Конан Великолепния

Десета глава

Конан отметна кожената завивка и се изправи, хвърляйки преценяващ поглед върху голото тяло на Джондра. Тя въздъхна в съня си, протегна ръце над главата си, а гърдите ѝ така се извиха, че той се замисли дали изобщо да се облича. Тихичко се засмя и се пресегна към туниката си. Не обърна никакво внимание на заключените железни ковчежета със скъпоценностите на Джондра.

Бяха изминали три дни от състезанието по хвърляне на копие, мислеше си той. Ловците трябваше да са едновременно и слепи, и глухи, за да не се досетят какво става между Джондра и него: През онази първа нощ тя не го пусна да излезе от палатката ѝ, а през останалите две беше същото. Всяка сутрин, без да се интересува от подхилването на ловците и свирепите погледи на Арванеус, Джондра настояваше Конан да я „съпровожда“, докато ловува — лов, който продължаваше само докато тя намери някое достатъчно широко сенчесто място далеч от пътя на дружината. Целомъдрената, благородна лейди Джондра откри, че ѝ харесва да е с мъж и сега бързаше да навакса пропуснатото.

Не че се бе отдала изцяло на плътски удоволствия. През първия ден, недоволна от бавното придвижване на ловната дружина, Джондра препускаше край колоната ту напред, ту назад и така гълчеше хората си, че те трепереха, все едно че държи бич в ръката си. После отведе настрана Арванеус и никой не чу какво му каза, но когато той се върна, беше стиснал устни, а черните му очи мятаха мълнии. Оттогава нямаше случай да е недоволна от изминатия през деня път.

Конан наметна черното си кауранианско наметало и излезе навън в хладната утрин. Забеляза със задоволство, че огньовете за готвене най-после са накладени със сух волски тор, както беше препоръчал. Така горяха без пушек и нямаше опасност да привлекат нечие нежелано внимание. А това сега беше по-важно отвсякога. На един ден път на север от мястото на лагеруване, най-много два, се извисяваха планинските вериги на Кезанкианските планини, чийто зъбери тъмнееха на хоризонта.

Лагерът им беше върху висок хълм сред ниски, разкривени дървета и безводна, камениста почва. Сега всички ловци носеха ризници и островърхи шлемове и никой не се разделяше с копието или лъка си, дори когато трябваше да се облекчи.

Потънала в пот, Тамира сновеше от огън на огън под зоркото око на готвача, а Арванеус седеше със скръстени крака близко до един от тях. Когато видя Конан, тя презрително изкриви лице и се изплю, а той навря намусеното си лице в каната с вино.

Конан не им обърна внимание. Беше напрегнал уши. Беше чул нещо. Там. Конан дръпна Тамира за ръката.

— Иди да събудиш… господарката си! — заповяда той. Сложила ръце на бедра, Тамира кисело го изгледа. — Върви! — изръмжа Конан. — От юг към нас идват конници.

На лицето ѝ най-напред се изписа изненада, а сетне тя хукна презглава към голямата алена палатка.

— Сега пък каква мърша си надушил? — попита Арванеус. — Нищо не виждам.

Теладис дотича до мъжа с ястребово лице.

— Мардак твърди, че чува конски тропот от юг, Арванеус.

Ловецът изруга, захвърли каната на земята и се изправи. Сега лицето му беше загрижено.

— Планинци ли? — попита той Теладис. Мъжът с бръснатата глава вдигна рамене.

— Едва ли, щом тропотът идва от юг — каза Конан. — Все пак няма да навреди, ако предупредим хората. Спокойно.

— Когато ми потрябва съветът ти… — изръмжа Арванеус, но не довърши. Вместо това се обърна към Теладис. — Иди сред хората. Кажи им да са готови — лицето му се изкриви и той промърмори: — Спокойно.

