Конан Великолепния

Пролог

Над канарѝте в дебрите на Кезанкианските планини, които се простираха на югозапад по границата между Замора и Бритуния, висеше мъртвешки неподвижен леден въздух. Безоблачното лазурно небе пустееше. Не се чуваше птича песен. Дори неизменните лешояди не се рееха в безветрената въздушна шир.

В това зловещо безмълвие по образуващите естествен амфитеатър стръмни кафяви склонове се бяха струпали близо хиляда жестоки кезанкиански планинци с чалми на главите. Те чакаха в зловеща тишина. Нямаше звън на оръжие; ятаганите бяха прибрани в ножниците. Обутите им в ботуши крака не помръдваха въпреки ясно изписаното нетърпение върху мършавите брадати лица. Стояха като мумии. Почти не дишаха. Нетрепкащите им черни очи бяха приковани към кръгла, широка двеста стъпки площадка, покрита с гранитни блокове. Ограждаше я висока половин човешки бой и два пъти по-широка стена. Върху нея като зъби на изсушен от слънцето череп стърчаха дебели и грубо издялани каменни колони. В центъра на кръга за високи, черни железни пръти бяха завързани трима бледолики бритунианци с вдигнати над главите ръце. Кожените ремъци жестоко се впиваха в китките им. Но Не към тях беше насочено вниманието на планинците. Множеството беше вперило погледи в облечения с червено расо висок мъж с раздвоена като чатал брада, стъпил върху масивните каменни блокове, които образуваха тунел, минаващ през ниската стена и водещ навътре в недрата на планината зад него.

Има̀лът Басракан, с тъмно лице, слабо и строго под чалмата в алено, зелено и златно, отметна назад глава и извика:

— Слава на истинските богове!

От устата на планинците се откъсна екзалтиран вик, който прогърмя между планинските върхове.

— Слава на истинските богове!

Ако не противоречеше на природата му, Басракан щеше да се усмихне от задоволство. Трудно можеха да бъдат събрани толкова много планинци на едно място, защото родовете воюваха помежду си, а племената се раздираха от кръвни вражди. Но Басракан успя да събере тези мъже. И още много други. По планинските зъбери около амфитеатъра имаше почти десет пъти повече и всеки ден идваха още и още. С властта, дадена му от истинските богове, със знамението за благоразположението им, с което го бяха дарили, той беше направил онова, което не беше по силите на никой смъртен. И щеше да направи още повече! Древните богове на Кезанкианските планини му дадоха благословията си.

— Хората от градовете — заговори той с отвращение в гласа — почитат фалшиви богове! Те не знаят нищо за истинските богове — владетелите на земята, на въздуха, на водата. И на огъня!

Див рев, израз на одобрение към казаното от Басракан и омраза към хората от градовете, се изтръгна от хилядата гърла.

Очите на Басракан горяха от възбуда. Стотици има̀ли бродеха из планините, разнасяха словото на древните богове от род на род, възпираха вражди и битки. Но само нему беше отредено да възроди величието на древните богове.

— Според истинските богове хората от големите градове живеят в грях! — плътният му глас звънтеше като камбана. Той чувстваше как думите му резонират в умовете на планинците. — Крале и господари убиват вярващите в истинските богове в името на зли демони, пред които се прекланят! Охранени търговци пълнят кесиите си с повече злато, отколкото притежава който и да е планински род! Принцеси излагат на показ полуголите си тела и се предлагат на мъжете като блудници! Блудници се заливат с парфюми и се покриват със злато като принцеси! Мъже, загубили всякаква гордост, просят по улиците! Мръсотията на техния живот осквернява света, но ние ще измием всичко с кръвта им!

Последвалият рев, разтърсил сивия гранит под краката му, едва достигна до съзнанието му. За да бъде по-близо до духовете на земята, когато отправя към тях молитвите си, Басракан беше слизал в пещерния лабиринт под Планината, в мрачните галерии, осветявани само от факлата в ръката му. Там истинските богове го бяха завели до подземния басейн, където безоки белезникави риби плуваха около люпилата на огромни, твърди като най-здравата броня, оставени от незапомнени времена яйца.

Години наред той се опасяваше, че истинските богове ще отвърнат лицата си от него заради изучаването на магьосническите изкуства, но тъкмо тези познания му позволиха да пренесе хлъзгавата черна сфера до колибата си. Без знанието, придобито от тези науки, той нямаше да успее никога да създаде живот от едно от деветте яйца, никога нямаше да успее да привърже към себе си излюпеното същество дори и с крехката връзка помежду им. Само ако имаше Очите на огъня!… Не, когато осъществи изцяло контакт с него, така слаб сега, той ще бъде непобедим.

