Боговете на Марс

Глава II Бой в гората

Тарс Таркас и аз нямахме време за разговори, докато стояхме при големия камък, наобиколени от труповете на нашите фантастични нападатели, защото в отговор на зловещия вик на странната фигура високо над нас от всички посоки на долината прииждаше същински поток от ужасяващи създания.

— Трябва да бягаме към скалите — извика Тарс Таркас. — Само там има надежда за временно спасение и можем да намерим някоя пещера, лесно защитима от двама срещу тази орда.

Хвърлихме се заедно през червената морава и аз сдържах бързината си, за да не надмина своя по-бавен другар. Трябваше да изминем около триста метра до скалите и да намерим подходяща позиция за отбрана.

Настигаха ни бързо, когато Тарс Таркас ми извика да мина напред, за да открия убежището. Предложението беше добро, защото по такъв начин печелехме ценни минути, и напрягайки всичките сили на земните си мускули, аз изминах останалото разстояние с големи скокове, които бързо ме доведоха до основата на високите скали.

Първият поглед изпълни сърцето ми с лоши предчувствия, понеже не успях да различа никъде по отвесната скала и най-малка опора за краката освен на мястото, където стоеше зловещият вестител.

От дясната ми страна основата на скалата се губеше в гъстите храсти на гората, която свършваше при самото й подножие. Наляво скалата вървеше непрекъснато през долината, за да се загуби в очертанията на нещо, което изглежда верига от високи планини, ограждащи долината от всичка страни.

Недалече от мен реката извираше от основата на скалите и в тази посока нямаше възможност за бягство. Аз отново насочих вниманието си към гората.

Скалите се изправяха тъмножълти в сянката си. Тук-там бяха прорязани от ивици с тъмночервен и зелен цвят и с редки петна от бял кварц.

Бяха много красиви, но аз едва ли гледах с окото на ценител. Интересувах се от тях само като средство за спасение.

Тарс Таркас се приближаваше бързо към мен, а още по-бързо идваше по петите му страшната орда.

Изглеждаше, че гората е едничкото ни спасение, и аз тъкмо щях да му направя знак, когато слънцето премина върху скалите и щом блестящите лъчи се докоснаха до тъмната повърхност, тя пламна в милиони трептящи багри от горящо злато, огнена червенина, мека зеленина — едно пищно и вдъхновяващо зрелище, върху каквото не се е спирало човешкото око.

Лицето на цялата скала — както по-късно видях — бе тъй осеяно със златни жили, че представляваше същинска стена от този скъпоценен метал, с изключение на местата, където беше прекъсната от огромните рубинови, смарагдови и диамантени камъни — един съблазнителен признак на неизмеримите богатства, които лежаха заровени дълбоко под великолепната повърхност. Но онова, което прикова интереса ми в момента, бяха множеството черни петна, която сега се виждаха съвсем ясно и очевидно прострени и зад клоните. Разбрах почти веднага какво представляват те — тъмни отвори на пещери и следователно възможни пътища за бягство или временно укриване, стига да успеехме да ги достигнем.

Имаше един-единствен път и той водеше през огромните дървета вдясно от нас. Аз можех да се изкача по тях, но Тарс Таркас с неговото мощно тяло и тежина би намерил тази задача непосилна, защото марсианците трудно се катерят. Не бях виждал никога по-рано на тази стара планета нито един хълм или планина, които да надвишават хиляда метра височина над мъртвите морски дъна. Тъй като наклонът до върховете им бе обикновено постепенен, те не бяха трудни за катерене. А и марсиаиците винаги можеха да намерят някой околен път около основата на всяка височина и те го предпочитаха пред по-късите, но по-мъчни преходи.

Но сега нямахме избор освен опита да се изкачим по съседните на скалата дървета и да стигнем до пещерите.

Тарс схвана веднага възможностите и трудностите на плана и ние се спуснахме бързо към най-близките дървета.

Нашите безпощадни преследвачи съвсем ни настигаха и изглеждаше невъзможно за Джедай да влезе в гората, нито проявяваше воля и усилие, защото зелените хора на Барзум не обичат да бягат. Аз никога не бях виждал някой да бяга от смъртта, в каквато и форма да е тя пред него. Но че Тарс Таркас бе най-храбрият, го бе доказвал хиляди пъти. И затова аз знаех, че има друга причина за бягството му, а не страхът от смъртта. Той знаеше, че една по-велика сила от гордостта или честта ме кара да бягам пред тези бесни унищожители. В моя случай това бе любовта — любовта на божествената Дея Торис. А причината на великата и внезапна любов на Тарс към живота аз не отгатнах, защото те по-често търсят смъртта, отколкото живота — тези странни, жестоки, нещастни хора.

