Боговете на Марс

Глава IV Тувия

Върнах се в съзнание от шума на някаква борба. Чух зад стената, до която лежах, трополенето на стъпки, ръмженето на диви зверове, дрънкането на оръжие и тежкото дишане.

Изправяйки се на крака, хвърлих бърз поглед в стаята, където бях срещнал такъв горещ прием. Затворниците и животните, оковани във веригите си, ме гледаха с различни изражения — на любопитство, мрачна ярост, изненада и надежда.

Последното бе изписано по хубавото и интелигентно лице на млада червена марсианка, чийто предупредителен вик бе спасил живота ми. Тя бе съвършеният представител на онази забележително красива раса, чийто външен вид е идентичен с богоподобните раси на земните хора, с изключение на слабия червеникавомеден оттенък. Тъй като не носеше никакво украшение, не можах да разбера нейното положение в живота. Сега тя бе или пленница, или робиня.

Измина време, преди звуковете от другата страна на преградата да накарат моите бавно възвръщащи се способности да схванат техния възможен произход. После внезапно разбрах, че са причинени от отчаяната борба на Тарс Таркас със зверове или хора.

С цялата си тежест аз блъснах секретната врата, но бе все едно да се опитвам да съборя самите скали. Затърсих трескаво секрета на въртящата се част и тъкмо се готвех да вдигна меча си срещу стената, когато младата жена извика:

— Пази своя меч, о, мощни воино, защото той ще ти трябва още. Не го хаби в безчувствения метал, който се поддава много по-лесно на леко допиране с пръсти на онзи, който знае секрета му!

— Ти знаеш ли?

— Освободи ме и аз ще ти отворя входа за другата ужасна стая. Ключовете за моите окови са в първия мъртвец. Но защо искаш отново да се върнеш при свирепия бант или при който и да е било друг звяр, пуснат в онзи страшен капан?

— Защото моят приятел е в опасност!

Върху овалния пръстен, който намерих в трупа на пазача, имаше много ключове, но момичето избра едно малко игловидно ключе, което пъхна в почти невидима дупка в стената. Вратата се завъртя и мястото от пода, на което стоях, ме отнесе в залата, където Таркас се биеше.

Той бе изправен срещу половин дузина дебнещи грамадни чудовища. Техните потънали в кръв глави и рамене показваха причината за предпазливостта им, като също свидетелстваха за бойното изкуство на зеления воин, чиято кожа носеше същите неми и красноречиви белези за свирепостта на нападенията. Острите нокти бяха раздрали гърдите му, ръцете и краката. Той беше толкова изтощен от загубата на кръв и от напрежението, че без опората на земята едва ли би могъл да стоп прав. Но с упорството и неукротимия кураж на хората от своя род той устояваше на напора на жестоките си врагове. В този момент Таркас беше олицетворение на древната поговорка на племето му: «Остави на един тарк главата и едната му ръка, той все още ще може да победи.»

Мрачна усмивка премина по устните му при моя окървавен вид. Готов да се хвърля в боя, аз усетих една нежна ръка върху рамото ми. За моя изненада видях, че младата жена ме е последвала.

— Чакай — прошепна тя, — остави ги на мен.

Съвсем близо до бантите, с нисък, но повелителен тон тя изрече някаква марсианска дума. Големите животни се свиха до краката й подобно на кученца, очакващи заслужено наказание. Тя им заговори тихо, така че не долавях думите й. После тръгна с шестте чудовища, които я следваха кротко. Едно по едно ги отпрати в съседната стая и когато последното излезе пред смаяните ни очи, тя ни се усмихна и ни остави сами. За момент никой не заговори. После Таркас се обади:

— Аз те чух да се биеш оттатък стената, Джон Картър, но не се страхувах за тебе, докато не чух револверния изстрел. Зная, че в целия Барзум няма човек, който да устои на меча ти, но изстрелът уби последната ми надежда. Ти нямаше огнестрелно оръжие. Разкажи ми!

Разправих му накратко и след това ние потърсихме тайната врата, срещуположна на онази, през която току-що момичето бе извело дивите животни. При всичките усилия да задвижим секретната ключалка вратата не се поддаваше. Разочарованието ни бе голямо, защото се надявахме на излаз към външния свят. Фактът, че затворниците вътре бяха здраво оковани, ни караше да вярваме, че сигурно има някакъв изход от това ужасно място.

