Боговете на Марс

Глава III Мистериозната зала

След като този ужасен смях престана да отеква в скалистата стая, ние дълго стояхме в напрегнато мълчание. Никакъв друг звук не наруши тишината, нито нещо влезе в полезрението ни…

Най-после Тарс Таркас се засмя тихо, тъй както правят тези странни хора, когато са в присъствието на нещо ужасно. Това не е истеричен смях, а по-скоро израз на удоволствието, идващо от неща, които у земните хора предизвикват отвращение или сълзи. Много пъти съм ги виждал да се търкалят по земята в луди припадъци от неудържимо веселие, когато гледат смъртните агонии на жени и малки деца под мъченията на онзи адски празник на зелените марсианци — Великите игри.

Погледнах усмихнато Таркас, защото сега наистина имаше по-голяма нужда от усмивка, отколкото от треперене.

— Как разбираш всичко това? — попитах. — Къде, по дяволите, сме ние?

Той ме погледна изненадан.

— Къде сме ние? — повтори. — Нима ти не знаеш къде сме, Джон Картър?

— Аз зная само, че съм в Барзум, а без теб и големите бели маймуни не бих разбрал дори и това, защото зрелищата, които видях днес, така не приличат на нещата в моя любим Барзум, какъвто го знаех преди десет дълги години, както не приличат и на моя роден свят. Не, Тарс Таркас, аз не зная къде се намираме.

— Къде беше ти, след като преди години отвори гигантските врати на атмосферната инсталация, когато операторът умря, машините спряха и целият Барзум умираше от задушаване? Дори тялото ти не беше намерено, макар че Джедай от Хелиум и неговата внучка, твоята принцеса, предлагаха такива баснословни награди, че дори принцове участваха в търсенето.

Само едно заключение можеше да се направи, когато всички усилия да те намерят пропаднаха, а именно че си предприел дългото, последното поклонение по мистериозната река Исс, за да чакаш в долината Дор, по бреговете на загубеното море Корус красивата Дея Торис, твоята принцеса. Никой не можеше да се сети защо си заминал, след като тя е още жива.

— Слава богу — прекъснах го аз. — Аз не смеех да те попитам, защото се страхувах, че е твърде късно да я спася. Когато я оставих в царските градини на Тардос Море през онази далечна нощ, тя беше толкова зле, че дори тогава едва се надявах да стигна атмосферната инсталация, преди да е отлетял завинаги нейният скъп дух. А тя още живее!?

— Тя живее, Джон Картър.

— А ти не ми каза къде се намираме — напомних му аз.

— Ние сме там, където аз очаквах да те намеря, Джон Картър, теб и другиго. Преди много години ти чу историята за жената, която ми откри, че зелените марсианци се отглеждат, за да ненавиждат жената, която ме научи да обичам. Ти знаеш за жестоките мъки и за ужасната смърт, която нейната любов й донесе от ръцете на животното Тал Хайус. Мислех си, че ме чака край загубеното море Корус.

Ти знаеш, че бе отредено на човек от друг свят, на тебе, Джон Картър, да научиш този жесток Таркас какво значи приятелство. Мислех си, че ти също скиташ свободен и безгрижен в долината Дор.

Така двамата, за който аз най-много жадувах, бяха в края на дългото поклонение, което аз трябваше все някога да поема. Затова, когато Дея Торис изгуби надежда да те върна отново при нея, защото тя винаги е вярвала, че ти си се върнал само временно на своята планета, аз най-после отстъпих пред голямото си желание. Измина вече месец, откакто съм започнал пътешествието, края на което ти днес видя. Разбираш ли сега къде си, Джон Картър?

— И това е реката Исс, изливаща се в загубеното море Корус, в долината Дор? — попитах аз.

— Това е долината на мира, любовта и почивката, към която всеки барзумианец от незапомнени времена е жадувал да потегли в края на живота си, изпълнен с ненавист, борби и кръвопролитие — отговори той. — Това е небето, Джон Картър.

Неговият тон бе студен и ироничен и изразяваше ужасното разочарование, което бе изпитал. Такова страшно отрезвяване, такова осуетяване на надежди и стремежи, такова изкореняване на вековна традиция би оправдала и много по-голяма проява от страна на Тарк.

