Боговете на Марс

Глава XIX Черно отчаяние

— На какво щастливо обстоятелство дължа удоволствието от това неочаквано посещение на принца на Хелиум? — каза Арас.

Един от моите пазачи бе отпушил устата ми, но аз не отговорих. Просто стоях безмълвен, с остър поглед, впит в Джедая на Зоданга. И не се съмнявах, че изражението и очите ми издаваха презрението, което изпитвах към него.

Останалите в залата ни гледаха изпитателно — първо мен, после и Зат Арас.

— Вие може да си вървите — нареди той на войниците, които ме бяха довели. Когато в залата останахме само ние двамата и неговите приятели, Арас отново ми заговори с леден тон, бавно и обмислено:

— Джон Картър, по силата на обичая, законите на нашата религия и присъдата ти трябва да умреш. Народът не може да те спаси — само аз мога да направя това. Ти си под моя власт и аз мога да направя каквото искам — да те убия или да те освободя. Ако ти останеш свободен в Хелиум една година съгласно условията на отсрочката, народът ще се възпротиви срещу изпълнението на присъдата ти.

Можеш да бъдеш освободен точно след минути, но при едно условие. Нито Тардос Морс, нито Морс Коджак, нито красивата Дея Торис ще се върнат някога на Хелиум. През тази година Хелиум трябва да избере нов джедай. И той ще бъде Зат Арас! Искам да чуя, че приемаш моята кауза! Това е цената на твоята свобода. Аз свърших.

Знаех, че жестокото сърце на Зат Арас няма да се колебае. Само през трупа на мъртвия Джон Картър той лесно би могъл да стане Джедай на Хелиум. А свободен аз бих предприел спасяването на Дея Торис. Ако загина, моите смели приятели може да не са в състояние да доведат докрай нашите планове. С отказа си да приема неговото искане аз не само бих му попречил да стане господар, но бих подложил на опасност и риск живота на любимата си принцеса.

Бях затруднен в избора си. Гордата потомка на хидяди джедаи Дея Торис би предпочела смъртта пред един такъв безчестен съюз като този, който ми предлагаха.

— Не могат да влязат в съюз — обърнах се аз към Зат Арас — един изменник на Хелиум и един принц от династията на Тардос Морс. Не вярвам, че великият Тардос е мъртъв.

— Мнението ти, Джон Картър, скоро ще престане да интересува дори и теб, затова се възползвай от случая, докато още имаш възможност. Зат Арас ще ти позволи да размислиш върху великодушното му предложение още тази нощ в мълчанието и тъмнината на подземията. Но знай, че ако в определения срок ти не приемеш предложението, никога повече не ще видиш светлината на деня. Нито ще знаеш в коя минута една ръка с остър кинжал ще ти отнеме и последния шанс да си върнеш топлината, свободата и радостта на живота.

Зат Арас плесна с ръце и повика стражата.

— В подземията — заповяда той. — Това е всичко.

Четирима души ме изведоха от залата. С една ръчна радиева лампа, осветяваща пътя, те ме конвоираха през безкрайните тунели все надолу под земята на Хелиум. Стигнахме до една широка стая, в чиито скалисти стени бяха вбити огромни халки с висящи на тях вериги. В краищата на много от тях висяха човешки скелети. Стражата ритна един от тях настрана и като отключи катинара, който държеше веригата около нещо, явно някога било човешки глезен, щракна желязната халка около крака ми. Оставиха ме, отнасяйки и последния лъч светлина.

Няколко минути чувах звънтенето на оръжията им, но то се отдалечаваше все повече, докато ме погълна абсолютна тишина. Бях сам с моите страшни приятели — костите на мъртвите хора, чиято съдба вероятно щеше да ме сполети.

Не зная колко време стоях заслушан в мрака, но мълчанието не се наруши. Аз се отпуснах върху каменния под и заспах. Трябва да е било доста късно, когато се събудих. Пред себе си видях млад човек с факел в едната ръка, със съд в другата, съдържащ обикновената затворническа храна на Барзум.