Без да чака да го молят, кимериецът се зае да помага на Теладис. Минаваше от човек на човек и съобщаваше шепнешком новината. Мардак — кривоглед мъж, с дълги редки мустаци и прошарена коса — отдавна я беше разгласил. Ловците приеха спокойно вестта. Тук-там някой опипваше дръжката на ятагана си или притегляше по-близко лакирания колчан със стрели, но всички продължиха да си вършат работата, макар непрекъснато да поглеждаха на юг.

Когато Конан се върна в центъра на лагера, на билото на съседния хълм се появиха десет конника и се насочиха към техния лагер.

Арванеус измърмори:

— Можехме да избием всичките, преди още да са ни усетили. Какви ли са? Не приличат на планинци.

— Бритунианци — отговори Теладис. — Има ли причина да ги убиваме, Арванеус?

— Варварска измет — отвърна с насмешка мъжът с ястребовото лице. — Те дори не ни виждат.

— Виждат ни — възрази Конан, — иначе нямаше да пресекат билото. И какво те кара да мислиш, че са само тези?

Двамата заморийци изненадани се спогледаха. Конан насочи вниманието си към приближаващите се мъже. Бяха обути в гамаши с козината навън и също такива шапки, със саби на кръста и кръгли щитове, закачени отзад на седлата. Никой не носеше копие. Водачът им държеше дълъг извит лък.

Бритунианските конници внимателно се придвижиха нагоре по хълма и спряха до лагера. Мъжът вдигна лъка над главата си.

— Наричат ме Елдран — представи се той. — Ще ни приемете ли?

Намръщен, Арванеус не отговори.

Конан вдигна дясната си ръка над главата.

— Наричат ме Конан — отвърна той. — Приветствам ви с добре дошли, ако нямате лоши помисли. Слизайте и се разполагайте край огньовете.

Елдран скочи усмихнат от коня. Беше висок почти колкото Конан, макар и не толкова мускулест.

— Не можем да останем дълго. Търсим информация. След това трябва да продължим.

— Аз също търся информация — заяви Джондра и тръгна към двамата мъже. Косата ѝ беше разрошена, а комбинацията на тесните ѝ панталони за езда с туниката от зелена коприна създаваше впечатление, че се е облякла набързо. — Кажи ми… — думите ѝ заглъхнаха, когато срещна погледа на Елдран с очи, сиви като нейните. Тя отметна назад глава, а устата ѝ остана отворена. Накрая нервно попита: — От… от коя страна си?

— Бритунианци са — отвърна Арванеус. — Диваци.

— Млъкни! — гневният вик на Джондра изненада мъжете. Конан и Елдран озадачено я погледнаха. Арванеус пребледня. — Не питам теб! — продължи тя с разтреперен глас. — И се научи да мълчиш, когато аз говоря! Разбра ли ме, ловецо? — без да чака отговор, тя отново се обърна към Елдран. Бузите, ѝ горяха, гласът ѝ беше тих, но студен. — Ловци ли сте? За вас е двойно по-опасно да ловувате тук. Наоколо има заморийска войска, а и тук е близо до земите на планинците.

— Заморийската войска едва ли ще ни открие — отговори бритунианецът. Хората му, които още не бяха слезли от конете, се засмяха. — Колкото до планинците… — гласът му прозвуча пренебрежително, но в очите му проблесна зловещо пламъче.

— Аз ти казах името си, жено, но не чух твоето.

Тя изпъна рамене, за да изглежда колкото се може по-висока, но въпреки това главата ѝ се изравни с раменете му.

— Ти говориш с лейди Джондра от рода на Перашанидите от Шадизар, бритунианецо.

— Благороден род, заморийко.

Тонът му беше неутрален, но Джондра трепна, сякаш ѝ се присмя. Но странно, едновременно с това по някакъв начин я успокои. Гласът ѝ укрепна.

— Ако си ловец, може би си видял звяра, който искам да убия. Или следи от него. Казаха ми, че тялото му е като на огромна змия, покрито с многоцветни люспи. Дирята му…

— Огненият звяр — промърмори един от бритунианците, а останалите направиха обреден кръг във въздуха с ръка, сякаш това бе поличба.