Аз сложих ръката си върху рамото му.

— Съжалявам — едва ли имаше нещо друго за казване.

— Помисли, Джон Картър, за безбройните барзумианци, които са предприемали доброволното поклонение до тази жестока река на времето само за да паднат в лапите на ужасните създания, които ни нападнаха днес.

Има една древна легенда, че някога един червен човек се завърнал от бреговете на загубеното море Корус, завърнал се от долината Дор назад през мистериозната река Исс и разказал богохулствено за ужасни зверове, които населявали една долина с вълшебна красота; зверове, които се хвърляли върху всеки барзумианец в края на поклонението му и го изяждали върху бреговете на загубеното море, където той е търсил любов, мир и щастие. Но древните хора убили богохулника, както заповядвала традицията — да се убива всеки, който се завърне от лоното на реката на мистерията.

Но сега ние знаем, че това не е било богохулство, че легендата е истинска и че човекът е разказал само онова, което е видял. Но каква полза за нас от това, Джон Картър, дори и да се отървем, ние също ще бъдем смятани за богохулници. Ние сме между дивия тоут на сигурността и лудия зитидар на факта, ние не можем да се спасим нито от едното, нито от другото.

— Както земните хора казват, ние сме между дявола и дълбокото море — отговорих аз и не сдържах усмивката си пред нашата дилема.

— Няма какво да правим, освен да чакаме. Този, който ни убие, ще има после да брои много по-голям брой свои мъртъвци, отколкото е взел в замяна. Бяла маймуна или растителен човек, зелен барзумианец или червен човек, какъвто и да бъде онзи, който вземе последния данък от нас, ще знае, че скъпо му е коствал животът на Джон Картър, принца от династията на Тардос Море, както и този на Тарс Таркас, Джедай на Тарк.

Аз не можах да сдържа смеха си от мрачния му хумор и той се присъедини към мен с онзи рядък смях на истинско веселие, което бе едно от качествата на този буен вожд, отличаващо го от другите хора в неговия род.

— Но ти, Джон Картър — извика той най-после, — ако не си бил тука през всичките тези години, как стана така, че те намерих?

— Аз бях отнесен на земята — отговорих. — Десет дълги земни години се молих и надявах за деня, който отново ще ме отнесе на тази стара ваша планета, към която при всичките нейни жестоки и ужасни обичаи аз чувствам симпатия и любов, дори по-големи, отколкото към света, в който съм се родил.

Десет години аз понасях мъката от неизвестността и съмнението, дали е жива Дея Торис, и сега, когато за първи път имам отговор на моите молитви и съмнението ми е разсеяно, по един жесток каприз на съдбата се намирам хвърлен на онова мъничко място в Барзум, откъдето очевидно няма спасение или ако има, то е на цена, която ще изгаси завинаги последната ми трепкаща надежда да видя моята принцеса.

Само половин час преди да те видя в борба с растителните хора, аз стоях под лунната светлина върху бреговете на една широка река, която свършва при източния бряг на най-благословената страна на Земята. Аз ти отговорих, приятелю. Вярваш ли?

— Аз вярвам — отговори Тарс Таркас, — макар да не мога да разбера.

Докато говорехме, аз изследвах с очи вътрешността на залата. Тя бе над сто метра дълга и наполовина широка, с нещо, наподобяващо врата в центъра на срещуположната стена.

Залата бе изсечена в скалата, която изглеждаше тъмножълта в мътната светлина, пръскаща се из обширното пространство от един мъничък радиев осветител в средата на покрива. Тук-там полираните повърхности от рубин, смарагд и диамант разнообразяваха златните стени и тавана. Подът бе от друг материал, много твърд и изтъркан до гладкостта на стъклото от употреба. Освен двете врати не можах да различа друг отвор и тъй като едната вече бе затворена, аз се приближих до другата. Когато протегнах ръката си, за да потърся контролното копче, жестокият и подигравателен смях проехтя така близо до мен, че неволно отстъпих назад, стискайки още по-здраво дръжката на меча.

И тогава от далечния ъгъл на залата един безжизнен глас пропя: «Няма надежда, няма надежда, мъртвите не се връщат, мъртвите не се връщат, няма никакво възкресение. Не се надявай, защото няма никаква надежда.»

