Боговете на Марс

Глава XX Въздушният бой

Два часа след като напуснахме моя дворец в Хелиум, или около полунощ, аз, Кантос Кан и Ксодор пристигнахме в Хастор. Карторис, Тарс Таркас и Хор Вастус заминаха с друг крайцер направо за Тарк.

Транспортът трябваше да тръгне веднага и да се движи бавно на юг. Флотата щеше да ги настигне сутринта на другия ден.

В Хастор ние намерихме всичко в пълна готовност. Кантос Кан бе уредил всяка подробност до педантизъм и само минути след пристигането ни първият от корабите се вдигна във въздуха. Секунда след секунда гигантите грациозно излитаха в нощта, за да образуват дълга, тънка линия, простираща се с километри на юг.

Едва след като влязохме в кабинета на Кантос, аз се сетих да попитам за датата, защото все още не знаех точно колко време съм лежал в подземията на Зат Арас. С болка и отчаяние разбрах колко неточно съм пресмятал. Бяха изминали триста шестдесет и пет дни — вече беше твърде късно, за да спасим Дея Торис.

Тръгнахме не за да освобождаваме, а да отмъщаваме. Не споделих ужасното си откритие, че преди да влезем в храма на Ису, принцесата на Хелиум ще е мъртва.

Какъв смисъл имаше сега да товаря приятелите си с личните си скърби — те бяха споделили достатъчно от тях. Щях да запазя завинаги мъката си; в себе си. Все пак експедицията би помогнала много на народа на Барзум, като му открие с факти жестоката измама, на която е бил жертва от векове, и да спаси хиляди души от жестоката съдба на доброволно поклонение.

Ако освободим за червените хора прекрасната долина Дор, земята на загубените души, простираща се между планините Отц и ледената преграда, те щяха да разполагат със земя, която щеше да им донесе богати плодове.

Там, в дъното на умиращия свят, се намираше единственото естествено производително пространство. Само там падаше дъжд и бликаше вода в изобилие. А сега това бяха пасища за диви животни и за злобните останки на няколко мощни раси, които са затворили за милионите други жители на Барзум тези плодородни простори. Ако успеех да разруша веднъж завинаги преградата на религиозното суеверие, държала червените хора далече от това Елдорадо, това щеше да бъде единствената истинска отплата за смъртта на моята прекрасна Дея Торис. Отново бих се жертвал за Барзум, за да увековеча мъченичеството на принцесата си.

Рано сутринта при първите лъчи на зората ние видяхме транспортните машини и техния конвой. Разменихме традиционните сигнали. Тук трябва да спомена, че радиограмите много рядко се употребяват във военно време или за предаване на тайни известия в мирно, защото с усъвършенстването на апаратурите са се изчерпали почти всички възможности за безопасно безжично съобщаване и нито едно военно командване не рискува да предава важните известия по този начин.

Таркас рапортува, че всичко при тях е наред. Бойните кораби заеха предна позиция и двете флоти бавно полетяха заедно над ледената покривка, над повърхността, за да избегнем съгледвачите на терните, чиито земи приближавахме. Далеч напред единичните въздушни разузнавачи ни предпазваха от изненади. Такава защита имахме и по двата фланга. Останалите по-малки машини защитаваха тила ни. Вече няколко часа летяхме в такъв строй към Омен, когато един от разузнавачите се завърна и доложи, че вижда конусообразния връх на купола. В същата минута друг един откъм левия фланг полетя към кораба на главнокомандващия.

Бързината, с която идваше, издаваше важността на съобщението. Кантос Кан и аз го посрещнахме на малката предна палуба, съответстваща на капитанското мостче в земните кораби. Малката машина едва бе докоснала площадката и летецът разтревожен излетя от нея.

— Голяма флота от бойни кораби лети от юг към югоизток, принце — докладва той. — Около няколко хиляди кораба са устремени право към нас.

