Изумруда на Базилиска

Глава VI На път

Нито едно от двете момчета нямаше настроение за сън след нощната случка с убиеца, а Макрейд и Дракол не им оставиха време за почивка… След много бърза закуска младежите трябваше в просъница да облекат магическите си брони, да препашат вълшебните си мечове и да застанат на входа пред Кралския замък, натоварени с торби, пълни с провизии. Градът наоколо все още спеше и единственият, който бродеше из улиците бе вятърът. В Ралмия, за разлика от Земята, където беше лято, есента отдавна бе настъпила, а във въздуха се усещаха първите следи от зимния студ.

Сър Макрейд вече ги чакаше, а малко по-късно слезе и Дракол. Магьосникът се бе загърнал в тежък плащ и бе скрил лицето си с ниско спусната качулка.

— Съжалявам, че нямах повече време, което да ви оставя за тренировки, но виждате, че Асмоел е разбрал за вас и няма време за губене — рече Дракол.

— Направих каквото можах — изръмжа сър Макрейд. — Но основно ги бива да се заяждат един с друг.

Младежите сведоха поглед, но за тяхно щастие магьосникът не пожела да вземе отношение по въпроса, а само каза:

— Да тръгваме! Пратих съобщение до Рудолф и Сианна, те ще ни чакат на входа на града.

Пътуването през нощните улици не бе много приятно. Луната крадешком се показваше през покривите на къщите и приличаше на немилостиво око, броните на момчетата и старият им учител тихо подрънкваха в тишината, смесващи се с шумоленето от плаща на Дракол. Накрая групата стигна градската порта, където навъсени стражи насочиха алебарди към тях, преди да разпознаят сър Макрейд и магьосника.

— Простете, господари — каза единият страж, а после се обърна към другия. — Джек, викни джуджето и елфата!

Вторият страж кимна и бързо се отправи към малка барачка до вратата и почука. От сградата излезе най-странният дует, който момчетата бяха виждали. Напред ходеше ниско джудже с брада тъй черна, че изпъкваше дори в нощния мрак. Зад него…

Зад джуджето крачеше прекрасна елфа с дълга златиста коса и елегантни тесни дрехи, наметната с красив тъмнозелен плащ. На рамото й бе наметнат лък, а до него имаше колчан, от който се подаваха перата на стрели.

— Чухме за убиеца — изръмжа джуджето, — успяхте ли да научите нещо от него?

— Мръсникът се самоуби преди да каже каквото и да е — отвърна Макрейд, — но с Дракол смятаме, че лорд Асмоел стои зад всичко.

— Явно по някакъв начин господарят на черните елфи е разбрал, че сме призовали избраниците — добави магьосникът.

— Това ли са те? — елфата притежаваше мелодичен глас.

— Да — развълнувано изграчи Джефри, — приятно ми е да се запознаем, красавице! — Казвам се Джефри. — И свали шлема си като шапка за поздрав.

Чарли изсумтя отстрани.

— Казвам се Джефри — не му обърна внимание другото момче и свали шлема си като шапка за поздрав.

Елфата го огледа от глава до пети, преди да се усмихне дяволито:

— И ти не си грозен, като за човек. Аз съм Сианна, а това е моят добър приятел Рудолф. — Тя посочи джуджето. — А ти си? — обърна се към Чарли.

— Аз съм Чарлс и за мен е чест да се запозная с вас и спътника ви, милейди.

— Можете да оставите любезностите за по-късно — изръмжа джуджето, сетне погледна Джефри, — а ти нахлупи тоя шлем на главата си. Щом Гилдията е изпратила един убиец, спокойно може да прати и друг. Няма да е добре още в началото един от вас да се озове със стрела в темето.

Джеф се изчерви и бързо сложи шлема си обратно. За момент видя с периферното си зрение, че Чарли се е усмихнал на забележката на джуджето и за пореден път усети как го жегва силна неприязън към колегата му.

— Дано следващият убиец не е този, когото подозирам — каза сър Макрейд.