Много пъти се връщахме от едната врата към другата, от непреодолимата златна ограда в единия край на залата към нейния двойник в другия. Бяхме загубили почти всякаква надежда, когато една от вратите тихо се отвори и отново видяхме младата жена.

— Кои сте вие? — попита тя. — Каква е вашата мисия, та имате дързостта да се опитвате да избягате от долината Дор и от смъртта, която сте избрали?

— Аз не съм избирал никаква смърт, девойко — отговорих й. — Не съм от Барзум и не съм предприемал още доброволното поклонение по реката Исс. Моят приятел е Джедай на всички тарки и макар да не е изразил желание да се върне в живия свят, аз ще го спася от лъжата, подмамила го в това страшно място. Аз съм от друг свят. И съм Джон Картър, принц от династията на Тардос Море, Джедай на Хелиум. Може би някакъв смътен слух за мен е проникнал през преградите на адското ви жилище.

— Да — усмихна се тя, — нищо от света, който сме изоставили, не е неизвестно тук. Преди много години съм чувала за теб. Терните също са се чудили къде си отлетял, понеже нито пое поклонението, нито бе намерен някъде по земята на Барзум.

— Кажи ми коя си ти и защо си пленница, а имаш власт над свирепите животни? Това показва знание и сила, много по-големи от онези, които могат да се очакват от една робиня!

— Робиня съм — отговори момичето. — Петнадесет години пленница в това ужасно място. И сега, когато ми се наситиха и се уплашиха от моето познание, съм осъдена да умра.

— От каква смърт? — попитах аз.

— Свещените терни ядат човешко месо, но само онова, което е умъртвено от смучещите устни на растителен човек — плът, от която кръвта на живота е изцедена. И аз съм осъдена на този жесток край. Той щеше да настъпи след няколко часа, ако вашето идване не обърка плановете им.

— Значи Свещените терни са тези, които почувстваха тежестта на ръката ми? — попитах аз.

— О, не, ти повали по-низши терни, но от същата жестока раса. Свещените терни живеят в горните склонове на мрачните скали, гледайки широкия свят, от който жънат своята плячка.

Лабиринти свързват тези пещери с пищните палати на Свещените терни и през тях преминават по-низшите, ордите роби, затворници и хищни зверове — мрачните обитатели на това мрачно място. В тази обширна мрежа от проходи и безбройни камери живеят хора и животни, които са родени в тъмното и зловещо подземие и никога не са виждали, нито ще видят светлината на деня. Те са тук, за да изпълняват заповедите на терните — те са тяхна храна и развлечение.

От време на време някой нещастен поклонник, отнесен в мълчаливото море от студената Исс, успява да избяга от растителните хора и от големите бели маймуни, които пазят храма на Ису, но попада в безпощадните хватки на терните. Или, както се случи с мен, е пожелан от Свещения терн, който наблюдава от балкона над реката, извираща от недрата на планините, за да се влее в загубеното море Корус.

Всички, които стигнат долината Дор, според обичая са законната плячка на растителните хора и маймуните. Ако някой се спаси от ужасните владетели на долината дори за няколко часа, терните могат да го поискат за себе си. Понякога Свещеният терн, който наблюдава, потъпква правата на животните на долината и им отнема плячката. Казват, че някоя случайно заблудена жертва на барзумианското суеверие може да се изплъзне от ръцете на безбройните нападатели, обсаждащи пътя й от момента, когато излезе от подземния проход, през който тече Исс, и влезе в долината Дор пред стените на храма на Ису. Но каква съдба го очаква там, това не знаят дори Свещените терни, защото онзи, който е преминал през Златните стени, никога не се е връщал, за да разкрие мистериите, криещи се от самото начало на Времето.

Храмът на Ису за терните е това, което хората от външния свят си въобразяват, че е долината Дор за тях. Той е крайното пристанище на спокойствието и щастието, убежище, в което преминават дните им и където се живее вечно сред плътски възторзи, най-близки на тази раса от умствени гиганти и морални пигмеи.