— Зат Арас ти изпраща поздрави — каза той — и заповяда да те уведомя, че макар да знае за заговора да те провъзгласят за господар на Хелиум, той не оттегля предложението, което е направил. За да спечелиш свободата си, трябва само да ми кажеш, че приемаш неговите условия.

Поклатих отрицателно с глава. Младежът не каза нито дума повече, остави храната на пода и потъна в коридора.

Много дни наред младият мъж идваше в килията ми по два пъти и носеше все същите поздрави от Зат Арас. Понякога се опитвах да започна разговор с него върху други неща, но той отказваше да говори.

Минаха месеци. Все се опитвах да измисля начин да уведомя Карторис за местонахождението си. Месеци търках една от брънките на веригата си с надеждата да се освободя и да последвам младежа през тунелите до някое място, откъдето ще мога по-лесно да избягам. Изгаряше ме и страстното желание да разбера как вървят приготовленията по експедицията за освобождаването на Дея Торис. Знаех, че ако Карторис е свободен да действа, той не ще остави делото, но не бях сигурен дали и той не е пленник в подземията на Зат Арас. Знаех, че шпионинът на Арас е подслушал разговора ни за избирането на нов джедай, а само минути преди това ние обсъждахме подробностите по проекта за пътуването. Възможно бе и това да му е известно. Карторис, Кантос Кан, Ксодор, Таркас и Хор Вастус може би бяха вече жертви на убийците на Арас или пък негови пленници.

Реших да направя още едно усилие и да науча нещо ново от младежа, когато той отново дойде в килията. Той бе красиво момче, приблизително с ръста и възрастта на Карторис. Забелязал бях също, че неговото износено и просто снаряжение не съответстваше на достойното му и благородно държане.

Тези мои наблюдения сигурно щяха да ми помогнат да се опитам да поведа нов разговор с него.

— Ти си много добър към мен — казах веднъж. — И понеже усещам, че в най-добрия случай имам да живея твърде малко, бих искал, преди да стане късно, да ти дам доказателство за моята признателност за всичко, което си направил, за да стане затворничеството ми по-поносимо.

Ти ми носеше всеки ден храната, като се стараеше да е чиста и достатъчна, никога с дума или жест не се опита да се възползваш от беззащитното ми положение, за да ме оскърбиш или измъчваш. Ти беше любезен и внимателен — това най-много от всичко ми вдъхна чувство на благодарност и желание да ти дам малък знак за признателност.

В стражевото помещение на моя дворец има чудесни снаряжения. Иди там и си избери онова, което най-много ти харесва и подхожда. Искам да го носиш, за да видя, че желанието ми е изпълнено. Кажи ми, ще направиш ли това?

Очите на момчето светнаха от удоволствие. Той се замисли, преди да заговори. В този момент сърцето ми престана да бие — толкова много значеше за мен отговорът му.

— Ако отида в двореца на принца на Хелиум с такова искане, те биха ми се изсмели и навярно биха ме изхвърлили с главата надолу. Не, това едва ли ще стане, но аз ти благодаря. А пък ако на Зат Арас само му се присъни, че аз замислям такова нещо, той би ме обезглавил.

— Не се страхувай, момчето ми — настоявах аз. — Ти можеш да отидеш в двореца ми през нощта с една бележка до сина ми Карторис. Ще я прочетеш, преди да му я предадеш, за да се увериш, че не съдържа нищо против Зат Арас. Моят син не ще каже никому и никой друг освен нас тримата няма да узнае нищо. Това е твърде просто и безвредно, за да бъде осъдено.

Момчето отново се замисли дълбоко.

— Там има един къс меч, украсен със скъпоценности, който взех от трупа на един северен джедай. Когато си избереш снаряжение, кажи на Карторис да ти даде и него. Така няма да има по-красив воин от теб. Следващия път, когато дойдеш в килията, донеси ми и нужното за писане и само след няколко часа ще бъдеш облечен, както подобава на твоя род и младежка хубост.

Без да проговори, той се обърна и ме остави. Не подсказа с нищо своето решение и дълги часове аз чаках, измъчван от неизвестността.

