Боговете на Марс

Глава VIII Дълбините на Омен

Сега разбрах защо черният пират ме е държал в плен на увлекателния си и странен разказ. Той е усетил отдалеч приближаването на помощта и ако не бе трепването в очите му, десантната група отдавна щеше да ни нападне. Но аз бях достатъчно опитен във въздушния бой и можах да предприема най-верните маневри. Дадох заден ход и спуснах малкия ни кораб цели петдесет метра надолу. Виждах над главата си люлеещите се фигури на десантчиците. После вдигнах кораба под остър ъгъл и поставих лоста за скоростта до пределната му точка.

Моята великолепна машина устреми стоманения си нос като стрела на лък в бръмчащите перки на гиганта. Ако можех да ги докосна, огромната маса над нас би била безпомощна в продължение на часове, а бягството ми — отново възможно.

В същата минута слънцето изскочи на хоризонта, разкривайки стотина мрачни, черни лица, надничащи към нас.

Чуваха се яростни викове, раздаваха се команди, но бе много късно да се спасяват огромните перки и ние с трясък се блъснахме в тях.

Едновременно с удара дадох заден ход на машината, но носът й се беше вклинил в дупката, която сам направи в задната част на вражеския кораб.

Секундите, които загубих, за да се освободя, бяха достатъчни за черните пирати. Те изпълниха цялата кабина.

Нямаше борба. Преди всичко нямаше място за истински бой. Ние просто бяхме удавени в множеството. Когато мечовете на воините ме застрашиха, една команда на Ксодор сдържа ръцете им.

— Завържете ги, но не ги убивайте!

Той бе вече свободен и лично наблюдаваше моето обезоръжаване и завързване. Бе убеден, че съм здраво притиснат. Би било така, ако бях марсианец, но сега в мен се надигаше смях от детинските върви, с които омотаваха ръцете ми. Във всяко удобно време бих могъл да ги разкъсам като памучни конци.

Привързаха ни заедно с момичето. Успяха да изравнят нашата машина с повредения боен кораб и скоро ние се озовахме в него.

Стотици черни хора обитаваха този носител на смърт и разруха. Доколкото им позволяваше бойната дисциплина, те ни обкръжиха, за да разгледат по-отблизо пленниците си.

Красотата на момичето предизвика коментари и вулгарни шеги. Очевидно тези самонадеяни свръхчовеци отстъпваха на червените хора от Барзум по рицарство.

Моята късо подстригана черна коса и цветът ми на терн станаха предмет на оживени разговори. Когато Ксодор разказа на другарите си за воинските ми способности и странния произход, те се натрупаха около мен с множество въпроси.

Фактът, че носех въоръжението и украшенията на терн, убит от представител на непозната раса, ги убеди, че съм неприятел на техните наследствени врагове, и ме представи в много добра светлина.

Черните мъже, както казах, бяха красиви и отлично развити физически. Офицерите се отличаваха с великолепието на своето снаряжение. Инкрустирано със злато, платина, сребро и други скъпоценни камъни, то почти покриваше тялото им.

Бойната униформа на най-висшия офицер бе покрита от солидно количество диаманти, което се открояваше върху абаносовия фон на кожата му с необикновен блясък. Гледката беше очарователна — красивите мъже, светлината на техните накити, полираното дърво и великолепните украшения по стените на кабината, инкрустирани с камъни и метал в сложни и красиви рисунки, обгореното злато на ръчните дръжки, блясъкът на оръдията.

Федора и аз, все така вързани, бяхме отведени и хвърлени в малко отделение само с едно кръгло прозорче. Нашите стражари ни оставиха и затвориха вратата зад себе си. Ние чувахме как горните работят около счупените перки и от прозорчето успяхме да видим, че корабът се носи плавно на юг. Известно време никой от нас не проговори. Всеки бе зает със своите мисли. Аз разсъждавах върху съдбата на Тарс Таркас и Тувия.

Дори и да бяха успели да се спасят от преследване, те сигурно са попаднали в ръцете или на червените, или на зелените хора и като бегълци от долината Дор те не могат да очакват нищо друго освен бърза и нелепа смърт.

Колко исках сега да съм с тях. Мисля, че аз бих могъл да разкрия пред интелигентните червени хора на Барзум страшната измама, която едно жестоко и безсмислено суеверие бе наложило върху тях.

