Изумруда на Базилиска

Глава XXV Решението на лорд Асмоел

Четиримата продължиха през гората. Дърветата в нея бяха неприветливи, а пътеките — криволичещи. Въпреки това те някак си успяваха да нацелят верния път, а и не след дълго в далечината забелязаха висок черен замък.

— Дори Форкоу имаше по-добър архитектурен вкус — отбеляза Джефри.

И наистина, дори отдалеч замъкът на лорд Асмоел изглеждаше ужасно, с порутени крепостни стени и бойници, от които зееха цепнатини, приличащи на отворени рани. Сградата сякаш излъчваше хлад и омраза.

— Наистина ли трябва да ходим там? — попита Джефри.

— Малко е късно да задаваш този въпрос — отвърна Чарли.

За пръв път от векове Лорд Асмоел усети едно забравено, неприятно чувство.

Страх.

Бяха победили най-опасните му слуги, Вайлъс и Форкоу. Дори засадата на орките в Планините на Забравата не успя да ги спре. Провалиха се и снежните вълци. Оставаше му Сфинксът, но Асмоел вече не вярваше, че дори това чудовище ще може да се справи с пришълците.

„Сфинксът ще ги пусне“, чу той предателския глас на интуицията си, същият, който го бе направлявал през всичките тези години.

— Какво да правя? — изтрака с челюсти Асмоел. Целият му план щеше да пропадне заради две човешки деца!

„Трябва да използваш Изумруда на Базилиска. Само той може да срази Перлата на Феникса.“

Асмоел се заслуша във вътрешния си глас и мрачно подозрение се заформи в черепната му кухина.

— Кой си ти? — попита наум скелета.

„Какво значение има? Направи така, както ти казвам. Така ще върнеш към живот, ще си върнеш дори младостта. Така ще имаш силата лично да погубиш земните изчадия.“

Лордът се замисли. Нямаше какво да губи, вече бе твърде късно. Дълго бе играл по свирката на гласа, без да си дава никаква сметка.

Той приближи сияещия в отровнозелено Изумруд. Спомни си как на младини бе прострелял отвратителния Базилиск, как бе извадил окото му, воден от интуицията си, как го бе превърнал в Изумруд, дарил го с безсмъртие.

А сега щеше да му върне и младостта.

Или поне така се надяваше.

Когато най-накрая стигнаха порутения замък на Асмоел, видяха, че той има само една останала здрава кула. Друго обаче привлече вниманието им.

На входа на замъка ги очакваше причудливо създание с тяло на лъв, криле на орел и лице на красива жена.

— Какво по дя… — започна Джеф, но Чарли го сръга в ребрата.

— Здравей, почитаеми Сфинксе — поклони се момчето.

— Ти знаеш какво е това? — възкликна Сианна.

— Малцина ме познават в Ралмия — лицето на Сфинкса доби заинтригувано изражение.

— В митовете на моя свят те има — отговори Чарли — и за разлика от други аз съм ги чел — намигна на Джефри.

— Вие победихте граф Вайлъс и заради това ще бъдете пропуснати в замъка. Но само вие двамата. Останалите трябва да останат тук.

— Как така? — възропта Хелана.

— Така е отредено — отвърна Сфинксът, — ако опитате да ме излъжете и четиримата ще станете на камък.

— Добре тогава — заканата на създанието със сигурност не бе блъф.

— Чарлс! — извика Хелана, но момчето сложи ръка на носа й.

— Спокойно, мила. След малко си идвам.

Джефри се обърна към Сианна и в следващия миг двамата се прегърнаха силно.

— Обещай ми, че ще се пазиш — каза елфата.

— Доколкото мога — кимна й.

Целунаха за последно и Сфинксът ги пропусна да преминат в тесен коридор, по чиито стени висяха уродливи гравюри, напомнящи тези от Пещерите на Нощта, но вместо орки, главни действащи лица в тях бяха черни елфи, кланящи се пред лорд Асмоел.

— Чарли — каза Джеф, — да знаеш, че си един от най-страхотните хора, които съм виждал някога.

— Ти също, Джефри.

Коридорът ги изведе до черна желязна врата. Двамата се спогледаха и заедно хванаха дръжката й, преди да дръпнат силно. Вратата се отвори с протяжно скърцане.

Навлязоха в запусната и покрита с паяжини зала, а в центъра й стоеше изправен скелет, вкопчил ръце в отровнозелен скъпоценен камък.

— Закъсняхте, хлапета! Вече задействах силата на Камъка!

Изумруда на Базилиска грейна с ярка светлина, която накара младежите да закрият очи. Зарево покри лорд Асмоел и придаде на костите му плът. За момент той стана красив черен елф и се усмихна, но в следващия миг усмивката му се превърна в гримаса на смъртен ужас. Лицето му се изкриви и забълбука в мехури мрак, които накрая го покриха целия в тъмен пашкул, от който грееха две червени очи. Мракът се избистри и на мястото на младежа се появи възрастен мъж, елегантен на вид и с дълга роба.

Нито Джефри, нито Чарли го бяха виждали някога, но го познаха мигновено. Устите и на двамата зяпнаха в шок и ужас.

— И така — усмихна се мъжът, — архимаг Санарос живее отново.