Конан Великолепния

Единадесета глава

Джинар лежеше по корем в нощния мрак и зорко наблюдаваше стихналия лагер на ловците на отсрещния хълм. Тъмните му дрехи се сливаха с околните сенки. Само тлеещите въглени напомняха за доскорошните огньове. Палатките и каруците тъмнееха. Единствено в голямата червена палатка се виждаше мека светлина. Луната се беше издигнала високо над скалистите зъбери на север, но бледата ѝ светлина озаряваше местността само през някое случайно, мимолетно разкъсване на гъстите тъмни облаци. Идеална нощ за нападение. Той подръпна трите плитки на брадата си. Може би древните богове са с тях.

Наистина изглеждаше така през дните, когато следата на ловната дружина водеше на север като стрела, насочена към лагера на има̀ла Басракан. Възможно ли е жрецът да е получил Очите на огъня и истинските богове да са се намесили между хората по някакъв начин, дори чрез онази заморийска развратница? Мраз като тънка струйка на леден планински поток плъзна по гърба на Джинар, космите на тила му настръхнаха. Стори му се, че вижда как древните богове ходят по земята. Камънакът зад него се изрони. За миг Джинар замръзна ужасен, с отворена уста.

Фаруз припълзя до него по каменистата почва.

— Стражи? — окопити се Джинар. Беше доволен, че гласът му не трепна.

— Десет — изръмжа презрително Фаруз — но всички спят, вместо да бдят. Лесно ще се справим.

— Толкова много? Само войска се охранява така, не и ловци.

— Казвам ти, Джинар, че всичките хъркат. Очите им са затворени.

— Десет чифта очи — въздъхна Джинар. — Достатъчно е две от тях да ни видят. Ако лагерът се разбуди и трябва да яздим нагоре по хълма към тях…

— Виждаш ли! Трябваше да ги нападнем на часа, когато ги открихме, докато бяха в равното. Още ли се страхуваш от бритунианските кучета? Отдавна са си отишли.

Джинар не отговори. Шармал беше изостанал да се облекчи и случайно беше забелязал бритунианците да се промъкват подир ловците от Шадизар. Вярно е, че бритунианците и заморийците не хранеха приятелски чувства едни към други, но те с готовност щяха да се откажат от намерението да се бият помежду си, за да изколят планинците. Без да му мигне окото, Фаруз би нападнал едновременно и двата врага — най-малко четирийсет бритунианци и около двайсет заморийци е единствената мисъл, колко ще убие самият той.

— Ако твоята… предпазливост стане причина да не успеем — промърмори Фаруз — хич не си мисли, че ще можеш да се опазиш от гнева на има̀ла Басракан, като хвърлиш вината на други. Истината трябва да се знае.

Джинар реши, че Фаруз няма да остане жив, за да се върне в лагера на правоверните. Самите древни богове ще се погрижат за това.

От скалите зад тях отново се изрониха камъчета, но този път Джинар само погледна през рамо. До двамата мъже седна Шармал, строен младеж с рядка брада, сплетена на много тънки плитки.

— Бритунианските неверници продължават да яздят на изток — съобщи той.

— И през нощта? — попита Джинар и се намръщи. Не му се нравеше поведение, което се различава от обичайното. Хората яздеха нощем, само ако имаха много важна причина, но не и в подножието на Кезанкианските планини.

— Когато се връщах на смрачаване отговори Шармал, — те все още яздеха на изток. Аз… не исках да пропусна боя.

— Ако има такъв — подхвърли с насмешка Фаруз.

Джинар скръцна със зъби.

— Качвайте се на конете — заповяда той. — Внимателно заобиколете лагера. Не нападайте без моя заповед, освен ако ни усетят и вдигнат тревога. Е, Фаруз? Говориш дръзки думи. Ръката ти ще може ли да ги потвърди?

Фаруз изръмжа, скочи на крака и се спусна надолу към подножието на хълма, където бяха оставили конете си.