— Опасяваме се, че лично граф Вайлъс ще бъде натоварен да се заеме със задачата да ни елиминира — продължи Дракол.

Лицето на Сианна се изопна.

— Този мръсник позори целия род на елфите повече и от самия Асмоел. Нека дойде и аз лично ще се погрижа за него.

— Стой настрана от него! — изръмжа до нея Рудолф. — Остави го на мен!

— Да не слагаме тигана, докато рибата е още в морето — прекъсна спора им Дракол. — Време е да тръгваме! Път ни чака!

Пътуваха през целия ден. Вятърът ги брулеше през степта и уби всякакви разговори още в зародиш. Навели глава и мълчаливо крачейки напред спътниците се опитваха да запазят топлината на тялото си. Разбира се само магическите брони предпазваха от хапещия студ.

Пътят минаваше покрай река, която изглеждаше тъмна и неприветлива. Час по час водите й бяха размътвани от вятъра, а на моменти някоя подскочила риба или жаба привличаше погледа към себе си с тих плясък.

Джеф се бе съсредоточил цялото си внимание върху елфата. „Най-после нещо хубаво в този скапан измислен свят“, помисли си той веднага щом я видя и оттогава насам не спря да я зяпа. Елфата притежаваше грация, недостъпна за простосмъртните жени. Холивудските актриси, за които доскоро си бе мечтал, сега му изглеждаха като обикновени сиви мишки пред Сианна. Освен това, напомни си той, не го бе отрязала при първия му опит за свалка, а това я правеше първото сравнително възпитано създание в Ралмия. Дракол бе потаен и неприветлив, а Макрейд изглеждаше винаги кисел, все едно страда от хроничен запек.

Разбира се, тези хора, колкото и неприятни да му се струваха, все пак бяха за предпочитане пред Чарли, който всячески се мъчеше да го измести във всичките му начинания. „Обаче Сианна хареса мен, а не онзи мухльо.“

Чарли, от своя страна, изобщо не мислеше за Джефри, той бе измъчван от някакво лошо предчувствие, тормозещо като сърбеж, до който не може да стигне. Ледени тръпки го побиха, когато чу как Дракол и останалите обсъждат онзи убиец — Вайлъс. Добре помнеше сценария за Ралмия и момента, в който Алекс бе разгромен за пръв път от лорд Дакавар. Последното което желаеше бе да се озове в подобна ситуация. За разлика от Алекс имаше някакви елементарни познания по бойни изкуства, но не си правеше илюзии, че номерата, позволили му да ступа Джефри, ще помогнат срещу някой като Вайлъс.

Вечерта групата стигна малко селце, разположено край реката и жителите на което очевидно се препитаваха с риболов. Дракол влезе в малък хан и там нае голяма маса в близост до камината. След това всеки от пътниците си поръча вечеря. Донесоха им рибена чорба с бира и пътниците си позволиха да се поотпуснат малко. Момчетата и сър Макрейд свалиха шлемовете си, а магьосникът отметна качулката от лицето си.

Джефри седна до Сианна.

— Здраве…

— Здрасти — отвърна тя със същата дяволита усмивка, която му бе хвърлила и сутринта.

— Аз съм актьор — наум му идеше да се срита. — Играя роли на други хора и не очаквах да попадна тук наистина. Ти откъде си?

— О, аз идвам от горите отвъд Планините на Забравата. Занимавам се с търсенето и ликвидирането на чудовища из Ралмия.

Младежът закима мъдро.

— Сигурно работата е много опасна.

— Зависи от чудовището. Ако знаеш какво правиш, лесно ще се оправиш с банда гоблини. Друго е, ако попаднеш на минотавър или пък на мантикора. Ами ти? Какви роли играеш?

Джефри се пообърка, но след това започна да разказва за това как е учил в училище за актьорско майсторство, след което е имал успешни участия в реклами преди да се запише за каста на Алекс във фиктивната продукция „Хрониките на Ралмия“. Елфата не знаеше какво е реклама и му се видя силно впечатлена, когато той й разказа, че е представял пред други хора продукт като шампоан за лъскава коса.

