Боговете на Марс

Глава IX Ису, богинята на вечния живот

Признанието в любов, което страхът на Федора бе изтръгнал от сърцето й, ме трогна дълбоко. Но то ме и унижи, защото почувствах, че с някоя необмислена дума или постъпка съм й дал основание да вярва във взаимността на чувствата си.

Никога не съм бил мъж, подчинен на женските капризи. Бях зает много повече с воюване и бойни изкуства, които винаги са ми изглеждали по-подходящи за мъжа, отколкото въздишането над някоя парфюмирана ръкавица, четири номера по-малка, или целуването на повехнало цвете, започнало да мирише на зеле. Изпаднах в затруднение. Хиляди пъти бих предпочел да имам пред себе си дивите орди, населяващи мъртвите морски дъна, отколкото да срещам очите на това красиво, младо момиче, очакващо от мен нежни думи.

Твърде недодялано, струва ми се, сторих необходимото за случая.

Полека снех нейните ръце от шията си и все още държейки ги в своите, й разказах историята на моята любов към Дея Торис. Признах й, че от всички жени на двата свята, които съм познавал и харесвал през дългия си живот, истински съм обичал само моята принцеса.

Разказът ми никак не й хареса. С пъргавината на тигрица тя скочи на крака. Нейното красиво лице бе разкривено от злобно изражение. Очите й мятаха искри.

— Куче — изсъска тя. — Светотатствено куче! Нима мислиш, че Федора, дъщерята на Матай Шанг, моли. Тя заповядва. Какво значи за нея твоята дребнава страст към по-низшето същество, което си избрал в другия си живот? Федора те възвеличи със своята любов, а ти я отблъсна. Хиляди ужасни форми на смъртта не ще изкупят оскърблението, което ми нанесе. Съществото, което ти наричаш Дея Торис, също ще умре по най-ужасен начин. Ти предизвика тази присъда.

И ти! Ти ще бъдеш най-долният роб на служба у богинята, която сега унизи. Мъки и позор ще се струпат върху теб, докато не запълзиш в краката ми, да просиш милостта на смъртта. Тогава най-сетне ще изслушам молитвата ти в своето милостиво великодушие и от високия балкон на Златната скала ще гледам как големите бели маймуни те разкъсват.

Тя бе успяла да измисли всичко това. Смаях се при мисълта, че едно така красиво същество може в същото време да желае сатанинско отмъщение. Сетих се обаче, че тя бе пропуснала една малка подробност в проекта си, и без капчица намерение да я гневя повече, а по-скоро да насоча мислите й в по-практична насока, й посочих най-близкия прозорец.

Очевидно съвсем бе забравила обстановката при сегашните обстоятелства, при които се намирахме, защото само един поглед към тъмните, кипящи води отвън бе достатъчен, за да се строполи тя безнадеждно на пейката и с лице, заровено в ръцете, зарида. Гордата и всемогъща богиня се превърна в нещастно малко момиче.

Ние продължавахме да потъваме, докато дебелото стъкло на кръглите прозорци не се изпоти от топлината на водата. Явно бяхме много дълбоко под повърхностната кора на планетата.

Скоро корабът спря движението си надолу. Чувах движението на перките във водата, които ни тласкаха вече напред с голяма бързина. На тази дълбочина беше много тъмно, но светлината от прозорците и отраженията на мощен прожектор върху носа на подводницата разкриваха пътя ни през един тесен проход, подобен на тръба и обкръжен от скали.

След няколко минути шумното въртене на перките утихна. Започнахме да се вдигаме бързо към повърхността. Светлината отвън се увеличи и ние спряхме.

Ксодор и неговите хора влязоха в кабината. Той ни махна с ръка да тръгваме и ние го последвахме през люка, който откри един моряк.

Озовахме се в малка сводеста стая. В центъра й имаше басейн, в който лежеше нашата подводница така, както я бяхме видели за първи път, с издаден черен гръб над водата.

