Изумруда на Базилиска

Глава XVII Да продължиш напред

Джефри не си спомняше ясно какво точно се бе случило през дните, последвали смъртта на магьосника Дракол. Побоят, нанесен му от граф Вайлъс го остави целият в синини, но физическата болка бе нищо сравнение с мъката, която младежът чувстваше заради смъртта на стария вълшебник.

„Ти си виновен“, нашепваше предателски глас в главата му. „Твоя бе идеята за тази мисия.“ Мисълта гризеше Джеф и не му даваше нито да мисли нормално, нито да се храни. Дори присъствието на Сианна не можеше да го разведри.

Но ако Джеф бе изпаднал в черна меланхолия, то Чарли бе в дълбока депресия. Той почти не спря да плаче през първата нощ, последвала гибелта на стария маг, изпъди Хелана с крясък и се изолира от останалите. Чувстваше, че душата го боли. Упрекваше себе си, че не е литнал с дракона по-рано, за да не се умори Дракол така фатално в битката си с Аркаджак, укоряваше дракона, че не е успял да помогне и вместо това го е издърпал, крив му беше и Джефри.

Макрейд потъна в мислите си и не говореше с никого. Рудолф и Сианна се разхождаха из освободения град на орките, много от които бяха загинали, а Хелана се бе свила и от време на време премигваше на парцали.

Освен тъга всеки един от тях изпитваше и бясна омраза към граф Вайлъс и тайно мечтаеше да го убие. Фактът, че черния елф се бе измъкнал и от патрулите орки, които Аркат прати по следите му влудяваше тъгуващите спътници.

Така в скръб те изкараха няколко дни, когато една сутрин Макрейд ги събра.

— Нямаме право да стоим повече тук — каза старият рицар. — Последните думи на Дракол бяха, че трябва да спасим Ралмия и ние трябва да изпълним заповедта му. Време е отново да тръгваме на път.

— Орките ще ни покажат път през тунелите, който ще ни изведе до Гората на Сънищата, където живеят елфите и кентаврите. Там ще си отдъхнем малко, след което ще се отправим към Саликарнас, Градът на Крадците. Там ще разберем какво е станало с нашия крал и ще вземем лодка, с която ще се отправим към остров Кобник.

Рицарят скръсти ръце пред гърдите си.

— Въпроси?

— Какъв е смисълът да продължаваме, щом магьосника го няма? Досега винаги той ни е спасявал — глухо промърмори Чарли. — Без него сме обречени.

— Аз съм виновен — изстена Джефри, — аз докарах всички ни тук…

— За да ме спасиш — прекъсна го Сианна, — не вини себе си за смъртта на магьосника, рицарю.

— Какъв рицар съм аз, всеки път аз съм виновен за това, което става. Аз нападнах графа, аз…

— Миналото е минало — прекъсна го Макрейд. — Волята на Дракол бе да продължим пътя си и няма време за самосъжаления. Ако имате уважение към паметта му, ще правите каквото е наредил и след кончината му.

Младежите наведоха глави.

— Но за едно си прав… — Макрейд погледна момчетата. — Не искам повече да нападате графа! Оставете аз да се оправя с него!

Оркът Аркат приближи спътниците.

— Вашата помощ — рече той — и саможертвата на приятеля ви ще бъдат възпети от нашия народ. Сега ще ви преведа до горите на елфите.

И така отново потеглиха на път.

Без магията, извираща от дланите на Дракол, пещерите изглеждаха по-тъмни и враждебни, а светлинката от факлите на Аркат бе крехка и несигурна. Хелана вървеше най-отзад, заявявайки, че засега иска да остане с тях. Дракончето бе много умърлушено и час по час се опитваше да заговори Чарли, който обаче всеки път и махваше с ръка.

Хелана изглеждаше отчаяна и съзерцаваше момчето с големи тъжни очи.

Джефри също се бе затворил в себе си и ходеше, втренчил празен поглед в мрака. Сианна, отслабена от мъченията в Храма, се подпираше на Рудолф, но въпреки това бе метнала на рамо новия лък, даден й от орките.

Макрейд пое ролята на Дракол и вървеше отпред до Аркат. Пътят им през пещерите продължи няколко дни, след които стигнаха тунел, за който водачът им каза:

— Вървете право нагоре — рече им — и ще излезете извън Планината. Аз ще остана тук, защото отгоре минават елфи, а нашите народи от много време не се обичат. На добър час!

Той им остави по една факла, обърна се и изчезна в мрака. Шестимата пътници поеха по указаната им посока и скоро усетиха свеж въздух по лицата си. След няма и час път, те най-после се озоваха навън, ярката светлина ги заслепи, но въпреки това се почувстваха сякаш огромен товар е паднал от плещите им.

Джефри се усмихна за пръв път от смъртта на Дракол насам и прегърна Сианна. Тя щастливо се отпусна в прегръдките му и двамата се целунаха на фона на слънцето, което бе превалило в късен следобед.

Рудолф леко се усмихна, докато ги гледаше и дори Макрейд изглеждаше освежен от чистия въздух.

Чарли пряко волята си се почувства по-добре, макар мъката по стария магьосник все още да беше много силна.

— Нямаше какво да направиш, момче — каза му Макрейд, щом го забеляза. — Нито ти, нито приятелят ти. Дракол умря като герой, като истински ралмиец и не бива да омаловажаваме саможертвата му с излишни укори към себе си.

Чарли го погледна, сетне кимна в отговор и въздъхна.

— Искаш ли да полетим? — Хелана бавничко го бе приближила. Чарли се обърна към дракончето. То го гледаше като коте, което хем обича стопанина си, хем го е страх от него.

Чарли я погали по муцуната:

— Да…

Граф Вайлъс коленичи ухилен до планинския поток и хвърли няколко стръка имел във водата. Лорд Асмоел се яви веднага пред него, този път показвайки само черепа си.

— Младежите са мъртви, господарю мой! — доволно каза черния елф.

— Обратното, бедни глупако, живи са и са много добре! — кресна черепът, за пръв път гласът излизаше от разтворените му челюсти, а не се предаваше телепатично. — Успя да затриеш единствено магьосника им!

— Но как… — пребледня Вайлъс, — аз…

— Аз бях там, безполезен идиот такъв! — кресна отново черепа. — Как иначе мислиш онзи скот Аркаджак бе способен да изтощи с магиите си самия кралски вълшебник!

Вайлъс поаленя от срам, сетне удари чело в земята.

— Простете, господарю!

— Няма да простя! — разкрещя се още по-силно черепът. — Млъкни и ме слушай. Ще отидеш при барон Форкоу в град Саликарнас, ще му кажеш за жалката ситуация, в която си изпаднал и ще го помолиш за помощ.

— Но… — Дори вратът на черния елф почервеня от унижение.

— Не искам да слушам повече възраженията ти! — ревът на Асмоел бе така силен, че разроши косите на Вайлъс. — Прави каквото ти казвам, иначе ще изтръгна душата от тялото ти!

Черепът щракна със зъби и изчезна.