Джинар го последва с тъжна усмивка. Той поведе внимателно коня си към лагера на върха на съседния скалист хълм. Тропотът на неподкованите копита по камънака не го тревожеше, не сега. Джинар не изпитваше и капка съмнение, че заморийците ще се събудят. Древните богове бяха с него. Той и другите се сливаха с мрака. Съгледа един от стражите, подпрян на копието си, който виждаше единствено движението на собствената си сянка. Джинар извади ятагана си. Истинските богове може би бяха в лагера преди него, но там витаеше и още нещо. Смърт! Долавяше дъха ѝ. Смърт за много хора. Смърт за Фаруз.

Джинар се усмихна и пришпори коня си. Животното скочи напред. Стражът дори не разбра какво се случи. Извитото острие, движено от силната ръка на Джинар и скоростта на тежкия кон, отнесе главата от раменете на мъжа. Викът на Джинар прониза тишината.

— Избийте ги в името на истинските богове! Никаква пощада за неверниците!

Ревът на планинците разтърси нощта, последван от безпощадната сеч.

Легнал на земята под звездното небе, Конан отвори очи. След високомерното оттегляне на Джондра беше решил да спи навън, въпреки че до късно лампата в палатката приканващо продължи да свети. Събуди го не желанието по нейното копринено тяло, а някакъв необичаен звук. Ослуша се внимателно и чу дишането на близкия страж — твърде равномерно за буден човек. Глупаците не са послушали съвета ми, слушат, но не чуват.

Имаше обаче и още нещо, което заморийците не чуха. Освен хъркането на мъжа Конан долови шум от търкалящи се по склона на хълма камъчета. От всички страни!

— Всемогъщи Кром! — промърмори той, отхвърли черното наметало, с което се беше покрил, и скочи на крака с изваден нож. Отвори уста да вдигне тревога и в същия миг това стана излишно.

Едновременно с глухия звук при удрянето на стомана в плът се чу вик:

— Избийте ги в името на истинските богове! Никаква пощада за неверниците!

В тъмнината настъпи хаос. От всички страни връхлитаха планинци, жадни за кръвта на неверниците. Ловци изкачаха от палатките и молеха боговете да дочакат утрото.

Едрият кимериец затича към заспалия на поста си страж. Събуден от адския шум, ловецът се опита да прободе с копието си връхлитащия планинец, но стоварилият се върху му ятаган го съсече.

— Всемогъщи Кром! — изрева Конан.

С рязко дръпване на юздите планинецът възви коня си над убития ловец и се насочи към изникналия пред него в нощта огромен мъж.

— Такава е волята на истинските богове! — извика той, размахал над чалмата окървавения си ятаган.

За миг Конан спря, сякаш се готвеше да посрещне нападението. После изненадващо скочи напред, гмурна се под свистящия полумесец на стоманата и заби меча си в планинеца. От силата на удара кимериецът се олюля, а проводеното тяло на планинеца заедно с меча се преметна през задницата на коня и падна на земята.

Конан стъпи с крак върху гърдите на трупа и измъкна меча си. Предупреден от инстинкта си, той мигновено се обърна и видя изникналия от мрака зад него друг неприятел на кон, замахнал към главата му. Едновременно беше вдигнал меча си и наточеното острие отсече спускащата се китка. Отсечената ръка, която продължаваше да стиска дръжката на ятагана, полетя надолу, а планинецът препусна в нощта, вдигнал високо останалата част, сякаш така можеше да спре бликащата като фонтан кръв.

Две каруци с високи колела вече горяха като факли и пламъците бързо обхванаха пет от палатките. Въздухът бе изпълнен с глъчката на боя — звън от удари на стомана, писъци на ранени, стонове на умиращи. Огънят погълна още една каруца. Лумналите пламъци хвърляха отблясъци и тъмните сенки на биещите се мъже се гънеха, сякаш те танцуваха с окървавени саби между нападалите по хълма трупове. Повечето от труповете бяха със заморийски ризници и островърхи шлемове.

На Конан му беше достатъчен само миг, за да види всичко, но една гледка прикова вниманието му. Джондра, изскочила от завивките гола, само с колчан на рамо, стоеше пред алената си палатка, слагаше стрели на тетивата и стреляше така спокойно, сякаш имаше пред себе си мишени. И всяка стрела беше смърт на един планинец.