Макар очите ни да се извърнаха веднага към мястото, откъдето вероятно идваше гласът, ние не видяхме нищо и трябва да призная, че по гърба ми заиграха студени тръпки и късите косми в основата на главата ми настръхнаха, както става с космите по шията на хрътката, когато нейните очи видят в нощта зловещите неща, скрити от погледа на човека.

Бързо тръгнах към скръбния глас, но той секна, преди да стигна стената. Изведнъж се чу друг глас, остър и пронизителен:

— Глупци, глупци! — пищеше той. — Вие мислите да победите вечните закони на живота и смъртта? Надявате се да отнемете от мистериозната Ису, богинята на смъртта, онова, което е нейно? Не нейният мощен пратеник, старинната Исс, ви носи на своето оловно лоно по ваша молба към долината Дор.

Мислили ли сте вие, глупци, че Ису ще изпусне своето? Мислите да се отървете от мястото, откъдето през всичките неизброими векове само една-единствена душа е избягала?

Върнете се по пътя си, при милостивите уста на децата от Дървото на живота или при блъскащите зъби на големите бели маймуни; защото там е бързият край на страданията. Но настоявате ли във вашата безразсъдна цел да вървите из лабиринтите на Златните скали в планините на Отц, край стените на непристъпните крепости на Свещените терни, ще ви настигне смъртта в нейната най-страшна форма — една толкова ужасна смърт, че дори самите Свещени терни, които са замислили живота и смъртта, извръщат очите си от адския й вид и закриват ушите си от отвратителните писъци на жертвите й. Върнете се, о, глупци, по пътя, по който сте дошли!

И после ужасният смях избухна от другата част на залата.

— Крайно зловещо — казах аз, обръщайки се към Таркас.

— Какво ще правим? — попита той. — Не можем да се борим с въздуха? По-скоро бих се върнал и да се изправя пред враговете, в чиято плът мога да забия острието на своя меч и да зная, че продавам скъпо трупа си, преди да падна в онази вечна забрава, която очевидно е най-справедливата и най-желаната вечност за смъртния човек, имащ право да се надява.

— Ако ние не можем да се борим с въздуха, както казваш, Тарс Таркас, то и въдухът не може да се бори с нас. Аз, който през живота си съм стоял пред хиляди бойци със закалени мечове и съм ги побеждавал, не ще бъда върнат от вятъра, нито пък ти, Таркас!

— Но невидимите гласове може да идват от невиждани създания, които въртят невидими мечове — отговори зеленият воин.

— Глупости, Тарс Таркас — извиках аз, — тези гласове идат от същества толкова реални, колкото мен и теб. В техните жили тече истинска кръв, която може да се пролее толкова лесно, колкото и нашата. Фактът, че те остават невидими за нас, според мен е най-доброто доказателство, че те са смъртни, и то не твърде сърцати смъртни. Мислиш ли, Тарс Таркас, че Джон Картър ще избяга при първия писък на един страхлив враг, който не смее да излезе на открито и да се изправи пред един добър меч?

Аз говорех високо, за да няма съмнение, че нашите врагове са ни чули, тъй като вече се уморявах от това изнервящо бездействие. Освен това си мислех, че цялата работа е един опит да ни уплашат, за да се върнем назад в долината на смъртта, от която бяхме избягали, и да бъдем унищожени от дивите същества.

Известно време настъпи тишина, после внезапно слаб, дебнещ шум отзад ме накара да се обърна рязко и да видя един голям многокрак бант, пълзящ на криволици срещу мен.

Бантът е буйно, хищно животно, което скита край ниските хълмове на Марс, заобикалящи мъртвите морета. Подобно на повечето марсиански животни, то е почти голо, само с една щръкнала грива около дебелата шия. Неговото дълго гъвкаво тяло се подпира на десет мощни крака, грамадните му челюсти са снабдени с множество редици дълги, игловидни зъби, устата му е високо зад малките уши, а грамадните му изпъкнали очи завършват последната черта на ужасния му вид.

Пълзейки към мен, то пляскаше с мощната си опашка и когато видя, че е открито, нададе див рев, който често смразява жертвата му във временна парализа точно в момента, когато прави своя скок.