Лицето на Елдран беше непроницаемо.

— Ние също търсим звяра, Джондра. Нашите хора отдавна знаят за него. Може би ще е най-добре да обединим силите си.

— Нямам нужда от повече ловци — отсече Джондра.

— Вие нямате представа, колко е трудно да се убие този звяр — упорстваше високият бритунианец. Ръката му стисна здраво дръжката на сабята — старинна изработка с напречник завършващ с нокти като на орел. — Без нас няма да го откриете до края на живота си.

— Това са приказки за деца — отвърна подигравателно тя. — Аз ти казвам, че и без твоя помощ ще убия звяра. Освен това те предупреждавам, този трофей е мой и няма да го отстъпя никому.

— Очите ти са като утринна мъгла — учуди се Елдран и се усмихна.

Джондра потръпна.

— Ако пак те видя, ще забия по една стрела в твоите очи. Ще…

Неочаквано тя грабна един лък. Бритунианците насочиха напред копията си, конете нервно се изправиха на задните си крака. Ловците посегнаха към ятаганите си. Само с едно плавно движение Джондра опъна тетивата и стреля. Високо кръжащ над лагера гарван нададе пронизителен крясък, започна да пляска странно с криле и да пада.

— Виж това — каза Джондра — и се пази от стрелите ми!

Преди думите ѝ да заглъхнат, гарванът трепна и се обърна смъртно ударен от втората стрела, която го прониза.

— Умението ти да стреляш заслужава похвала — каза Елдран и свали ниско своя лък, после пъргаво скочи на седлото. — Иска ми се да остана и да се състезавам с теб, но съм тръгнал да убия звяра — без да погледне назад, той обърна коня си и препусна надолу по хълма. Хората му го последваха, сякаш не си даваха сметка, че остават в гръб незащитени.

Тази мисъл бързо мина през ума на Арванеус.

— Стрелци… — започна той, но Джондра се обърна към него и го погледна. Не каза нищо, но думи не бяха и необходими. Ловецът се отдалечи, свел сконфузено очи и промърмори: — Прости ми, милейди.

После тя се обърна към Конан.

— Ти! — извика тя разгневена. — Той си позволи да ми говори по такъв начин, а ти не направи нищо. Нищо!

Едрият кимериец я погледна невъзмутимо.

— Може би е прав. Аз намерих следи от звяр, който убива с огън. А щом бритуниецът е прав за съществуването на такъв звяр, навярно е прав и затова, че е много трудно, да бъде убит. Може би трябва да се върнете в Шадизар.

— Може би, може би, може би! — Тя гневно натъртваше всяка дума. — Защо не ми каза за тези следи? Арванеус, какво знаеш за тях?

Ловецът хвърли злобен поглед към Конан.

— Обикновен пожар, причинен от мълния — смотолеви отегчено той — и няколко стари кости. Кимериецът се е изплашил от собствената си сянка. Или от сянката на планините.

— Това не е вярно, нали? — Джондра погледна недоумяващо към Конан. — Нали не си измисляш от страх да не умреш от ръката на планинец?

— Не се страхувам от смъртта — отвърна Конан спокойно. — Тя ще дойде, когато ѝ е време. Но само глупак може да я търси без нужда.

Джондра високомерно тръсна глава.

— Така значи — промърмори тя, а после повтори високо: — Така значи! — без да погледне към Конан, горделиво се отдалечи и високо извика: — Лиана! Приготви ми утринната баня, момиче!

Арванеус злобно се ухили към Конан, но кимериецът не забеляза злорадството му, вглъбен в мислите си. Очевидно някакви събития са възникнали много преди решението му да напусне Шадизар. Какво да направи сега? Когато се налагаше да реши някой сложен проблем, Конан знаеше как да го направи. Извади от торбата си точило, седна с кръстосани крака на земята и се зае методично да остри меча си и да мисли.