— Ние ще унищожим неверниците и осквернителите! — продължаваше Басракан, докато вълнението стихваше. — Ние ще сринем градовете им и ще посипем почвата под краката им със сол! Техните блудни жени ще платят за своята порочност! Семето им ще изчезне! И спомен за тях няма да остане! — гърбоносият има̀ла разпери ръце. — Знамението на истинските богове е с нас!

С ясен и силен глас той започна монотонно да пее, а планинското ехо прибавяше още мощ на всяка дума. Хилядата наблюдаващи войни затаиха дъх. Басракан знаеше, че тези хора жадуват не да прочистят света, а единствено да отмъкнат златото от градовете. Сега те щяха да приемат вярата.

Като звън на кристал във въздуха прозвуча последната сричка на заклинанието. Басракан огледа бритунианските пленници — оцелели ловци от група, навлязла в планините от запад. Сивите очи на един от тях, не повече от шестнайсетгодишен, бяха обезумели от страх, но има̀лът не гледаше на бритунианците като на хора. Те не бяха от планинските племена, а чужденци, жертвени животни.

Преди да чуе грубото драскане на по-дългите от човешка длан нокти, Басракан усети пристигането, почувства леката вибрация на каменните блокове под краката си.

— Знамението на истинските богове е сред нас! — извика той, когато огромната глава на съществото се появи от тунела.

Хиляда гърла отговориха на има̀ла, когато се показа и останалата част от цилиндричното тяло дълго над петнайсет крачки, стъпило върху четири, огромни, широко разположени крака.

— Знамението на истинските богове е сред нас! — гръмогласният рев на множеството беше изпълнен с благоговение и страх.

Дебели, неравни зъби, създадени да разкъсват плът стърчаха от покритата с черни плочи къса зурла. Останалата част от чудовищната глава и тялото бяха покрити с алени, зелени и златни люспи, блестящи на слабото слънце, по-твърди и от най-добрата стомана, създадена от човешка ръка. Две продълговати издутини, покрити с кожа, бяха заместили наскоро люспите на гърба. В древните книги това чудовище се наричаше па̀ток и ако написаното в тях за твърдите, заоблени издутини беше вярно, то благоволението на истинските богове скоро щеше се излее над тях.

Съществото обърна глава и впери неподвижен поглед в Басракан. Има̀лът остана външно спокоен, но в стомаха му се събра, буца лед и студът ѝ обхвана цялото му тяло, а дъхът и думите замръзнаха в гърлото му. Погледът на златните очи винаги му се струваше изпълнен с омраза. Тя, разбира се, не беше насочена към него. Той имаше благословията на истинските богове. Но в тези очи имаше злоба. Може би тя беше израз на презрение, което творението на истинските богове проявява към повечето смъртни хора. Във всеки случай преградата от грубо издялани гранитни колони не позволяваше на па̀тока да излезе от кръга, а друг изход от тунела нямаше. Наистина ли нямаше друг изход? Макар че и преди да намери яйцата на черните патоци Басракан беше слизал често в пещерите под планината, той не беше изследвал дори една десета от тях. Може би лабиринтът от тунели имаше и други изходи, които не беше открил.

Смразяващите очи се обърнаха настрана и Басракан си пое дълбоко дъх. Без да трепна, със задоволство отбеляза той. Милостта на древните богове наистина се беше изляла над него.

С невероятна за огромното си тяло бързина блестящото същество се доближи на десетина стъпки до завързаните мъже. Внезапно голямата люспеста глава се отметна назад и от зейналата паст се разнесе пронизителен вой, от който кръвта във вените на мъжете застина. Присъстващите онемяха от страх, но един от пленниците изкрещя — силен, пронизителен писък, в който се долавяше лудост. Момчето се бореше безмълвно с въжетата. От ръцете му закапа кръв.

Има̀лът протегна ръце с обърнати нагоре длани, сякаш представяше па̀тока на събраните хора.

— Дошъл е от дълбините на земята! — извика Басракан. — Духовете на земята са с нас.

Главата със зейнала паст се наведе и студените златни очи се насочиха към пленниците. От устата му блъвна огнен пламък.

— Огънят е неговият дъх! — извика Басракан. — Духовете на огъня са с нас!

Двама от пленниците, с горящи туники и коси, се превърнаха във висящи факли. Обхванато от нетърпими болки от обгореното, момчето изпищя:

— Всемогъщи Митра1, помогни ми! Елдрин, аз…

Многоцветното същество пристъпи бързо две крачки напред и изригналият огън удави крясъка на момчето. Люспестата глава се стрелна и па̀токът разполови горящото тяло. Чу се хрущене на кости, късове овъглена плът се разпиляха върху каменните плочи.

— Истинските богове са с нас! — тържествено провъзгласи Басракан. — Само след ден знамението за милостта на боговете ще полети! Духовете на въздуха са с нас!

