Изумруда на Базилиска

Глава V Лорд Асмоел

Граф Вайлъс беше от малцината които влизаха в тронната зала на лорд Асмоел без да очакват смъртта си. Повечето черни елфи, извикани от повелителя си знаеха, че най-вероятно имат някакво провинение и ги очаква най-строгото наказание. Самата зала бе построена така, че да вдъхва страх дори и в сърцата на най-смелите — мрачна и огромна като пещера, осветена от призрачно зеленикаво сияние, осеяна с паяжини.

Но за Вайлъс интериорът извикваше единствено раздразнение. Беше се забавлявал страхотно в залата си за мъчения с едно джудже и няколко души, чиито вътрешности опитваше да извади и преплете, без да убива жертвите си. Смяташе, че ще успее в експеримента, когато му съобщиха, че лорд Асмоел го чака. Вайлъс се разсея и изтърва жертвите си, което вкисна настроението му. Затова иначе красивото му надменно лице изглеждаше сърдито и свадливо, а острите нокти на дългите му пръсти час по час нервно минаваха през абаносовочерната му коса.

Озовавайки се пред трона на своя повелител той все пак си спомни за добрите обноски и коленичи на пода (мръсния, както по-късно установи по лекетата на безупречно черния си панталон) и каза:

— Повикали сте ме, господарю мой.

Сетне вдигна очи и за пореден път се запита струва ли си да имаш толкова сила, щом цената е такава. Лорд Асмоел не бе нищо повече облечен в ръждясала ризница скелет, кой знае защо наметнат и с черен плащ, все едно на костите му можеше да им стане студено.

— Очаквах ви по-скоро, графе — отекна в ума на Вайлъс гласът на пророка.

— Бях… зает — внимателно премисли думите си графа, давайки си сметка, че ходи по тънък лед. Като за скелет, Лорд Асмоел се славеше с учудващо избухлив характер и тези които го разочароваха свършваха одрани живи и очакващи смъртта си в кафези, спуснати от крепостните стени на замъка. Вайлъс го знаеше, тъй като често се наемаше лично да върши тази работа, не по задължение, а от любов към занятието. Нямаше обаче да му е приятно ако самият той беше поставен в такава клетка, затова бързо добави:

— Моля, да ме извините!

— Извинен си — отекна мисълта на Асмоел в главата му, — но друг път бъди по-старателен. Приготвил съм ти специална изненада.

— За мен? — вдигна глава черният елф. — Трогнат съм.

— Глупакът Дракол е викнал в Ралмия момчета от селението, наречено Земя. Навярно се ръководи от старите легенди за великия крал Александър.

— Не звучи като добра стратегия, да се ръководиш от стари предания — кимна Граф Вайлъс.

— Дракол със сигурност ще ги изпрати срещу мен, вероятно с Перлата на Феникса и други магически оръжия. Това не е проблем, тъй като дори да стигнат дотук, лесно ще се погрижа за тях — черепът на Асмоел отвори уста — неговият опит за усмивка. — Но както знаеш, графе, ти си ми любимец. Защо лично да се разправям с онзи магьосник и жалките му слуги, а ти да скучаеш? По-добре иди да се занимаеш с тях. Сигурен съм, че ще ти е забавно.

Вайлъс облиза устни с червения си език. Вярно си беше, наистина щеше да му е забавно.

— Намери момчетата, които Дракол е докарал дотук и ги убий. После убий и самият Дракол. Ако някой друг пътува с тях, убий и него. По вкуса ли ти е такава задача?

— Звучи като отговорна държавническа работа. Веднага се заемам. Считайте го за свършено, господарю мой.

Сетне се отправи развълнуван към стаята си. Най-после! Щеше да се отправи на истинско приключение!