Най-после ние достигнахме сенките на гората, докато непосредствено зад нас тичаше най-бързият от преследвачите ни — един гигантски растителен човек с протегнати нокти, готов да впие в нас своите кръвосмукателни уста.

Той беше около сто метра напред от най-близкия си другар и затова аз извиках на Тарс да се качи на едно голямо дърво, опиращо се в скалата, докато аз се справя с чудовището. Така щях да дам на Таркас възможност да достигне по-голяма височина, преди цялата орда да ни настигне. Но аз не преценявах нито хитростта на моя непосредствен противник, нито бързината, с която другите изминаваха разстоянието. Когато вдигнах меча си, за да нанеса на чудовището смъртоносен удар, то се спря в устрема си и докато моето оръжие профуча във въздуха, голямата му размахана опашка ме събори на земята. В следващия миг животното бе върху мен, но преди да впие отвратителните си уста в гърдите и гърлото ми, аз сграбчих пипалата му.

Растителният човек бе мускулест и тежък, но по-голямата ми подвижност заедно със смъртоносната задушаваща хватка би ми донесла победата, ако имахме време да премерим силите си безпрепятствено. Докато се борехме около дървото, по което Таркас мъчително се катереше, аз внезапно съзрях през рамото на противника си голямото множество преследвачи, които бяха едва ли не до мен.

Най-после видях и естеството на другите чудовища, които бяха дошли с растителните хора в отговор на зловещия зов на човека от скалата. Най-страховитите от марсианските създания — големите бели маймуни на Барзум.

От моя предишен живот на планетата познавах напълно тях и похватите им и мога да кажа, че от всички ужасни, зловещи жители на този страшен свят само белите маймуни ми вдъхваха истинско усещане за страх.

Мисля, че причината за чувството, което пораждаха в мен, се дължеше на забележителната им прилика с нас, земните хора. Един крайно зловещ, човешки вид, който е съчетан с огромен ръсг. Те са високи около пет метра и вървят изправени на задните си крака. Подобно на зелените марсианци те имат междинни двойки ръце. Очите им са съвсем близо едно до друго, но не са изпъкнали, както при зелените хора; ушите им са разположени странично и високо, а в устата и зъбите приличат на африканска горила. Върху главите им расте грамадна грива от щръкнали коси. В очите на тези животни аз гледах през рамото на моя враг. После в яростна вълна от рев, мяукане и писък те се хвърлиха върху ми и от всичките звуци, които пълнеха ушите ми, най-отвратително бе ужасното мяукане на растителните хора.

В един миг десетки свирепи зъби и остри нокти се забиха в плътта ми. Студени, смучещи устни се впиха в артериите ми. Макар притискан от грамадните тела, успях да се изправя на крака, след което, все още стискащ меча си, аз направих такива опустошения сред тях, че за минута останах свободен.

Всичко това, което описвах така дълго, се случи за кратко време, за което Тарс се бе спуснал от клоните, които беше стигнал с такъв неимоверен труд. Когато аз отблъсквах и последния от нападателите си, грамадният Таркас скочи до мен и ние отново се биехме гръб до гръб, както преди.

Но дори и двата най-добри меча не могат да се държат вечно срещу бесните животни, които не познават поражението, докато студената стомана не накара сърцата им да спрат. Затова стъпка по стъпка ние бяхме изтикани назад и най-после застанахме под гигантското дърво, което бяхме избрали за изкачване. Под натиска на последвало нападение ние отстъпихме отново, докато се озовахме зад основата на колосалния дънер.

Внезапно чух от Тарс един тих, ликуващ вик.

— Тук има убежище поне за един от нас, Джон Картър — каза той. Аз видях отвърстие около метър в основата на дървото.

— Влизай вътре, Тарс Таркас — извиках, но той каза, че тялото му е твърде голямо за малкия отвор, докато аз бих могъл да се пъхна лесно.

— И двамата ще умрем, ако останем отвън, а тук има един малък шанс. Възползвай се, може би ще се спасиш, за да отмъстиш за мен. Безполезно е да се опитвам да се вмъкна в такава малка дупка.

— Тогава ще умрем заедно, Тарс Таркас — отговорих аз, — защото аз не ще вляза пръв. Нека отбранявам отвора, докато ти влезеш, а после моето по-малко тяло ще ми позволи да се вмъкна при теб, преди те да ми попречат.