Древните писания трябва да са верни, мислеше има̀лът.

— Тези кожени подутини ще се отворят и оттам ще израстат криле. Непременно ще израстат! Тогава ние ще полетим напред непобедими с благословията на древните богове и ще пречистим света с огън и меч! Възхвала на истинските богове!

— Възхвала на истинските богове! — отговори множеството.

— Слава на истинските богове!

— Слава на истинските богове!

— Смърт на неверниците!

Последва оглушителен рев:

— СМЪРТ НА НЕВЕРНИЦИТЕ!

Хилядата планинци, избрани с жребий от все по-нарастващия брой хора, разположени всред заобикалящите ги планини, щяха да останат и да наблюдават как съществото се храни. Басракан обаче имаше по-важни дела. Когато изяде жертвите, па̀токът по собствена воля ще се върне в пещерите. Има̀лът тръгна по една добре утъпкана кафява пътека, водеща от амфитеатъра към планинския склон.

Един мъж, висок почти колкото Басракан и още по-слаб, със сплетена брада и горящо от фанатичен аскетизъм лице, го посрещна и ниско се поклони.

— Бъди благословен от истинските богове, има̀ла Басракан — каза новодошлият. Беше облечен в черно расо, но чалмата му в алено, зелено и златно показваше, че е помощник на Басракан. — Пристигна Акадан. Заведох го в твоето жилище.

Новината развълнува Басракан, но лицето му остана спокойно и строго. Очите на огъня! Той склони глава.

— Бъди благословен от истинските богове, има̀ла Ябил. Сега ще го видя.

Ябил отново се поклони. Басракан продължи напред, видимо без да бърза, но този път не наведе глава.

Пътеката обикаляше склона на планината и извеждаше до селото от каменни къщурки на мястото, където някога се издигаше само колибата на Басракан. Неговите последователи му бяха предложили да изградят крепост, но той нямаше нужда от такава защита. След време обаче разреши да му построят жилище на два етажа, по-обширно от всички колиби на селото взети заедно. Това не е израз на гордост, често си казваше той, защото Басракан отричаше всякаква гордост освен честолюбието, че е служител на старите богове, а знак в тяхна възхвала.

Когато мина покрай мъжете с чалми, облечени в лекьосани кожени дрехи и широки панталони, чийто първоначален цвят оставаше загадка на времето и мръсотията, и жените, покрити от глава до пети с черни наметала с тесен процеп за очите, всички ниско му се поклониха. Басракан не удостои с внимание нито преклонението им, нито двамата стражи пред вратата му, защото сега наистина бързаше.

Вътре друг помощник с многоцветна чалма на главата се поклони и направи жест с костеливата си ръка.

— Бъди благословен от истинските богове, има̀ла Басракан. Акадан…

— Да, Рухала — Басракан не отдели нито миг за обичайния отговор. — Остави ме сам!

Без да спира, високият има̀ла мина през вратата, посочена от Рухала, и влезе в бедно обзаведена стая с черни лакирани маси и столове. На стената висеше тъкана карта на земите и народите на запад между морето Вилайет2 и Немедия и Офир3.

Басракан се намръщи, когато видя мъжа, който го чакаше. Чалмата и раздвоената като чатал брада показваха, че е планинец, но по ръцете си имаше пръстени отрупани със скъпоценни камъни, а наметалото му беше от синя коприна. Беше доста закръглен, което говореше за пиршества и за вино.

— Ти прекара много време сред хората на градовете, Акадан — каза строго Басракан. — Няма съмнение, че си се отдал на техните пороци! Блудствал си с техните жени!

Мургавото лице на закръгления човек пребледня, той бързо скри украсените си с пръстени ръце зад гърба и се поклони.

— Не, има̀ла Басракан, не съм. Кълна се! — думите трескаво се застъпваха една подир друга. По челото му лъснаха капчици пот. — Аз съм верен…

— Достатъчно! — отсече Басракан. — По-добре кажи изпълни ли поръчението, Акадан. Заповядах ти да не се връщаш без информация.

— Изпълних го, има̀ла Басракан. Намерих ги. И направих планове на мястото и карти…

Басракан го прекъсна.

— Наистина измежду всички мъже аз съм избраникът на истинските богове!

Обръщайки гръб на Акадан, той се приближи към стената и величаво вдигна стиснатите си в юмруци ръце към картата на народите. Скоро ще притежава Очите на огъня и па̀токът ще бъде свързан неразривно с него, част от неговата плът и воля. И със знамението на истинските богове, което ще лети пред неговите последователи, никоя армия от смъртни хора не ще може дълго да устои срещу тях.

— Слава на истинските богове! — прошепна Басракан пламенно. — Смърт на неверниците!