Кимериецът видя, че и друг също я съгледа. В далечния край на лагера един планинец неочаквано нададе боен вик и препусна към голия стрелец.

— Джондра! — извика Конан и на мига разбра, че сред тази врява няма да го чуе. Нито пък можеше да отиде при нея навреме.

Прехвърли меча в лявата си ръка и с два скока се доближи до стража, който лежеше на земята с размазано, обърнато към черното небе лице. Безмилостно стъпи върху протегнатата ръка на мъжа и издърпа от нея тежкото ловно копие. Мълниеносно се изправи, обърна се и го метна. Остана вцепенен на мястото си, когато копието изхвърча от ръката му. Нито воля, нито мисъл беше останала в него. Бяха излетели заедно със смъртоносното копие. Конят на планинеца беше само на две крачки от Джондра. В следващия миг ятаганът му щеше да се стовари върху гърба ѝ, но тя нито го чу, нито се обърна. Планинецът потръпна, когато дългото острие на копието се заби в гърдите му. Конят продължи да галопира, а той се катурна назад и се строполи като вързоп пред жената, която се канеше да убие. Джондра трепна, когато тялото падна почти в краката ѝ, и зарови в празния колчан с надежда да напипа някоя стрела. Колчанът беше празен. Изведнъж тя захвърли лъка и грабна ятагана от ръката на мъртвия планинец.

Чак сега Конан сякаш оживя и си пое дъх. Той направи една крачка към нея… и зад гърба си улови отблясъка на сребърен лъч. Едрият младеж се преметна напред, после отново се изправи и потърси с очи нападателя. Зад него имаше хора — планинци и ловци — но всички с изключение на Арванеус и Теладис убиваха или бяха убити. Конан нямаше време да търси врагове. Имаше достатъчно за всички. Обзе го тъмна неудържима ярост, толкова дива, че изпепеляваше.

Обърна се, но Джондра беше изчезнала. Макар и отдаден на битката, не беше престанал да мисли за нея. Казват, че някои хора са родени за бойци. Конан беше роден воин. Първата му глътка въздух беше наситена с миризмата на прясно пролята кръв. Първият звук, достигнал до ушите му, беше звън на стомана. Първата гледка, видяна от очите му, беше кръжащи в небето гарвани в очакване живите да се оттеглят, за да се нахвърлят върху падналите.

С бойна ярост, наследена от поколения, Конан закрачи между пламъците и писъците на лагера. И с него крачеше смъртта. Той търсеше мъже с чалми, мъже с бради и онези, върху които попаднеше, се отправяха към черния трон на Ерлик, отнесли със себе си спомена за гиганта със сините очи. Старинният му меч проблясваше смъртоносно на светлината на горящите палатки, докато покритата с кръв стомана повече не можеше да отразява, а поглъщаше светлината, както поглъщаше човешките животи. Мъжете се изправяха пред него, падаха пред него, бягаха от него.

Накрая остана сам. Острият му поглед вече попадаше само на чалми и бради върху главите на мъртвите. Когато пелената на бойната ярост се вдигна от очите му, видя, че все още има изправени на крака мъже — в голям кръг около него се бяха събрали заморийски ловци, които го гледаха удивени и ужасени. Конан бавно се завъртя около себе си и погледна поред всеки един от тях. И всеки отстъпи пред погледа му. Дори Арванеус отвърна очи, макар че лицето му почервеня, когато разбра това.

— Планинците? — попита с дрезгав глас Конан. Той свали грубото вълнено наметало от трупа на един планинец и избърса сабята си.

— С тях е свършено — каза Теладис високо, после се окашля. — Мисля, че някои успяха да избягат, но повечето… — той посочи към билото на хълма, осеяно с тела и изгорели палатки, осветени от пламтящите каруци. — Ти ни спаси, кимериецо.

— В името на Хануман! — изрева Арванеус. — Да не би вие да сте баби? Спасиха ви вашите мишци, сабите във вашите ръце! Варваринът уби един или двама, за да запази собствената си кожа.

— Не говори глупости — възрази Теладис. — Ти най-малко от всички имаш право да говориш против него. Конан се би като демон, докато останалите се мъчехме да разберем, че сме будни, че всичко това не е кошмар — откъм наредените в кръг хора се чу одобрително мърморене.