— Значи, както разбирам, храмът на Ису е небе на небесата — казах аз. — Нека се надяваме, че там терните ще бъдат посрещани, както те посрещат тук другите.

— Кой знае? — прошепна момичето.

— Съдейки по онова, което каза, терните са също смъртни. Но аз съм слушал винаги хората на Барзум да говорят за тях със страх и почит, тъй както се говори за самите богове.

— Терните са смъртни — отговори тя. — Те умират така, както умираме и ние. Онези, които преживеят определения им дълъг живот от хиляда години, според обичая могат да поемат своя път към щастието през тунела към Ису.

За онези, които умират по-рано, се предполага, че прекарват остатъка от отреденото им време в образа на растителен човек и затова растителните хора се смятат за свещени от тях, тъй като вярват, че всяко едно от тези отвратителни създания преди е било терн.

— А ако умре един растителен човек? — попитах.

— Ако умре преди изтичането на хилядната година от раждането на терна, чието безсмъртие го населява, тогава душата преминава в голяма бяла маймуна. Но ако и маймуната умре преди точния час, душата се загубва завинаги и прекарва цялата вечност в трупа на гъвкавия и страшен силиан, чиито гърчещи се множества вълнуват лунното море след слънчевия залез и странни сенки шарят из долината.

— Днес ние изпратихме множество свещени терни в силианите — каза смеещият се Таркас.

— И затова вашата смърт ще бъде много по-ужасна — каза девойката. — А тя ще настъпи, вие не можете да се спасите.

— Един се е спасил преди много векове — напомних аз, — а онова, което е направено веднъж, може да се направи отново.

— Безполезно е дори да се опитва — каза тя безнадеждно.

— Но ние ще опитаме и ти ще дойдеш с нас, ако искаш.

— За да бъда умъртвена от своя собствен народ и да направя паметта си позор за семейството си? Един принц от династията на Тардос Море не би трябвало да предлага такова нещо!

Моят приятел слушаше мълчаливо, но аз усещах прикованите му очи и знаех, че той чака отговора ми, както се чака присъда. Ако аз приемех неизбежността на вековното суеверие, ние всички трябваше да останем в това страшно убежище на ужас и жестокост и да очакваме страшната си съдба.

— Имаме право да избягаме, ако можем — отговорих аз. — Нашето морално чувство не ще бъде наскърбено, ако успеем, защото знаем, че такъв живот, в любов и мир, в благословената долина Дор, е една груба и зловеща измама. Знаем още, че долината не е свещена и че терните не са свещени — те са раса от жестоки и безсърдечни смъртни, които не знаят нищо повече за бъдещия реален живот от нас самите.

Не само наше право е да напрегнем силите си и да избягаме — това е дълг, от който не трябва да се отклоняваме дори и да бъдем хулени и измъчвани от собствения си народ, когато се завърнем при него. Само по такъв начин ще разкрием истината на онези отвън и макар вероятността да се повярва на нашия разказ да е малка, защото смъртните държат на своето глупаво очарование пред всевъзможни суеверия, ние ще бъдем подли страхливци, ако отстъпим от ясната си цел.

При това възможно е със силата на доказателства истината на нашите твърдения да се приеме и поне да се постигне компромис, като се изпрати експедиция за изследване на тази отвратителна подигравка с небето.

— Аз никога по-рано не бях разглеждала въпроса така — каза момичето. — Наистина бих дала живота си хиляди пъти, ако можех да спася една-единствена душа от ужасния живот, който водих тук. Да, ти си прав и аз ще дойда с вас дотам, докъдето стигнем. Но се съмнявам, че някога ще успеем да избягаме.

Обърнах въпросителния си поглед към Таркас.

— Към вратите на Ису или към дъното на Корус, към снеговете на севера или към снеговете на юга, Тарс Таркас ще следва Джон Картър. Аз казах.

— Хайде тогава — извиках аз, — трябва да тръгваме, защото не бихме могли да бъдем по-далече от спасението, отколкото сме сега, в сърцето на тази планина, между четирите стени на залата на смъртта.

— Хайде — каза момичето, — но не мислете, че не можем да попаднем на по-лошо място от това в територията на терните.