Тардос Морс би ми повярвал. В това бях абсолютно сигурен. Познавайки добре неговия характер, бях уверен, че той ще има куража да изрази своите убеждения. Нямах съмнение и в това, че и Дея Торис също би ми повярвала. И други мои приятели — червени и зелени воини — с готовност биха понесли вечното проклятие заради мен. Подобно на Таркас те ще ме следват навсякъде по моя път.

Единствената опасност сега бе тази, че дори и да избягам от черните пирати, аз мога да попадна при неприятелски настроени червени или зелени хора. А това би означавало бърза смърт.

Но трябваше да прогоня тези мисли от главата си, понеже вероятността да се спася някога от настоящите си врагове бе много малка.

Момичето и аз бяхме вързани с едно въже, което ни позволяваше да се движим само метър-два в кръг. Седяхме на една ниска скамейка — единствената мебел в стаята. Тя беше изработена от сорапусово дърво. Подът, таванът и стените бяха от карборундов алуминий — лека и изолираща сплав — широко употребявана от марсианците в бойното корабостроене.

Замислен за бъдещето си, аз не откъсвах очи от прозорчето. Погледнах към Федора. В погледа й долових едно странно изражение, което по-рано не бях виждал върху лицето й. Тя изглеждаше още по-красива.

Нейните светли клепачи премрежваха очите й и една лека червенина покри бузите й. Очевидно се почувства неловко от това, че бе забелязана да съзерцава по-низше от нея същество.

— Дали не намирате разглеждането на същество от по-долен произход за интересно занимание? — шеговито попитах аз.

— О, много — каза тя, — особено когато има такъв хубав профил.

Мой ред бе да се изчервя, но почувствах шегата в гласа й, който търсеше усмивката по пътя към смъртта.

— Знаете ли къде отиваме? — попита Федора.

— Навярно за да търсим решение на въпроса за мистерията на вечността, идваща след смъртта — отговорих аз.

— А аз пътувам към една по-лоша съдба от тази.

— Какво искате да кажете?

— Мога само да се досещам — продължи Федора, — понеже никое тернско момиче, отвлечено от черните пирати в продължение на безбройните векове, когато те са нападали нашите владения, не се е върнало, за да разкаже изпитанията си. Фактът, че те никога не вземат мъже за пленници, подсилва убеждението ми, че съдбата на жените е много по-лоша от смъртта.

— А не е ли това едно справедливо възмездие? — не се въздържах да попитам.

— Защо казвате това?

— Нима терните сами не правят същото с бедните създания, предприели доброволно поклонение по реката на мистерията? Не беше ли Тувия пленница и робиня цели петнадесет години? Не е ли справедливо да страдате и вие така, както сте заставяли други да страдат?

— Вие не разбирате — отговори Федора, — ние, терните, сме свещена раса. За едно по-низше същество е чест да бъде роб при нас. Ако ние не спасим случайно някои от техните раси, които от глупост пътуват по непознатата река към непознат край, всички биха станали плячка на растителните хора и големите бели маймуни.

— Но не насърчавате ли с всички средства суеверието в онези, които живеят във външния свят? — възразих й. — Това е едно от най-злокобните ви деяния. Може ли да ми обясните защо подхранвате жестоката измама?

— Целият живот на Барзум е създаден единствено за да поддържа свещената раса на терните. Как иначе бихме могли да живеем ние, ако външният свят не се трудеше за нас, не ни снабдяваше с храна? Мислите ли, че един терн би се унижил да работи?

— Значи е истина, че вие ядете човешко месо? — ужасено попитах.

Тя погледна на моето невежество със състрадателна жалост.

— Ние наистина се храним с месото на по-низшите същества. Вие не правите ли същото?

— С месото на животните да, но никога с месото на човек.

— Както човекът може да яде животинско месо, така и боговете могат да се хранят с човешко. Свещените терни са боговете на Барзум.

Струва ми се, не успях да скрия обзелото ме отвращение.

— Вие не вярвате — продължи Федора меко — но ако бъдем щастливи да се освободим от плена на черните пирати и отново се върнем в двореца на Матай Шанг, мисля, че ще намерим един важен аргумент, който да ви убеди в погре-шността на вашите схващания. И… — тя се поколеба за миг — може би ще открием начин да ви задържим — като наш.

Тя спусна погледа си надолу и същата лека червенина обагри лицето й. Не разбирах нейните думи. Дея Торис имаше обичай да ми казва, че в някой отношения аз съм същински глупак, и сигурно имаше право.

