Изумруда на Базилиска

Глава XXIII Студено море

Макар и Джефри, и Чарли да се бяха качвали на лодка преди, нито един от двамата не се чувстваше добре на малката, бърза галера, която гоблинът Юдек им беше дал. Тя бе управлявана от мълчаливи моряци, за щастие хора, които бяха инструктирани с кралски указ, потвърден от печата със стилизирана буква „Ф“, сложен лично от гоблина.

Точно те спасиха Джеф, Чарли и Сианна от морската болест, която ги караше да изхвърлят съдържанието на стомаха си в навъсеното, стоманеносиво море, чиито вълни злокобно се пенеха пред изморените им погледи. Елфата нямаше билка срещу неприятното гадене, ала моряците, за щастие, имаха и облекчиха страданието на пасажерите си.

За разлика от тях, Хелана се чувстваше великолепно и обичаше да лети над морето, като казваше, че водните пръски я освежават и приятно галят фините люспи на крилете й.

— Далеч ли е остров Кобник? — попита Джеф един от моряците.

— Не достатъчно — отвърна мрачно човекът. — На около седмица път.

След като се озоваха в открито море Джеф изпадна в странна меланхолия, от която го изваждаше единствено Сианна. Двамата често стояха прегърнати, особено при залез. Чарли пък се престраши да лети с Хелана над морето и щом се върна с измокрена от полета коса каза, че усещането е невероятно. После предложи и на другите да опитат.

— Абсурд — изсумтя Джефри, а после изсумтя още веднъж, щом Сианна се съгласи и направи кратък полет с дракона.

Лорд Асмоел стоеше угрижен на трона си. Скелетът бе облегнал череп на лявата си ръка, а дясната нервно се свиваше и разпускаше с ужасно тракане. По едно време стисна юмрук за по-дълго и съзнанието му достигна трона на барон Форкоу, който отново беше започнал да яде.

Празните очни кухини на Асмоел проблеснаха жестоко, когато си припомни измяната, за която духът на граф Вайлъс му беше докладвал след кончината си.

Черепът изтрака гневно с челюсти и Асмоел изпрати тъмната си магия през пространството към дебелия барон. Форкоу внезапно спря и се хвана за сърцето, а после главата му клюмна напред и дебелото му тяло падна върху блюдата, с които бе отрупана масата пред него.

След като отмъсти за смъртта на верния си слуга, Асмоел потърси двамата избраници на глупака Дракол.

— Къде сте, къде сте — тракаше нетърпеливо със зъби господарят на черните елфи и обмисляше дали да не изпрати ново чудовище срещу тях. Тогава обаче усети онзи вътрешен глас, който го бе напътствал през цялото време. Който му бе разкрил истината за хората, за елфите, за магията. Който го бе направил такъв, какъвто е днес.

„Магията, която носят със себе си е твърде важна, за да бъде изгубена. Древни елфически предмети с безмерна стойност. Бронята на Сребърната Луна…“

Лорд Асмоел се унесе.

„Те не бива да лежат на морското дъно“, продължаваше да нашепва гласът. „Нека стъпят на острова и тогава ще изпратим нещо интересно подир тях. Ледени вълци, например. А после ще активираме Изумруда на Базилиска. Твоят час настъпва.“

Ако все още имаше плът, лорд Асмоел щеше да се усмихне злорадо.

Джефри бе прегърнал Сианна, докато стояха в общата каюта, която моряците им бяха дали. Срещу тях бяха Чарли и Хелана, а момчето галеше дракона по муцуната, която мъркаше като котка.

Вече се бе свечерило, четиримата бяха хапнали от осоленото месо, което моряците им бяха сервирали и в момента просто почиваха, отпуснати един в друг, забравили грижите и тревогите си. Дори не говореха — в предишните дни си бяха мислели за Макрейд и Дракол, както и какво да предприемат срещу лорд Асмоел.

Някакъв внезапен импулс накара Чарли да извади Перлата на Феникса и да я постави на малката масичка, около която бяха насядали. Камъкът в момента не грееше и им изглеждаше най-обикновен.

— Чудя се нещо — промърмори Джеф.

— Да, рицарю мой? — попита го Сианна, отметна един непокорен перчем от русата му коса, спуснал се на челото му.

— Нали Дракол носеше камъка? Как така се е озовал в Макрейд? — потърка брадичка момчето.

— Наистина интересно — съгласи се Чарли, — но вероятно докато са говорели един с друг. Двамата често се отделяха заедно.

— Даде му го малко преди атаката срещу Аркаджак — измърка Хелана. — Видях ги.

— Наблюдателни сте вие, драконите — погледна я Джефри.

— А ние, слепи — тъжно каза Чарли. — Ако това е вярно, значи той е усещал края си.

— Наистина — съгласи се Сианна, — а може би е усещал и този на Макрейд. Спомнете си как духът му прошепна нещо на рицаря в Гората на Сънищата.

— Скоро ще отмъстим за тях — каза Джефри твърдо.

Никой не оспори думите му.

На следващата сутрин студът ги разбуди един по един и когато излязоха на палубата ги посрещна с ужасна гледка — морето бе станало почти черно, а в привидно спокойните му вълни плуваха късчета лед.

— Наближаваме остров Кобник — каза един от моряците. — Наметнете се!

После им раздаде кожуси, с които да се пазят от студа.

— Ще пуснем котва в южния бряг на острова — продължи. — Ще ви дам три дни. Кобник не е голям, за толкова време трябва да сте стигнали замъка на Асмоел, а после да сте се върнали. Ако не дойдете дотогава, ще приемем, че сте мъртви.

Джефри потрепери.

— Какво може да ни кажете за острова? — попита Чарли.

— Не много — морякът се почеса по брадясалата буза. — Черните елфи са негостоприемни, зли и почти не търгуват. Имат едно-единствено пристанище на западния бряг, откъдето пазаруват главно храна. Населението е струпано главно в пристанището. Окаяни създания, живеещи под ботуша на жестоките си господари.

— Някога не са били такива. Някога, преди Асмоел да ги поквари — натъжи се Сианна.

— Възможно е, милейди, но сега са съвсем покварени — поклати глава морякът и се изплю в леденото море. — Но дори и черните елфи вече странят от Асмоел. Той живее с живи мъртъвци в черния си замък.

— А как се стига до там? — попита Хелана.

— Това вече никой не може да ти каже, но слуховете твърдят, че замъкът на Асмоел е обкръжен от черен лес, в който тичали вълци със смразяващо дихание, големи като телета.

— Земя на борд! — друг моряк привлече вниманието им.

Джефри преглътна.

Остров Кобник приличаше повече на черен айсберг, отколкото на остров.