Тя отвори секретната врата към стаята с другите затворници. Десетте червени марсианци, мъже и жени, след като изслушаха плана ни, решиха да се присъединят към нас, макар явно да бяха водени от лоши предчувствия, защото предизвикваха съдбата и се противопоставяха на едно вековно суеверие. Тувия, така се казваше момичето, бързо ги освободи. Ние с Тарс прибрахме оръжията от мъртвите — мечове, кинжали и два револвера.

С Тувия като наш водач ние тръгнахме бързо, но предпазливо през една мрежа от проходи. Преминавахме през големи стаи, изсечени в здравата скала, следвахме извити коридори, изкачвахме се по стръмни наклони, прикривахме се от време на време в мрачни ниши при шума на приближаващи стъпки.

Нашата цел според Тувия бе един далечен склад, където се пазят оръжия и амуниции. Оттам тя щеше да ни води към върха на скалите, за да поемем в трудна борба пътя през самото сърце на крепостта на Свещените терни към външния свят.

— И дори тогава, о, принце — извика тя, — ръката на Свещения терн е дълга. Тя стига до всички хора на Барзум. Неговите тайни храмове са скрити навсякъде. Където и да отидем, ако избягаме, известието за нас вече ще е пристигнало и смъртта ще ни чака, преди да омърсим въздуха с богохулството на нашето присъствие.

Бяхме вървели може би час и Тувия тъкмо ми шепнеше, че наближаваме първата си цел, когато, влизайки в голяма черна зала, попаднахме на терн.

Освен коженото си облекло и скъпоценните украшения той носеше на челото си златен кръг, в центъра на който бе поставен голям камък, точния двойник на който аз бях виждал върху гърдите на дребния старик преди близо двадесет години в атмосферната инсталация.

Това бе най-голямото украшение на Барзум. Известно е, че съществуват две такива и те се носят като знак за ранга и положението на двамата старци, под чиито грижи бе оставено действието на големите машини, изпомпващи изкуствената атмосфера във всички части на Марс от една грамадна инсталация. Тайната на нейната мощност сложи в мое владение силата да спася от незабавна смърт живота на един цял свят.

Камъкът, носен от терна, пръскаше девет отделни лъча — седемте главни цвята на нашата земна дъга и други два, неизвестни за нас и с неописуема красота.

Когато тернът ни видя, очите му се свиха злобно и той извика:

— Стойте! Какво значи това, Тувия?

Вместо отговор момичето вдигна револвера и стреля в него.

— Животно! Най-после си отмъстих след толкова години — тя се обърна към мен и възкликна: — О, принце, съдбата наистина е добра към нас. Пътят е труден, но благодарение на това мъртво същество ние ще можем да стигнем до външния овят. Не забеляза ли странната прилика между този Свещен терн и теб?

Съществото наистина имаше моя ръст, очи и черти, само косата му бе една купчина разчорлеии жълти кичури, подобна на онези, които бях убил.

— Каква прилика? — попитах аз. — Да не искаш с моята черна и къса коса да се представям за жълтокосия жрец?

Тогава Тувия се приближи до тялото му, извади златния кръг от челото и за мое изумление повдигна цялата коса от главата му. Дойде при мен и като положи жълтата перука върху моята коса, ме короняса с великолепната скъпоценност.

— Сега облечи неговите дрехи, принце, и ти можеш да отидеш, където поискаш във владенията на терните, защото Сатор Трог бе Свещен терн от Десетия цикъл.

Когато се наведох над мъртвеца, видях, че главата му бе гола като яйце.

— Те всички са такива по рождение — обясни Тувия. — Расата, от която произхождат, е имала пищна грива от златна коса, но от много векове потомците й са съвсем плешиви. Перуката обаче постепенно е станала част от облеклото им, и то толкова важна, че за един терн е безчестие да се покаже публично без нея.

По предложение на Тувия двама от освободените затворници понесоха тялото на терна с нас. До склада ние стигнахме безпрепятствено.

Ключовете, които момичето взе от мъртвия, ни помогнаха да влезем и ние скоро бяхме стъкмени с оръжия и амуниции. Крайно изтощен, аз легнах на пода и преди сънят да ме победи, предупредих двама от мъжете да пазят грижливо. Тарс Таркас ме последва.