Боговете на Марс

Глава XII Осъдени на смърт

Първият устрем на черните войници ме накара да отстъпя няколко крачки назад. Моят крак търсеше опора в пода, но намери само празно пространство. Бях отстъпил към шахтата, която погълна Ису. За секунда се задържах на ръба й, но после се строполих в черната пропаст, все още стискайки момчето в ръцете си.

Докато падахме в полирания канал, отворът над нас се затвори така внезапно, както се бе отворил. Озовахме се невъоръжени в едно мътно осветено отделение, дълбоко под арената.

Първото нещо, което видях, изправяйки се, бе злорадото лице на Ису зад тежките метални решетки на вратата на камерата.

— Безумен смъртен! — изпищя богинята. — Страшно ще бъде наказанието за твоето светотатство в тази тайна килия. Ще лежиш сам и в мрак заедно с трупа на своя съучастник, вмирисан и разложен до теб, докато полудееш от глад и самота и не започнеш да ядеш гъмжащото от червеи месо, което някога е било човек.

Това беше всичко. В следващата минута тя изчезна и слабата светлина, изпълваща килията, се смени с непрогледен мрак.

— Приятна стара дама — каза тихо един глас до мен.

— Кой говори? — попитах аз.

— Аз съм твоят другар, който днес имаше честта да се бори рамо до рамо с най-великия воин, носил някога меч в Барзум.

— Слава богу, ти си жив! — казах с радостно облекчение. — Страхувах се от свирепия удар в главата ти.

— Той само ме зашемети. Просто одраскване.

— Може би по-добре би било този удар да е окончателен — отвърнах му аз. — Изглежда, че тук попаднахме в капан със сигурни изгледи да умрем от глад и жажда.

— Къде сме всъщност?

— Под арената, паднахме в шахтата, която погълна Ису и я спаси от мечовете ни.

Младежът се засмя със задоволство. В тъмнината усетих слабото му движение, когато напипа рамото ми и притегли ухото ми близо до устните си.

— Май нищо по-добро не можеше да ни се случи — зашепна момчето. — В тайните на Ису са скрити други тайни, за които дори тя самата не е сънувала.

— Какво искаш да кажеш?

— С други роби аз цяла година работих по поправката на тези подземни галерии и тук, под тях, открихме една стара мрежа от коридори и камери, зазидани от векове. Черните, които ръководеха работата ни, ги изследваха с помощта на неколцина от нас. Взеха ни със себе си за извършване на тежката работа. Познавам до съвършенство цялата мрежа. Цели километри от коридори пронизват земята под градините и самия храм, а има и един проход, който върви надолу и ги свързва с още по-ниски части, излизащи във водната шахта, служеща за вход към Омен. Ако успеем да стигнем до подводницата, без да бъдем открити, ще можем да се отправим към морето, населено с множество острови, където кракът на черните не стъпва. Там ще преживеем известно време, за да изчакаме удобен случай за бягство.

— Тогава обратно към Шадор, приятелю. Там е черният Ксодор. Заедно искахме да избягаме и затова аз не мога да го оставя.

— Човек наистина не бива да изоставя приятеля си — отвърна ми момчето.

Той опипа пода на тъмната камера, търсейки капака, който отвежда за долните коридори. Най-после шепнешком ме повика и аз запълзях по посока на гласа му. Намерих го коленичил до ръба на един отвор.

— Тук е дълбоко около четири метра — каза той. — Хвани се с ръце и ще се спуснеш леко върху под от мек пясък.

Безшумно потънах в черната дупка. Бе толкова тъмно, че не виждахме и сантиметър от носовете си. Никога не бях попадал в такава абсолютна тъмнина като тази в шахтата на Ису.

През секундите, когато висях във въздуха, изпитах едно особено, трудно за описание усещане. Когато краката безсилно се движат в празното пространство, а надолу всичко е потънало в мрак, човек се изпълва с чувство за безпомощност, подобно на паника, подсилено от мисълта да се гмурне в неизвестни дълбочини.

Макар че момчето ми бе казало, че височината е не повече от четири метра, аз изпитах такъв страх, като че ли вися над бездънна пропаст. После пуснах ръцете си и паднах върху меката възглавница на пясъка.

Младежът ме последва.

— Повдигни ме на раменете си — каза той, — за да наместя капака.

С опипвания и чести спирания, за да се увери, че не е тръгнало в погрешна посока, момчето ме поведе за ръка.

Скоро заслизахме по стръмен наклон.

— Още малко — каза то — и ще стане светло. По-долните слоеве бяха от същата фосфоресцираща скала, която осветява Омен.

Никога няма да забравя това пътуване из подземията на Ису. Макар да не беше изпълнено с особени преживявания, за мен то носеше странната прелест на необикновено приключение, която, струва ми се, се пораждаше от обстановката — древните, отдавна забравени коридори.

Това, което тъмнината скриваше от очите ми, едва ли можеше да бъде така вълшебно красиво, както картините, рисувани от въображението ми. Извиквайки отново на живот древните хора на този умиращ свят и поставяйки ги отново сред техния бит, моето въображение ги поставяше сред всичко онова, което им е помогнало да издържат срещу гъмжащите орди на мъртвите морски дъна, изтласквали ги стъпка по стъпка до най-горната кула на външния свят, където се бяха укрепили зад една непроницаема преграда от суеверие.

Освен зелените хора на Барзум са живели три основни раси: черни, бели и жълти хора. Когато водите на планетата силно намалели и моретата се оттеглили, животът се превърнал в една постоянна борба за оцеляване.