Докато Джеф си общуваше със Сианна, Чарли слушаше Макрейд, Дракол и Рудолф, които си говореха за спомените си от различни битки. Почувства се като герой от любимите си книги и филми и усети как душата му се сгрява от вътрешен уют.

Така се бе вглъбил в разговора, че късно осъзна как възрастната келнерка се опитваше да прикрие сълзите си.

— Нещо притеснява ли ви, госпожо? — попита Чарли.

Жената се сепна, но отговори:

— Мъжът ми го няма. Отиде за риба сутринта и още не се е върнал. Обикновено си идва много по-рано.

Това привлече вниманието на Рудолф.

— Имате ли си гноми наоколо, госпожа? — веждите му се присвиха страшно.

— Не, не — поклати глава жената, смутена от внезапния интерес към грижата й, — гномите, които живеят наблизо са дружелюбни и не правят проблеми. Но… — за миг тя се запъна — казват, че в околността напоследък витаят блатни духове.

Даже Джефри прекъсна рекламния си монолог. Момчето си спомни как продуцентът Флейк му бе показал дигитална версия на блатните духове, нападащи кораба на Алекс по време на първата му среща с Роло.

Гадно същество, което Чарли си бе представил щом прочете сценария. Образът за призраците от дълбините изплува сам в ума му.

— Трябва да помогнем — твърдо каза Сианна.

— Твърде е рисковано — не се съгласи Дракол. — Имаме по-важна мисия.

— Мисията е една и съща — вметна сър Макрейд. — Пазим жителите на кралството от беди.

— А и ако не можем да се справим с дузина блатници, няма смисъл да продължаваме — изръмжа Рудолф.

Последният довод надделя, но след миг избухна друга свада.

— Момчетата остават тук — отсече Дракол.

Джефри тъкмо щеше да каже, че това му звучи разумно, когато Чарли извика:

— Как пък не!

Това го накара да млъкне, тъй като не искаше Сианна да го помисли за страхливец.

— Не си прав, магьоснико — реши спора Макрейд. — Двамата трябва да видят лицето на злото в Ралмия. Блатните духове би трябвало да са напълно преодолими противници.

След около половин час групата бе качена на две лодки, с които се спусна по течението на река Песнопойна. В едната пътуваха Дракол, Макрейд и Чарли, а в другата Рудолф, Сианна и Джеф. Скоро обстановката стана зловеща. Около лодките не се виждаше нищо, въпреки факлите които бяха взели, а от водата се чуваха тежки, неприятни плясъци. Джеф се надяваше да са от риба или от жаба:

— Вижте! — извика Макрейд и посочи с ръка една изоставена лодка. Приближиха я бавно и видяха, че в нея лежи човек.

— Дали това е мъжът на кръчмарката? — развълнува се Чарли.

— Ела при нас… — прошепна непознатият.

— Моля? — не дочу Джефри.

— Ела при насс — изломоти човекът по-отчетливо и се надигна. Очите му грееха с мрачна синя светлина, а от устата му се процеждаше лига. — Ела при насссс — потрети той и протегна ръце към застаналия наблизо Джефри, който извади Меча на Леда и го надигна готов за удар и обзет от погнуса.

— Не! — извика Дракол и махна с ръка. Момчето усети как невидима сила го блъсва в гърдите и залита назад. Само добрата реакция на Сианна му помогна да не цопне във водата.

— Този е наскоро заразен и мога да го спася — каза магьосникът и изрецитира няколко думи. От ръката му бликна златиста светлина, която удари лодкаря. Той залитна, а сетне очите му се проясниха.

— Какво става… о… духовете! — огледа се диво.

— Всичко е наред — каза Дракол.

— Щеше да убиеш човека за нищо, тъпако — скара се Чарли на Джефри.

— Внимавай кой наричаш тъпак, скапаняко.