— Боя се, че не бих се отплатил добре за гостоприемството на баща ви — казах, — защото първото нещо, което бих направил, ако бях терн, ще бъде да поставя въоръжена стража при устието на река Исс, за да отпратя бедните, измамени жертви назад към техния свят. Освен това бих посветил голяма част от живота си за унищожаване на отвратителните растителни хора и подобните на тях големи бели маймуни.

— Не, не — извика момичето, истински ужасено, — вие не трябва да говорите такива светотатствени неща. Не трябва дори да ги мислите. Ако те усетят, при случай че успеем да се върнем в храмовете на терните, вашите страшни мисли биха ви предали на смъртта. Дори моята, моята… — за миг спря развълнувана. — Дори аз не бих могла да ви спася.

Не казах нищо повече. Явно този разговор беше безполезен. Нейното съзнание бе потънало в суеверия повече, отколкото марсианците от външния свят. Те само обожаваха красивата си надежда за един живот в любов, мир и щастие след смъртта. А терните обожаваха отвратителните растителни хора и белите маймуни или поне ги почитаха като убежище на отлетелите души на мъртвите си.

В този момент вратата на тъмницата се отвори и влезе Ксодор.

Той се усмихна приятелски, без следа от жестокост или отмъстителност.

— Тъй като не можете да избягате при каквито и да било обстоятелства — каза Ксодор, — аз не виждам нужда да ви държа затворени тук. Ще срежа въжетата ви, и ще можете да дойдете с мен горе в кабинета. Сега ще ви покажа нещо много интересно и понеже никога не ще се върнете във външния свят, няма да ни навредите, ако ви позволя да видите. За неговото съществуване не знае никой освен първородните и техните роби — подземния вход в свещената земя, в истинското небе на Барзум. Това ще бъде чудесен урок — добави той — за тази дъщеря на терните, защото ще види храма на Ису и може би Ису ще я прегърне.

Федора гордо вдигна глава.

— Какво е това богохулство, пиратско куче? — извика тя.

— Има още много неща да научиш — отговори й Ксодор — и аз никак не ти завиждам за начина, по който ще ги узнаеш.

Когато се качихме в кабината, видях с изненада, че корабът преминава над едно обширно поле от сняг и лед. Нищо друго не се откриваше пред погледа ни във всички посоки.

Можеше да има само едно разрешение на мистерията. Ние летяхме над ледената покривка на Южния полюс. Беше ясно, че сме твърде далече на юг, дори и за големите космати животни, за които марсианците толкова обичат да ходят на лов.

Ксодор бе близо до мен, когато аз гледах надвесен над оградата на кораба.

— Какъв е курсът? — попитах.

— Малко на югозапад — отговори той. — Сега ще се открие долината на Отц. Ще прелетим близо над нея.

— Долината на Отц — не сдържах вика си. — Но не лежат ли там владенията на терните, от които аз току-що избягах?

— Да — отговори Ксодор. — Вие преминахте това ледено поле миналата нощ при дългото си бягство. Долината на Отц лежи в една огромна вдлъбнатина на Южния полюс. Тя е потънала стотици метри под нивото на околната повърхност, като голям кръгъл леген. На разстояние сто километра от нейната северна граница се издигат планините Отц, които обкръжават вътрешната долина Дор, в чийто център лежи загубеното море на Корус. На брега на това море в земята на първородните се издига златният храм на Ису. Натам сме се насочили и ние.

Докато наблюдавах, започнах да разбирам защо само един е избягал от долината на Дор през всичките изминали векове. Учудвах се, че дори и той е успял. Невъзможно е човек сам и пеш да премине тази замръзнала, шибана от ветровете, обширна пустота.

— Пътуването може да се извърши само с въздушен кораб — довърших на глас мислите си.

— Именно така в древността един избяга от терните. Но никой още не е избягал от първородните — каза гордо Ксодор.

Бяхме стигнали най-южния край на голямата ледена преграда. Тя свършваше изведнъж като отвесна стена, висока стотици метри. В основата й се разпростираше равна долина, разкъсвана тук-там от ниски вълнисти хълмове, групи дървета и малки реки, образувани от топенето на ледената преграда.

Минахме високо над нещо, което изглеждаше като дълбок дол, простиращ се на север от ледената стена през долината.

