Изумруда на Базилиска

Глава XXIV Остров Кобник

Беше ранен следобед, щом стъпиха на острова, но пък тъмно като в нощ. Студът бе така силен, че ги пронизваше до кости. Джефри с тревога забеляза, че бронята му не го предпазва както обикновено и когато попита Чарли, разбра, че и при него е същото. Трябваше да разчитат на кожусите, които моряците им бяха дали.

— Този студ е от зла магия, неестествен — Сианна се намръщи.

Не бяха вървели и петнадесет минути, когато корабът вече се скри от погледа им. Накъдето и да се обърнеха, виждаха черни назъбени скали, покрити със скреж и лед, като зъбите на отдавна замръзнало чудовище. Джефри усети да го полазват тръпки и изтегли меча си. Острието му леко блестеше.

— Какво става? — попита изнервен младежът.

— Люспите на злия Манфред — прошепна Сианна. — Като че духът на ледения дракон ликува, че отново е на място, в което господства злата магия.

— Дали не трябва да го хвърля? — Очите на Джеф се разшириха.

— Как мислиш? — попита Чарли. — Дали е добра идея преди решителната битка да хвърлиш оръжието си?

— Просто внимавай — предупреди го Сианна. — Прокълнатите мечове имат навика да погубват носителите си.

Четиримата продължиха угрижени по пътя си, който не стана по-приветлив или гостоприемен, а напротив. Скалите наистина оредяха, но отстъпиха място на заледена черна пръст, която сякаш поглъщаше и светлината, и топлината.

— Как могат елфи да живеят тук? — възкликна Джеф.

— Черните елфи са изкривена форма на нашия род — отговори Сианна — на която всичко хубаво и е отнето и е заменено със злоба и омраза. Неслучайно лорд Асмоел се е обградил с Лес на Смъртта. Той е подигравка към нашата прекрасна Гора на Сънищата.

Докато вървяха стана съвсем тъмно, макар по преценка на Сианна и Хелана в останалата част на света да бе най-много привечер. Четиримата спряха край огромен черен камък, до който бе поникнало криво, грозно дърво. Измръзнали и наплашени, четиримата насядаха край огън, запален от диханието на зеления дракон.

Дори пламъците изглеждаха мрачни и малки на фона на отвратителната местност.

Хапнаха мълчаливо на вечеря. Рибата им бе почти замръзнала.

В далечината се чу вълчи вой, протяжен и тъжен.

— Трябва да се сменяме на пост — уморено констатира Чарли.

— Нека Джеф вземе първия, а ти последния — отвърна Сианна. — Аз и Хелана ще вземем нощните смени.

Но четиримата будуваха напразно на своите постове, тъй като нищо не ги приближи, макар в далечината да се забелязваха силуетите на огромни животни.

Утрото ги посрещна с бледата светлина на слънце, замъглено от сивкавобял смог, времето бе станало още по-студено и пътят продължи все така монотонно. Запомниха деня само заради срещата си с два черни елфа, които Хелана видя отдалеч и групата се скри зад голям крайпътен камък.

Елфите бяха високи и неестествено бледи, но за разлика от превзетия Вайлъс, не бяха красиви — лицата им бяха изпити като на трупове, а устните безцветни и тънки, разкриващи венци с цвета на сурово месо, от които никнеха жълти заострени зъби.

— Скоро лорд Асмоел ще завладее цяла Ралмия — каза единият.

— И тогава ще мога да убивам на воля — отвърна другият.

Когато елфите отминаха на лицето на Сианна помръкнало от мъка.

— Асмоел има да плаща за много неща — въздъхна тя.

С падането на следобедната тъма отново Хелана бе тази, която забеляза тревожната гледка на огромни зверове, които ги следяха отдалеч. Приличаха на вълци, но неестествено огромни.

Виждайки ги Сианна побледня.

Вълците започнаха да приближават, козината им бе снежнобяла, а очите им отровносини. Наместо зъби от устата им се подаваха закривени висулки, по които често преминаваше черен, раздвоен като на влечуго език.

Вълците обаче не ги нападаха, а само тичаха около им. Бяха поне десет звяра. От време на време някой надаваше протяжния вой, също като предната вечер.

Бе притъмняло съвсем, когато на пътя им изникна лесът, за който им разказа морякът. Гората бе по-зловеща и от черната пустош, с разкривени дървета и съвършено голи клони, посипани със сняг.

