Изумруда на Базилиска

Глава XX Саликарнас

„Той беше грозен, но за сметка на това тъп.“

Джефри си спомни поговорката, когато видя гоблините пазещи ръждясалата, огромна порта, през която се влизаше в Саликарнас.

— Златица за човек — поиска таксата за вход един от тях, докато се подпираше на копието си и изсипваше в гърлото си съдържанието на манерка, което, ако се съдеше по миризмата и състоянието на гоблина, беше силен и съмнителен по произход алкохол.

— И още по една за всяко оръжие — добави другия гоблин, докато пощеше мръсната си глава с дълги нокти.

— За животното таксата е по-голяма — продължи речта първият гоблин и посочи с крив пръст Хелана.

— Особено ако е базилиск — вторият замижа. Хелана отвори уста да отговори, но Макрейд успя да я изпревари и каза:

— Уивърн е!

— Значи пет златици — кимна пияният, все едно се съгласява с философски въпрос. Рицарят въздъхна, но плати. Съществото пусна групата да продължи, захапал получените монети.

— Дай да ги видя! — протегна ръка другарят му.

— Да си гледал когато трябва — скастри го другарят му и прибра парите в кесията си.

— Този град ми се струва доста корумпиран — въздъхна Джефри, щом отминаха жалките стражи.

— Бедността ражда пороци — отвърна Сианна, — а Саликарнас е бедно място, в което живеят порочни създания.

— Какво е уивърн? — Чарли галеше Хелана в опит да я успокои.

— Подобен на дракон змей — отвърна вместо рицаря Рудолф. — Но не е интелигентен, разликата с истинския дракон е като на маймуна с човек. В Саликарнас ги ловят от малки и след това ги пускат да се бият за удоволствие на богаташите.

— Казах, че Хелана е уивърн за да не предизвиквам излишни въпроси — допълни Макрейд. — За щастие стражите и повечето бедняци не са виждали истински дракон, иначе щяха да познаят, че лъжа. Уивърните, за разлика от драконите имат само по два крака, а не четири.

Скоро мислите за дракони, уивърни и други влечуги бяха изместени от горчивата реалност в Саликарнас. Наоколо бе пълно с различни и гротескни същества — мръсни и грозни хора (някои от жените се кипреха с по-големи бради и от мъжете), пияни и обрулени от живота джуджета (печелещи по някое презрително изсумтяване от страна на Рудолф), както и огромни количества орки, гоблини и гноми, които или просеха, или се опитваха да крадат, или продаваха съмнителна стока върху малки сергии на колелца, с които бързо бягаха щом някой от градската стража — обикновено също орк или гном — ги забележеше. Въздухът час по час бе разцепван от диви псувни на различни езици. Уличките бяха мръсни и криволичеха измежду полусрутени къщи, често със зазидани врати и прозорци. Но точно от най-здраво залостените сгради долитаха най-шумните крясъци.

Джефри пребледня от околната гледка и се наложи Сианна да постави успокоително ръка на рамото му. Чарли не изглеждаше много по-смел и почти изпищя, когато един престарял орк сложи костелива ръка на рамото му.

— За колко го продаваш — наклони глава съществото към Хелана, която бе ококорила уплашено очи.

— Не е за продан — отвърна Чарли и бавно се отскубна от стария орк, който надигна бутилка с мътна течност към устата си и започна да лочи, забравил въпроса си.

— Дръжте се близо един до друг — прошепна Макрейд. — Иначе може да ви отвлекат и убият преди да разберете защо и за какво.

— Път, сторете път! — трескав крясък накара съществата наоколо да се разкачат насам-натам.

Макрейд и Рудолф бързо изтикаха момчетата и Хелана настрани, а Сианна бе плътно до тях. Очите й шареха в търсене на опасност.

Миг по-късно причината за гюрултията се разкри и покрай тях мина черна карета, увенчана с метални черепи и теглена от грозни впрегатни коне. Те бяха подкарвани напред от гоблин в нелепо лъскав фрак, държащ остен и бодейки с него крантите по изранените гърбове. Върху покрива на каретата се вееше огромен флаг със стилизирана буква „Ф“.

— Знакът на барон Форкоу — прошепна Макрейд.

— Каретата му носи пресни морски деликатеси — обади се тях един гном и плю на земята. — Будала! Яде ги без чесън!