И ние се биехме яростно, със смъртоносни удари срещу безбройния неприятел.

Най-после Тарс отстъпи с думите:

— Твоят обичай винаги е бил да мислиш за своя живот едва накрая, Джон Картър, както и да командваш живота и действията на другите, дори на най-великия от Джедаите, които владеят над Барзум.

Върху жестокото му, сурово лице имаше една мрачна усмивка, когато той се обърна да чуе думите на едно същество от друг свят — на един човек, чийто ръст бе по-малък от половината на неговия.

— Ако ти паднеш, Джон Картър — каза той, — знай, че жестокият и безсърдечен Тарку, когото ти научи на приятелство, ще излезе, за да умре заедно с теб.

— Както искаш, приятелю — отговорих аз, — а сега бързо с главата напред, докато те прикривам.

При тези думи той се поколеба, защото никога по-рано през целия си живот на непрекъсната борба той не бе обръщал гръб на нищо друго освен на мъртъв или победен неприятел.

— Бързай, Тарс Таркас — настоявах аз, — или и двамата ще паднем. Аз не мога да ги задържам сам вечно.

Когато той легна на земята, за да се вмъкне в дървото, цялата виеща глутница се хвърли върху ми.

Блестящото острие на моя меч святкаше, ту зелено от лепкавия сок на някой растителен човек, ту червено от ярката кръв на бяла маймуна, но винаги летящо от един противник към друг.

Биех се така, както никога по-рано, и то при такова неравенство, че сам не можех да разбера как издържат мускулите ми.

От страх, че можем да избягаме, съществата удвоиха усилията си да ме повалят и макар земята около ми да бе затрупана от трупове и умиращи, те успяха най-после да ме надвият и аз за втори път този ден паднах между тях.

Но едва победен, веднага почувствах, че едни мощни ръце сграбчиха глезените ми и аз бях повлечен към убежището във вътрешността на дървото. За момент бях разпъван на две различни страни — от Тарс Таркас и от един растителен човек, който се бе впил упорито в гърдите ми, но аз наместих острието на меча си под гърдите му и с един удар разпорих корема му.

Разкъсан и облян в кръв от многото жестоки рани, аз лежах задъхан в хралупата, докато Тарс отбраняваше отвора от яростната тълпа навън.

В продължение на час те виеха около дървото, но след няколко опита да ни достигнат ограничиха усилията си до тероризиращи писъци.

Най-после ни изоставиха и нашето приключение изглежда се превръщаше в обсада. Едничката последица от това можеше да бъде гладна смърт, но дори ако можехме да се изплъзнем след настъпването на мрака, къде можехме да насочим стъпките си с надежда за спасение в тази непозната и враждебна долина?

Когато нападенията на нашите неприятели престанаха и очите ни свикнаха с полумрака, аз започнах да изследвам вътрешността на нашето странно убежище.

Дървото бе кухо, с ширина около петнадесет метра в диаметър и от неговия равен, корав под заключих, че то често е било употребявано за скривалище. Когато вдигнах очите си към покрива, за да разбера височината, високо над мен блещукаше светлина.

Горе имаше отвор. Ако успеехме да го стигнем, ние можехме да се доберем до скалните пещери. Свикнал със смътната светлина, аз продължих моите изследвания и скоро открих груба стълба в другия край на кухината.

Изкачих се бързо по нея, за да открия, че тя се допира с горния си край до една редица дървени пръчки, които кръстосваха стеснената, тръбообразна вътрешност на дървесния ствол. Тези пръчки бяха поставени една над друга на разстояние около метър и представляваха чудесна стълба дотам, докъдето можех да видя.

Когато се спуснах, описах подробно моето откритие на Тарс Таркас, който предложи да продължа изследванията си нагоре, докъдето стигна, а той ще пази входа от възможно нападение.

Изследвайки странната тръба, аз открих, че стълбата от хоризонтални пръчки върви нагоре, докъдето ми стига погледът, и при изкачването светлината ставаше все по-силна. Аз продължих цели сто и петдесет метра, докато стигнах отвора в стъблото, който пропускаше светлината. Той бе с почти същия диаметър, както входът в основата, и се отваряше върху един дебел, плосък клон, чиято изтъркана повърхност свидетелстваше за дългата му употреба като стъпало за слизане и изкачване.

Не се осмелих да изляза на клона от страх, че може да бъда открит и отстъплението ни в тази посока да бъде отрязано, затова бързо заслизах към Тарс.

Скоро стигнах при него и ние заедно се заизкачвахме по дългата стълба към отвора.