В края на басейна имаше една платформа, после стените се издигаха перпендикулярно, за да се свият в свод към центъра на ниския покрив. Стените около платформата бяха пронизани с множество неясно осветени входове и проходи.

Нашите пазачи ни поведоха към един от тях.

Спряхме пред стоманена клетка, която лежеше в дъното на една шахта, извисяваща се над нас, докъдето стига погледът ни.

Клетката се оказа един от обичайните типове ескалатори, които бях виждал навсякъде из Барзум. Те се привеждат в действие чрез огромни магнити, провесени от върха на шахтата. Един електрически прибор регулира произведения магнетизъм и променя бързината на асансьора.

Понякога, особено нагоре, те се движат с шеметна скорост, тъй като малката притегателна сила на Марс представлява твърде слаба съпротива за мощния магнит.

Едва затворили вратата на клетката зад гърба си, вече забавяхме ход, за да спрем на горната платформа.

Излязохме от малкото помещение, което замества горния край на ескалатора. Това бе място, омайващо с красотата си. В нито един от езиците на нашата планета Земя не могат да се намерят думи, с които да се опише божествената пищност на гледката пред нас.

Човек може да говори за яркочервени поляни, за дървета със стволове като от слонова кост, облени в бляскави цветове, за виещи се пътеки, постлани с рубини, смарагди, тюркоази, с диаманти; за великолепен храм от злато със стени, гравирани с необикновени рисунки. Но няма думи, които да предадат усещанията от омайните цветове, непознати на земните очи. Къде е умът или въображението, които могат да обхванат блясъка на лъчите, извиращи от хилядите скъпоценности на Барзум?

Дори моите очи, привикнали с разкоша в двореца на един марсиански джедай, бяха смаяни от великолепието на сцената.

В очите на Федора прочетох същите чувства.

— Храмът на Ису — прошепна тя повече на себе си.

В мрачната усмивка на Ксодор долавях задоволство и насмешка.

В градините се разхождаха бляскаво облечени черни мъже и жени. Между тях се движеха червени и бели робини, които задоволяваха всичките им прищевки. Принцесите и богините от дворците на външния свят и от храмовете на терните са вземани в плен именно за да се превърнат в послушни роби на черните хора.

Пътят към храма минаваше през градината. При главния вход бяхме спрени от кордон въоръжени стражи. Ксодор каза няколко думи на един офицер и те заедно влязоха в храма.

Те се завърнаха, за да съобщят, че Ису желае да види дъщерята на Матай Шанг и странното създание от друг свят, принца на Хелиум.

Поведоха ни из дълги, красиви коридори, из великолепни помещения и величави вестибюли. Най-после спряхме в една обширна зала в центъра на палата. Един от придружаващите ни офицери се приближи до голяма врата в другия край на залата. Той направи някакъв мълчалив знак, вратата се отвори и влезе друг придворен.

Доведоха ни до мястото и ни заповядаха да паднем на колене с гръб към стаята, в която скоро щяхме да влезем. След това ни предупредиха да не обръщаме глави под страх от внезапна смърт и тръгнахме заднешком.

Никога през живота си не съм изпадал в такова унизително положение и само любовта ми към Дея Торис и надеждата, че може би ще я видя отново, ме възпря да се изправя с лице към богинята на първородните и да падна мъртъв пред враговете си.

След като пропълзяхме по този отвратителен начин около петдесетина метра, конвоят ни спря.

— Нека станат — чух зад себе си тънък, треперещ глас, но който е свикнал да заповяда.

— Станете! — заповяда единият от стражите ни. — Но не се обръщайте!

— Жената ми харесва — след секунди мълчание се обади тънкият глас. — Тя ще ми служи отредено време. Мъжът можете да върнете на остров Шадор, който лежи срещу северния бряг на морето на Омен. Нека жената се обърне и погледне Ису, като знае, че онези от низшите раси, които съзрат светостта на нейното лъчезарно лице, преживяват в слава само една година.

Наблюдавах Федора с края на очите си. Тя беше смъртно пребледняла. Обърна се много бавно, като че ли притегляна от невидима, но неотразима сила. Стоеше съвсем близо до мен, така близо, че голата й ръка докосна моята.