Бантът изхвърли голямото си тяло към мен, по гласът му не съдържаше никакви парализиращи нотки и то срещна студената стомана вместо нежното месо, което неговите жестоки челюсти се бяха приготвили да налапат.

Миг по-късно аз изтеглих меча си от неподвижното сърце на този голям барзумийски лъв и обръщайки се към Таркас, с изненада видях, че и той стои срещу подобно чудовище. Едва се бе справил с него, когато съзрях още един обитател на марсианските пустини да скача през залата. В продължение на близо час едно след друго върху нас се хвърляха отвратителни чудовища, сякаш изскачаха от въздуха. Тарс Таркас бе доволен — сега имаше нещо видимо, което той можеше да унищожава, а аз от своя страна мога да кажа, че случилото се бе по-добро от зловещите гласове.

Че в нашите нови врагове нямаше нищо свръхестествено, се виждаше ясно от техния яростен и болезнен вой, когато усещаха острата стомана в утробите си, и от истинската кръв, изтичащо от разкъсаните артерии, когато умираха от жестока смърт.

По време на това изпитание забелязах, че зверовете нападат само откъм гръб. Не видяхме никое от тях да се появява във въздуха, нито пък за миг не съм изгубил разсъдъчните си способности, за да бъда подмамен, че те идват в залата по особен начин.

Между украшенията по коженото облекло на Тарс Таркас, който е единственото облекло, носено от марсианците, освен копринените или кожени наметки и ризи за защита от нощен студ, бе едно малко огледало, което висеше по средата между раменете и кръста му върху широкия гръб.

Когато той стоеше загледан в един току-що паднал противник, моите очи случайно попаднаха върху огледалото и върху неговата блестяща повърхност аз видях отразено едно зрелище, което ме накара да прошепна:

— Не мърдай, Тарс Таркас! Не помръдвай с нито един мускул.

Той не ме попита нищо, а застана неподвижен, докато очите ми наблюдаваха странното нещо, което имаше голямо значение за нас.

Това, което видях, бе бързото движение на една част от стената зад мен. Тя се въртеше върху опорни точки, като заедно с нея се въртеше и една част от пода пред нея. Все едно че сте изправили визитна картичка върху сребърен долар, положен на масата така, че ръбът на картичката да разсича точно на две половини повърхността на монетата. Картичката би представлявала частта от стената, която се въртеше, а сребърният долар — частта от пода. И двете бяха тъй добре нагодени към съседните си части, че никаква цепнатина не се виждаше в мътната светлина на залата.

Въртенето бе почти спряло, когато се видя едно голямо животно, седнало на задните си крака върху онази част на въртящия се под, която бе на противоположната страна, преди стената да се задвижи. При спирането животното бе с лице към мен, върху нашата страна на преградата.

Зрелището, което се разкри през отвора след завъртването, беше изключително. Една голяма, добре осветена зала, в която множество мъже и жени бяха приковани към стената. Пред тях, управляващ движението на тайната врата, свиреп на вид човек, не червен или зелен като марсианците, а бял като мен, но с голямо руно разрошена жълта коса.

Затворниците му бяха червени марсианци. Пред тях бяха вързани познатите ни вече диви зверове, както и други, не по-малко жестоки. Аз посрещнах новия си враг със значително облекчение.

— Наблюдавай стената при твоя край на залата, Таркас — предупредих го аз, — зверовете са пуснати срещу нас през тайните врати в стената.

Бях много близо до него и говорех с шепнене, така че да не разкрия на нашите мъчители знанието за тяхната тайна. Нови нападения нямаше и за мен бе съвсем ясно, че преградите са пробити по някакъв начин, за да могат да се следят действията ни отвън.

Най-после ми дойде наум един план. Великият Таркас изрази съгласието си с едно изръмжаване и съгласно проекта ми започна да се движи гърбом към стената, докато аз напредвах бавно пред него.

Когато стигнахме на около два метра от секретната врата, аз го спрях и му направих знак да стои неподвижен, докато му дам условен сигнал, и бързо обърнах гръб към вратата, през която чувствах горящите от ярост очи на нашия преследвач.

Веднага погледнах в огледалото на Таркас и напрегнато проследих движението на стената. Не чаках дълго, защото скоро златната повърхнина започна да се движи. Едва помръдна и аз дадох сигнала на Таркас, като същевременно скочих към отдалечаващата се половина на въртящата се врата. По същия начин и Таркас скочи към отвора, открил се от отиващата навътре част.