Тарс вървеше напред и когато аз стигнах първата от хоризонталните пръчки, изтеглих стълбата нагоре след себе си, подадох му я и той я отнесе по-нагоре, където я залости здраво до стената на тръбата. По същия начин аз извадих по-долните пръчки, които изминавах, тъй че ние скоро лишихме вътрешността на дървото от всички възможни средства за изкачване на едно разстояние от основата около тридесет метра. По такъв начин осуетихме нападение и преследване в гръб.

Както научихме по-късно, тази предпазна мярка ни е спасила от страшни изпитания.

Когато стигнахме отвора на върха, Тарс Таркас се отдръпна настрана, за да мога да изследвам положението, тъй като поради по-малката си тежина и по-голяма подвижност аз бях по-приспособен за опасното преминаване по висящия път. Клонът, на който се озовах, се издигаше под малък ъгъл към скалата и когато тръгнах по него, аз открих, че той свършваше един-два метра над неголяма издатина от скалата при входа на тясна пещера. По-тънкият край на клона, който наближавах, се огъна под моята тежина, докато с предпазливите си стъпки до самия му край той не се изравни с издатината, на разстояние от около половин метър от нел.

Далече под мен лежеше яркочервеният килим на долината, а близо хиляда и петстотин метра нагоре се извиваше святкащата повърхност на огромни скали.

Скалата, пред която стоях, не бе една от онези, които видях от земята. Но доколкото разбрах, тя бе толкова добра за нашата цел колкото и другите и затова аз се върнах на дървото за Тарс Таркас.

Ние тръгнахме заедно по люлеещия се клон, но когато стигнахме края му, открихме, че нашата тежест така наведе клона, че отворът на пещерата остана високо над нас.

Тарс Таркас се върна по клона, като остави най-дългия си кожен пояс у мен, и щом клонът се вдигна до удобната височина, аз влязох в пещерата. По-късно се озовахме на една малка издатина с великолепен изглед към долината, простряна под нас. Пищната гора и яркочервената морава обкръжаваха едно мълчаливо море и над всичко се извисяваха блестящите чудовищни скали пазачи. Стори ни се, че различихме едно позлатено минаре, светещо под слънцето сред вълнистите върхове на далечните дървета, но сметнахме това за халюцинация, породена от голямото ни желание да открием следи от цивилизовани хора в това прекрасно, но непристъпно място.

Под нас, върху брега на реката, големите бели маймуни гълтаха последните останки от другарите на Тарс Таркас, докато големите орди на растителните хора пасяха на все по-широки кръгове от поляната.

Знаейки, че сега нападение откъм дървото е невъзможно, ние решихме да изследваме пещерата. Имахме всички основания да вярваме, че е само продължение на пътя, който вече бяхме извървели бог знае накъде, но очевидно — далеч от тази долина на ужасяваща свирепост.

Напредвайки, ние открихме един тунел, добре издълбан в здравата скала. Неговите стени се издигаха на пет метра над широкия под. Покривът бе сводест. Нямахме средство за осветление и бавно опипвахме пътя си във все по-увеличаващата се тъмнина, докато Тарс се държеше за едната стена, аз — за другата, при това хванати за ръце, за да не попаднем в някакви отклонения и да се загубим в тях. Скоро се намерихме пред една препятствие, което ни спря. Приличаше повече на преграда, отколкото на внезапен край на пещерата, защото бе построено не от материала на скалата, а от нещо, което на пипане приличаше на твърдо дърво.

Аз шарех мълчаливо с ръце по повърхността му и скоро бях възнаграден с напипването на копче, което обикновено на Марс означава врата, както една брава на земята.

Натискайки го леко, почувствах със задоволство, че вратата се отваря пред мен, и в следващия миг ние надзърнахме в слабо осветена зала, която, доколкото видях, бе пуста.

Без много шум отворих вратата широко и прекрачих в залата, последван от Тарс. Докато мълчаливо оглеждахме наоколо, един слаб шум ме накара да се обърна бързо и за свое учудване видях вратата да се затваря с остро щракане, задвижена от невидима ръка.

Хвърлих се към нея, за да я отворя, защото нещо в неестественото движение на вратата и напрегнатата тишина на залата предвещаваха някакво дебнещо зло, скрито сред недрата на Златните скали.

Пръстите ми драскаха безпомощно по неподвижната врата, а очите ми търсеха напразно вътрешната страна на копчето, което ни бе пропуснало.

И после един жесток и подигравателен смях от невидима уста проехтя в мрачната зала.