Изумруда на Базилиска

Глава IX Пътникът в беда

Всичко започна с идването на студа. Никой от нас не помни, дори и най-старите, зимата да е идвала така рано и да е бивала толкова люта. Макар, шепнат бабите край пламъците, в древни времена да е било така. В древни времена — по времето на Прокълнатия и неговия син.

Дали е тъй или иначе, има учени хора, които да кажат. Аз лично мога да потвърдя, че зимата ни затвори по домовете и единственото ни удоволствие бе от време на време някой да ходи на гости при другия, за по чаша скоросмъртница и парче сланина или сирене. Така вероятно щяхме да стоим затворени до пролетта, но на третия ден откак наваля — тук снегът падна по-рано, отколкото на по-ниските места, а по върховете вече бе бяло, докато тук още се виждаше жълтата растителност — в града дойде едно слабичко, много хубаво момче, побледняло като платно. Кожата му бе като сняг на фона на черната коса, която падаше по раменете му сплъстена и мръсна. Момчето изглеждаше доста уплашено и измъчено. Дрехите му бяха станали на ресни и тук-таме по тях се виждаха кървави петна. Ръцете му бяха увити с парцали и той ни рече, че скриват гадни рани, макар никога да не ги откри, че да ги видим и промием. Говореше бързо и заекваше от притеснение, а очите му постоянно шареха насам-натам, като че да бе изплашен или да крие нещо.

Та той ни разказа страшна история. Името му било Морган и пътувал заедно с баща си в търговски керван. Баща му се занимавал с търговия на мъниста и скъпи напитки от далечните градове отвъд Планините, като легендарната мастика от град Саликарнас — за нея казват, че имала вкуса на майчино мляко и силата на първак скоросмъртница. Били се събрали повечко хора търговци, тъй като последните години пътищата са бая западнали и по тях върлували разбойници — за което момчето си беше право, де. Пътували те през равнини и гори, докле стигнат нашата Планина. Там тръгнали да се катерят по пътеките, когато се извили бури, от небето запръскал дъжд, подир който дошъл и сняг. Керванът се изгубил в планините и търговците почнали да се плашат не на шега — тукашните райони, ще знаете, не са гостоприемни и често ни тормозят чудовища — ту дракон ще се спусне от небето за да отмъкне някоя козичка, ту трол ще налети от някой баир да те утрепе с тоягата си. А гоблините — те не са за разправяне. Цяло лято лежат и нищо не попипват, а после зиме крадат от нас и от джуджетата, та да се прехранят докато пак дойде топлото време и пак почнат да се опъват на припек като гущери.

Но да се върна на историята за кервана.

Една нощ в гората около стана им станало едно таквоз злокобно и във въздуха литнал някакъв звяр. Какъв — не можах да разбера. Момчето се кълнеше, че не е дракон, а е по-скоро някаква невиждана твар: ни лешояд, ни прилеп, а кръстоска между двете, но много по-голяма, силна и проклета. Та туй чудо нападнало кервана, разбутало каруците и отлетяло със злобни крясъци. Малко подир това от мрака се появила огромна банда гоблини и орки, предвождани от черни елфи. Черните елфи наредили на слугите си да пленят хората живи, та после да ги мъчат. Бащата на момчето се изплашил и го пуснал да бяга, а сам той останал да брани кервана и бягството на сина си. Успял, макар че според момчето орките го били съсекли. Тук цялото село съчувстваше на беглеца. Оттам ни дойде белята. Момчето рече, че трябва да измислим начин как да освободим пленниците в кервана и нашите мъже, нали са хора и джуджета планинци с по-гореща кръв, като им кипна взеха кой каквото има — вила, брадва, тояга — и тръгнаха подир момчето да спасяват неговите близки. Оттогава от тях нямаме ни вест, ни кост. Какво е станало, можем само да гадаем.

Жената въздъхна:

— Аз имам малко работа за вършене, та ще ви оставям. — И се насочи към мазето си.

— Ние видяхме онова създание, което е като прилеп и лешояд — възбудено рече Джефри, — ето значи откъде е дошло!