Ако той приемеше да отнесе бележка до Карторис, това ще означава, че моят син е жив и свободен. Ако се върнеше със снаряжението и меча, Карторис вече ще да знае къде съм. А обстоятелството, че приносителят на бележката е жител на Зоданга, ще бъде достатъчно за Карторис да разбере, че съм пленник на Зат Арас.

Едва успях да прикрия възбудата си, когато чух приближаващите стъпки на младежа при следващото му посещение. Разменихме само обикновените поздрави. Оставяйки храната на пода, той остави и материали за писане.

Бях спечелил играта. Погледнах го с престорена изненада, но скоро изписах на лицето си израз на приятелско разбиране. Написах кратка заповед до Карторис да дари на Партак едно снаряжение по негов избор и късия меч, който описах. Това бе всичко, но то значеше много за мен и сина ми.

Оставих бележката на пода. На излизане Партак я взе.

Доколкото можех да пресметна, лежах в подземията вече триста дни. Ако щеше да се прави нещо за спасението на Дея Торис, трябваше да се действа много бързо. Ако тя не е още мъртва, нейният край ще дойде скоро. Годината за онези, на които Ису я дарява, изтича бързо.

Нетърпението ми да видя Партак със снаряжението и меча бе огромно. Но каква беше моята скръб и разочарование, когато вместо Партак се появи нов тъмничар.

— Какво е станало с момчето, което идваше досега? — попитах аз.

Но човекът не ми отговори нищо и с бавни стъпки излезе от килията.

Дните минаваха, а моят тъмничар продължаваше безмълвно да изпълнява задълженията си.

Опитах се да разбера причината за отстраняването на Партак, но бе явно, че е свързано по някакъв начин с моята бележка. Сега вече бе трудно да узная дали Карторис е жив. Ако младият мъж е искал да се издигне в очите на Зат Арас, той ми е позволил да направя всичко това и е отнесъл записката ми на господаря си, доказвайки своята вярност и преданост.

Измина близо месец, откакто Партак изчезна. И точно триста и тридесет дни затворничество. Доколкото можех да изчисля, оставаше много малко до традиционните ритуали на Ису. Въображението ми раждаше ужасни картини и аз трудно спирах сълзите на мъка и болка по Дея Торис. Непоносима бе мисълта, че прекрасното създание може да бъде разкъсано от жестоките зъби на отвратителните бели маймуни. Това не можеше да се случи. Но разумът ми подсказваше, че само след тридесет дни моята принцеса ще лежи мъртва на арената в страната на първородните, че нейният окървавен труп ще бъде влачен в мръсотиите и праха, докато една част от него отиде на трапезата на черните благородници.

Струваше ми се, че ще полудея, ако не бях чул стъпките на приближаващия пазач. Това отвлече вниманието ми от ужасните мисли, завладели съзнанието ми. Обзе ме нова и мрачна идея. Ще направя последно, свръхчовешко усилие да избягам. Ще убия тъмничаря и доверявайки се на съдбата, ще се опитам да стигна до външния свят.

Хвърлих се на пода близо до стената със сгърчено тяло. Лежах безжизнен като след борба или физическо изтощение. Когато той се наведе над мен, аз трябваше само да го хвана за гърлото с едната си ръка и да му нанеса силен удар със свободната дължина на веригата.

Чух го да се спира пред мен. С глухо възклицание той коленичи до главата ми. Стиснах здраво веригата. Всичко ставаше така, както го бях замислил.

Но толкова кратко бе времето между отварянето на очите ми и падането на веригата, че не можах да предотвратя удара, защото за части от секундата познах лицето, наведено близо над моето. Лицето на Карторис.

Господи! Чия жестока и злобна ръка бе приготвила този страшен край? Какви ли обстоятелства бяха довели моето момче тъкмо в тази минута, когато можех да го убия, преди да го позная? Едно благословено, макар и закъсняло провидение затъмни съзнанието ми и аз покрих безжизненото тяло на едничкия си син.

