен, Затанидис, защото твоята глава и тази на Конан ги очаква една и съща съдба и изборът е твой.

Затанидис облещи в безсилна ярост тъмните си очи, а от устата му се стече слюнка.

— Можеш да отправиш към мен каквото си щеш обвинение, бритунианска уличнице. Мислиш ли, че в Замора има и един, който да не е чул за твоите истории? Че си приела в леглото си мъж, преди да си го приела на служба като ловец? Кой би повярвал, че човек като мен ще се докосне до такава уличница, такава…

Той млъкна и отстъпи, когато Конан отново вдигна меча си, но Джондра задържа силната ръка на кимериеца, макар че и с двете си ръце не можеше да я обгърне.

— Спри, Конан — извика тя нервно. — Решавай, Затанидис.

Генералът с тъмното лице избърса слюнката от брадата си с обратната страна на ръката си и после кимна нервно.

— Ти си тази, която направи избора, Джондра. Запази си този дивак за любовник. А можеш да идеш в планините и да си намериш някой планинец — той отиде до мястото, където беше паднала сабята му, вдигна я и я пъхна в ножницата. — Що се отнася до мен, можеш да вървиш направо в деветия ад на Зандру.

Като наблюдаваше как генералът вдървено отива към коня си, въпреки гнева си Конан изпита задоволство. На Затанидис може и да му се иска да остави Джондра на съдбата ѝ, но много от неговите войници знаеха, че той се е срещнал с нея. Опитът да я изнасили също можеше да бъде прикрит — особено ако други благородници изпитваха същите чувства към Джондра като генерала. Но провалът му да върне една жена от планините наистина щеше да представи мъжеството му в неблагоприятна светлина. Конан беше готов да се обзаложи, че още утре тук ще пристигне войска със заповед да ескортира ловната дружина до Шадизар независимо какво ще Каже Джондра.

Когато Затанидис и неговият знаменосец препуснаха надолу по хълма, Арванеус, едновременно надменен и нерешителен, се доближи до червената палатка.

— Милейди — започна той с дрезгав глас, — ако заповядаш, ще взема със себе си мъже и ще се погрижа тази нощ Затанидис да не оцелее.

— Само ако заповядам — отговори Джондра с леден тон, — ти ще се промъкнеш през нощта и ще убиеш Затанидис. Конан не изчака моята заповед. Той открито ме защити от Затанидис, без да се страхува от последиците.

— Милейди, аз… аз съм готов да умра за теб. Животът ми изцяло ти принадлежи.

Джондра обърна гръб на възбудения ловец. Очите ѝ се заковаха върху широките гърди на Конан, сякаш не смееше да срещне погледа му.

— Стана ти навик да ме спасяваш, кимериецо — каза тя тихо. — Не виждам причина, поради която да продължим да спим разделени.

Арванеус скръцна със зъби.

Конан не каза нищо. Ако правилно беше преценил Затанидис, преди да изтече нощта, трябваше да напусне лагера, защото заповедите на генерала сигурно щяха да включват и смъртта на един едър северняк. Освен това беше изготвил план да тръгнат двамата с Тамира. Да откаже леглото на Джондра обаче ще е свързано с обяснения, които той не желаеше да дава.

Високата знатна жена пое дълбоко дъх.

— Не съм кръчмарска курва, с която мъжете могат да си играят, Конан. Искам отговор сега.

— Не напуснах леглото ти, защото съм пожелал да го сторя — рече той предпазливо и мислено се прокле, когато тя вирна брадичка и очите ѝ пламнаха. — Хайде да не спорим — додаде той бързо. — Ще минат дни, преди ранените да възстановят силите си. Това ще бъдат дни на почивка и развлечения.

Дни за връщане в Шадизар, помисли той, но задоволството му изчезна, когато чу презрителния ѝ смях.

— Как можеш да си толкова глупав? Затанидис ще размисли върху засегнатото си мъжко достойнство и чест, после ще убеди сам себе си, че може да избегне всякакви обвинения, които мога да отправя към него. Утре ще пристигнат много войници, Конан, несъмнено със заповед да ме оковат във вериги, ако не се съглася доброволно да се върна. Но те ще трябва да ме търсят в планините — изведнъж лицето ѝ се успокои, а гласът ѝ стана по-твърд. — Ти не си чак толкова глупав. Ти също знаеш, че войниците ще се върнат. И ще изчакаш да видиш как ще ме върнат като вързоп. Е, върви си, щом се страхуваш от планините. Тръгвай! Хич не искам да знам! — така неочаквано, както му беше обърнала гръб, Джондра отново се обърна към Арванеус. — Смятам да тръгнем при първи зори — каза тя на мъжа с ястребово лице — и да вървим бързо. Без багаж. Само онова, което може да се натовари на животните, останалото да се изхвърли. Ранените и всички мъже, за които няма коне, да се върнат с волските каруци в Шадизар. Следите им може би ще объркат Затанидис за известно време…

Докато слушаше разпорежданията ѝ, Арванеус хвърли поглед през рамо към Конан, в който освен удовлетворение той прочете и обещание за разправа. Ако остане с ловците, от този тип могат да се очакват още неприятности, напомни си Конан, но той нямаше никакво намерение да остава. Беше решил да ги напусне, беше време да се стяга за път.