Не можех да видя лицето на момичето, когато погледът му се спря за първи път върху върховното божество на Марс, но почувствах чрез ръката тръпките, които разтърсваха тялото му.

Трябва да е ослепително красива, помислих си аз, щом предизвика такова вълнение в душата на една блестяща хубавица, каквато е Федора, дъщерята на Матай Шанг.

— Жената нека остане. Мъжа махнете. Вървете!

Така каза Ису и тежката ръка на офицера падна върху рамото ми. Съгласно неговите инструкции аз отново се отпуснах на колене и запълзях обратно.

Моята първа аудиенция завърши, но откровено казано, не бях много поразен освен от смешното положение, в което бях изпаднал аз, пълзейки по ръце.

Щом излязохме от стаята, вратата се затвори и ми заповядаха да се изправя. Ксодор дойде и ние заедно тръгнахме към градината.

— Ти спаси живота ми тогава, когато лесно можеше да го отнемеш — каза той. — Затова аз ще ти помогна, ако мога. Ще се опитам да направя живота ти тук по-поносим, но твоята съдба е неизбежна. Не бива да храниш надежда за завръщане във външния свят.

— И каква ще бъде моята съдба? — попитах аз.

— Това зависи главно от Ису. Дотогава, докато тя не изпрати за теб и не открие лицето си, можеш с години да живееш в по-леко робство, каквото ще опитам да уредя.

— Защо ще изпраща за мен?

— Тя често използва хората от по-низши раси за забавление. Такъв боец като теб би бил хубаво зрелище при месечните обреди в храма. Там хора се хвърлят срещу хора и животни за удоволствие на Ису и за попълване на запасите й.

— Тя наистина яде човешко месо?

Не бях ужасен, защото придобитото ми знание за Свещените терни ме беше подготвило психически за всичко дори и в това недостъпно място, където животът се диктуваше от едно-единствено всемогъщество. Едно място, където векове сляп фанатизъм и самообожаване са изкоренили всички естествени човешки инстинкти, които расата някога е притежавала.

Това бяха хора, пияни от власт и успех. Те гледаха на другите обитатели на Марс така, както ние, земните, гледаме на животните в полето и гората. Защо тогава да не се хранят с месото на по-низшите, чийто живот и характер разбират не повече, отколкото ние усещанията и природата на тези, които колим на трапезите си?

— Тя се храни само с месото на най-добрите представители на Свещените терни и червените барзумианци. Останалите идват на нашите трапези. Обикновените животни засищат робите. Но Ису яде също и други деликатеси.

Тогава не схванах, че в последните си думи той влага особено значение. Мислех, че границата на вампирството бе достигната в излагането на божественото й меню. А имаше още много да уча за дълбините на жестокостта и животинските страсти, до които чувството за всемогъщество може да доведе своя господар.

Бяхме стигнали до последната стая, водеща в градината, когато ни настигна един офицер.

— Ису още веднъж ще види този човек — каза той. — Момичето й разказа за удивителната му красота и храброст, за силата, с която е убил седмина от първородните.

При тези думи офицерът хвана Ксодор и го привърза с ремъците си. Ксодор изглеждаше обезпокоен. Не му хареса мисълта, че богинята е научила за позорното му поражение.

Той се обърна безмълвно и ние последвахме офицера отново до затворената врата пред залата за аудиенции на Ису, богинята на вечния живот.

Церемонията на влизането бе повторена. Отново гласът на Ису ми заповяда да стана. Няколко минути всичко бе тихо като в гроб. Очите на божеството ме изучаваха. Тишината бе нарушена от напевния й тон, повтарящ думите, които в продължение на векове са определяли съдбата на неизброимите жертви.

— Нека човекът се обърне и погледне Ису, като знае, че онези от по-низшите раси, които съзрат светостта на нейното лъчезарно лице, преживяват в слава само една година.

Аз се обърнах, както ми бе наредено, очаквайки такова зрелище, каквото може да бъде за душата на смъртните откриването на божествената красота.