— Това е коритото на реката Исс — каза Ксодор. — Тя тече дълбоко под замръзналото поле и нивото на долината Отц, но тук нейният бряг е открит.

Скоро забелязах нещо, приличащо на населено място, и попитах Ксодор за него.

— Това е село на загубените души. Тази ивица между ледената преграда и планината се смята за неутрална земя. Някои се връщат от доброволното си поклонение по Исс и като се изкачат по стръмните стени на дола под нас, се спират в долината. От време на време някой роб, успял да избяга от терните, се добира дотам.

Те не се опитват да залавят такива, тъй като не може да се излезе от тази долина, а и всъщност твърде много се страхуват от патрулиращите крайцери на първородните, за да се осмелят да напускат често владенията си.

Ние не закачаме жалките обитатели на това място. Те не притежават нищо, което да желаем, нито са достатъчно силни, за да се впускаме в интересна битка. Затова ги оставяме да живеят в мир.

Корабът зави леко на северозапад и скоро оставихме долината на загубените души. Различих от дясната ни страна една черна планина, издигаща се от печалната пустиня на леда. Тя не беше висока и имаше плосък връх.

Ксодор ни беше оставил и ние с Федора стояхме сами до оградата на кораба. Момичето не бе проговорило, откакто бяхме доведени горе на платформата.

— Дали е вярно това, което той ми разказва? — попитах аз.

— Отчасти — да — отговори то. — Това за външната долина е вярно, но онова, което разказа за местоположението на храма на Ису в центъра на неговата земя, е лъжа. Ако то не е лъжа… — поколеба се Федора. — Не, това не може да бъде истина, не е истина! Защото тогава моят народ в продължение на векове е отивал на позорна смърт от ръцете на своите жестоки неприятели вместо в красивия вечен живот, както са ни учили да вярваме, че Ису готви за нас.

— Както по-низшите барзумианци от външния свят се подмамват от вас в долината на Дор, така може би вие самите сте подмамвани към същата жестока съдба — казах аз. — Това е твърде жестока отплата, Федора, но справедлива.

— Аз не вярвам!

— Ще видим — отговорих й и ние отново потънахме в мълчание.

Корабът бързо се приближаваше до черната планина, която очевидно изглеждаше свързана по някакъв неопределен начин с отговора на нашия въпрос.

Близо до тъмния, отсечен конус скоростта на машината беше намалена дотолкова, че едва се движехме. Прелитайки над билото на планината, под нас се отвори зееща уста на голям кръгъл кладенец, чието дъно беше потънало в мастилена чернилка.

Диаметърът на огромната шахта бе около петстотин метра. Стените бяха гладки, изсечени в черна базалтова скала.

За миг корабът неподвижно застана над центъра на зеещата пустота, после започна бавно да се спуска в тъмната пропаст. Той потъваше все повече и повече, докато в обгърналия ни мрак не светнаха неговите лампи и в неясния им блясък ние се спуснахме надолу към самите недра на Барзум.

Пътуването ни трая около половин час и свърши внезапно при купола на необикновен подземен свят. Под нас бушуваха вълните на едно подземно море. Фосфоресцираща светлина откриваше гледката. Хиляди кораби бяха пръснати в лоното на океана. Някъде се издигаха малки острови, за да поддържат бедната растителност на този странен свят.

Бойният кораб величествено се спусна и спря върху водата. Големите му перки бяха свалени и прибрани още по време на слизането ни в шахтата и на тяхно място бяха поставени по-малките, но по-мощни водни перки. Когато те се задвижиха, машината поде отново своето пътешествие така пъргаво и безопасно, сякаш летяхме във въздуха.

Федора и аз онемяхме. Никой от нас не бе чувал, нито сънувал за съществуването на такъв свят под повърхността на Барзум.

Почти всички кораби бяха военни. Имаше и няколко лодки, но не видяхме нито един от големите търговски кораби, които пътуват между градовете на външния свят.

— Тук е пристанището на флотата на първородните — каза един глас зад нас и ние видяхме Ксодор.

— Това море — продължи той — е по-голямо от Корус. То поема водите на по-малкото над него. За да не се премине определеното ниво, четири големи помпени станции изтласкват излишната вода назад в резервоарите, далече на север. Оттам червените хора получават водата, която напоява земите им.

Неговото обяснение даде отговор на един мой стар въпрос. Червените хора винаги са смятали за чудо причината за грамадните струи вода, бликаща от здравата скала на техните резервоари и увеличаваща запасите от скъпоценната течност — тъй рядка във външния свят на Марс.