Има̀лът Басракан гледаше мъртвия гарван на пода в стаята си и от безсилие подръпваше брадата си. Гарвани-съгледвачи не се отглеждаха лесно. Трябваше да се уловят малки пиленца, а само един чифт от двайсет оставаха живи след заклинанията, чрез които и двата гарвана виждаха света с очите на една птица. Да се намерят току-що излюпени гарванчета трябваше време. Време трябваше и да подействат заклинанията. Той обаче нямаше време за нов чифт гарвани-стражи. Вероятно и ешът ѝ е станал жертва на някой ястреб. Бездруго вече бяха останали малко на брой.

Басракан се намръщи, ритна мъртвата птица и трупчето се удари в голата каменна стена.

— Мръсна гад! — изръмжа той.

Той оправи тъмночервените си дрехи и се обърна с лице към шестте високи пръта в средата на стаята, забити в пода. Върху пет от тях бяха накацали гарвани, които въртяха глави и го следяха с блестящите си като черни мъниста очи. Крилата им, подрязани да не могат да летят, висяха безпомощно. Освен тези пръти, в стаята имаше малко мебели — инкрустирана, покрита със седеф маса, върху която имаше месингова лампа и всичко необходимо за правене на магии и полица пред една от стените с наредени свитъци с некромантски знания, които бе събирал цял живот. Никой освен него не влизаше нито в тази стая, нито в помещенията, където вършеше голямото си дело. И никой освен помощниците му не знаеше какво става там.

Басракан запали една борина от лампата и започна да описва сложна фигура във въздуха пред първата птица. Мънистените очички следваха извивките на пламъка и просветваха от отражението му в бляскавите повърхности. В същото време Басракан напяваше думи от заклинание, написано върху тънък пергамент, направен от човешка, а не от агнешка кожа. Думите и пламъкът се носеха във въздуха и стените сякаш започнаха да блещукат. С всяка дума описваната фигура ставаше по-плътна, докато накрая между Басракан и гарвана увисна сатанински знак.

Мъчително бавно човката на гарвана се отвори и от нея се чу едва разбираем грак:

— Хълмове. Небе. Дървета. Облаци. Много, много облаци.

Магьосникът плесна с ръце. Огненият образ изчезна и птицата престана да говори. С тези същества често се получаваше така. Докато бяха във властта на магиите, виденията им преди всичко се отнасяха за хора, но ако не виждаха хора, изреждаха, всичко видяно и продължаваха да бръщолевят, докато той не ги накара да млъкнат.

Същият ритуал се повтори с втората птица. В нейните видения различен беше само описваният терен. Така беше и със следващата, и с тази след нея.

Когато стигна до последната, вече бързаше. Вниманието му бе насочено към съседната стая, където му предстоеше изключително отговорна работа. Освен това знаеше какво ще чуе. Басракан подхвана монотонния напев и описа огнения магически знак, готов веднага да плесне с ръце.

— Войници — изграка гарванът. — Много, много. Много, много.

Дъхът на Басракан секна. Повече от всеки друг път съжали, че гарваните не могат да съобщават числа.

— Къде? — попита той.

— На юг. На юг от планините.

Има̀лът замислено гладеше брадата си. Ако идват от юг, сигурно са заморийци. Как да постъпи с тях? Другият гарван, който реално беше видял войниците, можеше да бъде призован тук, а след това да заведе неговите бойци при тях. За хората това ще бъде още един знак за благоразположението на древните богове, защото духовете на въздуха са въплътени в птиците. И това ще бъде първата победа — първата от многото, които щяха да последват — срещу неверниците.

— Върни се! — заповяда Басракан.

— Връщам се — изграчи птицата и той прекъсна връзката.

Колко ли са войниците, запита се той, докато излизаше от стаята, колко войни на истинските богове да изпрати срещу тях?