— Шпионите на терните неслучайно са били в двореца ти, Джон Картър — каза Кантос. — Какво ще заповядаш?

— Изпратете десет бойни кораба да пазят входа на Омен и да не допускат нито един противник да излезе или влезе в шахтата. Така ще се опитаме да затворим голямата флота на първородните. Подреди останалите във форма на триъгълник с острие, насочено към югоизток. Заповядай на транспортните машини, заобиколени от конвоя си, да следват близо опашките на бойните кораби, докато острието не се вреже в неприятелската линия. После корабите от всяко крило на строя да нападнат стремително и да изтласкат врага назад, за да образуват път през линията му, по който транспортните и конвоят с голяма бързина да заемат позиция над храмовете и градините на терните. Там нека се спуснат на земята и да дадат на Свещените терни такъв урок по изкуство да се воюва, който те да помнят векове. Без да се отклоняваме от главната цел на експедицията, трябва да отбием нападението на терните и да прекратим атаките им, за да сме спокойни и за завръщането си.

Кантос Кан ме изслуша внимателно и предаде заповедите ми на чакащите адютанти. За невероятно кратко време строят на бойните кораби се промени съгласно нарежданията ми. Десетте, които трябваше да пазят входа на Омен, вече летяха към целта си, транспортните и конвоят се нареждаха в подготовка за атаката през неприятелските редици.

Дадена бе заповед за максимална скорост. Флотата на враговете ни беше вече пред нас. Тя образуваше пречупена линия докъдето поглед стига в двете посоки, с три кораба в дълбочина. Нашето нападение бе така внезапно, както светкавица в ясно небе.

Всички фази на плана ми се развиваха блестящо. Грамадните ни машини се врязаха в линията на тернските кораби. После строят ни се отвори и откри пътя за транспортните, които полетяха към храмовете на терните, облени от слънчевата светлина.

Докато терните отблъскваха с ужас нападението ни, хиляди зелени бойци се спуснаха в градините им, а други от ниско летящите машини насочваха безпогрешно пушките си срещу стражите, защитаващи храмовете.

Високо над страшния шум на земния бой двете големи флоти се сблъскаха в титанична борба. Крилата на нашата флота бавно събираха краищата си и политаха в кръг — типичен прийом в марсианската въздушна война.

Корабите под командването на Кантос Кан се движеха с голяма скорост и бяха труден прицел за неприятелите. Когато се изравняваше на една линия с техен кораб, всеки наш откриваше огън. Терните се опитваха да пробият строя ни с мощна атака, но безрезултатно.

От мястото си в кабината аз виждах как вражеските кораби един след друг падаха стремглаво. Маневрирахме бавно в смъртоносния си кръг и стигнахме градините, където се биеха зелените бойци. Заповядах им да се оттеглят. Те издигнаха машините си в центъра на кръга.

Огънят на терните почти престана. Те бяха претърпели огромни загуби и с готовност ни оставиха да следваме пътя си. Но изглеждаше, че измъкването ни няма да е така лесно, защото едва бяхме поели към Омен, когато северният хоризонт се покри от плътна черна линия. Това не можеше да бъде друго освен военна флота.

Все още ни беше трудно да разберем чия е и накъде е насочена. Когато наближи достатъчно, операторът на Кантос Кан получи една радиограма и веднага му я предаде.

«Кантос Кан, в името на Джедая на Хелиум, предай се, защото не можеш да избягаш. Зат Арас.»

Терните явно бяха заловили и превели съобщението едновременно с нас, защото веднага подновиха бойните си действия, разбирайки, че скоро ще бъдем нападнати от друг неприятел. Преди Зат Арас да даде първия си изстрел, отново бяхме влезли в бой с тернската флота. Тежките оръжия на Арас също откриха страшен огън. Кораб след кораб политаха под безмилостните изстрели на врага.

Заповядах на зелените воини отново да слязат в градините на терните.