С изкривено от гняв черно лице Арванеус отвори уста, но Конан го пресече.

— Ако някои планинци са останали живи, те могат да се върнат и да доведат други. Трябва бързо да се махаме оттук.

— Остани, нали си герой! — присмя се Арванеус. — Готов да бяга! Малко банди на планинците са по-големи от тази, която ни нападна, и повечето от тях сега ще нахранят червеите. Кои други ще дойдат срещу нас? Аз например мисля, че избихме всички планински кучета.

— Някои избягаха — протестира Теладис, но Арванеус го прекъсна.

— Всички са мъртъвци! Ако бях видял някой да се спасява с бягство, нямаше да остане жив. А щом сме готови да побегнем като зайци, тогава като зайци се плашим от сенки.

— Обидите ти почват да ме дразнят, ловецо — озъби се Конан и вдигна меча си. — Досега по една или друга причина се въздържах да те убия. Но сега или ще накараш езика си да млъкне, или аз ще го сторя.

Арванеус високомерно го погледна и измъкна сабята си, без да каже нещо. Другите ловци се отдръпнаха, за да освободят място.

Неочаквано се появи Джондра в небесносиня брокатена рокля до глезените, която притискаше с длани около врата си. Тя първо мълчаливо изгледа двамата мъже, изправени един срещу друг, след това заговори:

— Конан, защо мислиш, че планинците ще се върнат?

Кимериецът знаеше, че Джондра се опитва да разсее напрежението и това го изненада, но реши, че да отговори на въпроса ѝ е по-важно от убиването на Арванеус.

— Вярно е, че бандите на планинците обикновено са малобройни, но в Шадизар се говори, че кезанкианските племена се събират. Войниците, които видяхме да отиват на север, също го потвърждават, защото се говори също, че е изпратена войска, която да се справи с тях. Ако си тръгнем оттук, не рискуваме нищо, но ако останем, има опасност малцината избягали да се върнат и да доведат със себе си още хиляда.

— Хиляда! — ястребовото лице на Арванеус презрително се изкриви. — Милейди, планинските племена водят непрекъснати войни помежду си. Хиляда планинци, събрани на едно място, ще се избият един друг за по-малко от ден. И ако по някакво чудо се съберат хиляда, вниманието им сигурно ще бъде насочено към войската. Във всеки случай, аз не вярвам на приказките по тържищата за някакво събиране на племената. Това противоречи на всичко, което знам за планинците.

Джондра кимна замислено, след което попита:

— Ами нашите ранени? Колко са и тежки ли са раните им?

— Много повърхностни рани и натъртвания, милейди — съобщи Арванеус — но само четиринайсет са ранени, а двама от тях сериозно — той се поколеба, след това продължи: — Единайсет са убити, милейди.

— Единайсет! — тя въздъхна и затвори очи.

— Щяха да са повече, милейди, ако не беше Конан — намеси се Теладис, а Арванеус се нахвърли върху него.

— Престани да повтаряш брътвежите на варварина, човече!

— Достатъчно! — извика Джондра. Гласът ѝ моментално усмири ловците. — Аз ще реша какво да правим утре. Сега се погрижете за ранените и изгасете пожарите. Арванеус, ти имаш грижата за това — тя спря да си поеме дъх, без да погледне към никого от двамата. — Конан, ела в палатката ми. Моля те! — Джондра произнесе с усилие последните думи, бързо се обърна и излезе от кръга. Робата ѝ се развя и разкри голите ѝ бедра.

Посещенията на Конан в палатката на Джондра и в нейните кожи за спане бяха публична тайна.

Мъжете старателно отместиха поглед от Конан. Арванеус изглеждаше потресен. Само Тамира го погледна с очи, които блестяха като ками.

Едрият кимериец поклати глава, недоволен от капризите на жените, прибра меча в ножницата и последва Джондра. Вътре тя смъкна копринената роба от раменете си. Ръцете му се плъзнаха по гладката ѝ гола кожа; Джондра се притисна към него и зарови глава в широките му гърди.