Конан бавно се отдалечи, оставил зад гърба си разпорежданията на благородницата. С подчертана небрежност той отиде зад огньовете за готвене. Дебелият готвач, съсредоточен над някакво изискано ястие за трапезата на Джондра, дори не повдигна глава, когато кимериецът се шмугна между каруците с припаси. Когато излезе оттам, Конан носеше две големи кожени торби със сушено месо. Хвърли бърз поглед, за да се увери, че не са го забелязали, и скри месото в бодливите храсти в края на лагера. Малко след това прибави към тях четири меха с вода и вълнени одеяла на сини ивици. Той самият беше свикнал да спи завит с наметалото си, а дори и без него, но не очакваше градска жена като Тамира да е толкова калѐна.

За коне трябваше да изчакат до момента на тръгване — тях не можеше да оседлае сега, без да привлече нечие нежелано внимание — но все пак отиде до коневръза. На светло беше по-лесно да избере добър кон. Едрият черен жребец, който вече беше яздил, щеше да му свърши работа. За Тамира обаче също трябваше издръжлив кон. Беше решил само да мине покрай конете, за да не издаде интереса си, но когато съгледа дългокрака дореста кобила — точно каквато би желал за Тамира — краката му сами се спряха. На земята пред кобилата имаше седло, мех с вода и здраво завързана кожена торба.

— Значи ще заминеш още тази нощ, Тамира? — промълви тихо Конан. — Или докато чакам да се смрачи? — изведнъж пред очите му изплува картината на пръснатите по възглавниците в палатката на Джондра рубини.

Със спокойствие, каквото не изпитваше, Конан се върна обратно, като се оглеждаше за Тамира. Лагерът приличаше на мравуняк. Забързаните ловци бяха заети да изпълнят заповедите на Джондра. За момент благородницата спря и се загледа в Конан, сякаш се канеше да каже нещо или чакаше той да заговори, но когато Конан я отмина, тя гневно обърна гръб и продължи да следи подготовката за следващата сутрин. Може би ще успее все пак, тъжно си помисли той.

Конан беше обмислил как да влезе в червената палатка, ако реши да открадне рубините. С бърз поглед се увери, че никой не го следи, след това изчезна зад палатката на Джондра. Ниско над земята, в задния край на палатката видя дълъг прорез. Разтвори го леко и надзърна. Видя Тамира, която беше коленичила и ровеше между възглавниците. С приглушен смях тя измъкна огърлицата. В другата си ръка държеше короната.

Конан безшумно се вмъкна вътре, Тамира не го усети, докато ръката му не затисна устата ѝ. С другата притисна ръцете ѝ към тялото и я вдигна, преди тя да гъкне, само тежко въздъхна в ръката му. Конан видя, че беше изпуснала накитите, след което настъпи краят на този мирен за него момент. Тамира се замята, зарита и започна да хапе. Откъм входа на палатката се чуха стъпки.

Кимериецът измърмори едно проклятие и се пъхна през прореза навън с борещия се товар в ръце. Зад палатката обаче нямаше място, където можеше да спре. Особено ако някой се канеше да влезе вътре и при вероятността Тамира да извика, че той се опитва да открадне скъпоценностите. Проклинайки тихо, Конан се сниши и се спусна по склона, докато намери някакви шубраци, които да ги скрият. Там се опита да я остави на земята, но тя го изрита силно в глезена. Той загуби опора под краката си и се озова на земята с Тамира под него. Очите ѝ се бяха насълзили от силата на удара.

— Глупчо! — изхриптя тя. — Да не би да искаш да ми потрошиш ребрата?

— Ти ме ритна — озъби се той. — Мислех, че се споразумяхме да тръгнем през нощта. Какво правеше в палатката на Джондра?

— Не се разбрахме за рубините? — отвърна тя. — Ако ти си променил плановете си за тях, аз не съм. Може би — заключи тя гневно — за теб онова, което ти даде Джондра, е по-ценно от рубините, но аз не съм мъж и имам по-друго мнение по въпроса.

— Остави Джондра на мира — изръмжа той. — И не се опитвай да се измъкнеш. Ти си приготвила кон, с който да тръгнеш всеки момент.

Тамира се размърда неспокойно, очите ѝ се отместиха от неговите.

— Исках да съм готова — промърмори тя. — За през нощта.

— За толкова глупав ли ме смяташ, та да ти повярвам? Един оседлан кон не може да остане незабелязан до мръкване. Но ако някой има намерения да открадне рубините и да напусне лагера по-рано… И ти смяташе да направиш точно това, нали?

— Нямаше да обвинят теб — намусено заяви тя, но в тона ѝ се прокрадваха и нотки на извинение. — Джондра не би те обвинила, дори да намери рубините в торбата ти. А ако те обяви за крадец, това ще бъде по-малко, отколкото заслужаваш.

— Джондра! — задъха се той. — Винаги Джондра! Какво те засяга с кого спя? Ние с теб не сме любовници.

Тамира опули големите си кафяви очи. Бузите ѝ пламнаха, устата ѝ беззвучно се отваряше и затваряше, докато накрая успя да каже:

— Повече от сигурно е, че не сме! Как си позволяваш даже да го изречеш? Я да ставаш! Махни се от мен, вол такъв! Пусни ме, ти казвам! — малките ѝ юмруци отмерваха всяка нейна дума с удар по гърдите му, но неочаквано пръстите ѝ се заплетоха в косата му и тя притисна устните си в неговите.

Конан премигна изненадан, после отвърна на целувката ѝ със същата страст.

— Недей да смяташ, че това ще ме убеди да остана — каза той, когато отлепиха устни, за да си поемат въздух. — Не съм такъв глупак.

— Ако спреш — изстена тя, — значи си глупак.

С една последна тиха забележка, че не е глупак, Конан престана да говори, престана да мисли, изцяло отдаден на страстта.