Съвзех се от докосването на една хладна и твърда ръка, не смеех да отворя очи. Мъчех се да събера разпръснатите си мисли и спомени, които преминаваха през отслабналия ми и изтощен мозък.

Най-после жестокият спомен за това, което бях сторил в последната си съзнателна минута, нахлу в главата ми. Обзе ме ужасът да видя лежащото до себе си тяло. Но се чудех кой ми помага. С Карторис сигурно е имало и някой друг. Но все едно, трябваше да се изправя лице срещу лице с неизбежното. Отворих очи.

Над мен бе наведен Карторис с една голяма подутина на челото от удара на веригата. Но жив, слава богу, жив. Протегнах ръцете си и прегърнах момчето и ако някога върху някоя планета се е издигала пламенна благодарствена молитва, това е била моята под земята на умиращия Марс, когато благодарих за живота на сина си.

Секундата, в която видях и познах Карторис, преди да падне веригата, трябва да е била достатъчна, за да възпре силата на удара. Каза ми, че е лежал в безсъзнание известно време.

— Как попадна тук? — попитах го аз.

— Чрез Партак. Докато той не се появи, ние решихме, че си мъртъв. Спазих указанията в бележката ти. Оставих момчето да си избере снаряжение и му донесох скъпоценния меч. После дълго го разпитвах, но той не искаше да ми даде никакви точни сведения за местонахождението ти. Беше верен на Зат Арас.

Стигнахме дотам, че той трябваше да избира между свободата и подземията на двореца ти, като цената на свободата бъдат пълните сведения за затвора и начина, по който мога да стигна до теб. Но той докрай запази тайната. Отчаян, заповядах да го отведат в подземията.

Никакви заплахи с мъки или смърт, никакви подкупи не му подействаха. Единственият отговор беше, че когато и да умре — утре или след хиляди години, — никой не ще може да каже «един предател е отишъл в гроба».

Най-после Ксодор измисли хитър план как да изтръгнем нужните ни сведения от него. Накарах Хор Вастус да облече снаряжението на зодангийски войник и заповядах да го оковат във вериги в килията на Партак. Петдесет дни благородният Хор Вастус се измъчва в подземията, но ненапразно. Малко по малко той печелеше приятелството на младежа, докато едва днес Партак издаде точното ти местонахождение.

Трябваше ми съвсем малко време, за да намеря сред твоите официални книжа плановете на подземията. Но идването се оказа по-трудно. Макар всички подземия под града да са свързани, има само един вход.

Успях да премина препятствията и стигнах до вратата към подземията на двореца на Зат Арас.

И ето ме тук навреме, за да бъда насмалко убит от теб.

Докато говореше, Карторис отключваше оковите ми и с едно възклицание на задоволство разхлаби веригата ми. Бях освободен от мъчителните железа, държали ме във властта си почти цяла година.

Карторис носеше със себе си дълъг меч и кинжал и така въоръжени, ние се спуснахме по обратния път към палата.

Тялото на пазача, който Карторис бе убил по пътя към килията ми, не бе още открито и за да забавим търсенето и заблудим стражите, ние го скрихме в малка камера встрани от главния коридор на подземията.

Половин час по-късно бяхме вече под нашия дворец и скоро след това влязохме в залата, където, вече загубили търпение, ни чакаха останалите.

Първото нещо, което исках да узная, бе докъде е стигнала подготовката на експедицията.

— Работата ни отне много повече време, отколкото очаквахме — отговори Кантос Кан. — Фактът, че трябваше да държим всичко в пълна тайна, особено ни пречеше. Шпионите на Зат Арас са навсякъде. Но доколкото знаем, до неговите уши не е стигнала и дума за истинските ни намерения. Тази нощ в доковете на Хастор е организирана флота от хиляда най-мощни бойни кораба, които някога са плавали над Барзум, и всеки един от тях е пригоден да плува във въздуха над Омен и в неговите води. Всеки боен кораб се придружава от пет крайцера за десет човека, десет разузнавателни машини за пет човека и още сто единични. Те са оборудвани с всичко необходимо.