Видях плътна редица от въоръжени хора между мен и една естрада, върху която се крепеше голям престол от гравирано сорапусово дърво. На него седеше черно женско същество, очевидно много старо. По сбръчкания му череп не бе останал нито един косъм. От устата се подаваха единствено два големи пожълтели зъба. От двете страни на ястребовия нос очите горяха от дълбините на хлътналите орбити. Кожата на лицето беше нарязана и свита в стотици дълбоки бръчки. Сгърченото, малко тяло предизвикваше отвращение. Изтънелите ръце и крака, прикрепени към този труп, приличащ на разкривен корем, довършваха «святото видение на нейната лъчезарна красота».

Тя бе заобиколена от множество робини. Между тях погледът ми откри и Федора — бяла и тръпнеща.

— Този ли е човекът, който е убил седмина от първородните и с голи ръце е пленил датор Ксодор? — попита Ису.

— Този е, най-сладко видение на божествената красота — отговори офицерът, който стоеше до мен.

— Доведете датор Ксодор — заповяда тя.

Въведоха Ксодор и богинята впи в него малките си злобни очи.

— И ти си датор на първородните? — изписка Ису. — За безчестието, което си нанесъл на безсмъртната раса, ще бъдеш понижен в чин, по-долен и от най-нисшия. Не ще бъдеш вече датор, а роб на робите и завинаги ще служиш на низшите, които работят в градините на Ису. Снемете снаряжението му. Страхливците и робите не носят украшения.

Ксодор стоеше изправен неподвижно. Нито един мускул не трепна върху лицето му, нищо не помръдна гигантската му фигура, когато войникът от стражата грубо сваляше пищните му украшения.

— Махай се! — изпищя разярената старица. — Махай се, но вместо в светлината на градините на Ису ти ще служиш като роб на този роб, който те е победил, в затвора на остров Шадор в морето на Омен. Махнете го от погледа на божествените ми очи.

Ксодор се обърна бавно и с високо вдигната глава напусна стаята. Ису потъна в някакъв изход.

Нейните последни думи към мен бяха:

— Засега ти ще бъдеш отведен в Шадор. По-късно Ису ще види как умееш да се биеш. Върви!

Федора изостана от свитата на богинята и когато тръгнах да последвам стражата си, тя се завтече към мен.

— О, не ме оставяй в това ужасно място — замоли ме момичето. — Забрави думите, които ти казах, принце мой. Само ме вземи със себе си. Искам да споделя затворничеството ти в Шадор — думите й ме заливаха в несвързан и развълнуван поток. — Ти не разбра честта, която ти отдадох. Между терните не съществува женитба, както и между по-низшите видове от външния свят. Но ние бихме могли да живеем завинаги заедно в любов и щастие. И двамата видяхме Ису и след година ще умрем. Нека поне това време изживеем заедно в щастието, полагащо се на осъдените.

— За мен наистина е трудно да те разбера, Федора — отговорих й, — но и за теб е мъчително да схванеш мотивите, обичаите, социалните закони, които ме ръководят в поведението, мислите и постъпките. Аз не желая да те наскърбявам, нито подценявам честта, която си ми отдала, но желанията ти не могат да се изпълнят. Въпреки нелепата вяра на хората от външния свят, на Свещените терни или на абаносовите първородни аз не съм мъртъв. Докато живея, моето сърце ще тупти само за една жена — Несравнимата Дея Торис, принцесата на Хелиум. Когато смъртта ме настигне и сърцето ми спре, аз наистина не зная какво ще стане след това. Мъдростта ми не е по-малка от тази на Матай Шанг, господар на живота и смъртта върху Барзум, или на Ису, богинята на вечния живот.

Този път в напрегнатите очи на Федора не видях гняв, а само трогателния израз на безнадеждната скръб.

— Аз не разбирам — каза тя и с плавни стъпки се отправи към вратата, през която бе минала Ису със свитата си.

Миг по-късно момичето изчезна от погледа ми.