Боговете на Марс

Глава XV Бягство и преследване

Не съм бил в безсъзнание повече от няколко секунди. Съвземайки се, схванах, че едно растящо сияние осветяваше коридора наоколо ми и че очите бяха изчезнали.

Бях невредим освен леката болка в челото ми, предизвикана от удара в каменния под.

Скочих на крака, за да разбера откъде идва светлината. Четирима зелени войници идваха бързо към мен, носеха голям факел. Те все още не ме бяха видели и аз, без да губя време, потънах в първия страничен коридор. Този път не отидох далеч, за да не изгубя посоката.

Групата приближаваше входа на коридора, до чиято стена се бях прилепил плътно. Въздъхнах с облекчение, когато войниците ме отминаха. Познах в тях тримата пазачи и самия Тарс Таркас. Тръгнах след тях и скоро стигнахме килията на моя приятел. Таркас отново бе прикован с вериги към стената. Двамата, които останаха отвън, тръгнаха бавно към спираловидната стълба, водеща към горните етажи, и скоро се изгубиха от погледа ми.

Факелът бе забит в една дупка до вратата, така че да осветява едновременно коридора и килията. Аз се приближих до вратата с вече готов план за действие. Колкото и да ми беше неприятна мисълта да изпълня намерението си, знаех, че нямам друга алтернатива, ако искам да отведа Таркас в малкия лагер при хълмовете.

Дебнейки близо до стената, вдигнах меча си, за да мога да нанеса бърз удар върху пазача в момента, когато той излиза от килията.

Не искам да се спирам върху онова, което последва, но след няколко минути Таркас, носещ знаковете на уорхунски воин, вървеше бързо по коридора с факела в ръка. Десетина крачки зад него следваше Джон Картър, принцът на Хелиум.

Настигнахме другите двама, които се изкачваха по стълбата. Усетили нечие присъствие, единият попита:

— Защо се забави толкова, Тан Гама?

— Не можах да заключа веригите — отговори им Таркас, — а съм забравил и кинжала си в килията на пленника. Вие вървете, аз ще се върна.

— Както искаш, Тан Гама — каза войникът — ще се намерим после горе.

Таркас се обърна и изчака, докато двамата изчезнаха на горния етаж. Аз се присъединих към него и с изгасен факел двамата се запромъквахме по стълбата нагоре.

На първия етаж вестибюлът стигаше само до половината на сградата и за да се доберем до вътрешния двор, трябваше да преминем една стая, пълна със спящи зелени хора. Избрахме пътя, по който аз бях дошъл — през следващия етаж. Качихме се предпазливо в пустия и неосветен вестибюл. Преминахме дългата зала и стигнахме балкона над двора. Надясно от нас бе прозорецът на стаята, в която бях видял Тан Гама и другите войници, преди да отведат Таркас. Двамата се бяха завърнали и сега чувахме част от разговора им.

— Къде се бави Тан Гама? — попита единият.

— Много дълго търси кинжала си в килията на пленника.

— Кинжала си? — обади се женски глас. — Какво искаш да кажеш?

— Той забрави кинжала си в килията на Таркас и ни остави, за да се върне да го вземе — обясни първият войник.

— Но тази вечер Тан Гама беше без кинжал — каза жената. — Той го счупи в боя с Таркас и ми го даде за поправка. Той е в мен — и тя извади ножа изпод завивките си.

Войниците скочиха разтревожени.

— Тук има нещо.

— Още когато Тан Гама ни остави при стълбата, аз си помислих, че става нещо нередно. Стори ми се, че гласът му звучи особено.

— Хайде да се върнем в подземията.

Не чухме нищо повече. Аз бързо развързах ремъка си и спуснах Тарс на двора. След секунда скочих до него.

— Сега вече — каза ми Таркас — аз няма да се учудвам на нищо, което върши Джон Картър.

Нямаше нужда да ми признава, че високо цени приятелството ми, накарало ме да рискувам живота си, за да спася неговия, и че е много щастлив да ме види.