В Тарк е съсредоточен транспортът на зелени войници — деветстотин големи кораба с нужния им конвой. Още преди седмица всичко бе готово, но ние чакахме с надежда освобождаването ти, за да поемеш командването на експедицията. И те дочакахме, принце мой.

— Тарс Таркас — обърнах се към зеления воин. — Как стана, че народът на Тарк не предприе обичайните действия срещу онзи, който се е върнал от лоното на Исс?

— Те изпратиха тук една група от благородници, за да разговаря с мен. Ние сме справедлив народ и когато им разказах цялата история, те се съгласиха единодушно, че ще постъпят като хората на Хелиум. По тяхно искане аз трябваше да заема и трона като Джедай на Тарк, за да мога да преговарям със съседните племена за помощ — техните воини да участват в сухопътните сили на експедицията. Двеста и петдесет хиляди бойци, събрани от юга, представители на различни общини, тази нощ изпълват Тарк. Те са готови да отплуват за земята на първородните, когато им заповядаме, и да се бият до смърт. Единственото, което искат, е плячката от войната и превоза до техните земи. Аз казах.

— А ти, Хор Вастус, какво направи?

— Милион калени войници ще съставят екипажите на големите бойни кораби и придружаващите ги по-малки — отговори той. — Всеки от тях се е заклел във вярност на делото.

— Щастлив съм, че всеки от вас е изпълнил своя дълг — казах аз. — А сега, Кантос Кан, не можем ли да тръгнем за Хастор и утре преди изгрев-слънце да отпътуваме.

— Наистина не трябва да губим повече време. Хората на Хастор вече се питат защо флотата е събрана и пълна с въоръжени хора. Учудващо е как Зат Арас още не знае. Един малък крайцер чака горе, нека тръгваме…

Думите му бяха прекъснати от внезапен залп от изстрели, — идващи откъм дворцовата градина.

От балкона видяхме десетина души от дворцовата ми стража, които изчезваха в сенките на храстите, преследвайки някой. Под нас на поляната няколко войника стояха над една неподвижна фигура. По моя заповед те я вдигнаха и донесоха в приемната. Това бе тялото на червен човек в разцвета на силите си. Неговото снаряжение бе просто, като на обикновените войници.

— Още един от шпионите на Зат Арас — каза Хор Вастус.

— Така изглежда. — Наредих на стражата да отнесе тялото.

— Спрете! — каза Ксодор и се обърна към мен. — Нека донесат една кърпа и масло от тоат.

Един от войниците донесе нужното на Ксодор. Той коленичи до тялото и като натопи края на кърпата в маслото, разтри мъртвото лице пред себе си. Малкото петно разкри бяла кожа като моята. После Ксодор улови косата и силното му дръпване оголи един череп.

— Терн — прошепна Таркас.

— Струва ми се, че е нещо по-лошо дори — отговори Ксодор. — Но нека видим.

С кинжала си той сряза една затворена торбичка, която висеше на снаряжението на терна, и извади златно кръгче с голям скъпоценен камък — точно като онзи на Сатор Трог.

— Той е свещен терн — продължи Ксодор — и цяло щастие е за нас, че не избяга.

Един офицер от стражата влезе в залата.

— Принце мой, трябва да доложа, че изпуснахме другия. Мисля, че това стана със съучастието на някои от стражите при вратата. Заповядах да арестуват всички.

— Ето с това можеш да откриеш шпионина между тях — и Ксодор му подаде кърпата и маслото.

Наредих тайно претърсване на града, защото знаех, че всеки марсиански благородник поддържа секретна служба.

Час по-късно офицерът от стражата докладва отново. И този път най-лошите ни опасения се потвърдиха — половината от стражата тази нощ е била съставена от терни, дегизирани като червени войници.

— Хайде, не бива да чакаме повече — извиках аз. — Към Хастор. Ако терните се опитат да ни спрат при южния край на ледената покривка, това може да развали всичките ни планове и да доведе до пълния крах на експедицията.

След минути ние вече летяхме в нощта към Хастор, готови да нанесем първия удар за освобождаването на Дея Торис.