— Трябва да помогнем на тези хора! — добави Чарли.

— По-спокойно, момчета — обади се Дракол. — Има нещо в този разказ, което не ми харесва.

— Смяташ, че жената ни е излъгала? — невярващо попита младежът.

— Не — сър Макрейд вдигна ръка, — но няма да се учудя ако тя е била измамената.

— Това момче, което е дошло ме съмнява — рече Дракол. — Познавам черните елфи добре. Когато поискат са отлични стрелци, макар и не като нашата прекрасна Сианна. Гоблините също не пропускат от късо разстояние. Ако момчето е избягало, значи черните елфи са искали то да избяга. Ако изобщо е било момче…

— Какво искаш да кажеш? — попита Рудолф.

— Не чу ли описанието му, Руди — вдигна вежди магьосникът. — Снежнобяла кожа, черна коса. Ръцете завити в парцали, защо? Казал е заради рани, но черните елфи често слагат ръкавици или загъват пръстите си в плат за да не се виждат огромните нокти, които увенчават ръцете им.

— Ти мислиш, че това е черен елф? — потръпна Рудолф.

— Почти сигурен съм. Може би самият граф Вайлъс, той е прочут измамник. В този случай ги е повел уж на спасителна мисия, а всъщност към смъртта им.

— Всичко се връзва… — намеси се Чарли в разговора. — Същото бе и край реката. Блатните духове ни очакваха в капан, сякаш някой ги е призовал.

— Не някой, а черните елфи, този лорд Вайлъс! — разтри очи Джефри. — Но понеже предният път не му се получи, сега е решил да се заеме лично с нас.

— Разчитайки на нашата мекосърдечност и жертвоготовност — намръщи се Дракол. — Ние не бива да са хващаме на този трик.

— Но ако оставим хората в ръцете на Вайлъс, те ще страдат и накрая ще умрат! — възмути се Чарли. — Нали вие казахте, че той бил садист или нещо такова!

— Граф Вайлъс е прекалено опасен — каза сър Макрейд. — Предишната му клопка едва не коства живота на Джефри, както и твоя собствен. А тя бе дело на блатни духове. Сега там ще има гоблини и орки, до един брутални убийци, черни елфи, които могат да отнемат живота ти с едно махване на ръката и вероятно самия граф Вайлъс — безупречен войн. А да не забравяме и онова същество, прилепа-лешояд… Безумие е да се отправяме на такава мисия.

— Ама нали смисълът на идването ни в Ралмия е да опазим хората? — учуди се Джефри.

— Момчето говори хубаво — съгласи се Сианна. — Нима искаш да оставим честните селяни в лапите на онзи изверг?

— Твоята омраза към черните елфи те заслепява, Сианна — подразни се Дракол. — Не можем да рискуваме живота на момчетата в директна конфронтация с графа, в която той е избрал и мястото, и начина, по който ще се проведе битката.

Джефри вдигна ръка и без да изчака разрешение да говори, каза:

— Мисля, че ние трябва да решим какво да направим, ние сме тези, които влизат в ролята на Алекс сега, нали?

— Вие сте млади и глупави! — гласът на Дракол ставаш все по-остър.

— Такъв е бил и Алекс понякога — удари по масата Чарли — и именно затова е успял. Ако се скрием сега, не знам за вас, но аз цял живот ще си спомням за тези хорица, които сме обрекли на бавна и жестока смърт.

Дракол направи гримаса, след което кимна.

— Прави сте, разбира се. Не можем да оставим тези хора… но страхът ме е направил слаб и боязлив.

— Направил те е предпазлив, приятелю — поклати глава сър Макрейд, — но понякога няма място за предпазливост. Младежите ни посрамиха с куража си. Трябва да отидем и да спасим хората.

— И да сложим край на мерзкия живот на онзи… елф — гласът на Сианна звучеше студено и заплашително. Джефри я погледна сякаш я вижда за пръв път и потръпна.

— Кога тръгваме? — попита Чарли.

Рудолф подръпна брадата си и отговори на въпроса с въпрос:

— Утре да имаш спешна работа?