Различните раси векове наред водили войни помежду си и трите най-висши от тях изхвърлили зелените диваци в пустинните местности. Но сега, когато оттеглящите се морета ги предизвикваха да напускат укрепените си градове и им налагаха номадски начин на живот, който ги разделяше на по-малки общности, те ставаха лесна плячка на буйните орди на зелените хора. В резултат бе настъпило едно частично сливане на черната, бялата и жълтата раса, плод на което бяха сегашните красиви черни хора.

Предполагах, че всички следи от основните раси на Марс са заличени от времето, но последните четири дни ме убедиха в обратното — срещнах се с доста бели и черни представители. Дали не беше възможно в някой далечен ъгъл на планетата да живеят и потомци на древната жълта раса?

Тихото възклицание на момчето прекъсна мислите ми.

— Най-после, осветеният път! — извика той.

Съзрях недалеч нагоре пред нас мътно сияние. С напредването се увеличаваше и светлината. Най-сетне навлязохме в добре осветени коридори. Оттам вече пътуването премина бързо и ние се озовахме в края на един коридор, извеждащ право към платформата, която окръжаваше басейна с подводницата.

Корабът лежеше на мястото си с незатворен капак. Слагайки пръст на устните си и потулвайки меча си, младежът запълзя безшумно към кораба.

Спуснахме се мълчаливо върху пустата палуба и пропълзяхме на колене към отвора. Един бърз поглед надолу ни увери, че машината е изоставена, и с бързината и безшумността на котки влязохме заедно в главната кабина. Нямаше никакви признаци на живот. Затворихме и заключихме капака. Момчето влезе в будката на пилота, натисна едно копче и корабът започна да потъва сред кипящите води към дъното. Дори и тогава не се чуха никакви стъпки. Докато момчето управляваше кораба, аз огледах всички кабини в безплодно търсене на някой член от екипажа. Корабът бе изоставен. Такова щастие ми изглеждаше почти невероятно.

Когато се върнах при момчето, за да му съобщя хубавата вест, то ми подаде една бележка.

— Това ще обясни отсъствието на екипажа — каза то.

Записката съдържаше радиосъобщение до командира на подводницата: «Робите въстанаха. Ела с хората си и събери други по пътя. Твърде късно е за помощ от Омен. Те избиват всички в амфитеатъра. Ису е в опасност. Бързай! Зитад.»

— Зитад е датор на стражата на Ису — каза момчето. — Ние май добре сме ги уплашили. Не ще ни забравят така скоро.

— Нека се надяваме, че това ще е началото на края на Ису.

— Само нашите първи прадеди знаят — отговори ми той.

Ние стигнахме басейна на Омен без произшествия. Тук обсъдихме дали не е по-уместно да потопим кораба, преди да го изоставим но после решихме, че това едва ли ще увеличи шансовете ни за бягство. В Омен имаше достатъчно черни, които щяха да осуетят плановете ни, ако усетят нашето присъствие.

Изпаднахме в затруднение как да преминем стражата, патрулираща острова около басейна. Хрумна ми една идея.

— Как е името или чинът на офицера, командващ стражата? — попитах аз.

— Един черен на име Торит бе дежурен тук тази сутрин — отговори той.

— А как е името на командира на подводницата?

— Йерстед.

Намерих празна бланка за съобщения в кабината и написах следното:

«Датор Торит, заведи веднага в Шадор тези роби! Йерстед.»

— Ето най-лесния начин за връщане — казах аз и подадох на момчето фалшивата заповед. — Да видим как ще подейства.

— Но мечовете ни — какво ще им обясним…

— Вместо да обясняваме, просто ще ги оставим тук.

— Няма ли да е крайно безразсъдно да се оставим така — невъоръжени — отново във властта на първородните?

— Това е единственият начин — отговорих аз. — Можеш да бъдеш сигурен, че ще успеем да се измъкнем от затвора на Шадор, и веднъж излезли навън, няма да бъде трудно, струва ми се, да се въоръжим още веднъж в такава страна, пълна с въоръжени хора.

— Както ти искаш — отговори ми с усмивка момчето. — Не бих могъл да следвам друг водач и никой не ми е вдъхвал по-голямо доверие от теб. Хайде, нека подложим на изпитание твоята хитрост!

Смело излязохме на палубата на подводницата и тръгнахме към главния изход, който водеше до стражевия пост и помещението за датора.

При вида ни войниците наскачаха и насочиха пушките си. Подадох съобщението на един от тях. Той го взе, прочете името на Торит и му го подаде, когато същият излизаше от помещението си, за да провери причината за тревогата.

Даторът прочете заповедта и ни изгледа с явно подозрение.

— Къде е датор Йерстед? — попита той и сърцето ми се сви, като си помислих какъв глупак излязох, че не потопих подводницата, за да оправдая лъжата.

— Той получи заповед да се върне веднага в пристанището на храма — хрумна ми отговорът.

Торит направи крачка към входа на басейна В този момент всичко висеше на косъм, защото, ако той намереше празната подводница на мястото й, цялата измислица щеше да рухне. Но очевидно той реши, че няма основания да се съмнява в истинността на съобщението и че двамата роби наистина доброволно се предават на стражата. Така самата смелост на плана го направи сполучлив.

— Участвахте ли вие във въстанието на робите? — попита ни Торит. — Ние току-що научихме за него.

— Всички бяхме замесени — отговорих му аз, — но нищо не излезе, защото стражата бързо ни разпръсна и изби повечето от нас.

Торит остана удовлетворен от отговора ми.

— Отведи ги в Шадор — заповяда той на един от подчинените си.

Качихме се на малък кораб и след няколко минути влязохме в Шадор. Отведоха ни в килиите. Мене — при Ксодор, момчето в друга. Зад заключените врати отново станахме пленници на първородните.