Джефри преглътна, но Макрейд им махна и така спътниците продължиха пътя си из гнусните улички, които постепенно станаха по-чисти и спретнати. Всякаква илюзия за ред бе разбита, когато от една на пръв поглед прилична къща изпълзя невероятно уродливо създание, подобно на кръстоска между паяк и вълкодав. Осем кучешки крака излизаха от дебелото му туловище, а от безвратието стърчеше вълча глава с осем очи. То подскочи няколко пъти и се озова пред шокирания Джефри, който инстинктивно извади Меча на Леда и замахна. Съществото отскочи назад, покатери се по стената до покрива на съседна къща и залая от високо.

— Млъкни, безполезно псе такова! — развика се някой от спретнатата къща, при което чудовището нададе още по-силен вой.

— Да се махаме оттук — Макрейд ускори крачка.

— Какво беше това? — попита Джефри.

— Някои от алхимиците в Саликарнас експериментират с формите на живот — отвърна рицарят.

— Но кой би създал кръстоска между куче и паяк? — учуди се Чарли.

— Не бихме искали да разберем, затова по-бързо — отвърна рицарят.

Спътниците продължиха да вървят из странния и враждебен град, а грозните и несъразмерни къщички се смениха с високи дувари, зад които се криеха скъпи имения.

— Аха! — възкликна Макрейд, когато пред тях се разкри триетажна странноприемница, над чиято врата бе изписано името „Дългото сбогуване“.

На вратата ги посрещна джудже, канещо ги с лицемерна усмивка.

— Елате, господа, най-хубавите стаи, най-топлата храна в цял Саликарнас е при нас.

Макрейд не го удостои с отговор, а махна с ръка на останалите да го последват. Те се озоваха в хубава на вид приемна, където на рецепция ги посрещна добре облечен орк, който бе сложил очила на носа си, правещи го да изглежда по-скоро смешен, отколкото умен.

— Стаи, храна или и двете? — попита той, докато всмукваше малко дим от закривена лула.

— И двете — отговори рицарят.

— Чудесно, значи хората сте трима по две, една елфа по три, джуджето по едно…

— Хей, защо съм най-евтин? — кресна Рудолф.

— И това люспестото не го знам какво е, но го таксувам като уивърн по пет, значи всичко на всичко 15 златици спане и храна — завърши оркът и всмукна отново от лулата си.

Рицарят се намръщи, но плати без пазарлъци. Оркът прибра парите и им даде ключ за голяма стая с шест легла на третия етаж. За дракона предложи конюшня, но Чарли настоя да го държи до себе си.

— Както искаш — не възрази оркът, — храната ви ще пристигне след половин час.

Джефри отвори очи, усетил някой да го разтърсва за раменете. Младежът се изправи и понечи да запита какво става, но видя угриженото лице на Рудолф с пръст пред устните.

— Някой се катери по стената — прошепна джуджето и подаде Меча на Леда. Джеф понечи да стане да вземе бронята си, но Рудолф поклати глава. „Няма време“, беззвучно оформиха устните му.

— Не бери грижа — прошепна Сианна, — никой няма да те стигне.

Джефри се изправи, стиснал оръжието си. Чарли бе в същото положение — без броня, но надигнал Меча на Дракона. Макрейд бе извадил оръжия, а Хелана бе настръхнала и разперила криле в ъгъла.

Прозорецът се пръсна и в стаята им се появиха няколко маскирани мъже, облечени в черни прилепнали костюми. Ръцете им стискаха къси извити мечове.

— Нинджи! — извика Джефри изненадано.

— Това са елитните войни от Гилдията на Убийците — учуди се Макрейд. — Откъде си чувал за тях?

— Дали това има значение? — изсмя се първият нинджа. — Идвате с нас!

— И как мислиш да ни принудиш, убиецо? — попита студено Сианна.

— Лесно — отвърна друг нинджа, който изникна като сянка зад Джефри и опря меча си в гърлото му. Трети вдигна метална заострена звезда в ръката си, сочещ към Чарли.

— И къде мислите да ни водите? — Макрейд бе привидно спокоен, макар по челото му да изби студена пот.

— Барон Форкоу иска да ви приеме — обясни един от нападателите. — Има един елф, който много ще се зарадва да ви види.