— Я се стегнете! — намеси се Макрейд, но думите му бяха прекъснати.

— Ела при насссс — чу се отново призрачният вой, но този път от дълбините на реката, от която изплуваха отвратителни, подобни на грамадни жаби твари с дълги ръце, някои от тях въоръжени с ръждиви ятагани.

— Духовете!!! — извика обзет от ужас лодкаря и приклекна в лодката си, хванал се с две ръце за главата.

Дракол занарежда заклинание, което хвърли няколко светкавици във водата. Дузина от призраците се разтопиха на мръсна мочурлива вода, но останалите умело бутнаха двете лодки и събориха пътниците им във водата.

Джефри цамбурна в реката и панически започна да маха с една ръка, мъчейки се да остане на повърхността, без да изтървава Меча на Леда. Изгубеше ли оръжието си, Чарли щеше да го скъса от подигравки.

Наоколо настана пълен хаос. Дракол не се виждаше никакъв, Макрейд също, но се чуваха виковете му:

— Джефри, Чарли!

Елфата енергично плуваше към брега, като придържаше приятеля си Рудолф под мишниците, докато джуджето немилостиво удряше по водата с обкована в желязо тояга и пръсваше блатните духове, имали неблагоразумието да го приближат.

Чарли реши да се възползва от вълшебната лекота на бронята си и започна да мушка по изчадията с Меча на Дракона, докато ловко се задържа да не потъне, ритайки с крака. Чудовищата се разпадаха под ударите му.

Макрейд, който нямаше вълшебна броня, едвам успя да излезе на брега и веднъж озовал се там, се заоглежда за момчетата.

Джеф се засрами, че Чарли се бие, а той само стои и се оглежда в студената река. Младежът развъртя меча си в опит да закачи някой дух и успя да порази двама от на пръв поглед безбройните неприятели.

В този миг обаче студени хлъзгави пръсти се обвиха около гърлото му и той усети противен, вонящ на тиня дъх и мазен, лепкав глас в ухото си:

— Ела при нассс…

В следващия миг потъна. В отворената му за вик уста нахлу вода, а малко след това му причерня. Наоколо бе пълно с блатни духове, а мътните им очи го гледаха втренчено.

— Ела при насс, ела при нассс…

Чарли бе разсякъл още дузина духове, когато забеляза как Джефри потъва под водата.

— Защо ме изкушаваш — завъртя очи момчето, а после ядосано се гмурна.

Единствената светлина под водата идваше от призрачния огън в мътните очи на блатните духове, но тя бе достатъчна. Виждаше се, че завличат Джеф на дълбокото. Един от тях го душеше, впит в гърба му като пиявица, докато момчето безпомощно размахваше Меча си срещу други два, които се мъчеха да вкопчат пръсти в бронята му.

Чарли ритна с крака и се гмурна към тях, а Меча на Дракона ги порази моментално. В този миг Джефри изтърва Меча на Леда и се отпусна в ръцете на блатното изчадие.

„Не, тъп идиот!“ искаше да извика Чарли, но не го направи, за да не се нагълта с вода. Вместо това се спусна с цялата скорост, на която бе способен, грабна Меча на Леда и замахна напред с този на Дракона. Острието му мина на милиметри от главата на Джеф и се заби в мазната чутура на мочурливото привидение, като го превърна в гадна воняща струя.

За момент Чарли се запита дали да не обезглави бездарния си колега, но вместо това вече инстинктивно бе прибрал единия Меч в ножницата си — в бързината не се усети кой — а сетне подхвана Джеф със свободната си ръка под мишницата и зарита с крака, мъчейки се да излезе на повърхността. Дробовете му изгаряха, а блатните духове бяха наобиколили двете момчета. Очите им грееха нетърпеливо.

Елате при нассс, елате при нассс…

Невидима сила подхвана Чарли и издигна двамата младежи над повърхността на водата, а после ги понесе и стовари на твърда земя право пред застаналия на брега Дракол.