Учените им никога не са били в състояние да открият секрета на източника на голямото количество вода. С течение на времето просто са я приели като нещо естествено и престанали да търсят произхода й.

Ние преминавахме край острови с необикновени кръгли постройки без покриви и прорязани по средата с малки, оградени прозорци. Те приличаха по-скоро на тъмници. Впечатлението ми се засилваше и от въоръжените стражи по ниските скамейки отвън или патрулиращи по късите крайбрежни ивици.

Малко от тези острови бяха повече от хектар земя. Но скоро пред нас се изправи много по-голям. Оказа се, че това е нашата цел, и корабът бе вързан здраво до стръмния бряг.

Ксодор ни направи знак да го последваме и ние напуснахме кабината, придружени от няколко офицери и войници, и се отправихме към овална постройка близо до брега.

— Скоро ще видиш Ису — обърна се Ксодор към момичето. — Малкото пленници, които вземаме, й се представят. Понякога тя избира между тях роби, за да попълни редовете на своите слугини. Никой не служи на Ису повече от една година — и върху тъмните устни се появи страшна усмивка, която придаде злокобно значение на съобщението му.

Федора, колкото и да не искаше да вярва, че Ису може да има нещо общо с тези хора, бе започнала да изпитва страх и съмнения. Тя плътно вървеше до мен и не бе вече гордата дъщеря на живота и смъртта на Барзум, а едно младо и уплашено същество, попаднало под властта на безпощадни врагове.

Зданието, в което ни отведоха, беше без покрив. В центъра му имаше дълга цистерна за вода, изградена под нивото на пода като басейн за плуване. Близо до едната стена на басейна плуваше странен черен предмет. Не успях да различа веднага дали това е някое от необикновените чудовища, населяващи подземните води, или е сал.

Скоро узнахме естеството му, когато се изправихме на ръба на басейна право пред него. Ксодор извика няколко думи на непознат език. От повърхността на предмета се повдигна капак и от недрата на този странен сал изскочи един черен моряк.

Ксодор се обърна към него:

— Предай на твоя офицер заповедите на датор Ксодор. Кажи му, че аз заедно с офицери и войници, водещи двама пленника, ще бъдем преведени до градината на Ису край Златния храм.

— Благословена да е черупката на твоя пръв прадядо, най-благородни даторе — отговори морякът. — Ще бъде направено, както казваш — и повдигайки двете си ръце с дланите назад над главата по подобие на поздрава, общ за всички раси на Барзум, той изчезна отново във вътрешността на ладията.

Минута по-късно върху платформата се появи един офицер с всичката пищност на снаряжението, подобаващо на чина му, и покани Ксодор. След него и ние се качихме и спуснахме надолу.

Кабината, в която се озовахме, се простираше през целия кораб и имаше кръгли прозорчета от двете страни под водната линия. С влизането ни се раздадоха множество команди и след тях капакът бе затворен и заключен. Корабът затрептя под ритъма на машините си.

— Къде можем да отиваме в такъв малък басейн с вода? — попита Федора.

— Не нагоре — отговорих аз, — защото, макар зданието да е без покрив, отгоре има здрава метална решетка.

— Тогава къде?

— От вида на кораба заключавам, че ще се движим надолу — казах й.

Федора трепна. Толкова дълги векове водите в моретата на Барзум са били само нещо от миналото, че дори тази дъщеря на терните, изправена пред зрелището на едничкото останало море на Марс, изпитваше същия онзи ужас от дълбоката вода, така характерен за всички марсианци.

Обзе ме усещането за потъване. Отивахме бързо надолу. Чувахме как водата струеше край прозорчетата и в мътната светлина, която проникваше през тях, ясно се виждаха кипналите води.

Момичето стисна с болка ръката ми.

— Спасете ме! — прошепна тя. — Спасете ме и всяко ваше желание ще бъде изпълнено. Всичко, което е във властта на Свещените терни, ще бъде ваше. Федора… — тя спря и после с нисък глас каза: — Федора е вече ваша.

Почувствах дълбоко съжаление към бедното момиче и положих ръката си върху нейната. Навярно моето движение бе погрешно разбрано, защото след един бърз поглед из кабината, за да се увери, че сме сами, момичето ме прегърна през шията с двете си ръце и привлече лицето ми към своето.