Моят скок ме отнесе право в съседната стая и ме изправи очи в очи с човека, чието жестоко лице бях видял. Той бе приблизително на моя ръст, мускулест и с цялата си външност приличаше на земен човек.

На бедрото му висеше дълъг меч и друг по-къс, един кинжал и един от онези убийствени радиеви револвери, така често срещани на Марс. Аз бях въоръжен само с един дълъг меч и поради законите и етикета на боя в Барзум трябваше да бъда посрещнат с подобно или по-малко оръжие. Този факт, изглежда, нямаше никакво влияние върху моралното чувство на моя неприятел, защото той извади револвера си преди още да бях стъпил на пода до него, но един замах на моя меч го изтръгна от ръката му точно в мига, преди да стреля в мен.

Той веднага изтегли дългия си меч и така, еднакво въоръжени, ние влязохме в един от най-трудните боеве, които съм водил. Човекът бе майстор на меча и с голям опит, докато аз не го бях похващал до тази сутрин в продължение на десет дълги години.

Не ми отне много време, за да си възвърна предишната ловкост, тъй като след няколко минути човекът бе започнал да разбира, че е срещнал най-после достоен противник.

Лицето му побеля от ярост, когато видя моята неуязвимост, а от десетината малки рани по лицето и тялото му потече кръв.

— Кой си ти, бели човече? — съскаше той. — От цвета ти е явно, че не си барзумианец. Не си и от нашите.

— А ако съм от храма на Ису? — се опитах да подхвърля.

— Съдбата да ме пази! — извика той изпод кръвта, която вече обливаше почти цялото му лице.

Аз не знаех как да продължа моя намек, но реших да запазя идеята си за в бъдеще, ако обстоятелствата наложат. Отговорът му показваше, че според него аз мога да бъда от храма на Ису и следователно има такъв храм и в него има хора, приличащи на мен и на него, или че се страхува от обитателите на храма. Възможно е да почита техните личности и власт така високо, че трепери при мисълта за някакво оскърбление, които би нанесъл на някои от тях.

Но моята работа сега с него бе друга, а не да говоря. Трябваше да вкарам меча си между ребрата му и това успях да направя тъкмо навреме в следващите няколко минути.

Окованите затворници наблюдаваха боя в напрегнато мълчание. Никакъв звук не се чуваше в стаята освен стоманения звън на нашите сблъскващи се мечове, мекото стъпване на голите ни крака и малкото думи, които изсъсквахме през стиснати зъби по време на смъртния двубой.

Когато тялото на моя противник се строполи безжизнено на пода, чух предупредителен вик.

— Обърни се! Обърни се! — викаше една от жените затворници.

Срещу мен бе застанал втори човек от същата раса. Тарс Таркас не се виждаше никъде, а тайната врата, през която бях влязъл, се оказа затворена. Имах нужда от неговата помощ. Бях се борил часове наред, бях преминал през безброй изпитания и приключения, бях изтощен от глад и безсъние и за първи път се усъмних в моята способност да се справя с противника си. Не се надявах да спечеля още един продължителен двубой и едничкото ми спасение бе бързата атака. Но неприятелят ми очевидно имаше друг план. Ловък с меча и физически силен, той ту отстъпваше, ту рязко нападаше, а аз се усещах все по-слаб и по-слаб. Тогава предприе хитрия си ход. Принуди ме да отстъпя до тялото на мъртвия, устреми се към мен, при което аз паднах назад, препъвайки се в трупа.

Но ударът на главата ми в твърдия под проясни съзнанието ми, болката ме свести дотолкова, че бях готов да го разкъсам, когато дясната ми ръка усети парче студен метал. Нямаше нужда да гледам, защото разбрах, че това е револверът на мъртвия, който сега бе на мое разположение. Човекът, чиято хитрост ме бе съборила, отново се хвърли върху мен с меч, насочен право в сърцето ми, и от устата му проехтя жестокият и подигравателен смях, който вече бях чул в залата на мистерията. Но куршумът от револвера прекъсна този смях.

Тялото му ме затисна и изглежда, че дръжката на меча ме е ударила, защото загубих съзнание.