— Аз… аз не трябваше да казвам това — промърмори тя. — Не се съмнявам в онова, което си видял, И искам да споделям леглото си с теб.

— Добре е, че ми вярваш — той гладеше косата ѝ, — защото аз го видях. Но сега не е време да говорим за това — тя въздъхна и се притисна още по-силно, сякаш това беше възможно. — Време е да говорим за връщане. Твоите ловци понесоха тежки загуби, а до планините има още един ден. Когато навлезете там с каруците и воловете, няма да убегнете от вниманието на племената. Те ще избият хората ти, а теб самата ще вземат за робиня на някой мръсен дивак и жените му ще те бият заради красотата ти. Докато суровият живот и тежкият труд не съсипят хубостта ти така, както са съсипали тяхната красота.

Подир всяка дума тя все повече настръхваше в ръцете му. Накрая го отблъсна от себе си и злобно го загледа.

— Много отдавна — рече тя — не съм се извинявала на мъж и никога преди теб не съм… допускала мъж до леглото си. И сега, когато те допуснах, очаквах всичко друго, но не и да ми даваш съвети.

— Това е нещо, което трябва да обсъдим — беше му трудно да не обръща внимание на закръглените ѝ гърди, на тънкия ѝ кръст, който се разширяваше в пищни бедра и дълги крака, но си наложи да говори, сякаш беше увита в дебела кожа. — Планинците са се надигнали. Те могат да не забележат мравки, но не и хора. И ако искате да намерите звяра, който си тръгнала да убиеш, не забравяйте, че той също убива и дори с огън. Даваш ли си сметка колко мъже могат да бъдат изпечени живи, за да окачиш още един трофей на стената си?

— Предание — присмя се тя. — Щом планинците не могат да ме надвият, мислиш ли, че ще се изплаша от един мит?

— Елдран… — започна той, вече изчерпил търпението си, но нейният писък го прекъсна.

— Не! Не искам да слушам за онзи… онзи бритунианец — тежко задъхана, Джондра се мъчеше да се овладее. Най-накрая продължи с обичайната си властна гордост. — Не съм те извикала да спорим. Ти ще идваш в леглото ми и ще говорим само за онова, което вършим! Ако ли не, можеш да си вървиш!

Конан едва се удържа да не избухне, но успя да ѝ отговори подигравателно.

— Както милейди желае — обърна се и я остави сама в палатката.

Гневните крясъци на Джондра го последваха навън в отминаващата нощ и проехтяха над лагера.

— Конан! Върни се, Конан! Дано Митра те порази! Ти не можеш да ме оставиш така! Заповядвам ти да се върнеш! Дано Ерлик те прокълне завинаги!

Никой в лагера не вдигна глава, но от съсредоточения вид, с който вършеха работата си, беше ясно, че не са глухи. Онези, които ровеха с копия горящите вързопи в каруците, изведнъж удвоиха усилията си да спасят онова, което още не беше унищожено от огъня. Новата смяна стражи още по-напрегнато се завзираха в бледнеещите сенки, сякаш във всяка се криеше планинец.

Тамира поднасяше мях с вода до устата на ранените, наредени върху одеяла в средата на лагера. Когато мина покрай нея, тя вдигна глава и го погледна дяволито.

— Значи довечера ще спиш самичък, кимериецо — подхвърли момичето подигравателно. — Колко жалко.

Конан не я погледна, но се намръщи.

Една от каруците догаряше и наоколо бяха разхвърляни горящи вързопи. Дебелият готвач подскачаше между мъжете, размахваше над главата си оловна табла и високо се оплакваше, че използват съдовете му да ринат пръст върху огньовете. Конан взе таблата от ръцете му и се наведе до Теладис да копае в каменливата почва.

Ловецът с бръснатата глава го погледна накриво, после каза внимателно:

— Малко мъже могат да я зарежат без причина.

Вместо да отговори на въпроса, който се четеше в очите му, Конан изръмжа:

— Не бях далеч от мисълта да я завържа за коня ѝ, та да можете да я върнете в Шадизар.