— Излейте силата и отмъщението си до последната капка — наредих на зелените си съюзници, — защото до нощта няма да остане нито един, комуто да отмъщавате за сторените злини.

Скоро видях и десетте бойни кораба, на които заповядах да пазят входа на Омен. Те бързо се връщаха, като стреляха непрекъснато със задните си оръдия. Явно бяха преследвани от нови неприятели. Но есе едно, положението не можеше да стане по-лошо. Експедицията бе осъдена. Никой от участниците в нея не можеше да се върне през мъртвата ледена покривка. Исках само в последната минута преди смъртта си да изправя дългия си меч пред Зат Арас. Единствено той бе виновен за нашия неуспех.

В полезрението ми попаднаха и преследвачите на десетте бойни кораба. В първия момент не вярвах на очите си, но трябваше скоро да призная, че експедицията ни е сполетяна от най-фаталното нещастие — корабите, които виждах, принадлежаха на флотата на първородните. А според плановете ни те трябваше да бъдат затворени в Омен. Каква поредица от несполуки и нещастия! Каква ли страшна съдба ме преследваше, та на всяка крачка срещах такива препятствия? А дали не ме преследваше проклятието на Ису? Понякога наистина си мисля, че отвратителният й труп излъчваше злокобна божественост.

Присъединих се към хората си, отблъскващи терните от техен кораб, който ни бе закачил с куки от едната страна. В яростта на ръкопашния бой моята стара, безгранична самонадеяност се възвърна. И когато терн след терн падаха под острието на меча ми, бях уверен, че ще изтръгнем победата дори и в края, пред самото поражение.

Присъствието ми сред войниците така ги въодушеви, че след няколко минути взехме връх и нахълтахме в кораба на терните, за да видим как командирът се хвърля от палубата в знак на отчаяние от изгубената победа.

Присъединих се към Кантос Кан, който бе наблюдавал всичко. Той веднага издаде заповед на един от офицерите си и скоро знамето на принца на Хелиум се развя по всички възможни посоки от кораба на главнокомандващия. Мощен вик на въодушевление се изтръгна от войниците около нас. Той бе подет и от екипажите на другите кораби, когато и те на свой ред развяха моето знаме.

Тогава Кантос Кан отправи удара си. Прозвуча сигнал, ясен за всеки воин, участващ в тази жестока битка.

«Хора на Хелиум, за принца на Хелиум срещу всички негови врагове!» — гласеше той. Скоро флагът ми се развя и върху един от корабите на Зат Арас. Последваха го и други. На някои от тях се завързваха ръкопашни боеве между зодангийските воини и хелиумските екипажи. В един миг знамето на принца вече се развяваше над всички кораби, следващи Зат Арас. Той водеше около пет хиляди бойни машини.

Небето бе почерняло от трите грамадни флоти. Сега Хелиум бе обединен. Но беше трудно да се маневрира в това осеяно от огън небе.

Корабът на Арас беше близо до моя. Неговият екипаж ни обстрелваше ожесточено. Разделяха ни едва няколко метра. Готовите за скачане войници от двата кораба бяха приготвили мощни куки. Предстоеше смъртна борба. Първите железни обръчи бяха хвърлени. Аз отидох при войниците си, когато те се опитваха да отворят пътя към неприятелския кораб. С леко тласване машините се прилепиха една до друга и аз успях пръв да скоча на палубата на Зат Арас. Последва ме ентусиазираната и яростна тълпа от най-добрите и смели воини на Хелиум. Зодангийците отстъпиха пред мощния им устрем.

— Ти си мой пленник, Зат Арас — извиках аз, когато застанахме лице в лице. — Предай се и аз ще те пощадя.

За миг той се поколеба, но захвърли оръжието си и тръгна към противоположната страна на палубата. Преди да го настигна, той прескочи оградата и полетя в страшните дълбини.

Така безславен беше краят на Зат Арас, Джедая на Зоданга.