— Мъртъв ли е? — попита той, когато Джефри се отпусна безжизнен.

— Опитах се да направя каквото мога! — отвърна Чарли. — Но той не е за тук! Само стоеше във водата и се пулеше!

— Млъкни — изсъска Дракол и процеди няколко думи. От ръцете му изригна зеленикав лъч, който удари Джеф в гърдите. Младежът потръпна, след което отвори уста и се закашля и започна да плюе вода.

— Аз… ъх… какво стана… — изпъшка Джефри и после опита да се изправи. — Къде са духовете?

— Погрижих се за духовете — изръмжа магьосникът, — но и двамата бяхте най-големите глупаци на света! Можехте да умрете!

— Джефри можеше да умре — отвърна разпалено Чарли, — защото той изобщо не е за тук! Той възприема всичко случващо се като поредната тъпа роля! Аз съм този, който ви трябва, който приема всичко това за истинско, който цял живот е чакал този момент! Той е рекламирал шампоани!

— На мен шампоаните ми звучат като нещо лошо — обади се Сианна.

— Ами като ти преча толкова, да ме беше оставил да пукна! — избухна Джефри, след като успя да си поеме въздух. — И да, аз наистина се бях явил за филм, но като разбрах за какво става дума, тръгнах на тая мисия, за да помогна с каквото мога!

— За да си вземеш парите — презрително отвърна Чарли.

— Какви пари? — повдигна вежди Сианна.

— Чарли — пое си въздух Джефри, — мога ли да попитам какво точно съм ти направил, че ме мразиш толкова?

Чарли отвори уста да отговори нещо, а после я затвори.

— Той те спаси — скастри го Макрейд.

— Ами като е толкова по-добър, продължавайте само с него и това е — вдигна ръце Джефри. — Явно е прав и не ставам. Тъкмо ще си спестите и парите.

— Момчета — обади се рибарят, който също бе успял да стигне на брега. — Не се карайте. Ако не бяхте дошли, досега да съм блатен дух. Всеки от вас помогна.

Дракол погледна благодарно към мъжа и кимна:

— Чухте човека. Вече е много късно някой от вас двамата да си ходи обратно у дома, така че се успокойте и ме последвайте.

Групата се отправи обратно към селото в мълчание.

Скрит във високите храсти на отсрещния бряг, Яум наблюдаваше сцената разочарован. Блатните духове, които бе призовал бяха така близо до успеха, когато Дракол се намеси и измъкна двамата глупаци от езерото. Черният елф си мислеше, че е успял да убие поне единия, но за съжаление полуудавеният се изправи след като кралският магьосник използва съживително заклинание.

За момент Яум си помисли да нападне групата, но след това прецени, че би било твърде рисковано. Дракол и сам бе сериозен противник, а в компанията му бяха още Макрейд, Рудолф и отвратителната Сианна.

Яум потисна усмивката си, когато чу караницата между избраниците и се отправи към господаря си, като се движеше безшумно през тревите. Стройното му мускулесто тяло бе наметнато с тежка черна роба, магически руни блестяха по плътта му. На челото му се мъдреше знакът на унищожителното око, с който той бе изключително горд.

С който се надяваше да убие Дракол.

Сега обаче Яум имаше други грижи. Пътят му го отведе до лагера на граф Вайлъс, който небрежно лакираше острите си черни нокти с още по-тъмен лак. До него облегнат стоеше убиецът му Оремалку — черен елф, сам белязал лицето си с дълбоки белези, знак, че напълно се е отдал в служба на смъртта. Зад тях стояха орки и гоблини, които подобно на свини грухтяха, докато се хранят.

— Магьосникът Дракол спаси избраниците, но напразно — поклони се Яум. — Те се мразят помежду си и ще се провалят.

— „Ще“ не е достатъчно, приятелю — изправи се граф Вайлъс. — Не е достатъчно за лорд Асмоел, нито пък за мен. Но пък щеше да е разочароващо, ако бяхме приключили с веселбата толкова бързо.