Вълците вече бяха на не повече от сто метра и ги следяха неуморно, изплезили раздвоени езици като да се смеят.

— Няма смисъл да бягаме повече! — извика Джефри и изтегли Меча си. — Да се бием още сега!

Оръжието му засия с бледосиня светлина, подобно на вход към отвъдното. Щом го зърнаха, вълците започнаха да ръмжат.

— По-добре да стигнем гората — съгласи се наполовина Сианна и приготви лъка си за стрелба. До тях Чарли преглътна и изтегли Меча на Дракона. Това оръжие имаше още по-силен ефект върху странните вълци и накара козината им да настръхне.

— Не им харесва — коментира Хелана и без предупреждение избълва струя пламък към зверовете, като ги накара да отстъпят още няколко крачки назад.

— Да бягаме!

С тези думи четиримата хукнаха към гората. Скрежът под стъпките им хрущеше подобно изпочупени кости, а зад гърбовете им воят на вълците избухна, извиси се до кресчендо и в следващия момент зверовете се втурнаха подире им.

Тъкмо стигнаха черните дървета, когато облачният смог на небето се разсея и отстъпи място на зелена, прокажена луна. Групата зае позиция с гръб към дърветата и с лице към прииждащите вълци. Очите на изчадията блестяха в нощта, червени и кръвожадни.

Стрелата на Сианна изхвърча и се заби в окото на един от вълците. Той падна беззвучно и се разпадна на купчина сняг. Два вълка скочиха върху Хелана и подобните им на висулки зъби разкъсаха люспите й. Дракончето извика от болка и повали единия от нападателите със струя пламък, но другият я събори на земята.

— Не! — изкрещя Чарли и понечи да пристъпи към зеления дракон, но на пътя му изникнаха други два вълка. Челюстите им защракаха към него, а той трябваше да размахва меча си във всички посоки, за да ги задържи настрана.

Сианна междувременно простреля още един вълк, но този път стрелата й само раздразни звяра и елфата се принуди да се покатери на дърво, за да избегне огромните му нокти, които се забиха в черната кора, от която закапа гадна смола.

Два вълка заобиколиха Джефри. Той замахна към първия с Меча на Дракона, но тогава вторият го захапа за лявата ръка. Младежът извика от болка, изпитвайки болка все едно ръката му е напъхана в лед, но се съвзе и наръга чудовището в корема, с мъка се изправи и насочи оръжието към първия звяр.

Вълкът изплези език, муцуната му придоби насмешлива гримаса и скочи в атака.

— Проклятие! — извика Джефри, но успя да го пресрещне с Меча. Снежният вълк се наниза на острието и нададе неистов предсмъртен вой преди да се разпадне на купчина сняг.

В това време Сианна направи салто напред и в полет простреля своя вълк в тила. В този момент вълкът, нападнал Хелана се разпадна на мръсна вода, разтопен от пламъците й. Люспите на дракона обаче бяха целите в кръв.

— Чарли… — пророни тя.

Чарли обезумя и се хвърли към единия от нападналите го вълци вдигнал Меча на Дракона над главата си. Звярът се стъписа и не успя да се предпази от последвалия удар и се превърна в мръсна пряспа.

Оцелелият вълк се метна напред, търсещ шията на Чарли, в полет обаче го посрещна Меча на Леда, вдигнат от Джефри.

Купчини сняг паднаха по черната пръст.

Чарли дори не благодари на приятеля си, а се втурна към падналата Хелана.

— Обичам… — просъска дракончето немощно.

— Само не и ти! — просълзи се момчето.

— Те… — довърши Хелана и от устата й се процеди струя кръв.

— Не! Няма да стане! — бръкна под бронята си и извика. — Боже, ако те има — от очите му покапаха сълзи, които се изпариха щом докоснаха повърхността на Перлата, — събуди силата на този камък… Спаси я…

Перлата грейна и от нея се изстреля лъч, обвивайки тялото на Хелана. Дракончето потръпна, но след това разпери криле и изрева:

— Обичам те! — И придоби човешката си форма, за да обвие ръце около любимия си.

— Ама тя е можела да става на момиче? — учуди се Джефри. — Ти за това ли си толкова близък с нея?

— Остави ги на мира и дай да ти видя ръката — скастри го Сианна.

— Е, сега, ухапали са ме. Няма да умра.

— Дай да видя и ще ти кажа — натърти елфата. — Няма, ама за по-сигурно ще разтрия китката ти с един мехлем.

— Щом това те прави щастлива.