Но сражението продължаваше. Терните и черните не се обединиха срещу нас. Всеки път, когато тернски кораб срещнеше кораб на първородните, се завързваше ожесточен бой. В тази омраза съзрях нашето спасение.

Предадох навсякъде нарежданията си нашите кораби по-бързо да се оттеглят от битката, като заемат позиции на запад и на юг от биещите се. Изпратих и един въздушен разузнавач при зелените хора долу в градините, за да се присъединят и те към нас.

На командирите си заповядах чрез хитрост и внимателно маневриране да изправят един срещу друг корабите на наследствените врагове — терни и първородни. Тази стратегия успя и преди залез-слънце имах удоволствието да видя, че всички от моята могъща флота са се събрали на дължина около тридесетина километра югозападно от продължаващото сражение между черни и бели.

Прехвърлих Ксодор на друг кораб и заедно с всичките транспортни машини и хилядите бойни кораби го изпратих право над храма на Ису. Аз, Карторис и Кантос Кан се насочихме с останалите към входа на Омен.

Планът предвиждаше да се опитаме да извършим съвместно нападение върху земята на първородните призори на следващия ден. Тарс Таркас със зелените войници и Хор Вастус с червените, водени от Ксодор, трябваше директно да нападнат градините на богинята и околните полета, а ние тримата да изведем нашия по-малък отряд от морето на Омен през подземията до храма.

Чак сега научих истинската причина за оттеглянето на десетте кораба от устата на шахтата. Когато те пристигнали, флотата на първородните вече излизала. Влезли веднага в бой, за да спрат потока от черното подземие, но неравенството в силите ги принудило да отстъпят.

С голяма предпазливост и под прикритието на нощта приближихме шахтата. На разстояние няколко километра пратих сина си с малък разузнавач да огледа обстановката. След половин час той се завърна и доложи, че няма и следа от патрулни кораби или неприятелски сили.

При отвора спряхме, за да могат всички следващи ни кораби да заемат определени позиции. С кораба на главнокомандващия аз се спуснах бързо в черните дълбини. В бърза последователност полетяха и другите.

Бяхме решили да се оставим на случайността, за да успеем да стигнем до храма по подземния път, и не оставихме никаква стража горе при отвора. А и да защитавахме тила си, едва ли би ни помогнало, тъй като не разполагахме с достатъчно сили да се противопоставим на флотата на първородните, ако тя се завърнеше и атакуваше.

Оттук нататък разчитахме главно на смелостта и хитростта си. Мислех, че за първородните, които бяха на пост, ще е нужно известно време, за да разберат, че влизащите кораби не принадлежат на флотата им, а са вражески.

Така и стана. Голяма част от корабите ми бяха в безопасност във водите на Омен, преди да отекне първият изстрел. Разразилият се бой бе кратък, но ние постигнахме пълна победа, защото първородните, убедени в силата си, бяха оставили само една шепа стари и негодни кораби да пазят голямото пристанище.

По предложение на Карторис ние стоварихме пленниците си под стража на два от по-големите острови и отведохме корабите им при шахтата, където вклинихме някои от тях във вътрешността на кладенеца. После пуснахме отблъсквателната енергия на останалите. Те се издигнаха нагоре и затвориха входа към Омен.

За да се завърне в пристанището си, на флотата на първородните щеше да й трябва много време, докато преодолее препятствията. Вече имахме възможност необезпокоявани да се отправим по подземните канали. Първата мярка, която взех, бе лично с един отряд да побързам за острова с подводницата, която завзех без особена съпротива от страна на оредялата стража.

Навсякъде поставих усилена охрана и зачакахме Карторис и останалите.

Между пленниците бе и Йерстед, командирът на подводницата. Той ме позна, тъй като три пъти се бяхме срещали по време на затворничеството ми тук.

— Как ти се струва сега? — запитах го аз. — Ти стана пленник на бившия си затворник.