Този зелен воин бе първият човек, който срещнах в онзи далечен ден преди двадесет години, когато за първи път стъпих на Марс. Той ме бе посрещнал с вдигнато копие и жестока омраза в душата, когато ме намери върху инкубатора на неговото племе на мъртвото морско дъно отвъд Корад. А сега сред обитателите на двата свята аз нямах по-добър приятел от него.

В двора застанахме под сянката на балкона, за да обсъдим по-нататъшните ми действия.

— Сега ще сме петима — казах аз — Тувия, Ксодор, Карторис и ние двамата. Ще имаме нужда от пет тоати да ни носят.

— Карторис, твоят син!

— Да, аз го намерих в затвора на Шадор, при морето на Омен, в земята на първородните.

— Не познавам нито едно от тези места, Джон Картър. На Барзум ли се намират?

— На Барзум и под него, приятелю. Но почакай, докато избягаме, и ще чуеш най-страшния разказ, който някога е слушал барзумианец от външния свят. Сега трябва да откраднем пет тоати да тръгнем на север, преди тук да са открили измамата.

Стигнахме безопасно голямата врата в другия край на двора. Оттук трябваше да прекараме тоатите от отвъдния булевард. Не беше лесно да се уловят пет от онези големи бойни животни, по природа диви и свирепи, които се държат в подчинение само чрез жестокост и груба сила.

Когато ги приближихме, те яростно зацвилиха, подушили нашата непозната миризма. Дългите им масивни шии издигаха големите им, зеещи уста високо пад главите ни. Разсърдени, тези животни са много опасни. До раменете тоатът стига на височина до три метра. Кожата му е гладка и без косми, цветът на гърба и страните — черен, постепенно изменящ се по осемте му крака до яркожълт при огромните месести стъпала. Коремът му е бял, а широката, плоска опашка довършва образа на този свиреп кон на зелените марсианци — един подходящ боен жребец за войнстващите хора.

Тоатите се управляват само по телепатичен път, без помощта на юзда или поводи, и затова трябваше да намерим два, които биха се подчинили на немите ни заповеди. Успяхме да овладеем тяхното нападение срещу нас, но имаше опасност цвиленето им да доведе любопитни войници в двора.

С усилие се добрах до едно голямо животно и преди то да разбере какво става, здраво се закрепих на лъскавия му гръб. След като и Таркас обязди едно животно, ние подбрахме пред нас още няколко от тях и поехме към вратата. Таркас, който яздеше напред, я отвори, докато аз пазех уловените тоати да не избягат. Излязохме на булеварда и без да спираме, тръгнахме към южния край на града. Като по чудо щастието не ни напусна и ние безпрепятствено преминахме покрайнините на града, където стигнахме лагера при хълмовете, без да бъдем открити.

Чрез уговорения сигнал възвестихме на нашата група завръщането си и бяхме посрещнати с радостните възгласи на приятелите ни. Таркас и Карторис размениха традиционните за Барзум поздрави. Но аз инстинктивно улових силното чувство на симпатия между двамата мъже. Ксодор и Тарс Таркас бяха представени един на друг. После възседнахме конете и се впуснахме в бърза езда на изток. Преди да стигнем края на мъртвия град, завихме на север под великолепните лъчи на две луни. После безшумно се понесохме далече от уорхуните и първородните към нови незнайни опасности и приключения.

Към обяд на следващия ден спряхме за кратка почивка, от която еднакво се нуждаехме и ние, и животните. Пуснахме тоатите да пасат мъхообразната растителност, която бе тяхна храна и вода по време на похода. Тувия остана на стража, докато останалите поспаха около час.

Струва ми се, че едва бях затворил очи, когато почувствах ръката й на рамото си и чух мекия й глас да ме предупреждава за нова опасност.

— Стани, принце — прошепна момичето, — към нас се задава нещо, приличащо на голям отряд преследвачи.

Станах и в посоката, която ми сочеше ръката й, различих тънка тъмна линия върху далечния хоризонт. Таркас, чийто гигантски ръст се извисяваше високо над останалите, каза:

— Отряд конници яздят с голяма бързина.