Докато прекосяваше съседната стая към коридора, той спря и погледна момичето, приклекнало до стената, облицована с полиран дъб — рядък и скъп като перлите в тези планини. От тъмните ѝ очи капеха сълзи, пълните ѝ устни конвулсивно тръпнеха. Никакви дрехи не скриваха от очите му изваяното ѝ като от мрамор тяло.

Лицето на Басракан се разкриви от погнуса и той избърса ръце в дрехите си, сякаш бяха омърсени. Само осемнайсетгодишна и вече развъдник на порока, който пускаше пипала към умовете на мъжете.

Такива бяха всички жени. Никой не беше истински чист. Никой не беше достоен за древните богове.

Отърсвайки се от мрачните мисли, благочестивият мъж бързо продължи. Не се страхуваше, че момичето може да избяга. Докато не ѝ разреши, докато не установи, че заслужава да я пусне, тя щеше да остане подчинена на магиите.

В коридора Басракан видя има̀ла Ябил да излиза от стаята си. Мършавият мъж се поклони, черните му дрехи прошумоляха.

— Истинските богове да те благословят, има̀ла Басракан. Идвам с лоши вести.

— Лоши вести? — каза Басракан, без да отвърне на поздрава. — Говори, човече!

— Много войни се присъединиха към нас, но повечето никога не са виждали знамението за милостта на истинските богове — над сплетената брада тъмните очи на Ябил горяха със страстта на фанатик, а презрително изкривените устни издаваха ненавистта му към онези, които не споделяха вярата му. — Мнозина искат да видят с очите си принасяне на жертва. Дори свидетелите на жертвоприношението сега мърморят, че съществото, изпратено от старите богове, ни е изоставило, тъй като от много дни не се е мяркало. Сред новодошлите има и такива, които твърдят, че то не е знак за благодат, че всичко е лъжа. Засега говорят тайно помежду си, но това няма да трае дълго. Страхувам се, че съмняващите се лесно могат да се повлияят.

Басракан стисна зъби, обзет от безсилие. Самият той също имаше съмнения, че е изоставен, и нощем се самоизтезаваше заради разколебаната си вяра. Беше се опитал да извика огнения звяр, но безуспешно. Звярът все още е там, казваше си той. Все още е в недрата на планината в очакване отново да се покаже. Очакващ! Доказателство за тяхната вяра! Дъхът му секна.

— Колко войни се събраха? — попита той.

— Повече от четирийсет хиляди, има̀ла, и всеки ден прииждат нови. Трудно е да се изхранят толкова много, макар че, разбира се, са правоверни.

Басракан изпъна рамене. Тъмното му тясно лице светна бт подновената вяра.

— Нека войните узнаят, че съмненията им не са тайна за нас — той изпя думите убеден, че са внушени от истинските богове. — Нека знаят, че за да видят гледката, за която копнеят, трябва да имат вяра. Ще долети птица, един гарван, знак от духовете на въздуха. Половината от събраните войни трябва да я последват и тя ще ги заведе при неверниците, войниците от Замора. Те трябва да се избият до крак, да не остане и един оцелял. И ако изпълнят повелята, ще видят благоволението на истинските богове.

— Птица? Знак от духовете на въздуха — развълнувано повтори Ябил. — Древните богове наистина са всемогъщи и има̀лът Басракан е техният могъщ жрец.

Басракан махна пренебрежително с ръка.

— Аз съм само човек — рече той. — Сега върви! Погрижи се всичко да бъде направено, както наредих.

Мъжът с черните дрехи се втурна да изпълни нареждането на жреца, а Басракан започна да разтрива слепоочията си. Толкова много грижи. Главата го заболя от тях. Но тук беше момичето. Той ще ѝ покаже злото в нея, ще я спаси от него и това ще облекчи болката. Той ще изгони порока от нея. Очите му загоряха с фанатизма на страданието в името на дълга и озариха лицето му. Басракан влезе в стаята при момичето.