— Не ще е за дълго, Джон Картър — отвърна той с мрачна усмивка. — Ние те очаквахме и сме готови.

— Тъй ще е наистина. Защото вие всички бяхте готови да станете мои пленници дори и без бой.

— Явно флотата ни те е пропуснала, но скоро тя ще се завърне в Омен.

— Не зная дали флотата ви ме е пропуснала — казах аз. Но той не ме разбра и в погледа му долових нескрито смущение.

— Много ли пленници пътуват към Ису в твоя мрачен кораб, Йерстед?

— Твърде много — отговори капитанът.

— Не си ли спомняш за една жена на име Дея Торис?

— Да, спомням си я заради красотата й и затова, че е жена на първия смъртен, избягал някога от Ису през хилядите години на нейното властване. Казват, че Ису я познава като жената на един и майката на друг, вдигнали ръце срещу живота й.

Потръпнах от ужас при мисълта за наказанието, което Ису може да наложи на Дея Торис за светотатственото поведение на съпруга и сина й.

— А сега къде е Дея Торис? — попитах аз, страхувайки се, че той ще изрече зловещи думи. Но аз обичах принцесата си и не можах да се въздържа да не чуя дори и най-лошото за съдбата й от устата на онзи, който я бе видял жива. Това ме приближаваше до нея.

— Вчера по традиция се състояха месечните ритуали на Ису — отговори Йерстед — и аз я видях да седи на мястото си в краката на Ису.

— Как! — извиках аз. — Значи не е мъртва?!

— О, не — продължи черният, — не е изминала година, откакто тя лицезря божествената красота на…

— Не е изминала година… — прекъснах го аз.

— Разбира се, не са минали повече от триста и седемнадесет дни.

Едва успях да сдържа голямата си радост. Колко съм бил глупав! Бях забравил разликата между марсианската и земната година. Десетте земни години, които бях прекарал на Барзум, се равняваха на пет години и деветдесет и шест дни марсианско време, чиито дни са 41 минути по-дълги от земните, а годината има 687 дена.

«Навреме сме!» — тези думи преминаха в главата ми и сигурно ги бях произнесъл високо, защото Йерстед поклати глава.

— Навреме, за да спасиш принцесата си! — каза той. — Не, Джон Картър, Ису не ще изпусне своето. Тя знае, че ти идваш, и преди някой вандалски крак да оскверни преддверията на храма й, ако това нещастие може изобщо да се случи, твоята Дея Торис ще бъде отнесена далече от най-малката възможност за освобождаване.

— Искаш да кажеш, че тя ще бъде убита, за да ми попречат да я освободя? — попитах аз.

— Не, това е последното средство. Чувал ли си някога за Храма на слънцето? Ще я отведат там. Той се намира далеч във вътрешния двор на Ису и е малка постройка, чиято кула се издига високо над другите от големия храм. Под кулата в земята лежи основната част, състояща се от шестстотин осемдесет и седем кръгли стаи, разположени една под друга. Те са свързани с подземията на Ису чрез коридори, изсечени в масивна скала.

С всяко завъртане на Барзум около слънцето се завърта и храмът. Така веднъж в годината входът на отделната стая застава срещу коридора — единствената връзка с външния свят. Тук Ису затваря онези, от които не е доволна, но които не иска да умъртви веднага. Или за наказание на някой благородник тя го затваря в една от стаите за една година. Често пъти с осъдения остава и един палач, та смъртта да настъпи под най-ужасна форма. Понякога заповядва в стаята да оставят храна, достатъчна да поддържа живота само толкова дни, колкото тя е определила. Ето така ще умре Дея Торис и нейната съдба ще бъде решена от първия чужд крак, който пристъпи прага.

Макар и да бях извършил чудеса и да бях само на няколко крачки от моята божествена принцеса, всъщност бях по-далеч от нея, отколкото от бреговете на Хъдзън, пред моята къща, на милиони километри оттук.