— И сигурно щеше да го направиш, стига да си вярваше, че можеш — промърмори Теладис и изсипа едно гърне с пръст и дребни камъчета върху горящия вързоп — или, че ние ще ти позволим. Лейди Джондра решава къде да отиде и ние я следваме.

— Дори в Кезанкианските планини? — подхвърли Конан скептично. — Когато племената готвят нещо? Войската не случайно отиде на север.

— Служа на рода Перашанид още от дете — отвърна бавно другият мъж, — преди мен им е служил моят баща, а преди това неговият. Сега лейди Джондра представлява рода, защото е последната. Не мога да я напусна. Но ти би могъл, предполагам. А може би дори трябва да я напуснеш.

— И защо трябва да го сторя? — попита сухо Конан.

— Не всички копия, хвърлени по теб — отговори загрижено Теладис, — са от онези, които смяташ за врагове, северянино. Пази си гърба, ако останеш с нас.

Конан престана да гребе пръст. Значи копието, което долетя откъм гърба му, не е било хвърлено от ръка на планинец. Арванеус, няма никакво съмнение. А може и от някой друг, който отдавна служи на Перашанидите, на когото не харесва последната дъщеря на рода да допуска в леглото си един воин без земя. Само това му липсваше. Враг зад гърба му — най-малко един — и планинци наоколо. Утре, реши той, ще направи последен опит да убеди Джондра да се върне. Също и Тамира. В Шадизар има достатъчно скъпоценности, който може да открадне. И ако те не се съгласят, ще ги зареже и ще се върне сам. Конан разярено загреба пръст с таблата и я хвърли върху пламъците. Ще се върне! Ерлик да го порази, ако не се върне.

В сивата зора Джинар гледаше жалките останки от групата, с която беше тръгнал. Петима изплашени мъже и никакви коне.

— Беше великанът — каза Шармал. Беше изгубил чалмата си, лицето му беше изцапано с кал и засъхнала кръв от рана на главата. Очите му бяха приковани върху нещо, което никой друг не можеше да види. — Великанът изкла всички, които настигна. Никой не можа да му се опре — никой от групата не направи опит да го накара да замълчи, защото лудият беше свързан с боговете и закрилян от тях.

— Смята ли някой, че ние все още можем да вземем Очите на огъня от заморийската жена? — попита уморено Джинар. Четиримата му отговориха с безизразни погледи.

— Той отряза ръката на Фаруз — каза Шармал.

— Кръвта шуртеше от нея, докато той препускаше в нощта, за да умре.

Джинар не обърша внимание на младежа.

— Има ли някой, който да се съмнява в цената, която ще платим за неизпълнението на заповедта на има̀ла Басракан? — отново четиримата, които криеха своите чувства, останаха безмълвни, но отговорът се четеше в тъмните им очи, сега изпълнени с ужас.

Шармал започна да плаче.

— Гигантът беше духът на земята. Ние разсърдихме истинските богове и те ни изпратиха наказание.

— Тогава значи е решено — Джинар поклати глава. Той ще остави много неща, включително любимото си седло и две млади жени, но това може по-лесно да се поправи, отколкото кръвта, изтекла от вените на един мъж. — На юг племената все още не обръщат внимание на призива на Басракан. Интересуват се единствено от керваните на Султанапур и Аграпур. Там ще отидем. По-добре да отидем там с риск да не ни приемат, отколкото със сигурност да се изложим на гнева на Басракан.

Джинар не видя как Шармал се приближи и изведнъж стовари юмрук върху гърдите му. Остана без дъх и смутен сведе очи. Ударът не беше много силен. Чак сега видя дръжката на кама в стиснатия юмрук. Когато отново вдигна очи, другите бяха изчезнали — не искаха да имат нищо общо с работата на един луд.

— Ти се опозори, Джинар — каза Шармал с тон, сякаш поучаваше дете. — По-добре да се изложим на неговия гняв, отколкото да не изпълним волята на истинските богове. Вярвам, че разбираш това. Ние трябва да се върнем при има̀ла Басракан, който е свят човек, и да му разкажем за великана.

Прав е, помисли Джинар. В онзи лагер беше смъртта. Той усети нейния дъх. Джинар отвори уста да се засмее и кръвта бликна.