Нямахме време за губене, Развързахме животните и поехме отново на север. Остатъкът от деня и цялата нощ летяхме през охрената пустош, следвани от нашите неприятели. Малко преди да настъпи мракът, те бяха достатъчно близо до нас, за да видим, че това са зелени марсианци. Ясно чувахме звънтенето на оръжието зад гърба си.

Когато слънцето изгря на втория ден от нашето бягство, то разкри преследвачите ни на около половин километър от нас. Сатанински викове на тържество се носеха от техните редици. Километри напред се виждаше верига от хълмове — оттатъшният бряг на мъртвото море, по което яздехме. Ако можехме да стигнем до тях, шансовете ни за успех биха се увеличили, но тоатът на Тувия, макар да носеше най-лекия товар, проявяваше признаци на крайно изтощение. Тъй като яздех най-близо до нея, видях, че животното ще падне. Преди да се строполи, грабнах момичето от гърба му и го наместих зад себе си. Това двойно бреме се оказа скоро твърде непосилно и за моя тоат. Трябваше да забавим ход. В малката ни група нямаше нито един, който би изоставил другите, макар да бяхме от различни раси, религии и с различен цвят на кожата, а един бе и гост от друг свят.

Бързият бяг на уорхуните ни отнемаше и последната надежда да стигнем навреме до хълмовете. Тувия и аз останахме последни, защото тоатът ни, изтощен, изоставаше все повече и повече. Изведнъж почувствах топлите устни на момичето да целуват рамото ми.

— Заради теб, о, принце мой — прошепна тя и нейните ръце, здраво свързани около мен, се разтвориха и тя изчезна.

Обърнах се и видях, че се беше плъзнала на земята, точно на пътя на жестоките ни преследвачи, мислейки, че като облекчи товара на моето животно, то безопасно ще ме отнесе до хълмовете. Бедното дете, то изобщо не познаваше Джон Картър. Върнах се към нея, надявайки се да я стигна и взема отново със себе си. Карторис бе схванал сериозността на положението. Той скочи от тоата си, хвърли Тувия на гърба му и с един удар на меча по хълбоците му го подкара към хълмовете. После се опита да направи същото и с моя.

Рицарската саможертва на моето момче ме изпълни с гордост, макар че жестът му почти унищожи и последната ни възможност за бягство. Сега уорхуните бяха съвсем близо до нас. Таркас и Ксодор видяха, че изоставаме, и се върнаха бързо. Всичко вървеше към един бляскав край на второто ми идване на планетата. Но аз не исках да умра, преди да видя моята божествена принцеса още веднъж и да я стисна в прегръдките си. И ако в книгата на съдбата не е писано, че това ще стане, то аз ще приема всичко онова, което ми предстои в тези последни няколко мига, които са ми дадени, преди да прекрача в бъдещето си. Но бих могъл да направя така, че да оставя на двадесет поколения южни уорхуни материал за размисъл.

Карторис бе на земята и аз скоро заех мястото си до него, за да посрещнем достойно атаката на виещите дяволи. Миг по-късно Таркас и Ксодор оставиха тоатите си и се наредиха от двете ни страни. Враговете ни бяха на разстояние от около стотина метра, когато отгоре се разнесе силен гръм и един снаряд се пръсна в първите им редове. Настана паника. Стотина от уорхунските войници се сгромолясаха на земята. Тоати без ездачи летяха между мъртвите и ранените. Свалените войници бяха изпотъпкани в последвалата бъркотия. Останалите зелени мъже се опитаха да открият произхода на тази неочаквана атака, но когато погледнаха нагоре, безредието им се обърна в лудо бягство.

Вдигнахме погледи в посоката, откъдето дойде първият изстрел, и видяхме току-що излизащ над върховете на близките хълмове голям боен кораб, величествено летящ във въздуха. Неговото предно оръдие стреля пред очите ни срещу бягащите уорхуни.

Когато корабът долетя близо над нас, аз не успях да сдържа радостния си вик, защото на носа му се вееше знамето на Хелиум.